Новините около ловешкото влакче тепърва ще стават интересни


vlakche2207151Печално известното ловешко влакче изчезна от полезрение, а темата слезе от медиите. Съвсем естествено много хора останаха с впечатлението , че всичко ще се потули. Разбираемо за град, в който злоупотребите на властта се прикриват, камо ли да се разследват и наказват. Тъкмо случаят бе застлан с няколко педи мълчание и пристигна новина. От Варна. Там Община Ловеч заведе дело срещу „Еврогеймс“ ООД град Варна и ЕТ „2002 – Константин Димитров“ град Варна за възстановяване на сумата, с която Община Ловеч бе санкционирана от Управляващия орган, а именно около 360 000 лева. Делото вече беше гледано на първа инстанция – Окръжен съд Варна – ТО, който не е уважи иска на Ловешка община и се произнесъл в полза на „Еврогеймс“ ООД и ЕТ 2002 – Константин Димитров“. Решението е обжалвано пред Апелативен съд Варна, който излезе със становище само преди дни. Именно в позицията на Апелативния съд започва да проблясва надежда.  Съдът  обезсилва решението от първа инстанция и връща делото за ново разглеждане, но от друг състав на съда. В мотивите си Апелативният съд посочва, че първоинстанционният съд е разгледал различен от предявения иск. Позовава се на чл. 25 ал 1 от Договора, в която „Еврогеймс“  ДЗЗД се е съгласил да възстанови  на възложителя направените разходи, заедно със законните лихви, ако не бъдат възстановени по негова вина средства, отпуснати от ЕС като финансова помощ. Апелативният съд признава, че по вина на изпълнителя Община Ловеч е претърпяла финансови вреди. Съдът  признава още, че санкцията е била наложена от Управляващият орган в следствие на доказани от финансова проверка  на АДФИ нарушения на обществената поръчка и във връзка с непостигането на целите и липса на устойчивост т.е. невъзможност на атракционното влакче да обслужва маршрута между старата баня „Дели хамам“  и крепостта „Хисаря“. Ясно посочва, че първоинстанционният съд се е позовал на грешна хипотеза, а именно, че Община Ловеч претендира обезщетение за лошокачествено и неточно изпълнение на обществената поръчка.

С решението си Апелативният съд във Варна връща делото за ново разглеждане и се съгласява с няколко факта. Първо общината има право да претендира за целия размер на санкцията, съгласно клауза от подписания договор с „Еврогеймс“ ДЗЗД. Второ подобна претенция е основателна, защото санкцията е наложена във връзка с нарушения на обществената поръчка и невъзможност атракционното влакче да изпълни целите, заложени в проекта и да осигури очакваната устойчивост. Да припомня, че тази техническа невъзможност беше доказана в нарочна експертиза, която първоинстанционният съд бе пренебрегнал при взимането на решение. Определението на Апелативния съд във Варна потвърждава, че Община Ловеч има пълните правни претенции да предяви иск за обезщетение равно на наложената санкция. Излагайки своите аргументи съдът не отрича допуснатите законови нарушения и нанесените на Община Ловеч вреди. Подобна логика поставя и въпроса за отговорността. Вървят упорити слухове, че предстои да бъде образувано още едно дело за влакчето, където като обвиняеми са привлечени високопоставени лица. Въпреки организираните усилия тези обвинения да бъдат укрити предстои обвинението да получи публичност. Така че съмненията за преждевременната смърт на влакчето са силно преувеличени.   Чакат се новини.

Advertisements
Posted in Ловеч | Вашият коментар

Училището се нуждае от споделена отговорност, а не от нови дози стрес


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oВ разгара на учителската стачка през 2007-ма година ме поканиха за интервю в ловешката радиостанция „Лиани“. Водещата Анелия Иванова беше известна с провокативния си стил, така че не се изненадах, когато зареди с агресия още първия въпрос. „Вие искате увеличение на учителските заплати, но дали всички го заслужават? Какво ще кажете за лошите учители?“. Отговорих, че бих казал същото като за лошите кметове, съдии, лекари, инженери, журналисти… Хора с оскъден морал и семпли компетенции има сред всяка гилдия. Лошите учители не могат да бъдат етикет за професията, защото на всеки един такъв се падат стотици учители, влюбени в децата, верни на принципите и отдадени на образоването на младото поколение.

