Честит април, Езикова!

Вчера много хора си честитяха празника на Езиковата.  Днес гледам други споделят поздравителни спомени от преди години. Не се съмнявам, че ще бъде така до следващия петък. Традиция е през април гимназията да празнува. Истината е, че тази година априлска дата не е определяна заради пандемията. Ако животът ни течеше в старото русло този или следващия петък Ловеч щеше да оживее, препълнен от завърнали се възпитаници на училището. И понеже пак не можем да празнуваме физически, усещането за празник ще завладява мислите от този до следващия петък. В деня, когато гимназията празнува винаги пиша по нещичко за училището, в което работя вече 27 години. Въпреки липсата на официален празник все пак реших да напиша моите думи още с първите салюти.

През годините съм писал за гимназията от различни гледни точки. Този път реших да разказвам от моята. В моите статии често съм наричал Езиковата „магия“, а нейния дух „зараза“, описвал съм почти митична духовна общност, скрепена от вълнуващи традиции. Логично съм получавал коментари с недоверие и насмешка. Дълго време на преливащия от съмнения въпрос за общността съм отговарял  с вероятно звучащото доста надменно „ за да разбереш трябва да си преживял Езиковата“.  Всъщност аз съм някъде по средата между посветените, пораснали с въздуха на Езиковата и всички, които само са слушали за нея. Моят тийнейджърски плам не е горял на хълма в стария квартал Дикисана. Аз попаднах там след университета, в качеството си на учител. И макар да пристигнах с призванието да преподавам , самият се се уча от духа на училището и ентусиазма на неговите ученици. Да, истината е, че Езиковата ти открива един различен свят, нещо като социално фентъзи, което живее със своя енергия, следва свои ценности, плете духовни връзки, които остават за цял живот. Някакъв почти реален Хогуортс, който пълни главите със знания, но душите и сърцата с човешки вълшебства. Оказа се, че няма значение дали си малък или пораснал, щом си вдишвал въздуха на това училище поне няколко години, то несъмнено вече си заразен със нейните магически вируси. Така бидейки учител аз се учех на езиковски дух заедно с моите ученици.

Езиковата ме научи да обичам. Професията, на която в младите си години гледах като на временно занимание. Децата, заради които не се отказах от професията, дори когато беше трудно и непрестижно. Любовта е първия дар, с който те заразява духовната общност на гимназията. Тя остава завинаги. Дели се между десетки випуски, стотици ученици. Научи ме да изпращам всеки с частица обич и да си запазвам от всеки по зрънце от същото чувство.

Гимназията ме научи на доверие. Разбираш и усещаш общността, когато се научиш да вярваш и започнат да ти вярват. А общността и младостта са взискателни, не дават лесно доверие. Печели се като се научиш да споделяш радостта от победите, тъгата от пораженията, срама от гафовете, отговорността за глупостите. Няма значение дали си ученик или учител. Силата на общността е в способността да делиш поравно – и благословията, и изкушенията.

Това училище ме научи на солидарност. Да подавам ръка на падналите и да приемам подадената ръка, когато аз сгреша. Да стоя зад поривите на децата, дори ако не ги споделям напълно. Грешките могат да бъдат поправени по пътя, но общност е ако върви в една и съща посока. Това пак го научих на хълма. Докато ги подкрепях в организацията на фестивали, създаването на ученически организации, изпреварили времето си, провеждане на училищни избори , поддържане на алтернативни сайтове, окуражавах съществуването на училищни медии.

Там се научих на благотворителност. С раждането на училищните коледни базари, с възторга на коледните концерти, с моята съпричастност към ежегодно даряваните средства на нуждаещи се деца или благородни каузи, с кампаниите в подкрепа на пострадали ученици или колеги. Човешки казано с усилието да сторя каквото мога, попадне ли в беда един от нас.

Научи ме на взискателност Към децата, но и към себе си. Под прожекторите на хълма трябва да бъдеш такъв, че да не се срамуваш от човешките и професионалните си качества, от знанията и морала, които преподаваш. За да имам право да се гордея с човеците и техните житейски постижения, след като напуснат гимназията.

