Решенията на овластените институции трябва да пазят и живота и здравето на учители и ученици

Способността да се взимат правилни решения и достойнството да се носи отговорността за тях са особено ценни качества в условията на криза. Няма съмнение, че коронавирусната криза вдигна до почти непосилни нива отговорността пред хората, овластени да взимат решения. Вярвам, че има съгласие относно факта, че училищата са сред местата с повишен риск на разпространение на заразата. Наистина в училищата са взети сериозни предпазни мерки – честа дезинфекция, достъпни дезинфектанти, всекидневен филтър и проверка на температурата при пристигане в училища. Само че училищата са в информационна несигурност. Защото става ясно, че информацията от РЗИ за болни и карантинирани деца е с незадоволителна изчерпателност и съмнителна достоверност. Малко по точна е информацията относно болните или карантинираните учителите, но категорично мога да заявя, че много учители, които имат проява на грипоподобни симптоми не се тестват. Най-вече защото много трудно получават направления за PCR. А както е известно българинът трудно плаща от своя джоб ако не чувства да е наложително.  Прибавете и отдавна известния факт, че огромна част от децата и младежите преживяват заболяването безсимптомно. От училищата се очаква сами да събират информация за нивото на заболеваемост и карантинираните ученици. Именно събраната през класни ръководители информация се подава към РУО и МОН. Нали е ясно, че огромна част от тази информация е на доверие. Ако родителите бъдат така добри да кажат истината за заболели деца и наложена карантина заради контакт с болен. Дали ще ви учудя ако кажа, че има родителите, които съзнателно или поради нехайство не осигуряват обективна информация. Сума сумарно нито едно училище няма обективна, пълна и достоверна информация за разпространението на вируса сред учениците. Значи нито едно училище не може по никакъв начин да гарантира на 100 % безопасна среда в своите класни стаи. Прибавете и факта, че огромна част от училищата не могат да осигурят нужната социална дистанция, нито надеждна вентилация на въздуха, който по 6-8 часа дневно дишат гъсто съжителстващи деца.

Всичко това го пиша не за да трупам аргументи в полза на някаква теза. Вече съм декларирал, че симпатиите ми са категорично в полза на присъственото провеждане на учебните занятия. Ще ми се с тези редове да накарам институциите и хората, оторизирани да вземат решения да се замислят. Защото с всяко взето решение ще носят отговорност. Надявам се преди да решат да се запознаят със ситуацията. Защото, ако бъда честен, за 6 седмици присъствено обучение след началото на годината не съм виждал представители на отговорните институции в училище. Дано сега го сторят и преди да постигнат съгласие да се убедят, че са взети достатъчно и надеждни мерки за опазване живота и здравето най-вече на учителите, непедагогическия персонал и разбира се на учениците. Защото разговаряйки с колеги се натъквам на небивал страх. Именно затова въпросните институции, натоварени да вземат решения трябва да гарантират на учители и родители, че пращат децата в учебна среда, която  контролира разпространението на заразата и гарантира живота и здравето както на учителите, така и на учениците.

Тази вечер в дискусията по време на предаването „референдум“ няколко пъти бе посочено колко важно да си подредим приоритетите. А те на първо място са живота и здравето на учителите и децата. Особено на учителите, които доминиращо са в рисковата група и без които нито присъствен, нито дистанционен процес е възможен. Та когато се взимат решение дано в мислите и сред аргументите проблясва  усещането за отговорност за живота и здравето на хората. И ако тази отговорност изглежда прекалено тежка, нека припомня, че може да има още по-страшна и смазваща – отговорността за нечие увредено здраве или загубен живот. Казвам го с категоричността на регионален председател на синдикат. А в условията на криза синдикатът има една основна задача – да изисква решения, които опазват здравето и живота на учители и ученици като настоява за обмислени решения от овластените институции и изисква отговорност когато са грешни!

