Найден Ангелов – Учителят, за който още нашепват легендите

Днес за Ловеч и Езиковата е празник. Една легендарна личност достига достолепен юбилей. Голямата общност на най-старата езикова гимназия ще отбележи 90-годишния юбилей на Найден Ангелов.

Малцина са богопомазани да изживеят толкова много десетилетия. За Найден Ангелов това дълголетие е повече от заслужено и наистина пълноценно. Единици могат да устоят гордо изправени въпреки изненадите на съдбата, да останат обществено значими дори след като са слезли от голямата житейска сцена. Хора със силен дух и осъзната човешка мисия. Оставили толкова здрави обществени и професионални темели, че дори когато се оттеглят всичко съградено остава непоклатимо.

Това, което бележитият учител и общественик е оставил за няколко десетилетия педагогическа работа на дикисанския хълм наистина е здрав темел. Четвърт век от историята на езиковото училище е оцветен от енергичната дейност на Найден Ангелов. Точно тази част от историята, когато гимназията добива облик, име и респектиращо отношение. Днес, когато образованието търси положителна промяна, все по-силно се говори за учители новатори и творци. А Найден Ангелов е точно такъв иновативен двигател на възхода на училището още през 60-те и 70-те години на миналия век. Учител, който умее да пали въображението, да вдъхновява, да увлича следовници. Експериментатор в непознатите форми на обучение, бунтар срещу училищното клише, неспокоен и ненаситно търсещ дух. Учителят, който не просто учи, а пристрастява към литературата. Негови открити и шлифовани диаманти са стотици ученици, не малко от които поели по пътя на писаното слово, сцената, учителската професия. Всеки от тях носи частица от Ацата, помни десетки случки, почти със статут на анекдоти. Всички разказват с обич и благодарност за своя учител. Много от тях днес ще се върнат в Езиковата, откъдето са тръгнали, запомнили думите и съветите на един харизматичен човек. Едва ли има по-голямо признание от това завършилите преди десетилетия да се приберат в гнездото на своето неизбледняващо тийнейджърско минало за да се поклонят на своя учител. Не е ли знаменателно, че личността на Найден Ангелов продължава да събира хора и спомени с онази вечна тръпка да си преживял Езиковата?

Статутът на легенда може само да бъде заслужен. А Найден Ангелов е най-безспорната езиковска легенда. Ако попитате поколения бивши възпитаници на гимназията какво е духа на Езиковата, ще чуете различни определения, но от спомените ще изскачат лицата на учители, без които езиковата гимназия не би била толкова необикновено училище. В годините общувах с много бивши възпитаници, прочетох стотици истории и спомени, но неговото име преминаваше с изумителна лекота през годините и випуските, разделени понякога с десетилетия. Тогава си дадох сметка, че езиковската магия не е само младост, приятелство, любов, общи дни и нощи, но и пример и вдъхновение. И точно този човек е съумял да вдъхнови толкова различни хора. Да се превърне в пример за протест срещу посредствеността, бунт срещу клишетата, неподчинение на политическия псевдоморал. Да, легендата оцелява, когато има големи личности, способни да пренесат духа между поколенията, така че хора, които не се познават, да споделят едни и същи ценности, да вдишват едно и също вдъхновение. Като например театралния клуб, десет години от чиято история са свързани летящото въображение на Найден Ангелов. При него всичко, оставило следа в мислите, спомените и сърцата – посланията, каламбурите, анекдотите, делата – мирише на провокация. Духовна, която прави общността различна. Като Езиковата, на която Найден Ангелов е дал не само четвърт век от живота си, но и хоризонти, традиции, стил и дух.

Имах късмета да попадна в Езиковата, когато темелите вече бяха излети, а легендата съградена тухла по тухла. И точно върху тези темели личаха стъпките на първопроходниците, писали славната история. Най-дълбоките стъпки бяха на Найден Ангелов. В тях лесно се върви, защото сочат посока. Без тези стъпки вероятно нямаше да усетя духа, с който не съм отраснал. И ако вече две десетилетия се опитвам да го пренасям, то е защото ме водят стъпките на хората, записали имената си в биографията на училището. През тези години видях Найден Ангелов в много различни роли – белетрист, есеист, дарител, благодетел, общественик, но винаги ми оставаше най-скъп в ролята си на човек, написал най-вдъхновяващите страници от една училищна история. Човек, чиято учителска практика е трасирала път към успеха на Езиковата и езиковците.

Честит юбилей, Учителю!

