Училището е първо фабрика за хора!


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oЧета с интерес изповедите в рубриката „Аз учителя“. Различни гледни точки с едно и също вдъхновение – учителската професия като смислен житейски избор. Изпълваме със задоволство, че толкова млади хора убедено правят този избор. Редовете откровения неволно ме връщат две десетилетия назад. Когато прекрачих прага на училището в качеството  на учител. Беше поради липса на други алтернативи и за малко. Останах четвърт век, което е много голяма порция живот. Периодично едно житейско мото се появява по профилите на моите приятели – учители. Гласи „ Teachers change lives“.  Останах заради възможността да променям.  Дребни неща – мисленето, характера, светогледа. Да редя и пренареждам ценности, да оставя някоя и друга драскотина по характера. Радвам се на знанията, но тяхното складиране в главите на децата никога не ме е правило щастлив. Удовлетворението идваше с възпитаните човешки качества, с усещането, че след няколко години работа изпращам добри хора. За четвърт век трябва да съм изпитал почти всички удовлетворения – от отлични резултати на кандидатстудентски изпити или блестящи матури, пробиви на национални олимпиади и отличия от тях. Но истински разтуптяващите емоции са идвали с вярата на децата, с готовността да следват и подражават, да ме пускат в сърцата и мислите си, да не се страхуват да обичат и споделят. Останах толкова дълго заради любовта, която ту свенливо докосваше, ту ме затрупваше като вулкан.

Четвърт век изпълнявам присъдата да бъда класен. Без почивка. Въртя шестия клас. Като се замисля без тях трудно бих издържал. Те са моите експерименти, на дистанция празнина в началото.  После стотици дни скъсяване на дистанцията. Една стъпка внимание, втора стъпка откровеност, трета стъпка доверие… Една крачка честност, втора крачка почтеност, трета крачка достойнство… Докато изчезне дистанцията. После крачките са заедно и уверено се отдалечават от лицемерието, лъжата, егоизма, подлостта, доносничеството, конформизма. Малки своенравни човечета, които крачат до мен и растат променени. После бавно моите крачки изостават. Вече съм изпращач, но пред мен крачат свободни, почтени и най-вече добри хора. Аз оставам с удовлетворението, че съм успял да ги науча. Да бъдат хора. Светът е интересен между паралелите и меридианите, Земята е кръгла и учудваща, защото нито една точка не повтаря друга. Глобусът е шарен от обагрените петна на държавите, цветни като своите култури, езици и история. Магията на природата разбулва удивителни тайни, а законите на стопанството отварят очи към успеха. Всяко от тези знания си струва и е удоволствие да го преподавам. Само, че аз не съм единственият път към него. До там водят толкова енциклопедии, книги, сайтове. Не мога да бъда повече от един обикновен посредник в процеса на поумняване на децата. Но в изучаването на човешките ценности и стойности мога да бъда ваятел, вдъхновител и фар. Стига да съм получил ключа за сърцата. Затова се чувствам „аз учителят“ в пъти повече, когато изграждам човешките качества , отколкото когато складирам знания в тийнейджърската памет.

И се питам, дали ще загубя вдъхновението да бъда учител, когато доскучая с любимите си уроци за духа и бунта, за свободата и отговорността, за солидарността и умението да обичаме, за честността и достойното поведение. Когато моите ученици и моите класове не бягат с моите крачки далеч от лъжата, лицемерието, нагаждачеството, егоизма, злобата. Когато предават солидарността и приятелите, опияняват се от егото и посрещат с безразличие, търсещите помощ другари, осребряват интереса независимо от цената. Когато превръщат преписването и лъжата във философия на успеха, оценката в ценност по-скъпа от морала, достойнството и приятеля. Ще намеря ли смисъл, когато ме напусне удовлетворението ако моите деца се превръщат в успешни бележкари, но лоши хора… И какво ще стане ако не намирам гордост, която да облепя с етикета на личния учителски успех? Отговорът е някъде в бъдещето и не е само личен. Защото училище е първо фабрика за хора, чак после инкубатор за многознайковци.