Езиковата ме научи, че приятелството не се побира в рамките на възрастта. Научи ме да казвам приятели на момичетата и момчетата от випуските, които изпращах. И да оставаме приятели, те пораствайки, аз остарявайки. Напук на разликата в годините и заради магията на Езиковата.

Ето това е духа и общността на Езиковата. Съпреживяно време, в което имаш достатъчно поводи да вярваш, хора, които да обичаш, мигове и чувства, които да споделяш и спомени, които да пазиш, непожълтели до дълбока старост. От хълма може да си тръгнеш всякак, но винаги се връщаш благодарен И оставаш клетвено свързан с хора и спомени.

Това е моето усещане за митичната общност. Нали ви казах, че ще споделя моята гледна точка. Както и моя избор за деня, в който да напиша поредните думички за празника. В събота между два петъка. Защото е ясно, че през април духа празнува. Онзи уникален дух, понятен само за вдишвалите от въздуха на Езиковата. Без значение дали има официални събития, без значение, че ни разделят разстояния. През април не може да не си спомняме за Езиковата и магията на времето, преживяно там.

Честит април, Езикова!

Изборите не са тест за интелигентност

Имам много Фейсбук приятели . Повечето са млади хора. Някога ученици, с които ме е срещала гимназията. Сега добри граждани.  Мисля, че за първи път гласуваха толкова масово. Думата ми е за онези във възрастовите диапазони 18 – 30 и 30 – 45 години. Защо ги разделям ли? Нека първо да кажа какво ги обединява. Доста от тях лятото бяха на протеста в най-активната му първа фаза. Общото е, че искаха промяна и се опияняваха от своята революция. Винаги съм вярвал, че рано или късно всяко поколение намира кауза, за която да излее своята бунтарска енергия. Кой от нас не е другарувал с илюзията, че само да бутне властта и справедливостта ще направи всички доволни и щастливи. В онези вечери едва ли протестиращите млади хора  се интересуваха от политическата представителност, избрана от другите.

Аз съм от хората, които продължават да се интересуват от своите ученици след като завършат. Радвам се на тяхното израстване, гордея се с успехите им, окуражавам, когато намеренията забуксуват. Затова и познавам добре социалния поглед на много от тях. Макар да искат едно и също, следват различни политически пътища. Логично гласуваха по различен начин и разломът между двете най-млади електорални поколения общо взето мина по ръба, който разделя еуфорията на двадесетгодишните и  гражданския опит на тридесетгодишните. Всъщност вотът е много по-шарен, защото гласове на младите гласоподаватели имаше навсякъде, но все пак голямата част беше записана в изборния резултат на две от протестните формации. След възторга от изборната нощ дойде сутрешното отрезвяване и като се почнаха два дена обиди и иронични подмятани заради избора да се гласува за тази или онази партия. Едните се оказаха априори интелигентни, а останалите прости. Знам, че след хилядите бивши ученици, които понастоящем са ми виртуални приятели, всички са интелигентни. Затова е тъжно да чета постове, в които се поставят генерални етикети с оценки за интелигентност.

Преди 30 години, когато аз бях част от гневното младо поколение, което вярваше, че прави своята революция и изливаше енергията на бунта по улиците, получавахме същите злобни оценки. Лично Валери Петров, който мнозина и до днес боготворят, ни наричаше двойкаджии от университетите, макар моята студентска книжка да беше изпълнена с числа от другия полюс на оценяването. Младите, които гласувахме за СДС бяхме наричани фашисти, глупаци, лумпени… Ние пък превърнахме „комунист“ в най-обидната квалификация. И докато словесно се замеряхме политическите архитекти ни вкараха в един дълъг, мръсен, бандитски преход, а надеждите ни се превърнаха в попарени илюзии.

Никой няма монопол върху истината. Демокрация се прави първо с толерантност и зачитане правото на другия да мисли различно. А напред несъмнено се върви с общи каузи и взаимна търпимост.

Наистина ли мислите, че дистанционното обучение е занимание между края на сериала и кипването на супата…

Последните дни преди ваканцията попаднах на злобна дискусия, в която родители откровено обвиняваха учителите, че не си гледат работата по време на отдалеченото обучение. Не стига, че работели по няколко часа на ден, но и по време на занятията приготвяли обяд или си гледали сериалите. Учителите усетили лекотата на дистанционната работа и въобще не искали да се връщат присъствено. На всички отгоре не само, че получавали всички финансови облаги, ами пак чакали увеличение на  заплатите и дори им заплащали домашния интернет.

