Законът трябва да стигне до всеки, действал във вреда на ловешките граждани

Вчера медиите тиражираха новината, че Окръжна прокуратура Ловеч е внесла обвинителен акт по приключил европейски проект. С него бивш кмет на Ловеч и ръководителят на проекта са обвинени в безстопанственост, а управителят на фирмата, спечелила обществената поръчка е обвинен в документална измама. Имената зад тези длъжности са публично известни – бившият градоначалник господин Минчо Казанджиев, ръководителят на проекта госпожа Тотка Симеонова и бизнесдамата госпожа Богдана Димитрова. В журналистическите публикации от последните два дни акцентът неизменно пада върху имената на обвиняемите н опит да ги превърне в медийната сензация. Както съм казвал в много други мои публикации само прокуратурата има правото да обвинява, единствено съдът е този, който признава виновните. По-важно от това кой е обвинен е за какво конкретно е обвинен и какви са обществените вреди от подсъдимите деяния. Истината е, че имаме за първи път в Ловеч обвинение за действия , довели за обществени вреди по европейски проект. Държа да припомня, че заради нарушенията по обществената поръчка за атракционното влакче Община Ловеч получи и заплати финансова санкция в размер на 307 000 лева. Тази санкция беше ЗАПЛАТЕНА ОТ ЛОВЕШКИТЕ ГРАЖДАНИ. В този смисъл повдигнатите обвинения идват като обществена справедливост за  щетите понесени от граждани като следствие.  Обвиненията се основават върху констатирани вече нарушения, които бяха публично обявени. В серия от статии през 2016 и началото на 2017 година показах с факти, че в процедурата по обществената поръчка за атракционното влакче и нейното последващо изпълнения има много съмнения и подозрения. Прегледах редица документи и публикувах тези от тях, които недвусмислено показваха съмненията. Запознах се и публикувах доклад на АДФИ, в които се изброяват единадесет законови нарушения и се цитират индикатори за измама.  В доклада на АДФИ са посочени много сериозни пропуски и нарушения: технически несъответствия между параметрите на поръчката и доставеното атракционно влакче, приемането му без пълния набор от документи, неизпълнената кметска заповед при приемането на влакчето да бъде извършен технически тест, подправянето на документи. Констатирани са нарушения още при отварянето на офертите и избора на изпълнител. Докладът е публичен, всеки би могъл да го изиска и прочете. Изготвен е през 2016 година и аргументирано цитира законови нарушения.

Повдигнатите обвинения от ловешката прокуратура се основават съвсем точно на част от направените констатации от АДФИ. Само адмирации за факта, че прокуратурата е уважила заключенията на финансовата инспекция и е намерила извършените деяния за обществено значими за да повдигне обвинения. Справедливо е всяко укоримо от закона действие в ущърб на обществото и гражданите да бъде санкционирано. Задължително е всяко деяние, довело до неправомерно разходване на европейски средства да бъде санкционирано. Грешките или пропуските от некомпетентност или преднамереност не може вечно да се плащат от гражданите. Абсолютно задължително е за нанесените финансови щети да се носи отговорност. Няма никакво значение дали става дума за ГЕРБ, БСП или друга политическа сила. Законът и обществената справедливост трябва да бъдат еднакви за всички. Много ми се иска горещата пролет, в която бяха арестувани или повдигнати обвинения на шеф на здравната каза, общински съветник, бивш кмет, ръководител на европейски проект да е наистина началото на възстановяването на обществената справедливост в Ловеч. Надявам се прокуратурата да продължи да действа със същата безкомпромисност във всеки случай на нарушение на закона.

Advertisements

Време е за обществена справедливост в Ловеч!

Днес стана известно, че за първи път в политическата история на Ловеч е арестуван общински съветник, комуто са повдигнати обвинения за злоупотреби в размер на 117 000 лева. Фактът е срамен и дискредитиращ. Пръски от срама ще останат полепнали за дълго по цялата институция. Защото не можем да очакваме публично доверие към съветниците, ако те не спазват правилата и работят за собствено вместо за обществено добруване.