Спомних си за интервюто през последната седмица, в която се разрази истинска кампания за поставяне под постоянен надзор на учителите. Както винаги за детонатор бе използван частен случай – тормозът, упражняван от две учителки върху деца от бургаска детска градина. Подеха се инициативи за протести и дълги петиции с искания контролът върху учителите да бъде затегнат. Някак перфидно започна отново да се натрапва образа на учителя като несъмнено опасен за децата и обществото. Или както е прието заради гнилите ябълки да се пръска цялата градина. И всичко това в професия, която изглежда изцяло на показ. През последните години няма по-насилвана обществена фигура от тази на учителя. С експерименти, реформи, административни изисквания и родителски претенции.

Колко още контрол? Понастоящем учителят подлежи на системен контрол от директора, началника на РУО, Министерството на образованието, периодично от Обществения съвет, социалните служби и почти ежедневно от родителите. Да не пропускаме учениците, които най-малкото информират родителите за действията и бездействията на преподаващите. Трупането на контрол все повече сковава учителите и отблъсква младите хора от професията. Учителят е контролиран във всяка минута от ежедневието си – дали идва на време и кога си отива, уплътнява ли учебните часове, проверява ли знанията ритмично, следва ли по дати разпределението на учебния материал, съобразява ли контролните с графика, вписвали отсъствия и закъснения, има ли необходимия брой оценки, оценява ли обективно, приобщава ли учениците и отбелязва ли усилията си документално. Всичко, което не се хареса на родители се оспорва и обжалва. За годините на моята учителска практика се срещнах с родители, които не осъждат виновните постъпки на децата си, претендират за оценките им, настояват да се заобиколят правилата за тяхното дете. Недоволстват от поглед, жест, дума, крият неуспехите на децата зад личното отношение на учителя. За радост тези родители бяха изключения и не ми дават основание да сложа под един етикет всички настойници.  Както е и с учителите.

Контролът и камерите няма да решат проблема. Камерите не са средство за защита, а инструмент за шантаж на учителя. Много училища имат камери, които работят без прекъсване. Биг Брадър до полуда. Добре ще използваме камерите като превенция за лошо отношение към децата. А ще позволим ли аналогична употреба за агресивното, невъздържано, неуважително, пренебрежително, иронично, обидно отношение на ученици към учители. Или  тях ще ги приобщаваме, а учителите ще наказваме и уволняваме.

Уважаеми родители, ако се страхувате защо пращате децата си на училище и в детски заведения? Като искате да наритате учителя в ъгъла, дали си давате сметка, че той в повечето случаи дава на детето ви това, което вие не му доставяте – грамотност и знания, за които не ви остава време, морал и принципи, които толкова често не ви вълнуват, че дори и любов, от която мнозина са оперирани?

Учителят трябва да е мислещо, свободно и креативно същество.  Контролът реже всяка от тези характеристики. Сковава и лишава децата от пълноценното общуване с прекрасни учители.  Родителското подозрение към учителството е пагубно. Образованието и възпитанието на децата е общо задължение, отговорност за родителя и ангажимент за учителя.  Решението не в надвикването с обвинения, а в пълноценното взаимодействие и партньорство тях.

Posted in образование | има 1 коментар

Момичето с дамгосан живот


silhouette-3095148_960_720Коцето бе приятел, с който се познавахме от студентските години. Заедно учихме, купонясвахме и завършихме. След университета се прибрахме по родните места, аз в Ловеч, той в Казанлък. Оказа се , че Стара планина е ниска преграда за едно приятелство, на което му е писано да оцелее. Продължихме да поддържаме връзка, а когато се отвореше някой ден без ангажименти си разменяхме визити. Една вече отминала пролет беше мой ред и понеже се отвори поредица от „празни“  дни реших да се разхода оттатък Балкана. Обадих се на Коцето за да известя за намерението и да уточним удобното време. Договорихме се да пътувам първия уикенд на пролетната ваканция.