Advertisements
Posted in образование, общество | Вашият коментар

Игрите с оцеляването на ловешката болница


bolnicaДнес България пое председателството в ЕС, а декларация от ловешката болница твърди,  че от утре спира медицинското обслужване. Какви ужасяващи контрасти. България проблясва в световните медии, а Ловеч  пълни мрачните страници на упадъка. Разбира се е твърде спорно дали заканата от декларацията ще се изпълни. Министерството на здравеопазването било казало, че няма да го допусне (след като допусна болницата с години да бъде разсипвана, да я я изсмукват паразитни структури, да я управляват некомпетентни ръководители). По-важно е отчаянието, довело хора, положили хипократова клетва до подобна решимост. Чета, че в днешния следобед на среща в Министерството са разсрочени задълженията към фирмите, доставчици на консумативи и лекарства и е подписан протокол за вдигане на запорите. Изглежда, че животоспасяващите материали ще бъдат доставени и вероятно ще отпадне главното основание на медицинския персонал за преустановяване на работа. Така ли ще агонизира болницата и медицинския състав? През декември медиците излязоха на уличен протест за да си получат стара заплата и мъгляви обещания за оздравяване. Сега трябваше да заплашат, че ще хвърлят кърпата за да получат необходимите лекарства за да спасяват човешки животи. Нещо, което правят без пари и консумативи повече от година! Кой ще гарантира, че след поредните подхвърлени трохички държавата няма да изпадне в познатото нехайство и само след месец лечебното заведение отново да надвисне над пропастта? Ами ако анонсирания оздравителен план даде незадоволителни резултати? Без да съм икономист и специалист по спасяване на закъсали медицински заведение ми се струва, че болницата няма как да се възстанови и издържа само със заработеното по клинични пътеки. Вижда ми се почти невъзможно болница с милионни задължения да изплува след съкращаване почти наполовина (40%) на болничните легла, по които именно идват парите от клиничните пътеки. Болница, загубила огромна част от качествените си специалисти, задушавана от хроничен недостиг на лекари. Болница, поддържана в умишлена кома през последните години и загубила доверието на пациентите. Мерките, които панически се бележат през последния месец ми изглеждат като светлина от фенерче, може и да осветят първите един –два метра, но в никакъв случай не намират светлината в края на тунела. Дано не съм прав, но ми се струва, че агонията ще продължи, а трусовете, протестите и декларациите ще се превърнат в перманентни. Докато държавата престане да им обръща внимание.

Защото най-големият виновник за състоянието на болницата е държавата. Съсипването продължава с години, сменили са се няколко министерски екипа. Броят на прокуристите само за последните три години е стряскащ. Всички изпратени като довереници на държавата. След всеки от тях болницата е още по-зле. Държавната игра на проба и грешка, обаче, продължава. Преди два дни бордът на болницата подаде оставка. Заради липса на държавна подкрепа и приемственост в политиката на министерството. Малко след като подаде оставка министър Петров се оказва неудобен и бордът, останал от негово време.

Държавата е големият собственик и винаги е била наясно с това, което се случва в болницата. Нито един от неизгодните договори, смукали и точили болницата не е подписан без нейното съгласие. Държавата е тази, която издава лицензи на частни конкуренти и само за месец се отказва от свръхкритичните предписания, които е дала. Държавата имитира желание да търси отговорност на злосторниците, които са ощетили болницата и ловешките граждани. Хайде да си кажем истината: на никому няма да потърси отговорност, защото високите етажи от властта и правораздавателната система са се специализирали в прикриването на престъпници, особено ако имат олигархическо влияние и финансова стабилност.