Няма да споря. Само ще разкажа няколко факта. До последния учебен ден преди ваканцията не можах да намеря свободни минутки за да изработя коледни картички за децата от класа ми. Така че вместо да се хвърля на дивана с дистанционно или книга в ръка и да лентяйствам, както вероятно си мислят някои убедени в безотговорността на учителя родители, се наложи да заделям по няколко часа на ден за да изработя малки подаръчета за децата. Успях малко преди моето семейство да се събере около трапезата на Бъдни вечер. А няколко часа от Рождественската нощ посветих на персоналното разпращане до получателите. Разбира се не ми е задължение, но аз го правя всяка година – с желание и любов. За да се опитам да зарадвам децата, които са станали мои по служба, а не по кръв. Учителят учи, но и възпитава, приобщава, сплотява.  И най-вече обича. Независимо от формата на обучение за мен е традиция да изненадвам предколедно класовете си. Всяка година посвещавам няколко часа на ръчната изработка или саморъчно надписване на персонални картички и послания, после за ранжирането им по коледна елха или бялата дъска в класната стая. Учителската работа не свършва с предваканционния брой часове задължителна преподавателска работа.  Във всеки от последвалата върволица празнични дни си заделях по някой час за да прегледам практическите задачи, поставени на дванадесетокласниците и да им върна кратка рецензия като обратна връзка. Да, аз сам съм им поставил срок за изпълнение през ваканцията и съм предвидил работно време през дните, които някои родители смятат за време на пълен релакс за учителя. Защото след ваканцията ще ме чакат нови порции контролни работи, проекти и практически задания, които ще ми уплътнят по още три –четири часа извън учебните часове всеки ден.  Защото денят на един дистанционно работещ учител в училище с двусменен режим на обучение са поне още 2-3 часа след 19.30. Почти без изключение от края на октомври, когато преминахме на отдалечено обучение. Тук не коментирам часовете допълнителна работа, които предшестват занятията, защото многократно беше обяснявано, че новата форма на обучение налага предварително изготвяне на материали за преподаване във виртуалната класна стая. С подобен обем от допълнителни задължения се е нагърбил всеки учител, който гледа с отговорност на обучението. Считам, че това качество е присъщо за по-голямата част от учителите. Не че няма безотговорни. Разбира се е възможно да има такива, които готвят докато преподават или се занимават със странични, по-интересни дейности, но това са по-скоро изключения. Преди години, в дните на учителската стачка , бях поканен на интервю в едно радио. И докато обяснявах колко зле платени са учителите, бях директно запитан дали всички заслужават сериозното увеличение на заплащането. Няма ли слаби и безотговорни учители? Отвърнах на журналистката с въпрос дали няма и след нейната гилдия хора, които да хвърлят петно върху професията. Дали всички кметове, всички съдии, ръководители, депутати са все от високо качество?

Тази години отключи доста вербални сблъсъци и показа, че има твърде много предубедени хора. Такива, които дори и затрупани с  факти и документи няма да си променят мнението. А във времена на нервност и напрежение учителите са удобни мишени. Мантрите за късия работен ден, дългите ваканции, а от скоро и високите заплати са лесни дъвки за общество, което си умира за конспиративни теории и от край време не познава и подценява социалната роля на учителя. Учителската професия е от тези, които нямат начало и край на работния ден. И слава Богу, защото образованието и възпитанието са непрекъснати процеси, които не могат да бъдат затворени в тесните рамки на четиридесетте минути, наречени учебен час. И това най-добре го знаят децата. А който смята, че учителската професия предлага удобството да обучаваш между края на сериала и кипването на супата, нека заповяда на някое от все по-бързо овакантяващите се места за учители.