След университета Коцето подобно на мен пое по пътя на учителя. Смени няколко училища, като всяко следващо го издигаше стъпало нагоре в кариерата. Бързо печелеше доверието на колегите и уважението на учениците. От няколко години работеше във водеща гимназия в града, а от две лета беше заместник-директор.  Коцето ме посрещна на автогарата усмихват и във видимо великолепно настроение.  Неуморим шегаджия, който не би те оставил и минута да скучаеш. Затова не се и учудих, че първото, което реши да ми каже беше някакъв забавен виц, който току-що бе прочел на телефона си. На близка уличка ни очакваше добре познатия от години „Форд ескорт“. Коцето не обичаше блясъка и не сменяше нещата, които чувстваше удобни. С този Форд се знаехме от поне 7-8 години.

-Колко ли гаджета помни този автоветеран? – подхвърлих шеговито, докато закопчавах колана.

-А, сега има само една фаворитка, Договорихме се старите да ги забрави – веселяшки отвърна домакинът.

-Как да ги забрави , бе пич? Парфюмът им още ухае, а и не се знае дали под някоя седалка не е скрит трофеен чифт бикини. – продължих със закачката.

– Вярваш или не, но от осем месеца има една дама, която ми обсеби всичко – колата, дома, леглото, съня. Това е новинката, днес ще те запозная с нея. – стори ми се, че Коцето говори с някаква непозната романтична нотка в гласа. Погледнах го, един вече превалил четиридесетте години мъж, на който зрелостта се отразява добре. Не бих го нарекъл женкар, просто един лесно влюбчив мъж. Сам казваше „не съм пчела, която ще опраши един цвят“. През сърцето му преминаха не малко жени, но така и не се задоми. Не бих го нарекъл заклет ерген, а човек, който все още пубертетски се страхува от обвързване. Така, че тази толкова трайна, осеммесечна връзка си беше изненада.

Бързо стигнахме до кооперацията в квартал „Васил Левски“, където Коцето имаше апартамент. Докато изкачвахме стълбите до четвъртия етаж пеша, както обичаше да казва Коцето „за спорт“, той ме въведе в актуалния си битов статус. Гита постъпила в началото на учебната  като педагогически съветник  в тяхната гимназия. Допаднали си, сприятелили се, после се сгаджосали. Малко преди Коледа се преместила да живее при него. Щяла да си дойде до вечерта, тъй като от два дни била ангажирана с някакъв педагогически семинар. Някои неща в познатия апартамент изглеждаха различно.  Коцето забеляза любопитния ми поглед.

-А, има някои промени. Женски вкус и идеи. – подхвърли през рамо, докато окачваше якето си на закачалката.

-Най-малкото се вижда, че някой се грижи за творческия ти безпорядък – отвърнах, притиснат от спомените за хаоса, който винаги ме е посрещал тук.

Удавихме следобеда в бира и сладки приказки. Само дето този път листата с теми се оказа доста къса. Училище, реформите, любимата ни Барса и Гита. Новото гадже сякаш беше обсебило мислите на приятеля. Толкова превъзходни етикети за жена отдавна не бях чувал – красива, интелигента, духовита, чувствителна, грижовна, ненаситна… Любопитното ми очакване ставаше все по-нетърпеливо да види музата, принудила един мъж на средна възраст да загуби ум като десетокласник. Съспенсът приключи около 19, когато на вратата се позвъни. С възторжен вик „Гита“ Коцето хукна към входната врата. „Добре дошла, принцесо“ и „Липсваше ми, немирнико“ бяха единствените реплики, които успях да чуя между мляскащите звуци на споделените целувки. След минута бляскаво красива тридесетгодишна жена  с широка усмивка се появи на портала, свързващ всекидневната и кухнята в жилището. Очите ни се срещнаха и сякаш електричество порази и двама ни. Усмивката внезапно угасна, а лицето на красавицата видимо се напрегна. Неочаквано паметта ми започна да щрака като фотоапарат, който бързо прехвърля отдавна запечатани снимки. Тази хубавица толкова много напомняше едно момиче, което познавах много отдавна. Името не ми идваше наум, но паметта ми продължаваше да бълва като оставена без надзор копирна машина спомени, образи и събития.

-Гита, това е Иво, за който много съм ти говорил. Моят студентски приятел от Ловеч.