Единствено право на следствие, прокуратура и съд е да доказва вина. Всеки злоупотребил с публични средства и служебни позиции трябва да носи отговорност. Надявам се, че огласяването на фактите се основава на убедителен доказателствен материал и бележи промяна в политиката на местните правораздавателни органи по осветяване на подобен род закононарушения от публични лица. Надявам се, че занапред със същата конкретност ще бъдат огласявани обвинения към всяко лице, независимо от неговото място в политическата йерархия. За съжаление липсата на точно този тип гласност  от години поставя под съмнение обществената справедливост в Ловеч.

Няма да си позволя да коментирам декларацията на политическата партия, излъчила съветника. Обичайна практика в подобни случаи е да се вдигат информационни чадъри за да се потулва истината. Чест прави на политическото партия, че се разграничава от постъпката и осъжда поведението като обществено и политически неприемливо. Надявам се, че с подобна решителност ще реагира всяка друга политическа партия в Ловешка община, в случай, че неин активист, съветник или управленец бъде уличен в законови нарушения.

Само за месеци в Ловеч се случиха събития, които силно разтърсват обществената обстановка. Пребит бе заместник-кмет, задържан и обвинен шеф на здравната каса, арестуван е общински съветник. Изглежда е преминат обществен праг на търпимост. Ако е така със сигурност ни чакат още разтърсващи събития. Всяко от тях е сигнал, че обществото очаква повече почтеност и справедливост. Дано бъдат чути навреме!

Култът към оценките

Матурите приключиха и резултатите вече са разсекретени. Чета горди постове във Фейсбук, срещам доволни зрелостници, които охотно споделят новините. Има защо да тържествуват. В моето училище отличните оценки отново са смазващ брой. Допълват ги много добрите. Всичко надолу е по-скоро изключение. По всичко личи, че пак ще бъдат сред най-добрите в страната. Разбира се е логично, та те са били сред най-добрите и след 7-ми клас, когато са кандидатствали за гимназия. Радвам се и ги аплодирам, но същевременно си задавам философски въпроси. Например дали не е шокиращ този огромен брой отлични оценки. Всяка година между 70 и 75% от младежите и девойките, които изпращаме постигат на матурите по две отлични оценки. Познавам повечето от тях – умни и способни са. Но въпреки това водопадът от отлични оценки не ги ли девалвира? Децата се радват с пълно основание, но някой може би ще попита нивото на заданията не е ли твърде ниско. Да ,така е, но с това съдържание са препитвани всички зрелостници и десетки хиляди от тях са се затруднили сериозно.  Много пъти съм споделял съжалението, че ниската летва облагодетелства слабите ученици, които често я прескачат без мотивация и подготовка. Такива оценки най-често се добиват без знания, с приятелска помощ, с хитрост, че дори и измама. Така се раждат и ежегодните сензации, някой слаб ученик избухнал с много добър, че понякога и отличен резултат. Несправедливо, че и обидно спрямо съвестните зрелостници, които са се готвили усърдно цяла година, но остават на 10,12,15 стотни от пълната шестица. Всичко това са детайли, които не могат да помрачат радостта на децата. След дванадесет години училище те са научени да се радват на оценки. Колкото по-високо, толкова по-силна радост.

Тези оценки ще разкрасят дипломата, която след време ще прашасва в някое чекмедже за да се показва с гордост на наследниците. Дори няма да послужи за изкачването към университетското стъпало, защото там отдавна не се интересуват от гимназиални дипломи. Вероятно заради семплите знания, които стигат за матура или диплома. Може би ако зрелостният изпит действително отсяваше знаещите от незнаещите на дипломата щеше да се гледа с повече уважение. Да, но в нашата практика оценката е издигната в култ, не знанията. А това очевидно се стимулира като образователна политика, щом се изготвят толко елементарни зрелостни изпити. Ето в това е най-големият порок. Култивира се не пиетет към знания, а любов към оценката. А пораженията са най-видими в клас. Обичайните въпроси са „Колко оценки трябва да имам?“, „На този доклад ще се пише ли оценка?“, „Оценките от практическите задания равностойни ли са на тези от устните изпитвания“, „Само точка не ми достига, защо не ми напишете по-високата оценка?“, „На колко въпроса трябва да отговора за да имам максимална оценка?“, „При тези оценки може ли да се боря за шестица?“. Въпросите се въртят все около оценки, не за знания, пропуски, грешки. Изглежда логично като се има предвид, че колкото по-големи стават учениците, толкова по-ясно осъзнават, че оценките могат да бъдат високи и без да са защитени със задълбочени знания. Знанията престават да бъдат мотивиращи и се превръщат в досадни. Донякъде основателно заради излишъка от информация, с каквато изобилства всеки учебник. Но в много по-голяма степен заради придобиването на лош, меркантилен навик успехът да се мери с оценки вместо с натрупаните знания.