Не забравям вината на общинските акционери, нито за бездействието през дългите години на съсипване, нито за зле прикритото лобиране за частния конкурент. Но големият собственик е държавата, тя е тази, която може да вземе всякакви решения. Само през последните три години тази държава неколкократно обявяваше проекти за оздравяване, но реално не свърши нищо. Позволете ми да не и вярвам и сега. Поведението на държавата по повод на ловешката болница ми изглежда като детска игра. Един път като „сляпа баба“, която със завързани очи хваща някакви хора и ги прави прокуристи, друг път като жмичка, в която министерството с месеци стои със затворени очи и само от време на време се оживява колкото да си заплюе участието в играта.

 

Posted in Ловеч | Вашият коментар

Хора, не ви дойде до гуша от тази гнусна държава


fccf00fd180e_555284294Хора, не ви ли дойде до гуша. От тази държава, която не спира да ви лъже, не се свени да ви обира, опиянява се от безразличието и некомпетентността си и създава реална опасност за живота на всеки български гражданин. Като на тези шест души, които бяха брутално убити в Нови Искър. Сред тях има младежи не достигнали 20-те и дете на 16 години. Вече два дена ни тикат в лицата снимката на техния убиец. Не, истинските убийци са държавните органи по сигурността и правораздаването, които са допуснали престъпник с осемгодишна  присъда от 2009 година да се укрива като превърне вилата си в полигон, на който се упражнява в стрелба с незаконно притежавано оръжие и с придобитите умения разстрелва шест души. Почти девет години този човек е в неизвестност. Вярвате ли, че някой го е търсил истински! Полиция и прокуратура са осигурили комфорта един престъпник да живее на свобода. Ако тези служби, които получават добри заплати от българския данъкоплатец си бяха свършили работата шестте жертви от Нови Искър щяха да бъдат живи.

Хора, не изпитвате ли ярост, когато виждате, че ослепялата от некомпетентност и проядена от корупция държава нехае за човешкия живот и тъпче справедливостта. Корупцията е форма на държавно управление, кражбите са управленска философия, а нашият живот е маловажна част от пейзажа. За успокоение повечето имаме малко по-щастлива съдба от разстреляните в Нови Искър. Живи сме. Но пак сме жертви, защото всекидневно крадат от живота ни. Мошеници правят сделки със здравето ни, кметове надграждат личните си банкови сметки с далавери, за които после плащаме всички граждани, обществени пари се източват безогледно. Виновни няма, наказани също. Полиция, следствие, прокуратура разпъват чадъри над престъпниците. И по масонски мълчат за престъпленията.

Хора, онзи ден убиха шест души в Нови Искър. Утре може да се случи другаде. Пак заради разкапаната държава, която нехае за справедливостта и позволява престъпниците да живеят на свобода. Ще продължат да ни грабят със същата дързост и наглост, окуражавани от протекциите на органите, които отдавна са продали за облаги обществената справедливост.

Хора, какво още трябва да се случи, за да проумеете, че тази гнусна държава симпатизира на престъпниците и нехае за своите граждани. Още убити, още ограбени, още престъпници на свобода, още крадци под прокурорските и съдебните чадъри? Чак тогава ли ще хванем сопите? Защото само със сопи ще изгоним гнусните и ще си върнем държавата.

Posted in общество | Вашият коментар

Нашето училище все още не разбира творците и бунтарите


c5942405c5aea08a4d33ed8da9bf5cb5Има един популярен афоризъм , в който  Марк Твен твърди, че „никога не е позволил на училището да пречи на образованието му“. Безпардонното отрицание на училището в тази сентенция винаги ме е дразнило, но като се размисля намирам и оправдателни аргументи в полза на великия писател. Хайде да си кажем истината, че училището във вида на съществуване в последните десетилетия е спирачка за творците и капан за бунтарите.