-Радвам се да се запознаем. В действителност сте дори  по-очарователна от разказа на Коцето. – комплиментът трябваше да запълни момента на неудобство, докато се приближавах за да подам ръка на Гита. Тя е пое някак плахо, очите и издаваха несигурност. Думите също

-Удоволствие е да се запознаем; Оценявам комплимента ви, но мисля, че е пресилен.

Десетина минути преминаха в размяна на учтивости, тривиални фрази и малко пресилен смях по адрес шегите на Коцето. После Гита помоли за извинение и настоя да се оттегли за да подготви вечерята, въпреки настойчивото напомняне на Коцето, че той се е погрижил като е взел готови вкусотии и от близко заведение. Всекидневната и кухнята, бяха разделени само от едва загатната преграда, така че грациозните движения на Гита, ангажирана с подреждане на масата и приготвяне на салата се виждаха чудесно от дивана, на който бях настанен. Вечерята беше дълга, а Коцето се постара да бъде забавна и весела. Любовта му към Гита сякаш бе отворила тайно дъно, от където вдъхновението черпеше неспирни шеги и закачки. Гита гледаше с боготворение своя десетина години по-възрастен приятел и не спираше да го дарява с широки и искрени усмивки. Главната роля на Коцето бе добър претекст  да се обръща сравнително рядко към мен. Все пак не ми убягна, че в малкото моменти , когато това се случваше напрежението бързо прогонваше увереността по красивото и лице. Часове наред това лице извикваше в паметта ми спомени за едно много проблемно момиче, което учеше в ловешката езикова гимназия в годините преди Милениума. Имаше печалната слава на тийнейджърка, пристрастена към наркотиците и сексуалния промискуитет. Успехът и рязко се понижи още в десети клас, започна да отсъства от училище. През последната учебна година напълно прекъсна посещенията на гимназията. Казваха, че станала високо платена проститутка. Така и не успя да завърши с випуска си.  Въпреки поразителната прилика не можех да допусна, че онова пропаднало момиче може да преодолее пропастта и да се развие до педагогически ментор в училище. Въпреки това смутеното и поведение и изумителната прилика не ми даваха мира. Използвах момента, когато шегаджията на вечерта си взе кратка почивка и побързах да сменя темата. Попитах Гита, дали и харесва работата на педагогически съветник. Изглеждаше толкова вдъхновена и доволна от това, което върши, че напрежението изведнъж изчезна от лицето и. Продължих със стратегията и проявих интерес как се справя с модерния проблем на наркотичните зависимости. Сякаш сянка се спусна по лицето на младата жена. Отговори ми, че нямат такъв проблем с едвам доловимо раздразнение в гласа. Коцето прихна да се смее с апострофа, че говори глупости. Нервността на хубавицата едвам не запали конфликт между двамата. Побързах да потуша огъня и пренесох разказа към моята гимназия.  Обясних, че откакто имаме педагогически съветник държим проблема под контрол. Припомних колко трудно е било преди 10-15 години, когато поради зависимост и липса на адекватна помощ деца напускаха училище. Тази кулминация на разговора не се понрави на домакинята, но тя умело прикри притеснението зад домакинското задължение да отсервира част от опразнените вече съдове. Насочихме разговора към други теми, а Коцето откри нов сеанс с шеги и забавни истории. Малко преди края на вечерята се сетих, че разполагам с още един телефонен номер, който приятелят ми не знае. Докато го диктувах забелязах, че Гита съсредоточено гледа в мен, сякаш погълната от старанието да запомни всяка цифра.

Преди да заспя продължих да мисля за поразителната прилика и странното поведение на хубавата педагожка. И все пак възможна ли е такава метаморфоза – от пълно пропадане до позицията от която да възпитаваш децата в ценности? Спорейки с мислите си ми проблесна и името – Марга, Маргарита. Момичето, което толкова приличаше на Гита.