Имаме нужда от смирение в спора между присъственото и дистанционното обучение

Искам още в началото да подчертая, че считам дистанционното обучение за дискусионен заместител в училищното образование. Форма на обучение със спорна ефективност. За всички, които го практикуваме е ясно, че създава проблеми в обучението на слабо мотивираните ученици, занемарява навиците за дисциплинирано участие в часовете, предпоставя условия за непозволена помощ по време на изпитвания, не гарантира обективност на оценяването. Да, подпомага технологичния напредък в образователния процес и личните умения на учители и ученици, дава възможност за разнообразяване на използваните методи на преподаване, но…

За мен дори има още дефицити. Живият контакт е най-важният подход в образованието. Обучението е колаборация, в която зрителния контакт е като „мая“ за взаимодействието с учениците. Да виждаш своите ученици означава да можеш с поглед да ги окуражиш, когато се колебаят за участие,  да ги наградиш с усмивка, когато показват креативност и точност в отговорите, да ги скастриш с очи, щом се разсейват. Взаимодействието в класната стая  осигурява повече дисциплина, подобрява мотивацията за участие в учебния процес, повече контрол върху напредъка, повече обективност при проверката и оценката на знанията.  Училището е място на социализация и възпитание. Място, където се учим на толерантност, солидарност и приятелства. Последният ден от присъственото обучение класът, на който съм класен, избяга от час, подплашен от писмено изпитване. Тийнейджърска фриволност, която едновременно сплотява, демонстрира позиция и възпитава отговорност към последствията.  Споменавам го само защото възпитателната роля на училището е незаменима, а моите класни ръководства са като да извървиш съвместен път и през цялото време да се учиш на социални, граждански умения и най-вече човешки качества. А в това възпитание личния пример е незаменим. Но той се случва пред очите на децата и почти не може да бъде показан зад компютъра. Всъщност почти всичко от горните предимства е тотално загубено, когато пратим децата и учителите да комуникират през интернет мрежи. Ето заради всичко това считам дистанционното обучение за непълноценен заместител на истинското училище. През летните месеци щях да се включа с убеденост и страст в една дискусия за дистанционното обучение. Сега, обаче, не мисля, че има нужда от острата конфронтация, която разполвява в позицията учители, родители и ученици. Осъзнавам, че вече става дума за здраве и човешки животи. Мир на праха на колегите, станали жертви на пандемията. Струва ми се кощунство полемизирането относно броя на загубилите битката с болестта. Убеден съм, че хора не трябва да умират заради благородството да образоват. Нито е приемливо да поставяме под опасност здравето на хора, попадащи в рисковата група на по-напредналата възраст и букета придружаващи заболявания. А в училищата работят хиляди хора с подобен профил.  Да, не мога да заема категорична позиция и нямам право на това. Аз съм специалист в образованието и мога да идентифицираме недостатъците на дистанционното обучение. Не съм здравен експерт и не мога да се произнасят за пандемичните рискове от присъствената форма. За тези решения има подготвени специалисти и назначени щабове. Затова ще приема техните мнения за по-компетентни от моето и ще изпълня това, което препоръчват. Вярвам, че знаят по-добре от мен как да се справим с вихъра на заразата. И ако оставането вкъщи ще съхрани здравето и живота на моите колеги, ще го направя с готовност. Защото това пак е пример и възпитаване на хуманност. Знанията на децата и тяхното израстване са от голяма важност, но дваж по-важно е да ги научим да бъдат човеци. И вярвам, че ако бъдем дисциплинирани и отговорни ще направим периода на нежеланото компютърно учебно взаимодействие по-кратък. За да свърши преди да сме натрупали толкова дефицити, че да заплашват грамотността и достъпа до качествено образование на няколко випуска ученици.

Не си мислете, че учителската интуиция съхне с тонера на поредния чиновнически документ