От ученика се очаква да се впише в матрицата, почти не се толерира разграничаването от нея. Децата са приучавани от най-ранна възраст да възприемат безкритично преподаваното им знание и да го възпроизвеждат в максимално близък  обем и подробност. Има дори предмети , при които неволната смислова промяна на дума се наказва като грешка. След няколко класа практика децата губят любознателност, не поставят на съмнение фактите, не се задълбават в обясненията. Просто бълват зазубрената информация, вече научени, че това е най-прекият път за достигане на желана оценка. Като се замисля историята е колкото репродуктивна, толкова и аналитична наука, физиката, химията, дори географията обясняват процеси и явления, които съпътстват бита и ежедневието. Децата , обаче, ги наричат разказвателни предмети, точно защото са научени, че всичко което се иска от тях е да разкажат написаното по темата. Нещо повече, децата се учат да угодничат на учителя. Например много често анализът по литература е поставян в тесни критични рамки и повечето опити за творческо излизане извън тяхната маркировка се посреща недоволно от учителя. Далеч по-лесно и резултатно е да кажеш на учителя „разсъжденията“, които се предполага, че иска да чуе. Преди години дадох на ученици задачата да пишат есе за проблемите и опазването на околната среда. Всички текстове бяха сякаш писани от екологични активисти. Попитах, дали наистина мислят това. Едно от децата доби смелост и отговори, че предполагат, че точно такива мисли ще ми харесат. Макар да не си го е поставило за цел училището възпитава брилянтни конформисти. Затова култ към дълбоките знания не съществува. През главата са преминали хиляди страници информация и почти нищо не се е задържало трайно.  Децата са учили десетки полезни неща, но въобще не са осъзнали практическото им приложение. Представете си в тази среда един добър и креативен ум. След няколко години обучение той вече се е наплашил да бъде оригинален, да търси и предлага евристични пътища, да вижда нестандартните решения. Осъзнал е, че всяко отклонение от постулатите на учебника и разсъжденията на учителя се наказва ерго потиска. Спомням си един великолепен математик, който всеки час по математика задаваше въпроси заразлична интерпретация на решенията, но дразнеше учителката, която беше убедена, че по този начин и се подиграва.

Сигурно е, че училището не е място за бунт и съпротива. Системата разполага с оценки и правилници, с които да наказва волните души. Затова склонните да устояват позиция и мнение са редки единаци. Случвало ми се е ученици да се оплакват от лошо учителско отношение, нарушения на правилника в техен ущърб, да споделят недоволството си от начините на преподаване. В такива случаи винаги казвам, че съм готов да отправя жалба, но са ми нужни подписи и тутакси започва изнамиране на десетки причини поради, което да не го правя. Но зад бутафорните обяснения прозира страхът, че непокорството ще бъде санкционирано.  Така за да не стане по-лошо децата каляват търпението си към неправдите.  Трябва ми много време за да приуча децата, на които преподавам, че могат без притеснение да изразяват мнения по въпросите, които задавам. Нашите деца са научени, че грешките се наказват и се страхуват да дават грешни отговори. А всъщност развитието означава да опитваме и да грешим.  Нашите деца не могат да дискутират, защото не ги поощряваме да отстояват собственото мнение и нямаме критерий за да оценим тази волност, различна от нашата позиция по въпроса. Така порастват лицемери, които крият собственото мнение и страхливци, които няма да намерят сили и за социалните битки след завършване на училище.

През последните години обществата се развиват с неукротима скорост. Методите на преподаване остаряват само за няколко години. Развитите общества търсят гъвкави форми на училищно образование, които поне да следват на постижимо изоставане промените. Нашето училище все още прилага концепция, която вероятно е била практична в годините на ограничена интелектуална и човешка свобода, но е крайно непригодна в съвременния технологичен век. Социалното обвинение на Пинк флоид за превръщане на индивида в тухла от една сива стена продължава да бъде все така актуално. За съжаление почти не попадам на идеи за разчупване на тази ограничелна матрица. Волният дух и свободният ум са най-добрите водачи на общественото развитие. И докато ги държим оковани в клишета и догми резултатите от реформите ще остават незадоволителни.