Страхотно е, че на матурите отново има толкова много високи оценки. Чудесно е, че радват зрелостниците. А щеше да бъде безценно, ако съответстваха и на достатъчно задълбочени знания. Защото две оценки се забравят, но наученото се прилага цял живот.

Когато липсва „Spirit“ в Езиковата

Спомням си как възникна „Спирита“. Внезапно и неочаквано. Едно хрумване на няколко души, влюбени в музиката бе въодушевено възприето от група момичета и момчета, наскоро усетили смисъла на приятелството и размили границите между класовете. Бяха изживели истинска стихия от емоции в дългите месеци на подготовка и организация на своя фестивал. Казваха, че изживяването било толкова хубаво, че решили да направят още един концерт. Заедно и на открито. После дойде идеята да бъде на тъмно и свещи. Спомням си с какво старание бяха рисували буркани, които превърнаха във фенери във вечерта на първия „Спирит“. Един бял тюл се превърна в нежен декор някак случайно. После Йокси разказваше, че за толкова са и стигнали силите, останала сама и с много задачи. Така съвсем случайна първият „Спирит“ се оказа нещо непланувано романтично. Една недоизгоряла фестивална емоция си търсеше и намери сцена. На стената на Езиковата, пред грандиозния декор на Ловешката крепост  и Вароша с нейната зареждаща история. По време на концерта гледката бе величествена. Сякаш два легендарни хълма си разменяха дух. Нямам представа каква точно е била идеята Боби, Бонзи, Преслав, Христи… Едва ли и те са имали точна концепция. Хора, които могат да свирят и пеят и искат да подарят таланта си на общността едва ли имат нужда от ясна концепция. Важно е мястото, хората и общото преживяване. Нали това гъдел, който толкова често разпознаваме като духа на Езиковата. Вярно е, че Боби покани гости-музиканти, но си мисля, че това беше хрумка, импровизация. Импровизация бяха и репликите на водещите, защото сценарий нямаше. Купонът, настроението, удоволствието. Това беше най-важното. Случи се така, че на първият „Спирит“ присъства и Нели Стойнова, един от любимите гласове на няколко випуска езиковци. Тогава си казах, че може би това е смисълът на този Spirit of Ezikovata, духът, който събира момичета и момчета от различни випуски, а защо не и епохи на гимназията за да пеят и свирят заедно и да си припомнят едно от най-любимите неща, които са правили в своите ученически години на хълма.

„Спиритът“ бе създаден от випуск 2016. Те са и негови кръстници. Решиха да го правят всяка година, като нова традиция. Факлата бе поета от следващия випуск, въпреки че Боби и компания помогнаха много и за следващия концерт. „Спирит“ на стената имаше и през миналата година, независимо от факта, че в душите на тогавашните организатори се беше натрупала неутаена горчилка от наскоро завършилия фестивал. Но традициите са традиции за да се следват въпреки обстоятелствата. Защото романтичната вечер под звездното юнско небе на Ловеч си струва да се изживее. С песните на любимите приятели, с радостните срещи със завърнали се езиковци, концерт – последен подарък на общността към отиващия си випуск.