Тази Коледа любовта е единствено изкушение

Клишето представя перфектната Коледа затрупана от сняг. Е, сняг няма, даже ако съдим по температурите някакъв загадъчен магьосник ни е пратил възкресненско, а не рождественско време. Въпреки всичко си мисля, че това е перфектната Коледа. Принудени да останем вкъщи, защото отвън входната врата всички развлечения са в принудителна ваканция. При обичайните и различни от днешните обстоятелства  моловете, кафенетата и ресторанти щяха да са препълнени. Същото клише от години ни поучава, че Рождество е семеен празник. Да си признаем всеки от нас го е повтарял точно като клише. После пъхаме семейния дух в тясната кутия на вечерята от Бъдни вечер. Не знам как, но добихме изкривената представя, че Коледа е отрупана с ясния маса и лъскаво опаковани и не рядко скъпи подаръци. Сега е различно. Търговските центрове, кафенетата и ресторантите са празни, но домовете са пълни. Времето, което друг път „убиваме“, можем да оживим в компанията на най-близките ни хора. Вкъщи винаги е топло – от топли грижи и топли думи. А този път думите не са ограничени в сгъстения график на планираните разходни, пазаруване и срещи на кафе.

Едно по-ново клише твърди, че тази година била странна. Защото ни лишила от „нормалността“. Тъжно е когато започнем да приемаме консуматорското ежедневие за нормалност. Със сигурност тази година заради пандемичните мерки, общественото затваряме, което модерно започнахме да наричаме lockdown, икономическия спад и поизтънелите доходи сме купили по-малко излишни неща, с които от години пълним домовете си.  Повечето от дарове на ненаситната консумация ще надживеят бабите и дядовците ни. Някои от тях ще надживеят и родителите ни. Ще има и такива, които дори ще останат след нас. В деня на Рождество млад приятел сподели с тъга, че е загубил баба си. Естествено няма да е единственият. Хора си отиват и в този свят ден. Когато загубим някого осъзнаваме, че е трябвало да обичаме по-силно, да прегръщаме по-често и да бъдем повече заедно. Сигурно ще бъде клише ако кажа, че за да живеем щастливо са достатъчни две условия – мир и любов. Домът е място, където точно тези блага са най-изобилни.  А тази Коледа ни дава уникалния шанс да опитаме от техните удоволствия по-пълноценно, дори само заради това, че сме лишени от изкушенията на „нормалността“.

Помните ли онова прибързано очакване, което плъзна в първите месеци на пандемията, че неочакваното премеждие ще ни промени и превърне в по-добри хора. После дори и крайните оптимисти започнаха да осъзнават, че материалният свят ни е покварил дълбоко в душите и е заседнал на мястото, където кътахме духа си. Модерното „нормално“  иска своите молове, дискотеки, кафета, ресторанти… Дори и тази Коледа в капана на дома няма да може да донесе реванш на духа в съревнованието с материята. Съвсем нормално е хората да схващат житейския смисъл по различен начин. За едни Рождество е време за чакани подаръци, за други на чакани срещи. Важно е всички да намерим време за любов и близост с хората, които са на сърцето ни. И въпреки, че не е никак препоръчително да ги прегърнем и прошепнем, че ги обичаме. За да си наваксаме за пропуснатите прегръдки до вчера и тези, които вероятно ще пропуснем от утре, взрени в търсенето на отнетата „нормалност“. Ако носим любов и я споделяме с близки и не чак толкова близки хора, имаме всичко, които пак по клише си пожелаваме в нощта на великото чудо – благоденствие, светлина в сърцата, топлина в душите и спокойствие в дните ни.

Животът е по-прост, отколкото си мислим. Някой казват, че блокираната вкъщи Коледа е намигане на провидението за да ни подскаже, че трябва да намалим скоростта, с която живеем. За мен е шанс да бъдем повече време с близките хора. Защото вкъщи винаги се зареждаме с любов и доброта.