Напоследък все по-често си мисля, че за един учител е много важно от време на време да се връща към своите ученически години за да провери какво е останало в спомените и паметта. Вярвам, че за мнозинството мои колеги томовете знания отдавна са избледнели, а човешките впечатления и емоциите са като от вчера. Когато за първи път извървях обратно пътя към тийнейджърското минало с изненада открих, че пазя добре запазени спомени от онези учители, които са били извън шаблона.  Помня учителя по физика, който ни учеше да търсим практическо приложение на всеки физичен закон. Помня учителката по история, която ни оставяше сами да достигнем до историческите изводи и ни поощряваше да четем критично и със съмнение историческите тези от учебника. Помня учителката по математика, която знаеше, че няколко приятели сме слаби математици, но никога не ни наказа за шмекериите, с които постигахме малко по-добри оценки. Помня учителя по химия, който правеше достъпна научната материя като намираше житейски примери за всеки изучаван процес.  Помня учителя по философския цикъл, който ни караше да осъзнаваме моралните категории с личните си постъпки и преживявания.  Помня учителката си по география, която ми казваше, че смисъла на географията е в постоянното търсене и в конструктивно прилагане на откритото. Помня учителката по немски (език, който така е не успях да науча), която имаше невероятната способност да намери нещо, с което да ни похвали, поощри и амбицира за да не спрем да упорстваме пред трудностите на езика. Тези хора са ме научили на много неща – на постоянство, любознателност, критичност, неспокоен дух, с достойнство да признавам грешките, да не се страхувам, когато се спъвам, да вярвам когато се изправям отново, да не надценявам препятствията, да не подценявам себе си, да не смятам, че върховете сами ще се снишат пред мен, но и да не оправдавам нерешителността си като преувеличавам височината им. Помня, че са били справедливи, но и добронамерени, когато са оценявали постиженията ми. Тежката им десница е наказвала грешките  и същата тази десница ме е теглила за да ги поправя. Колкото пъти се връщам назад, толкова пъти си повтарям, че тези хора  са ми създавали ценни житейски умения, с които и днес посрещам радостите и трудностите на живота. Много от знанията никога не са ми трябвали и логично са забравени, но възпитаните умения винаги ще ми бъдат полезни.

Днес модерната парадигма на родното образование е да прехвърлим акцента от знанията към компетентностите. Нещо, което моите учители са правили преди четиридесет години. Има неща, които са се случвали и преди, но ние си мислим, че ги откриваме и оценяваме първи. Най-голямото поражение , нанесено на образованието през последните десетилетия е излишното му академизиране, вместо традиционната и изпитана сила да учи и възпитава чрез човешкия пример и поколенческия опит.

Имам още един въпрос. Колко често, ние учителите, се оглеждаме в очите и спомените на нашите пораснали ученици? Тази, за които голяма част от томовете преподадени знания вече са избледнели. Предполагам, че повечето учители имат моя късмет периодично пораснали деца да се завръщат за кафе или с някое електронно писмо. И когато изниже някое изречение за благодарност, то изключително рядко е за знания по география. Най-често е за човешки учения като онези горните, които са останали след извървения общ път. Един е провидял светлината на хоризонта, друг е получил доза подкрепа и започнал да вярва. Трети взел за крила някога казани думички, че с полет се достига по-далече. Има и такива, които се научили да мечтаят, да не се огъват, да не си мълчат, да губят рундове, но да остават на крака до последния гонг, да се уповават на приятелите и да делят с тях сърцата си. Казват, че съм делял поравно вярата, но съм отсипвал справедливост по заслуги. Кимам в съгласие, но често не помня думите или постъпките. Странно, от моите спомени са се изпарили отдавна, но в техните души са се утаили за дълго, може би завинаги. Станали са ориентири на делника. Убеден съм, че много колеги чуват или четат подобни думи. Благодарност не толкова за знанията, а за възпитаните умения да се ориентират и справят в делника. Сега им казват компетентности и май и ние сме ти преподавали, макар все още никой да не се е сетил да ги опакова в парадигма.

Може би защото усетът на учителя клокочи в душата, а не съхне с тонера на поредния документ.

В памет на Найден Ангелов

Последната ни среща беше в края на февруари, когато се проведе общественото обсъждане за новопредложените почетни граждани на Ловеч. Денят беше натоварен, но се постарах да освободя два вечерни часа. Държах да присъствам заради Езиковата (по негово време Немската гимназия), на която беше отдал професионални и творчески усилия повече от две десетилетия, но много повече заради самият него. Нямах подготвени думи (с тях блестящо се справи Жоро Пърликов), усещах, че гражданското присъствие ще бъде рехаво и исках сред малцинството в зимната вечер да усети подкрепата на познати лица. Често мълчаливото присъствие топли повече и от най-пламенните думи. Разбрах, че точно съм предусетил статуса на духа му малко по-късно, когато се засякохме във Виенската сладкарница. Приближи се до нашата маса и с неговия достолепен, но твърде изразителен лек поклон благодари за подкрепата. Побърза да каже, че е очаквал доста повече хора да го уважат на обсъждането и отговорът, който бях подготвил за да го уверя, че за мен е чест да присъствам увисна като глупаво клише. Макар да беше искрен. За кой ли път вметна, че има повод да черпи и се надява да изпием по бира. И аз така му обещах му за пореден път, макар да не допусках, че това са последните думи, които разменям с този ярък човек.