Наскоро научих от Стоян Георгиев, че театърът в Езиковата има почти седемдесетгодишна традиция. Поне четири десетилетия история стоят и зад фестивалните вечери. Мисля си колко много хора са предавали огънчето от випуск на випуск. Пламвало е в очите на подгответе още на първата среща с тези стари традиции и е светело до момента, в който порасналия зрелостник е поемал към нови приключения. Десетилетия без прекъсване. Сигурен съм, че е имало трудни години и десетки причини театърът и фестът да не се случат. Но все някой, вероятно в отделни случаи и самотник, е намирал кураж и сили, най-вече смисъл да поведе общността към поредното издание. Така се творят легендите, които отличават истинските общности. Тухла по тухла с автографа на поредния випуск.

Много се радвах, когато възникна „Спирита“. Заради романтиката, всеотдайността и желанието да се усетиш частица от едно голямо цяло. Страхотно беше да видя едни други поколения да творят нови традиции, но все така заредени с дух и романтична любов.

Тази година „спиритът“ ще ми липсва. Заедно с всичко, което успя да остави през последните години – нощната музикална емоция, артистичната импровизация, споделеното приятелство, щедрият подарък към общността, топлата обич на тази общност към музикантите. Ще ми липсва една тухлична в съграждането на традицията и увереността, че без нея историята на „Спирита“ ще продължи да расте нагоре.

Ловешки общински съветници лобират за честни и не местни интереси

Защитата на местния бизнес. Позната предизборна дъвка, нали! Ако разровите програмите на местните политически партии ще откриете от няколко реда до цели страници с обещания за подкрепа към ловешките фирми и бизнес начинания. Но по делата им ще ги познаете.

Най-лесно и разумно местния бизнес може да бъде подкрепен в дейности, които се финансират с местни приходи. От години твърдя, че дейностите по управление на отпадъците трябва да бъдат предоставени на ловешки фирми, още по-добре на общински дружества. От години следя отблизо сектора и знам, че представлява златна касичка, напълнила джобовете на няколко икономически играчи. От времето на Пламен Еврев, който ни остана заробващ петнадесетгодишен договор, по който първо „РЕБ-РВЕ ентзоргунг“, после „Шеле“ ООД и накрая А.С.А. България прибираха по около милион от общинския бюджет. После парите намаляха на малко под 700 000 лева, но продължиха да постъпват по частните сметки на ДЗЗД „Екосервиз – Ловеч“ и „Чистота – Осъм“ ДЗЗД. Почти двадесет години външни изпълнители предоставят услугата и прибират таксите, платени от ловешките граждани.

Абсолютно идентична е ситуацията с регионалното депо за твърди битови отпадъци. От пускането му в експлоатация през 2011 година до 2016 година оператор е частното дружество „Еко-Ловеч“ АД, в което участват няколко софийски фирми, а делът на общинската фирма „Еко“ ЕАД е миноритарен (24%).  От юни миналата година оператор беше ДЗЗД „Екосорт-Ловеч“ с. Хаджидимитрово. От пролетта на тази година е обявена нова обществена поръчка, която естествено ще бъде спечелена от частна и не местна фирма. Всичко това при положение, че и в единия и в другия случай има успешни експерименти с местни усилия. Така например от няколко години сметосъбирането от селата се извършва от БД „Комунални услуги“, а за две години оператор на депото беше общинската фирма „Еко“ ЕАД, която постигна значително намаление в количествата на отпадъците и спести на местния бюджет и данъкоплатците близо 500 000 лева.

Защо разказах всички тези факти и какво общо имат те с голословните обещания за подкрепа на местния бизнес? Защото на последното заседание общинският съветник Данчо Заверджиев внесе предложение кметът да предостави на фирма „Еко ЕАД за управление и стопанисване на регионалното депо за неопасни отпадъци. С уточнението това да стане съгласно закона за обществените поръчки. В мотивите на предложението се посочва, че така ще се подпомогне за финансовото стабилизиране на общинската фирма, а печалбата ще остава в общината, която влага значителни средства за поддържане и модернизация на депото (само през тази година са предвидени около 450 000 лева ).