На другия ден се разходихме из центъра на Казанлък, а докато пихме кафе си измислих неотложен ангажимент, поради който трябва да си тръгна в късния следобед. Настойчивостта на Коцето не можа да ме пречупи и в 17.30 чакахме автобуса от Бургас за Плевен. Двадесетина минути по-рано си взех довиждане с Гита. От вечерното и напрежение нямаше и спомен. Учтиво стисна ръката ми между дланите си, помоли за извинения ако нещо ме е обидило и усмихнато ме покани да дойда отново. Обещах и. В автобуса към Ловеч си мислех, че вероятно прекалявам с подозренията. Животът ни поднася толкова невероятни прилики. След като се прибрах потънах в задълженията на ежедневието с решението да забравя необоснованите съмнения. До понеделника десетина дни по-късно. Учебните ми часове приключиха по обед и по пътя за вкъщи направих обичайната ревизия на сутрешните телефонни позвънявания. Забелязах непознат номер, който бе опитал да се свърже с мен цели три пъти. Час по-късно на дисплея на телефона светна същия номер. Отговорих.

-Здравейте, господин Райнов, аз съм Маргарита. Навярно ме познахте – чух отсреща неуверен глас.

-Не, не разпознавам гласа ви. – отвърнах с очакване за повече лични разкрития от събеседничката.

.Имам предвид, че ме познахте, когато гостувахте в Казанлък. – гласът звучеше все по-неспокойно.

Значи не съм се излъгал. Тази пораснала, красива и добре изглеждаща жена е онова, изпитващо незадоволима наслада от наркотици и мъжка любов момиче. Настроих се да чуя историята на грозното пате пораснало като красив лебед. Оказа се затрогваща. Падението на Маргарита накарало родителите да се върнат от гурбет в чужбина. Искали да я откъснат от компанията и сводниците. Баща и имал наследствен имот в Павел баня. Преселили се там и подложили Маргарита на упорито лечение. Стабилизирала се. Завършила в самостоятелна форма една казанлъшка гимназия. От малка имала интерес към психологията, но след изчистването и завръщането към нормален живот тя се превърнала в страст и фикция. Кандидатствала в Софийския университет, но не я приели. Не се отказала. Цяла година се готвила упорито  и повторният опит завършил с успех. След университета решила, че ще работи в училище. За да помага на децата и да ги предпази от злините, които едва не съсипали живота и.

-Всичко това е вдъхновяващо , Гита. Радвам се за теб. – истински се възхитих от признанията на младата жена.

-Да, но ме е страх господин Райнов. Грешките и тайните от миналото ме мъчат. Крия ги от всички, а ми е съвестно. Най-вече заради Коцето. Страхувам се, че ако разберат всичко ще рухне. Кой ще остави децата си на една бивша наркоманка? Кой мъж ще иска любов от жена, омърсена от разврата на улицата? – между думите и напираше трудно стаен плач.

– Който те обича, Гита! Не си длъжна да плащаш цял живот за младежкото лекомислие. – опитах да я успокоя и дори я посъветвах да разкаже на Коцето. Мислех, че с неговата любов и подкрепа ще намерят най-доброто решение.

В началото на лятото се обади Коцето. Университетският ни випуск организираше среща и казанлъшкия другар се интересуваше дали ще отида. Потвърдих и попитах как е Гита.

-Не ми споменавай този парцал! Оказа се, че като ученички е задоволявала похотливите мераци на много мъже. Разбираш ли проституирала! Сама ми разказа. Изгоних я, курви не могат да мърсят леглото ми – никога не бях чувал Коцето да крещи толкова истерично.

Потиснах гнева в гърдите си и попитах дали това се е отразило на работата и в училище. Оказа се, че младата жена е напуснала гимназията малко след домашния скандал. Не се виждала и в Казанлък. Но това не притесняваше Коцето, който и да даде пътя с вулгарна псувня. Прекъснах разговора. Не отидох на срещата на випуска. Никога повече не чух Коцето. Опитах се да се свържа с Гита, но се оказа, че номерът вече принадлежи на друг абонат. Не я видях повече, но вината за нейното омърсено прераждане ще ме тормози винаги.