Клетвата на опустелите стълби

През миналата седмица красивите думи под вековните стълби всекидневно се натрапваха в мислите ми като обсесия. Там са още от февруари, когато по идея на Галя Иванова всяко изкачване между етажите на Езиковата е трасирано с клетвени слова от култовата песен на Кирил Маричков. В други времена тези стълби са вечно препълнени с тичащи на някъде хлапета, които поглъщат всецяло вниманието ми. През последните две седмици стълбите осиротяха и очите ми съвсем естествено всеки път се плъзгаха върху сребристите плоскости с изписаните думи. За да запазим поне частично присъственото обучение оставихме физически в училище едва половината от децата – по два випуска във всяка смяна. И тъй като учебните стаи на най-големите са на първия етаж, в следобедите стълбите посрещаха само неколцина учители. А моите часове са само с дванадесети клас. Така след всеки час с големите, поглъщах доза емоция, препрочитайки за хиляден път стихчетата на клетвата. „Кълна се никога да не забравям теб, с когото пет години всичко съм делил“. Този път звучаха като тъжно ехо в опразнена стая. През тази календарна година преброих едва 69 дни с учебни занятия в класните стаи. До момента дните с обучение зад компютрите са почти 100. До края на годината ще достиган 115! Децата са били заедно едва 1/3 от учебното време. Клетвата влиза в ума чрез съвместните преживявания, общите щуротии, споделените победи и провали. Клетвата се зарежда от споделеното време. Да, пет и половина месеца са нищожна част от петте години. И същевременно са голяма част от последните три срока, преди да си тръгнеш от училището или първите три, след като си постъпил. Защото когато едно училище е повече от образователна институция, когато се е превърнало в духовна общност, огънчето се предава от най-големите на най-малките. Като онзи символичен театрален огън, който Стоян Георгиев находчиво ритуализира.

 Днес прочетох две разкошни статии на момичета от единадесети клас. За спомените от вчера и отпечатъците , които ще оставят утре. И се сетих, че един от тези отпечатъци просто няма да се случи. За първи път от десетина години в гимназията няма да има коледен концерт. Техният коледен концерт. А той е истински споделено време и съпреживяна история. Имах шанса неколкократно да  бъда набъркан в организация на коледни концерти. Виждал съм как съшива десетки души в общност, как сплотява десетки сърца за да съпреживеят своите мигове заедно. Разказвал съм за онази вдъхновяваща случка, когато преди няколко години намерих тридесетина момичета и момчета насядали на театралната сцена, хванати за ръце мълчаливо да се надъхват. Обясниха, че така се концентрират за предстоящия след няколко часа коледен концерт. Бяха като омагьосани, а клишето казва, че духът на гимназията е като магия. Имах усещането, че този дух като особена енергия преминаваше по кръга от сплетени ръце. И тогава, и сега кръгът от хванати ръце ми изглежда като модерен римейк на култовата клетва от „Вчера“. Не всяка клетва се скрепя с кръв. Пиша тези спомени като свидетелство, че общността е съпреживяно време, споделена емоция. Обичта и приятелството се случват само заедно. Мисля че никой не знае всички съставки на мистериозния езиковски дух, но любовта и приятелството присъстват във всяка рецепта.

От десетилетия Езиковата учи на знания, но и на дух. Тя е училище за пет години, но общност за цял живот. Не всички щети от тази гадна пандемия са физически страдания. Отчуждението  не е по-малко опасно, особено за общностите, които се градят върху човешка близост. Духът е също вирус, макар и благороден. Предава се от ръка в ръка, от поглед в поглед, от сърце на сърце, от големи на малки. Пандемията вече отне един фестивал, една пиеса, един коледен концерт. Отне правото на големите да покажат на малките най-ярките духовни символи. Отне шанса на малките да се научат от големите да заплита своите нишки в общността.

Може би някой ще нарече неуместни моите притеснения за духовни ценности, когато е заплашено качеството на образование на няколко випуска ученици. Не, изобщо не подценявам заплахата за обучението на децата. Но има училища, чиято историята  е като легенда, писана от знаещи, но пропита от духа на  съпреживяна общност.

Празно училище е тъжна гледка. Най-силно се усеща по празните стълби. С клетвените слова, които няма кой да повтаря. Напоследък често се споменава клишето, че след пандемията нищо няма да бъде по старому. Дано духът на столетната общност се окаже по-силен от пандемичния вирус. Някъде назад съм писал, че духът на тази гимназия е като вирус. Хрумна ми, че за разлика от болестотворния срещу духа на гимназията няма имунитет – нито колективен, нито индивидуален. В това ми е надеждата.