Свободните да преподават и вдъхновяват учители винаги ще бъдат двигател на промяната

Вчера столичен директор определи мисията на образование да  създава добри и щастливи хора. Беше добавил, че за да се случва това трябва да има и щастливи учители. Днес се появи впечатляващо обръщение на министъра на образованието. В него той подчертава, че трябва да заложим на иновативните и креативните учители. Изтъква убеждението си, че  през XXI век образованието трябва да се развива, уповавайки се на енергията за промяна отдолу вместо да се  основава на модела на инструктиращи правила и тяхното съблюдаване чрез контрол на документи. Нещо повече признава , че МОН и РУО стават все по-несъстоятелни в обслужването на този модел. Твърди, че промененият модел предполага РУО и директорите да налагат културата на мотивиране на добрите и креативни учители, да насърчават иновациите и  отговорността към резултата, а не към документа. Нуждаем се от съвсем нови подходи  за да успеем в подобряването на резултатите, приобщаването на всички деца, възпитателното въздействие върху учениците. Нужно е ново мислене, нова енергия, нови методи. Потисната енергия трябва да бъде освободена и въвлечена в смислена промяна. Кому не е ясно, че няма готови рецепти? Ако имаше вече да са предоставени. Рецептите ще се пишат от учителите, от тези които успяват. За да ги споделят после с колегията. Крайно време е да изоставим илюзията, че реформата ще се прави по предписания. Формалната страна (организационните промени в образователните степени, измененията в учебните програми) вероятно, но духът на промяната не може да се предпише. Той е в умовете и сърцата на тези, които преподават. Затова са нужни свободни и щастливи учители. Писах го неотдавна – без да успокоим и освободим учителите няма да преместим образованието на пистата на успешните и модерни модели. Учителят трябва да мисли как да мотивира децата и съответно да постига по-големи образователни успехи, вместо да се страхува и напряга дали е изпълнил пороя от задължения и документални изисквания.

А всички тези мъдри приказки за щастливи и креативни учители имат съвсем простичко и всъщност познато от миналото определение. Вдъхновение. Вчера едно момиче завършило, преди повече от шестнадесет години, го написа. Училището се нуждае от повече учители, които вдъхновяват. Палят, увличат, привличат. Такива хора винаги е имало и неизменно са омагьосвали със способността да бъдат  креативни и иновативни. Променяли са светоглед, давали са съдбовна посока и са оставали трайно в мислите и спомените. За да водят. В историята на моето училище има плеяда такива. На един от тези вдъхновители ще отбележим деветдесетгодишен юбилей след ден. Шумно, многолюдно и благодарно. Защото промените в образованието не са откритие на нашето време. Образованието циклично е било поставяно пред реформи. И винаги са се намирали учители, които да вдъхновят и осъществят промените. Хора с въображение, харизма и вътрешна свобода.

Креативни, иновативни и вдъхновяващи учители има достатъчно. Нуждаят се от свобода и подкрепа. За да станат щастливи. И да направят щастливи и децата, които обучават. Несъмнено и по-знаещи. Мисля си, че някъде в тази посока са и посланията на министъра на образованието, скрити между редовете на неговото обръщение. Дали тези, които администрират са ги разбрали по правилния начин?

Болните учители, болничните и болното политическо мислене

Преди по-малко от месец направих хипертонична криза. Отидох на работа с много високо кръвно и малко след 8 часа апаратът в училищния медицински кабинет показваше 190/110. Моментално бях изпратен до спешна помощ, а директорът осигурен оперативен заместник за следващите часове. Пропуснах само два, толкова отне придвижването до спешния център, инжектирането на хлофазолин и завръщането обратно в училище. Съвсем естествено изкарах останалите три часа, защото кръвното беше вече в нормални граници. После разказвах на приятели, а те с недоумение ме питаха защо не съм взел болничен. Ами защото учителите в огромния си процент сме съвестни хора, които отсъстват от училище само при сериозни здравословни проблеми. За 26 години учителски стаж съм получавал само два болнични, а съм отсъствал едва за три дни, когато ме беше нападнала една рубеола. С втория болничен дори не отсъствах, защото тъкмо личния лекар го издаде и обявиха епидемия от свински грип на територията на Ловешка община. Три дни болнични за 26 години! Работил съм хиляди дни за държавата, но съм я ощетил с един ден за сметка на моя работодател (защото като учител в общинско училище, работодателят ми използва държавно финансиране).