Поканата да споделя компанията му дойде за първи път няколко години по-рано. Найден Ангелов беше издал поредната си книга „От перото ми написано“. Тази книга ни запозна, в началото абсолютно виртуално. От моите колеги, възпитаници на Немската гимназия, бях слушал много разкази за Ацата.  За харизмата му знаех още преди да постъпя като учител в Езиковата, но историята на училището и думите на днешните учители, но негови ученици, добавиха голяма доза митология към представата ми за този човек. А разказите и есетата от книгата ми дадоха куража да седна и да напиша статия за един от най-истинските учители от езиковото училище. Публикувах я в блога си, а чрез приятели и бивши ученици статията бе достигнала до него. Скоро се запознахме очи в очи, а от тази първа среща остана спомена за топлата благодарност, с която достолепният учител държеше ръката ми в дланите си. Каза ми, че има да черпи и трябва да се видим на по бира и аз му обещах за първи път. През следващите години животът често ни срещаше и почти като парола започнахме да си разменяме поканата и обещанието. Всеки път, когато отклонявах поканата се оправдавах с убеждението, че този човек не ми дължи никаква благодарност. А всъщност исках да остане в представите ми, стъпил високо на пиедестала на вдъхновителя и възрожденеца.

Найден Ангелов беше щастлив да бъде обичан от много хора. Години след оттеглянето си от преподавателското поприще Учителят не беше забравен.  Посрещна осемдесетгодишния си юбилей с препълнена зала в драматичния театър. Преди по-малко от година залата на гимназията се оказа малка за да побере всички дошли за да уважат неговият деветдесетгодишен юбилей.  Очите му светеха , а душата му сякаш беше заредена с неизчерпаем запас от думи, с които да разказва духовити шеги и преживени истории.  В онази тържествена вечер Найден Ангелов беше щастлив и разчувстван. Само най-големите могат да се радват на подобно признание. Три десетилетия след като беше оставил тебешира, на сцената на своето училище и сред разнежващата благодарност на своите ученици.

Този човек отдавна си е заслужил място на първите страници от историята на училището. Заради новаторския дух, с който е преподавал. Заради дързостта да показва и възпитава чрез примера на свободната мисъл. Заради съхранената традиция и новите хоризонти, към които е тласнал училищния театър. Заради любовта към литературата, разпалена в стотици сърца. Заради блясъка, който неговата дългогодишна учителска практика дава на гимназията.  Заради успехите на десетките ученици, които и до днес го носят в сърцата си.

По повод на деветдесетгодишния му юбилей написах нова статия, нещо като мое лично поздравление към юбиляря. Когато ми благодари се разплака. Сълзите докоснаха сърцето ми. След девет десетилетия със своите дела човек е казал всичко, за което е мислил и вярвал. И въпреки че беше получим всевъзможно признание, продължаваше да се просълзява от думички. Знам, че новината за края на неговия земен път ще навлажни много очи и ще вдъхнови благодарните думички на стотиците му ученици. Мисля си, че  и за тях ще научи отново ще бъде трогнат.

Владо Даверов казва, че Ацата е прототипът на неговия театрален режисьор от „Вчера“ .Точно режисьорът Найденов,  в едно от откровенията си,  споделя своята творческа философия „Непосредственост, чистота на възприятията, няма нужда да гримираш, гримът е лъжа,“. Да, така живееше Найден Ангелов в годините, когато аз го срещнах. Без грим и с чисти възприятия.

Светла ти памет, Учителю!

Стига сме броили болни, хайде да започнем да броим причините, заради които училищата трябва да останат отворени.