Posted in образование | Вашият коментар

Как фокусът върху „третия пол“ легитимира жените като малоценни


5fbf27381548b44cfbf52077e9a1c567Преди няколко години ми се падна шанса да водя часове по „Свят и личност“ в един дванадесети клас. Цялата година експериментирах като заглавията от учебника маркираха темите на занятията, но провеждах часовете чрез свободни дискусии. Често вкарвах изненадваща сюжетна линия, вдъхновена от новина или събитие със силно трептяща актуалност. В късната есен нашумя случай на сексуално посегателство и изнасилване на малко момче от младеж в тоалетната на училище в с. Дебелт. Насилникът беше ром и нямаше как да избегна темата, защото в този клас имаше няколко изключително чувствителни на междуетническа тема младежи. Случи се така, че скандалът се разрази в седмицата, когато дискутирахме универсалните права на човека, защитени с международната харта. Естествено класът споделяше съгласието, че с блудството е накърнено човешко право. В хода на разговора един от най-самонадеяните и егоцентрични ученици изпусна реплика, която почти ме шокира „то да беше изнасилил някое момиче както и да е, ама това с момчето е недопустимо“. Попитах счита ли посегателството върху момиче за по-малко нарушение на човешко право. „Да, по-разбираемо е“, невъзмутимо ми отвърна младежа. Усетих в отговора вътрешна убеденост. Но изумлението ми достигна апогея си, когато още няколко други момчета подкрепиха „философа“. Дълго трябваше да успокоявам пламналия конфликт между възмутената женска и неосъзнаващата глупостта мъжка част на класа. Ще призная, че за мен беше културен шок да срещна млада хора, склонни да оправдават сексуалната дискриминация над жени.

За случката си спомних днес, след като цял ден четох спорове за Истанбулската конвенция и фриволния прочит, превод и анализ на текстове в нея. Целият информационен поток беше префокусиран върху  т.н. трети пол и толерантността към хомосексуалните. Оказа се, че няколко двусмислено звучащи текста са достатъчни за да се вдигне силна вълна на неприемане на текст, който в огромната си част е насочен към предпазване на жените от насилие. Този акцент изглеждаше на част от критиците точно толкова несъществен, колкото и приемането от бившите ученици за поносимо на сексуалното насилие върху жени.  В светлината на днешната дискусия позицията на онези младежи продължава да ми изглежда гнусна, но очевидно си има своя дебел народностен бекграунд от предразсъдъци за равноценността между жените и мъжете.

Posted in общество

Всичко, което искам да измоля от 2018-та година


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oКато дойде новата година и започват едни грандиозни планове. Всичко , с което не сме се справили през старата го записваме в поздравителната картичка за новата. А те, плановете, най-често си  остават несбъднали се пожелания, защото всяка промяна изисква кураж и собствена воля. И се лъжем, че през новата година те ще придойдат от някакви скришни места в собствените сърца и души, та веднъж завинаги да погледнем свирепо проблемите в очите и да изправим всички кривини на живота, тъй че да ни тръгне като по магистрала, дето води към най-бленуваните успехи и постижения.

Докоснах 50-те, времето да бъда наивен отдавна отмина. Зарязах грандиозните планове, защото хоризонта пред мен въобще не изглежда безсмъртно дълъг. Не си и помислям да спасявам света. Примирих се, че съм запетая в Библията, но пък осъзнах, че е важно къде ще застана в текста, защото от това зависи как ще прочетат записаното. Душата ми отдавна е в покой, защото със зрелостта разпозна постижимата земна мисия. Затова в първия ден на 2018 си пожелавам само семпли неща.

В бясното надбягване с годините загубих доста приятели и съученици. Загубих ги физически, преждевременно и шокиращо. Така се научих да ценя здравето. Защото човек предполага, но един горе разполага. А мечтите, плановете и амбициите не струват дори едно вдишване, ако го няма здравето. Та най-големият подарък, който мога да си пожелая е бодрият дух да обладава здраво тяло.