В училище работим в среда, която почти не остава без вируси. Болестите са често последствие, но болничните не са. Практика е учителите да ходят болни на работа. Непоправимо съвестни са. Вечно се страхуват, че ще изостане преподаването на материала или недовършена вечно несвършващата работа. Едно изследване наскоро показа изключително висока степен на стрес сред учителите. Неговите дарове са хипертонията , диабетът, алергиите, неврозите. Няколко мои колеги си отидоха, покосени от инсулти или рак. Учителите са болни и Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ за почна разговори с министъра за стартиране на програма за рехабилитация и щадене на учителите. Следователно се обсъжда заделянето на бюджетни средства за подобряване здравния статус на педагозите. На фона на тези тъжни реалности се опитват да промъкнат коварното предложение работникът да бъде лишен от средства за първия болничен ден. Същият ден, който поради отговорността си учителите масово не ползват. Не знам кое струва повече – здравето или икономиите. Или все още в тази държава има хора, които не са разбрали, че не парите, а хората са истинския капитал. Здравите и излекуваните хора.

Свободата на учителите и клетката на тоталния административен контрол

Вчера млад колега ми разказа как в часа е разиграл с учениците съдебен процес срещу Сталин за да могат децата по-добре да вникнат в историческите факти и събития. Впечатлих се и се замислих, че креативността дава новия дух в образованието. А креативността се събужда, когато разчупим рамките, в които сме свикнали да слагаме образователния процес. Затова се иска кураж, но и свобода. Учебният процес е взаимодействие между учители и ученици и ако една от двете страни не се чувства свободна да напусне рамките резултатът е далеч от творчеството. За да творят трябва да пуснем децата да излязат от клетката на остарялото вече възпроизвеждане на факти, да ги научим да израстват и научават с мислене и съпреживяване. Преди това, обаче, трябва да получи своята свобода учителят.

Всеки учител знае, че най-големият стрес за децата е контролът. Защото ги поставя в предварително зададени рамки, които не рядко са им тесни. Наскоро излязоха резултатите от мащабно проучване на стреса сред учителите. Бумащината бе огласена като един от най-стресиращите фактори. А бумащината си е форма на контрол – отчети, доклади, заявки. А контролът е убиец на свободата и творческите импулси.

През лятото лично чух министър Вълчев да споделя, че  настоявал да отпаднат разпределенията, които той разглежда като закостеняла форма на контрол. Месец по-късно на Национален съвет на синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“, господин Вълчев заяви, че е имал сериозен разговор с началниците на РУО, където е обяснил, че новите функции на регионалните управления са да подпомагат учителите вместо да ги контролират. Каза, че май не са го разбрали.

Наскоро научих , че тази учебна година е посветена на планова проверка от Агенцията за закрила на децата във връзка с различните видове насилие и работа с деца с проблемно поведение. И понеже един контрол не идва сам се започват купища изисквания, замислени неизвестно къде по административната вертикала между министерството и училищните ръководства. Подробно отчитане на извършеното във втория час на класа, подробно изписване на всеки ученик, с който е проведена консултация, отчитане на всяка конкретна дейност на екипите за обща подкрепа… Няма хартиен дневник, няма електронен. Следи трябва да останат навсякъде. Пустото приобщаващо образование, което още не приобщило учениците вече си поставя за цел да приобщи родителите. Като превърне класния в „Биг брадър“, който да следи дали родителите реагират на вписаните оценки, забележки, похвали и прочие. Щяхме да борим бумащината. Да, ама не. По административната вертикала се сипят нови и нови изисквания. Всичко подлежи на контрол. Броя на оценките, ритмичността на тяхното внасяне, предприетите действия след всеки две слаби оценки, броят на отсъствията, номера на медицинския документ, с който са извинени, процента на отсъствията по всеки учебен предмет… Контрол, контрол, контрол! Рамки, в които трябва да се впишеш. Всичко това води до две логични последствия. Стрес да не си докараш неприятности с някое пропуснато контролно изискване и прегаряне, след което от желанието за креативност са останали само спомени.

Не знам къде по административната вертикала се пръкват тези нескончаеми матрици на вездесъщия контрол. Сигурен съм само, че не е министърът. Все пак го чух да говори за свобода. Само, че няма никакво значение дали лавината изисквания, които оковават духа на твореца, са измислени в кабинетите на министерски чиновници, в РУО-тата или на по-ниските административни равнища. Защото те бламират желанието на господин Вълчев учителите да бъдат поощрявани с подкрепа в разгръщането на творческия дух и таланта на децата, а не възпирани с тесните ограничения на нарастващ контрол. Закачен за тегобите на контрола и бумащината, учителският дух няма да се издигне много. Във всеки случай това въобще няма да е достатъчно за да се случат истински, а не формални реформи.