 

Posted in разкази

Тъжният край на един романтичен възпитател


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oВ педагогиката няма готова рецепта. Сигурно, защото моделирането на хора е трудна задача. Всъщност моделирането е невъзможна задача. Посилно е само постепенното приучаване към нормални социални възприятия, приемливи норми на поведение, етични отношения и почтени реакции във всяка житейска ситуация. Простичко се нарича възпитание и няма общоприет контекст и инструментариум. Не се учи от книгите, добива се в практиката.
От години се старая не само да образовам, но и да възпитавам. По своята ценностна скала и с моите методи. Понякога либерални, друг път груби, често приобщаващи, на моменти санкциониращи. Много преди някому да хрумне да запише определението приобщаващо преди образование. Нещо повече, още от времето, когато отговорни чиновници ми обясняваха, че в училището ми плащат за да образовам, но не и да възпитавам. Е, напук не спрях да се опитвам да променям характери, мисли и светоглед. Преди някой да се сети да ми вмени задължението се опитвах да приобщавам към човешки ценности. Или поне към тези, които съм превърнал в собствени житейски принципи. Като същински родител, когото съдбата е дарила с много деца, се опитвах да ги извая по свой морален образ и свое нравствено подобие. Нищо повече от това да поставят душите си върху здрави темели – честност, достойнство, почтеност, отговорност, свободолюбие, уважение, респект към правилата, усещане за вина. Естествено не винаги успявах. Срещал съм диамантно твърди характери, върху които оставаха само плитки възпитателни драскотини. Сблъсквал съм се със закърнели от домашно възпитание светогледни представи. Имало е и предубедени, които са се надсмивали над наивните ми учителски усилия. Но имах изключителния късмет думите да докоснат много от сърцата на децата или да се заместят между мислите им. Затова когато часът на неизбежната раздяла настъпваше изпитвах завладяващото удовлетворение, че съм възпитал човеци. За толкова години не се уморих да повтарям, че мразя лъжите, не понасям кръшкачите, не търпя двойните стандарти, гнуся се от лицемерието, не толерирам виновните, не вдигам чадъри над никому, не меря справедливостта по социален статус. Еднакво обичах когато прощавах и когато наказвах, ръката ми беше еднакво честна, когато я подавах за да вдигна паднал, или когато гневно сочеше пътя извън училището. С еднаква страст защитавах и обвинявах равно отдалечен от моята представа за справедливост. Окуражавах стремежа към свобода и солидарност, но и чувството на отговорност и споделена вина. И въпреки, че срещах детската, а понякога и родителската съпротива, виждах в децата си пораснали хора, способни да понасят с достойнство последствията от грешките и плащат цена за дръзкото свободолюбие.
До днес! Когато разбрах, че усещането за вина е само поза. Че декларацията за осъзнаване на грешката е нещо като индулгенция. Че глупавите постъпки не бива да се санкционират. Че за собствените прегрешения винаги виновни са другите. Че лъжата е приемливо решение за нарушените правила. Че сърцата ни са големи, когато претендираме и малки, щом се наложи да отговаряме. Че прошката се полага независимо колко сме сбъркали. Че смирението е неуместно чувство, когато става дума за пари. Че можем да се спасяваме поединично, когато сме сътворили обща глупост. Че няма сила, която да ни накаже за прегрешенията, защото над всяка глава има началник. Че нарушението на правилата е съвсем приемливо, когато става дума за собствената кожа… Толкова, толкова далеч от онези темели – честност, достойнство, почтеност, отговорност, уважение, усещане за вина. Доверие, което се срива като кула от пясък.
До днес възпитателната ми концепция изглеждаше все по-малко, но все пак надеждна. Сега ми изглежда като покрита с няколко пласта мухъл, както и тези жалки ценности честността, достойнството, почтеността, уважението… Най-вероятно остарявам по-бързо от представите за човешка нравственост. Сигурно вече е глупаво да се напъвам да превърна един прошарен комедиант в пример за едно младо поколение. Вероятно младите хора се нуждаят от други ценности и млади медиатори, които да им ги покажат.

Posted in образование | Вашият коментар

Професионалните училища vs. профилираните гимназии


ministerstvonaobrazovanietosmallПрез последния месец на много места в страната избухнаха протести срещу политиката на ограничаване на приема в профилираните училища. Обявените горещи точки са в Русе, Враца,  Бургас, Сливен. В някои областни центрове приемът в профилираните гимназии беше ограничен още предишните години. Както се случи в Ловеч миналата зима.

