Уморих се да губя

Уморих се да губя! Вече 28 години. На всеки четири. В края на дълъг път, когато е извървян последния метър и повече няма посока.

Уморих се да губя причина. За гняв и разочарования. За радост и удовлетворение. За грижи и притеснение.

Уморих се да губя смисъл. За дълги среднощни постове. За изслушване на вечните оплаквания. За търпение към капризите на порастването.

Уморих се да губя инат. За да възпитавам принципи. За да бъда пример. За усилието да променям характери и светоглед.

Уморих се да губя вдъхновение. За да убеждавам в доброто. Да окуражавам непримиримостта. За да бъда защитник на правото и справедливостта.

Уморих се да бъда искрен. В думите си към често неразбиращи хлапета. В надеждите си, когато ги срещам чужди. В любовта си, когато ги изпращам като свои деца.

Уморих се да водя.  И да оставам сам в края на пътя. И с тяхното довиждане да срещам тъгата. А по обратния път да ме следва единствено тишината.

Уморих се да отглеждам надежда. Че съм помогнал да пораснат. Че съм счупил страха им да вярват. Че съм налял смелост в мечтите им.

Уморих се да свършва точно, когато успявам.  Да изтрия линията на недоверието. Да съборя стената на отчуждението. Да ги видя отблизо и истински.

Уморих се от тяхното тръгване. Тъкмо сме се научили да виждаме в душите си. Да разменяме сърцата си. Да чуваме мислите си.

Уморих се от цената на раздялата.  Любов в пристрастяващи дози и благодарност в трогателни превъплъщения.  

Уморих се от раздялата. Точно, когато се научих да чувам сърцата им, щом тръгнат след моите думи. Точно, когато се научиха как да палят радостта в очите ми.

Губя вече 28 години. Но умората е прясна в края на последните четири. Навън, в края на поредния път, има светлина и фанфари. А в празната стая присяда тъгата. За да ми припомня, че отново губя приятели