За съжаление по-голямата част от присъствалите съветници отказаха да подкрепят предложението. За него гласуваха едва 13 от местните представители. Коалицията, която с отказа си откровено лобира за поредния частен оператор бе твърде разноцветна. Убеден съм, че мотивите на съветниците са много разнородни- има партийна дисциплина, но има и ниска осведоменост или откровена неграмотност. Сега мнозина ще се скрият зад твърдението, че предложението е нелепо, защото вече има открита и почти приключваща процедура по обществена поръчка за избор на оператор. Общинският съвет беше длъжен да демонстрира воля и да припомни, че не е придатък на кмет и администрация, отговорен орган, с който политиката на управление трябва да бъде съгласувана. Защото вместо да бъде водена публична дискусия в съвета, решенията за управление на отпадъците се взимат зад гърба на съвета и в ущърб на местните дружества.

За съжаление вместо да покаже характер и очертае желаната местна политика, общинският съвет взе решение, с което съзнателно или не лобира за частни и външни интереси.

Понякога доброто се заплаща скъпо

От години обещавах на Санди да отида на гости. Въпреки малките разстояния все не ми оставаше време да прехвърля Балкана. Накрая се случи едно служебно пътуване до Пловдив и реших, че ще кривна до село Труд.  Санди или Александър Темелски е мои състудент от геолого-географския факултет на Софийския университет. Бяхме приятели от обща компания, с която прекарвахме почти всички вечери на студентските години. После животът ни пръсна, а делникът почти занули контактите ни. За 25-26 години сколасахме да се видим само 2-3 пъти. Е, поддържахме в началото рядка телефонна комуникация, а във Фейсбук ерата контактите ни станаха малко по-чести. През последните няколко години Санди – Темела се оттегли в наследствана къща в село Труд и заряза суетата на шумния Пловдив. Труд се оказа големичко село и въпреки относително точните координати, които бях получил от стрия приятел не можах да намеря къщата от раз. Възрастна жена ме упъти като истински гид и след три чупки в тесните улички се оказах пред хубава двуетажна къща с широко асма. От едната страна на къщата имаше подредени като във войнишки строй плодни дръвчета , а пред тях дървена беседка.  Няколкометрова оплочена пътечка свързваше портата и входната врата на къщата. Позвъних на звънеца и след секунди чух забързани стъпки. Вратата се отвори с енергично дръпване и пред мен застана Санди, същият като на Фийсбук снимките, но видимо поостарял след последната ни среща преди 7-8 години. В косата белият цвят си проправяше решително път и издайнически откриваше темето. Санди си беше темелен т.е. едър  в студентските години, което някак точно съответстваше на фамилията му и логично се превърна в прякор. Сега Темелът се беше стопил и пред мен стоеше едно измършавяло тяло с отдавна небръснато лице и стари очила забодени върху носа.

-Айде бе Иво, реших , че си ме метнал и няма да дойдеш – зарадвано извика Санди, напомняйки ми, че в предварителната уговорка бяха обещал да пристигна около обед, а вече наближаваше 5.

-Извинявай, Санди, ама първи са деловите ангажименти, кефът винаги остава за десерт.

Прегърнахме се топло и Санди ме покани да вляза. Беше чисто , спретнато, въпреки че мебелите бяха доста овехтели. Посрещна ни по български заредена маса с ястия и изстудена ракия. Санди отбеляза, че е късно за обед, рано за вечеря, но гостенин гладен и жаден не се оставя. Даде ми минутка да си измия ръцете, колкото да напълни чашите за да звънне първата наздравица. За добрата среща предложи Темелът. Между стари приятели разговорът тръгва бързо и лесно. Нападнаха спомените за лудите студентски години, посмяхме се на младежки щуротии, обменихме новини за  приятелите и колегите.  Със сладките приказки ракията е блага, а наздравиците чести. Както си му е редът спомените отстъпиха място на днешния ден. Санди въздъхна тежко преди да сподели, че животът съвсем се е разминал с мечтите.

След университета Александър започна работа като учител. Първо в професионална гимназия, после в средно училище с преподаване на чужд език. В началото всичко беше отлично, но след десетина години случайно се срещнахме на географски форум в София и Санди се оплака, че има сериозни служебни проблеми. Малко по-късно сподели, че е бил уволнен и си търси друга работа.