Една философска песен напомняше колко е страшно да бъдеш разлюбен след една камара години зад гърба. В годините срещах предателства, сполитаха ме разлюбвания, тръгваха си приятели. Така се научих да ценя истински това, което имам и топло обичам. Да пазя, защитавам и обгрижвам, хората които обитават сърцето ми. Затова си пожелавам колкото може повече споделени мигове и радости с тях и безброй поводи за да им казвам, че ги обичам. И време за приятелите, знам, че ако има препятствия с тях ще ги прескоча и ако има мигове на радост с тях ще ги изживея. С истинските, които останаха след разделите, предателствата и театъра.

Животът е гениален сценарист и толкова често ни изненадва с объркващи роли и неочаквани партньори. Емили Дикинсън твърди, че най-хубавите спомени са тези, които ни предстоят. Това се отнася и за срещите. Понякога срещите с най-готините хора закъсняват с десетилетия. Пожелавам си, ако годината ми е подготвила подобни сюрпризи, нека хората бъдат наистина вдъхновяващи и извисяващи. Добри хора с чисти мисли и обичащи сърца. Такива, с които новата посока изглежда постижима, дори когато животът е наченал втората половина.

Едно популярно лого казва, че учителите променят живота. Затова си пожелавам да не загубя смисъла да бъда учител и да запаля светлинка, с която да осветя смислената променя в някои и други тийнейджърски живот. Ще ми се да съхраня поизтощените сили, с които вече четвърт век се старая да възпитавам добри хора, да създавам смели характери и да окуражавам умни мечтатели. Надявам се да не загубя онова вдъхновение, което казват е накарало не една и две тийнейджърски души да полетят. И разбира се да ми остане достатъчно обич за да раздам на всичките си деца.

Животът е един и не може да бъде безпътен. Вярвам, че не се раждаме за да осмислим битието си с преяждане, плътски наслади и материални удоволствия. Ценността на живота не се остойностява с броя изпити чаши, обладани мацки или заредени до пръсване банкови сметки. Животът е каузи, а най-твърдите от тях устояват проверката на годините. Затова си пожелавам сили и вяра за следвам своята кауза  на добрината и честността и куража да продължавам да се боря с лъжата, омразата, завистта, алчността. И дано биткаджийската ми енергия не бъде разколебана.

Нямам представя колко благосклонна ще бъде новата година към моите пожелания, но се надявам да ми даде шанса да постигна повечко от поисканото. Аз ще се постарая да оправдая доверието.

 

Posted in me | Вашият коментар

Ловеч през 2017: Щипка добри новини, буре с барут и един понамирисваш слух


lov_center_3Ловеч изпраща 2017 година с няколко добри, повече лоши новини и един слух. Прието е да се започва с добрите новини за да не горчи още от началото. За съжаление няма много  за припомняне. След дълга суша най-накрая заръмя лек дъждец от инвестиции. В средата на годината финландската верига “Hesburger“ откри заведение за бързо хранене и със сигурност  зарадва все по-видимо намаляващите любители на тийнейджърския начин на живот. Инвестицията има и още един косвен резултат – даде нов живот на емблематичната, но покрита с многогодишни паяжини сграда на ресторант „Ерфурт“. Дето се вика „там, където се е яло пак ще се яде“- През декември бе открита и малка фабрика в края на града.  Като начало фирма „Волан“ наема за производството на домакински текстил около 40 работници. Ще се съгласите, че в беднотията и дребната парица е надежда. Още една инвестиция отвори врати през годината. След бурен обществен дебат и противоречиви оценки на държавни органи от есента приема пациенти новата частна болница „Кардиолаф“. Болницата вече е факт и трябва да я приветстваме като се има предвид, че кардиологията в държавната болница преустанови работа. Друга тема е какви ще бъдат последствията от старта на частното лечебно заведение за цялостното здравеопазване в града.