Започнах статията с възторг от вдъхновяващия творчески заряд на един освободен учителски дух. Завърших я с досадата от вечния административен стремеж духът да бъде вкаран в рамките на тоталния контрол. Антагонизъм, който ме кара да мисля, че реформата все още не достигнала административната вертикала на образованието. В противен случай щеше да е ясно, че бъдещето е на духа и въображението, а не на контрола и рамките.

От днес си връщам гражданската трибуна в блога

Има 116 души, които ако можех бих прегърнал. Хората, дали своя преференциален глас вчера за мен. 20% от резултата на СДС и отново най-висок преференциален вот в листата, в която участвам. Със сигурност един от малкото високи преференциални вотове, в които няма нито един купен или контролиран глас. Много от тези гласове са дошли с признателност, други с уважение, някои със симпатия, но  без пари и зависимости. Затова трябва да благодаря на тези прекрасни, по-голямата част млади, хора за безкористната подкрепа за листа, която изначално е ясно, че не е сред най-големите победители. Някои от тези момичета и момчета гласуваха за пръв път и осъзнавам колко е неприятно да направиш граждански дебют със загуба. Затова разбирам и гневните емотикони под споделената снощи благодарност. Ще бъде слаба утеха, но никой глас не е отишъл напразно. СДС имам общински съветник, което нямаше да е възможно без тези 116 преференциални гласа. Да, не съм аз, въпреки поредната силната подкрепа, но политиката има правила и логика.

Не съм от хората, които търсят проблема другаде. Щом съм загубил 110 преференции в сравнение с 2015 година значи има причини. С действие или бездействие съм разочаровал. Да се отъркаш в едно твърде колебливо управление винаги оставя следи. Със сигурност перото ми се беше притъпило, а в публичното пространство са липсвали смелите истини, с които аудиторията беше свикнала. Е, за осем години в общинския съвет не се забърках в нито един скандал и останах верен на честността си. Но, в нашия град само честността не е се възнаграждава. Въпреки това се гордея, че оставам с почтено име и след осем години в калта на политиката.

Животът ми дава възможност за почивка и крачка в страни. Вън от активната политика пак получавам микрофона на коментатор и критик. Критиката ми ще бъде конструктивна, каквато винаги е била. Погледът ми ще бъде внимателен и безкомпромисен. От днес си връщам гражданската трибуна в блога. Защото наистина напоследък я бях поизгубил. Часовникът на новите четири години вече цъка в очакване да се изпълнят гръмките обещания за разрешаване на проблемите с водата, демографията, здравеопазването, инвестициите, културата. Връщам си активната позиция на участник в обществените дебати. Тези избори за последен път показаха, че истинската и градивна промяна ще дойде само след гражданска консолидация.

Респектирам съм от тези, които ме подкрепиха подкрепиха и на онези, които разочаровани се отдръпнаха.

Благодаря!

С почтеност, разум и опит

Фейсбук изглежда пълен с настървени кандидати за кметове и съветници. Няма съмнение, че предлагането е повече от търсенето. Естествено е всеки да хвали стоката. Не оспорвам правото на никого да се пудри като магьосник, от който започва промяната. Усетих много адреналин, прочетох доста закани, но ми се стори, че твърде рядко се споменаваха няколко ключови думички. Думичките, които ние избрахме за крайъгълни в тази кампания.

Ние застанахме зад ПОЧТЕНОСТТА, защото тя е нашата житейска и политическа биография. Зад всеки от нас са години усилия в полза на Ловеч и гражданите. Всеки по своя начин, но всички в полза на Ловеч. Биографии пълни с постижения, с които се гордеем, без петна, за които да се срамуваме.

Нашата сила е РАЗУМА, с който да служим на обществените интереси и нуждите на гражданите. Да търсим консенсуса за всяка полезна за общността идея, да даваме подкрепа за всяко намерение за доброто на Ловеч и общността. Разума да подпомогнем реформите за възраждането на общината.

Нашата опора е ОПИТЪТ.  Всички черпим спокойствие и убеденост от дългите професионални и обществени кариери. Всеки е безупречен специалист в своята област, всички заедно сме добре трениран и рутиниран екип, който ще бъде полезен в решаването на многобройните проблеми на общината. Никой от нас не е аматьор, който тепърва да се учи на административно управление и гражданско поведение.

Ние тръгваме към управлението не с очакването за богата софра, а за тежка работа за изправянето на разклатения Ловеч. Затова предлагаме СЪГЛАСИЕ на всички честни, почтени, разумни и смели съветници, готови да застанат зад онези реформи, които ще дадат нови перспективи на  общината.