-Приключих с образованието, Иво. След уволнението водих дела, спечелих, изплатиха ми пари, но сякаш затвориха всички училища за мен. Кандидатствах на повече от десет места , никъде не ме взеха. Директорите комуникират помежду си, търсят информация, а моята бивша началничка ме рисуваше като престъпник. Наложи се да напусна града, прибрах се тук, по-евтино ми е като безработен. Така съм вече шест години. От време навреме поработвам тук-там, но пусто нали нямам квалификация за друго освен за учител не мога да си намеря трайна работа.

-Ще ми разкажеш ли отново историята на твоето уволнение. Уж знам фактите, но май някои обстоятелства ми се губят?

– Докато беше старата директорка всичко беше чудесно, проблемите започнаха след като тя се премести.  Дойде амбициозна началничка и незнайно защо реши, че трябва да разчиства стария състав. В продължение на няколко години принуди поне петнадесет мои колеги да напуснат. Дойде и моят ред. Започна да ми търси кусури, да ме наказва за всяка дреболии, не се свенеше да търси доносници сред учениците. Критикуваше ме за свободното отношение към учениците, обвиняваше ме, че съм занижил критериите и постигам слаби резултати, пускаше нарочни директорски контролни, които не доказаха нищо от обвиненията. Използва конфликта с една неподготвена ученичка, наложи ми административно наказание и ми отне  допълнително материално стимулиране. Заведох дело и го спечелих. Разярих я още повече. Започна да вика проверки от РИО, но нито една не намери сериозни пропуски в работата ми.  Въпреки това ме тормозеше по всеки възможен повод.

-Добре, но дотук не намирам основание за обвинение.

-Чакай, все още не си чул развръзката. Даде ми класно ръководство в труден клас с очакването, че няма да се справя и ще добие още поводи за саморазправа. Двете крайности – разглезени деца от заможни семейства и деца без сериозен родителски надзор, с лошо възпитание и притеснителни обществени прояви. Беше ми трудно, но някак започнахме да се погаждаме. Най-трудно ми беше с Рони. Дете на разведени родители, бащата живее с друга жена, майката в чужбина. Рони формално живееше при бащата, но не усещаше любов. Бяха я превърнали в слугиня, на която се караха за щяло и нещяло. Отначало Рони не бягаше от къщи, бягаше в света на наркотиците. Уязвима и беззащитна бързо попадна в компанията на готвачи и пласьори. Започна да не се прибира нощем, бащи я смазваше от бой. Естествено момичето избяга окончателно от дома и заживя с по-голям от нея дилър. Той я превърна в истински парцал. Често отсъстваше от училище, а когато идваше беше почти неадекватна. Един следобед ме извикаха в дирекцията. При началничката имаше няколко цивилни полицаи. Съобщиха, че Рони и нейното гадже са заловени да готвят дрога. Арестувани са и ще нощуват в предварителния арест. Директорката каза, че на другия ден свиква педагогически съвет, на който аз трябва да заявя, че откривам процедура по отстраняване на Вероника от гимназията. Така щели да се успокоят духовете. Иво, дори закоравелите престъпници имат право на дума и защита. На съвета заявих, че няма да предприема никакви мерки преди да изслушам  момичето, а това няма как да се случи докато е в предварителния арест. Директорката ме нарече саботьор, който иска да урони престижа на гимназията. Някои клакьори я подкрепиха. За моя изненада по-голямата част от класа също застана срещу мен. Не харесваха Рони и връзките на солидарност отдавна бяха прекъснати. На другия ден директорката извика бащата и заяви, че не желае Вероника да стъпва в гимназията. Същия ден освободиха момичето от полицейското управление, но задържаха в ареста нейното гадже. Отидох в дома и за да разговаря ме. Посрещна ме разярения и баща, който с крясъци ми даде да разбера, че я изгонил от къщи, защото „такъв парцал мърси къщата и масата му“. Намерих я пред жилищния блок, в който бяха живели с гаджето. Полицията беше запечатала апартамента, а Вероника седеше уплашена с подпухнали от плач сълзи на пейка пред входа. Ти би ли оставил беззащитно момиче да нощува бездомно навън?

-Вероятно не – промълвих погълнат от историята.

-Е, и аз не мога. Прибрах я, в моето ергенско жилище място много. Остана да нощува при мен още две три вечери.