Настоящото правителство заяви като ясен приоритет развитието на професионалното образование. Това намерение бе потвърдено и по време на неотдавнашната визита на министър Вълчев в Ловеч. Политиката за ограничаване на приема в профилираните гимназии, макар и не така ясно афиширана, се прокрадва в изявленията на служители от министерството и експерти  от РУО и е логично допълнение в подкрепа на горния приоритет. Актуалната стратегия на министерството се мотивира от две основни причини. Демографският спад и дефицитът от технически специалисти за нуждите на икономиката. Няма съмнение, че и двата мотива са уважителни. Друг въпрос е доколко добре обмислен и организиран е стартът на кампанията по регулиране на приема. Нека помислим кой какво ще спечели от новия повей в образователната политика.

Профилираните гимназии със сигурност губят ученици, а това при съществуващите механизми за финансиране означава и бюджетни средства. В средносрочна перспектива ще бъдат изправени и пред необходимостта от оптимизиране на преподавателите, а това със сигурност означава съкращаване на учители. От друга страна профилираните гимназии ще станат по-силни и успешни, защото ще се повиши качеството на приеманите ученици.

Професионалните гимназии ще поемат глътка въздух. Някои ще разкрият нови специалности, всички ще се надяват да постигнат максимална пълняемост, което ще бъде допълнителен фактор за добиване на повече средства в училищата. Почни убедено можем да предположим, че в близка перспектива качеството няма да се подобри, защото тези училища имат еднотипни, но дълбоки проблеми. Отсъствията от училище са масови, изискванията са силно снижени, резултатите от матурите са сред най-ниските. Регулирането на приема е опция, която предполага приемане на по-качествени ученици, но съвсем не е гарантирана. А ключовият проблем е организацията и контрола на учебния процес в самите училища, които ще трябва да преминат на съвсем друга скорост. За съжаление национална политика в тази посока не се забелязва. Ако държавата не предяви завишени изисквания към тези училища наливането на пари и ученици няма да доведе до очаквания ефект.

Всъщност административното регулиране на приема може да се окаже и пълен провал ако самите училища не започнат да провеждат гъвкава и съобразена с модерните тенденции политика. Например професиите в професионалните гимназии следват инерция и остарели традиции. Много от тях са неатрактивни и нежелани от гимназистите. Бъдещето на този тип училища ще зависи от способността да бъдат направени нужните корекции за да станат училищата привлекателни за младите хора. Амбициозният проект за дуално образование предполагат тесни съвместни действия с бизнеса, който по мои наблюдения е много апатичен по отношение на колаборацията с професионалните гимназии. Следователно рискът да бъдат обучени повече, но непоискани от икономиката специалисти е съвсем реален.

Както вече споменах намаленият прием ще направи профилираните училища доста по-силни, но най-сериозните заплахи са в съвсем друга посока. Новите учебни планове силно редуцират часовете по езици. Така несъмнено ще се разколебае доверието в най-силния мотив за избор на езиковите училища.  Същевременно въвеждането на две степени на гимназиално образование поставя профилираните гимназии пред възможността да загубят част от учениците си след приключване на 10-ти клас. Вероятно най-силни позиции ще запазят тези, които съумеят да разнообразят езиковите профили с такива, намиращи по-широко практическо приложение.

Смело може да се твърди, че и професионалните, и профилираните гимназии са еднакво неподготвени за започналото преформатиране на план-приема, необходим на държавата и на отделните общини. Езиковите и математическите училища тепърва ще трябва да се преборят за запазване на елитния имидж. Същевременно професионалните гимназии ще трябва да отлепят от дъното и да започнат да подготвят грамотни кадри за българската икономика. Чисто философски новата политика на Министерството на образованието звучи сериозно. Въпреки гнева и протестите тя ще продължи да бъде налагана в реформиращото се образование.  Достъпът до профилираните гимназии ще се позатвори, този в професионалните училища ще бъде още по-широко отворен. Важното е да не остане широко отворена ножицата между обучението и постиженията на  децата в тези два толкова различните типа училища.

Posted in образование | Вашият коментар

Тъмно е…


Diogenes-statue-Sinop-enhancedПрибирам се с приятел от кафе. В разбития център е толкова тъмно, че не виждам пътя. Но аз не виждам пътя и денем. Въпреки светлината. Не виждам пътя към доброто и перспективите, въпреки че гледам във всички посоки. А центърът е пак разбит. Като очакванията, като надеждите, като животът ни.