След десетилетие нихилизъм най—после бе организирано подобаващо честване на Ловешкия мир, макар страхливо да нарекохме годишнината на „неуспешната обсада на ловешката крепост“. Въпреки съмнения продължи културния живот на кино „Космос“ и музикалния фестивал, приел нов формат и име „Love Change Music Festival“. Годината донесе малко усмивки и в образованието с топ представянето на езиковата гимназия на националните зрелостни изпити и новата спортна зала в училище „Св. Св. Кирил и Методий“.  Сред събитията на годината е и активизирането на гражданското общество с появата на групата за обществен натиск ГОВЕДА, която даде солидна заявка за намеса в най-важните политически и обществени процеси.

Независимо от предимството, което им дадох, добрите новини бяха недостатъчни за да засенчат скандалите, конфузните случки, злостните кампании и ежедневните житейски несгоди. През цялата година състоянието на ловешката болница се влошаваше, а властите така и не намериха лекарство за тежкото заболяване. Бавно и предизвестено болницата достигна почти до фалит, а медиците заплашиха с протести и колективна оставка.

През цялата година управленци, министри, политици и граждани се замеряха в медиите с имена на виновници, но действителни стъпки за търсене на отговорност така и не бяха направени. Няма да сбъркаме ако наречем 2017-та годината на оставките. Искани, непредизвикани, подадени, отказани, взети. В първите месеци на годината оставка подаде един от заместник-кметовете инж. Ивелина Радевска. Обявените мотиви бяха лични, но между запознатите се заговори за характерово несходство в управленския екип. По това време започнаха и опитите за отстраняване шефа на фирма „Еко“ ЕАД Павлин Иванов и подпомагащия го борд. Сагата беляза цялата година и премина през всички фази на една класическа кампания – от калните и злостни интриги, през финансова проверка до административното решение на ОС, коалирало разнородни интереси. Дългата сага само показа на гражданите, че общинските дружества са инструмент за политическо надмощие , а не услуги за общността. Както и факта, че властта обичайно е ирационална – не се интересува от успех , а от спокойствие и удобства. Далеч по-къса, но все тъй наситена бе кампанията и по отстраняването на заместник-кмета Венцислав Христов. Математическият сбор от гласове в общински съвет се оказа достатъчен за да вземе една заместник-кметска глава, но кметът оспори законността на решението. Към момента ситуацията е странен “modus vivendi”, а развръзката остана за следващата година. Двукратно през годината бе искана и оставката на председателя на Общински съвет Петър Цолов. През 2017 заканите останаха на вербално ниво, а до практическо гласуване не се стигна.

Ще запомним годината и с подадените от „Литекс мотор“ документи за обявяване на несъстоятелност. Въпреки, че процедура не бе открита и независимо от съмнението, че става дума за юридически трикове, надеждите за модерна индустрия и нови работни места се изпариха окончателно. Само преди четири години заводът край Баховица бе гледан с надежда за дългосрочно разрешаване на икономическия упадък на общината. Всички тези проблеми ангажираха значим обществен отзвук и някак между другото премина новината, чепрез 2017 – та година  Ловешка община достигна поредния антирекорд по демографско стопяване.

Съвсем в края на годината сред обществеността плъзна слух за привличането под съдебна отговорност на висш местен управленец.  Към момента остава потвърден, защото компетентните органи са изпаднали в потресаващо мълчание. Отговорът, какъвто и да е, остава едно от завещанията на старата към новата година.

2017-та приключва облачно, но май прогнозите не вещаят слънце и през следващата година.  Тя вероятно ще ни донесе нов център и облагородени дворове и сгради в учебните заведения, но това едва ли ще е достатъчно за да компенсира тежките икономически и демографски проблеми. Едно е сигурно, очаква ни година с много сериозни изпитания за властта и местното гражданство.

Posted in Ловеч | Вашият коментар