-Нали не си я… – засрамих се и не продължих с въпроса.

-И ти ли – разочаровано въздъхна Санди – дадох и малката таванска стаичка. Дори не споделяхме един етаж. Самарянското ми поведение се превърна в най-голямото обвинение към мен. Щом научи директорката алармира социалните служби. Те дойдоха и прибраха Вероника. Няколко дни по-късно директорката ме извика и ми връчи заповед за уволнение. Каза, че системно уронвам престижа на училището и че поведението ми е опасно за децата в гимназията. Социалните служби ме викаха няколко пъти и изписах кофи с мастило, дори бях разпитван в полицията. Естествено не можеш да докажеш нещо, което не се е случило. Разбира се не бях обвинен, но вече бях уволнен. Заведох дело, спечелих го. Получих обезщетение, но пътят към гимназията вече беше невъзможен. Започнах да търся работа в други училища, но както вече ти казах думите на началничката ме следваха навсякъде като тъмна сянка.

-И така без работа вече шест години – прочувствено прекъснах Санди.

-О, получих още екстри. Сдобих се с диабет. На инсулин съм. Слабея както можеш да забележиш.

-И през цялото това време никой ли не ти повярва, никой ли не те подкрепи

-Няколко колеги, но дори и те не смееха да покажат солидарността си явно. Всъщност подкрепата дойде доста по-късно. Миналата година класът ми се събра за да отпразнува пет години от завършването. Поканиха ме. Посрещнаха ме с огромен букет цветя и извинителна картичка. Две от най-хапливите момичета лично поднесоха извиненията си. Пораснали са. Осъзнали са, че не са били прави.

-А Рони? Какво се случи с нея? Виждал ли си я оттогава?

-Не, но преди известно време получих писмо от нея – Санди стана и от едно чекмедже на малката секция извади пощенски плик. Приближи се към и ми го подаде.

Отворих го. Страничка и половина, изписана с равен женски почерк. Започваше с огромни извинения, които е създала на господин Темелков.  След скандала била много объркана. Прибрали я в някакво защитено жилище. След като била изгонена от училище не могла да завърши учебната година. Заради това, че е непълнолетна в следствието снели обвиненията. Заминала при майка си в Италия. Започнала работа като шивачка. Понапреднала с езика, но все още не можела да се престраши да запише и завърши някое местно училище. Но обещаваше да го направи заради господин Темелков. Междувременно си намерила добро местно момче. Живеела с него на семейни начала. Родило им се момиченце. Писмото завършваше особено прочувствено.

„ Сигурно няма да ми повярвате господин Темелков, но наркотици не см докосвала от онзи момент, в който ме намерихте и прибрахте на пейката пред блока на Савича. Когато баща ми ме изгони бях решила да се надрусам както никога досега. Исках да сложа край на живота си. Вашата постъпка сякаш ми отвори небето и просветна. За пръв път видях човек, на когото му пука за мен. По-късно, когато разбрах, че за да ме защити сте жертвали работата си се заклех, че никога повече няма да посегна към наркотиците. Това беше единственото, с което можех да Ви се отблагодаря. Знаех, че ще Ви зарадва. Обещавам Ви, че когато си стъпя на краката, ако все още не Ви оценяват в България, ще Ви помогна да си намерите работа тук. Дължа Ви го. Защото Вие сте моят ангел-хранител. Вие спасихте живота ми!

Още един път приемете моите най-искрени извинения за всички проблеми, които Ви причиних. Никога няма да Ви забравя!

Ваша дъщеря, Вероника“

Санди беше усетил влагата в очите ми.

-Винаги се просълзявам когато го чета. Иска ми се да вярвам, че е истина. Че съм спасил една заблудена душа.

-А къде е правдата, ако плащаме толкова висока цена за всяка спасена душа

-Правдата е в това да постъпиш правилно. Другото е суета и човешка злоба.

Бяхме преполовили бутилката, а времето беше литнало. Сменихме темата с нещата около мен, развеселихме със студентските спомени. Малко след полунощ Анди гостоприемно ми предостави легло.