Бягам от реалния и нахълтвам във виртуалния свят. Тъмно е. Безпросветно е. Заливат ме манипулации и грозна игра със страховете на хората. Мътилката отглежда наивници. Множат се всекидневно, като попови лъжички. В бульона плуват шарани, шарани, шарани. Заразно е. Виждам в тъмнината да ошараняват и уважавани умове.

Всеки ден ме крадат. В грамажа, в цената, в качеството. Крадат отвсякъде. Виждам ги. Виждат ги други. Виждат ги всички. Гледам Темида. Сляпа е. На тъмно е. В тъмнината се спотайват мръсниците. Крият ги в мрака. Под покровителството на сенките.

Жал ми е за умните. В затъмнение са. Не ги показват за да не застрашат тъмничарите. Отгледаните на тъмно, възпитаните с тъмни стихии. Назначените  на тъмно за да служат на тъмното и да слушат гласовете от тъмното.

Свечери се в душите. Моралът си легна. Почтеността се е свила окаляна и омърсена в обора на живота. Безчестието духна фенера на задимения бардак  и разля в чашите на подлостта и лъжата последната каничка от пресъхващото ни достойнство.

Казват сам избираш между тъмното и светлото. Как да избирам като свещите догарят, а бюлетините са до черно зацапани от отдавна немити ръце.  И в урните е тъмно колкото в черногледите  мисли на хората със системно изнасилвана вяра.  В урните е като в едно задно отверстие. Там изборът е между мръсното и миризливото.

Тъмни сенки подреждат живота ни. Тъмни страсти тровят душите. Тъмни страхове притискат сърцата. Кой беше казал, че в тази страна светлините отдавна са угасени?

Диогене, къде е фенерът ти?

Posted in общество | Вашият коментар

Опакована признателност за няколко грешници


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oКраят на срока е невротично време. Претенциите ескалират, недоволните се множат, сърдитите изблици изобилстват. Учителят е главен обвиняем, подозиран от учениците, че преднамерено забива, обладан от омраза и отмъстителност.

Решавам да покажа различното. Например, че учителят може да бъде признателен и благодарен. Имам своите обсесии. Една от тях е да науча поверения ми клас да не отсъстват безпричинно. Имам и един клас, който упорито се съпротивлява срещу опитите да ограничавам отсъствията. Сякаш са се наговорили всеки ден някой да пропуска учебните занятия. Както се казва с малко хора, но упорито и постоянно. Месец и половина, ден след ден без поне няколко отсъстващи.

Директен съм, не спестявам думи и мнение. Затова изказвам гневно недоволството си от факта, че не можем да си стиснем ръцете по въпроса за отсъствията. Преповтарям заявлението, че въобще не вярвам на част от причините, макар и оправдани с медицински документ и обаждане от родител. Вметвам признание за глождещото ме съмнение, че в част от случаите родителите покриват тийнейджърски капризи. Не крия разочарованието си.

Развръзката ме изненадва. Следват две седмици с цели осем дни в  пълен състав на класа. Почти колкото от началото на учебната година до средата на януари. Само в два дни има по един отсъстващ по поводи, нетърпящи отлагане.

Правя се, че не забелязвам, но решавам да покажа респект. Опаковам кутия бонбони, надписвам картичка с шеговити поздравления за първите две седмици без отсъствия. Намеквам, че приемам жеста като дадена дума и хвърлен камък. Изпращам бонбоните и картичката в един от часовете. Нали хубавите неща са изненадващи и сладки!

Опитвам възпитателен подход извън клишето. За да покажа, че добрите постъпки се забелязват. Всеки жест заслужава ответен жест. Разочарованието лесно се трансформира в очарование. Експеримент. възпитанието не винаги е предписано. Понякога е интуиция.

Нямам представа какъв ще бъде резултатът от възпитателната иновация. Тепърва ще науча. Но ми е гот. Заради разчупването на задушаващите рамки на клишето. Заради дързостта да покажа, че децата заслужават уважението на своите учители. За  да напомня, че в нервния финал на срока денят не е изтъкан от ненавист. Има време и поводи за обич, опакована като подарък и подсладена със задоволство.

Posted in образование, me | Вашият коментар