Имам усещането, че училището е в обсесия. Почти две седмици след началото на учебната година вместо да се дискутирате същностните задачи и проблеми на образованието се пише говори и повтаря едно и също – covid -19. Човек ще остане с впечатление, че всички училища са пламнали от зараза. Всеки ден министърът е принуден да отговаря на един и същи въпрос. Само на мен ли прави впечатление, че все по-неуверено твърди, че няма да затваряме всички училища. Директори съобщават през социалните мрежи, че 2-3 деца или някой учител дали положителни проби. Медиите сякаш са се докопали до някакви сензации почти ежечасно докладват, че в еди коя си област едно момче се разболяло, а в друга бабата на едно момиче нещо кашляла. С някаква странна упоритост се опитват да ни докажат, че във всяка област има поне един учител със съмнителен PCR. Да, дами и господа, децата и учителите са хора и естествено понякога се разболяват. Всяка година по време на сезонните грипове половината класна стая е сополива и кашля, а учителите жертвоготовно идват на работа с грип, защото няма кой да ги замества. В 90% от времето така си я караме докато затихне грипната епидемия. Само в краен случай и за кратко ни пращат в грипна ваканция. В училищата са взети безпрецедентни мерки като са много агресивен, опасен и коварен вирус. Заради тези мерки училищата в момента са най-сигурните места. Да се обзаложа ли, че във фабриките и големите администрации има много повече позитивни? Много от най-големите огнища бяха откривани именно в цехове и фабрики. Безумно е това вторачване в училищата. От тях няма да плъзне масова зараза. Спрете с тази вредна психоза. В моето училище учат над 800 ученици. Децата са здрави и масово на училище. Не викам дявола. Знам, че и при нас може да се появи случай на заболял. Затова се опитваме да поддържаме хигиена и да спазваме превантивни мерки. Опитваме се да бъдем спокойни и да си водим нормален учебен процес. Сигурен съм, че във всички български училища се стремят да правят това. Просто се нуждаем от спокойствие за да се концентрираме върху истинските задачи на образованието.
От началото на тази учебна година средното образование влезе в заключителния етап на реформата, въведена със ЗПУО. От тази година започна новият втори гимназиален етап, насочен към интересите на учениците. Ще ми се това да се дискутира. С очакванията, началото и трудностите. Не за единичните случаи на заболели ученици. С толкова предизвикателства се бяхме ангажирали преди да бъдем пратени на отдалечено обучение. На дневен ред беше поставена възпитателната роля на училището и дисциплинирането на класната стая. Поставихме си цел да преместим акцента на обучението от знанията към компетентностите. Дълъг процес, който иска подкрепа, обучения, обмяна на информация и добри практики. Ето това са теми, по които искам да чета , а не сензацията, че стотина от хиляди учители има 60-70 болни. Отложихме атестацията, но не мисля, че сме се отказали от разговор как да разработим обективен инструментариум, който да открива и поощрява добрите учители и да диагностицира нуждата от помощ за тези, които се лутат в дебрите на преподаването. Вместо това се харчи медийна и човешка енергия в битката с РЗИ глупостта да се налагат глоби на директори, които допускат ученици без маски. Въпросът за качеството на обучението, неговото вътрешно оценяване и външно инспектиране продължават да бъдат на дневен ред. Точно качеството на образованието трябва да ни е приоритетна грижа. Само, че актуалната тема не е качеството, а карантинирането на образованието.
Ще ми се всички да спрем с тази истерия. Пандемията е факт, но животът няма да затихне. Не може да си позволим да неглижираме образованието на децата. Всички констатираме, че децата са дали назад през трите месеца зад компютрите. Важно е да си говорим какво от наученото през принудителната дигитална работа можем да приложим в истинската класна стая, а не да търсим и най-малката причина за да пратим училището отново вкъщи. Ново затваряне на всички училища би било тъжна демонстрация на неспособността ни да се справим с едно съвременно предизвикателство. Още по-тежко, би било престъпление срещу днешните деца, чиято социализация, развитие, израстване и възпитание сме готови да жертваме заради егоистичните си страхове.
Всеки, който работи в системата на училищното образование, знае какви усилия ни коства да компенсираме и възстановим всички занемарени учебни навици през време на дистанционната работа. Затова всеки необмислен намек за ново принудително затваряне ще гневи системата. Мисля, че мога да заявя от името на повечето учители, че ние се върнахме към работата си със страст, а не със страх. И ще бъде добре да получим подкрепа от министерство, регионални управления, здравни инспекции, общество и медии. Дайте да си говорим за училище и преподаване, не за коронавирус. Да броим успехите на децата, не положителните PCR тестове. Децата и учителите имат нужда от истинско училище.