Бях планирал да тръгна рано на другата сутрин. Закусихме пресни яйца и домашно сирене. Санди уточни, че са екологично чисти, от комшийките. Разговорихме се за политика и обществени процеси. Упорито отбягвах темата за житейските изпитания, стоварили се върху стария ми приятел. Алексндър ме изпрати до портата. Аз благодарих за щедрото гостоприемство и го поканих да гостува в Ловеч. Щеше ми се да му кажа нещо ободрително, но не намирах красноречие. Прегърнах го и успях да промълвя „ Бог ще те възнагради приятелю“. Отключих колата и миг преди да се кача погледнах Санди за да  махна за довиждане.  Да, съдбата беше съсухарила онзи могъщ младеж. Но беше все тъй темелен, защото не бе успяла да прекърши човешките му темели.

Никой не се е изгубил по правия път

Обикновено след рожден ден се чувствам поласкан и разчувстван. Ласкателно е стотици хора да отправят думи на поздрав. Прочувствено е, когато  редовете на пожеланията са изпълнени с любов, признание и уважение. Уж съм свикнал, но затрогва. И задължава. Затова се опитвам да стигна с кратка благодарност до всеки. За вниманието, отделеното време и съчиненото поздравление. А те често са шедьоври в своята оригиналност и истински хиперболи към моята личност и дейност. Чак е засрамващо да ги чета. Благодаря за оценките, но …

Аз съм обикновен грешник. С човешки слабости и страхове. Просто знам, че няма да се избавя от греховете ако се взирам в калта. Опитвам се да гледам към звездите.

Далеч съм от идеалите за морал. Нямате представа колко често се чувствам изкушен от лесните дарове на делника. Ала съзнавам, че душата лесно се продава, но боледува цял живот. Нужна ми е здрава и затова се държа здраво за принципи.

Обсебен съм от емоции, които замъгляват представите. Но не мога да си позволя да разграничавам децата. Бедни и богати, умни и посредствени, отговорни и нехайни. Затова се придържам към справедливостта, не приемам етикетите и раздавам шансове на всеки.

Слушам сърцето си, което един път тупти с любов, друг път с гняв. По човешки обожавам или не харесвам. Но съзнавам, че антипатията руши, добрината съгражда. Затова се уча да бъда добър, усмихнат и позитивен.

Не съм безразсъден. Понякога пресмятам рискове и загуби. Обаче пътят нагоре минава през битки и оставя рани. Уважението се печели на дуел, смирението дави в блатото на застоя. Смелостта е щит и копие. Повярвайте не си лягам и не се будя с нея.

Някога ужасно се срамувах да се представя. Търсех начин да се скрия в тълпата, зад завесата, под сянката. Шепнех разочарования и възмущение. Но в сянката и шепота мислите са голи и  самотни. Престраших се да ги пиша. Боже, колко ми се искаше да ги изтрия още преди да е засъхнало мастилото. После разбрах, че писаното остава, изтритото никой не помни.

Да пишеш истини е като да хвърляш камъни в кална локва. Не мислите, че не ме е страх от мръсотията, която ще ме опръска. Калта се полепва по виновни и невинни, но лекетата остават само по мръсните души и тъмното минало.

Благодаря на всички, които ме рисуват смел, дързък, честен, справедлив. Не ми е природа, избор е. Алтернативата е страх, покорство, лъжа, безчестие… Благодаря на всички, които ме виждат обичащ, щедър, благороден, достоен. Повярвайте не е житейска философия, а социална роля. Нали животът е сцена и всички сме актьори. За лошите герои има кандидати в изобилие. Нали някой трябва да изиграе и ролите на социалните наивници.

Прочетох, че вдъхновявам. Подписано от толкова млади приятели. Готино е, че съм запалил души, дано не ги прегоря. Благодаря на всички, които ме намират за пример. Изпитвам  истинско неудобство, защото не смятам, че съм правил геройски неща. Точно обратното правих и правя най-човешки неща Опитвах и се опитвам да живея с добро и да бъда почтен. Само следвах правия път. А както е написа в своята картичка моята съпруга „никой не се е загуби, вървейки по правия път“.

 

Благодаря за обичта, доверието, стъпките, топлите думите!