Нашето предложение за общински съветници е попило духа на Възраждането. Тук са кметът, даскалът и богословът. Тук са хора, които спасяват живот или книги, създават знание и изкуство, управляват професионални кариери и администрация.  Те са почтени, разумни и опитни.  И най-вече решени да намерят съгласие в полза на Ловеч!

Изберете почтеността, разума и опита!

Имам поне 64 причини да обичам Ловеч и най-малко 102 души, заради които си струва да се боря за него

Скъпи приятели,

В поредицата ревюта дойде и моя ред. Би трябвало да се представя като кандидат за общински съветник. Редно е да разкажа за себе си и да се закълна с впечатляващи обещания. Всичко това щеше да има смисъл, ако цялата ми обществена дейност през последните години не беше публична. А всеки, който ме е чел и чул знае, че животът ми е вечна битка за някаква кауза. Всекидневна битка да създавам хора в училище. Често битка в защита на потиснати синдикални права. Перманентно битка за нещо или някого в Ловеч. А от битките не остава наслада, остават белези от рани.

Да не си помисли някой, че се оплаквам. Изборът винаги е мой. Не се научих да живея на спокойно, сухо, топло. Почтеността не коленичи никога. Не се научих да се предавам. Животът се осмисля с рани и прахосва с примирение. Не усвоих умението да се вписвам и ако стърча не е от его, а заради усещането да живея смислено. Често брулен от вятър и мокър от хули, но винаги в съгласие със съвест и чест.

Прието е да се разказва защо се кандидатираш. Струва ми се, че ще бъде кратко и скучно. По-цветно ще бъде ако разкажа обратното. Общинският съвет е работа за другите, не благинка за себе си. Моето училище е наследник на достолепен американски колеж. Съграден върху мотото „Нищо за себе си, всичко за другите“. Разумно кредо за всяка обществена дейност. Защото смисълът за присъствие в общинския съвет може да има само две възможни оправдания. Обществена кауза и лична изгода. Не, няма средно положение. Егото, алчността, ненаситния интерес не застават зад кауза. След участие в толкова обществени кампании едва ли е нужно да обяснявам, че ненавиждам когато далаверата, егоизмът и користолюбието сядат на местата на общинските съветници.

Да, политиката е мръсотия. Но не всеки, който се захваща с нея е част от сделката и гост на софрата. От години деля делника между чистотата от общуването с децата и нечистия дъх на политиката. Ако следвах сърцето си, отдавна бих избрал чистотата. Но се вслушвам в разума, който ми казва, че ако не искаме да убием вярата в смисъла да избираш, трябва да показваме, че в политиката има място за честност и достойнство.

И да не изоставяме любовта си. А тази любов я нося по рождение. За да си поиграя с числата ще кажа, че имам поне 64 причини да обичам Ловеч и най-малко 102 души, заради които си струва да се боря за него. Истината е, че са много повече, защото съм изживял 52 години пълни с ловешки спомени и основания да обичам родния си град. Та затова е кауза, за която се боря от много години. А пътят към възраждането на един град, загубил самочувствие, икономическа слава и демографски потенциал е дълъг и изморителен. Но най-вече търсещ съгласие. Модерно е да се говори за промяна, но  тя започва със съгласието. Съгласието въпреки различията да работим за Ловеч, да намерим консенсус за тегобите на града и проблемите на хората. Да постигнем единодействие срещу демографската криза, да съберем обща смелост за проблемите в здравеопазването, образованието и услугите, да отговорим заедно на очакванията на местния бизнес, да си стиснем ръцете в полза на честните инвестиции и достойното заплащане на нашите съграждани, да осигурим нужната подкрепа за проектите, които ще решат благоустройствените проблеми на ловчанлии.  Няма да обещавам невъзможни неща , а само тава да работя за такова съгласие, без което изборите в неделя няма да имат смисъл. Защото единственото място, откъдето може да тръгне възраждането е общинския съвет. Но там са нужни хора с кауза и мисъл за Ловеч Хора достойни и способни да взимат решения в полза на града и гражданите.

Всички имаме биографии, защото зад всеки от нас има история. Моята мина пред очите ви и остави следи и рани от битки. Човек не се променя след десетилетие честни усилия за Ловеч.  Щеше ми се да сме постигнали повече, но не мога да си позволя разочарование. Когато си тръгнат отвратените, идват отвратителните. Точно затова заставам отново пред вас и търся подкрепа с № 64 от интегралната бюлетина и лична преференция 102.

Вие решавате дали я заслужавам!