Не се притеснявайте, че населението на Ловеч намалява, важното е, че избирателите нарастват

Ловешка община губи население с плашещ темп. Питайте кафе-анализаторите или т.н. кибици, които се надпреварват в шокиращи оценки. Според един населението на общината е 25 000 души, според втори едва ли има 20 000, а най-черногледите гадатели не и дават повече от 16-17 000. Даже за убедителност конфиденциално ми съобщават, че имат човек в енергото, който им казал точния брой работещи електромери и като ги умножат по еди колко си души получават точно туй число, дето вече гони по население Троян. Да, ама не. Ако им кажа, че според НСИ (Националния статистически институт) в края на 2018 година населението на Ловешка община е 42 000 души, а на областния център малко над 32 000, ще ме обвинят за разпространител на фейк новини. Затова, батьовци, аз реших да видя колко бюлетинки, аджеба, влизат в урните по време на местни избори. Щото на тези избори гласоподават само хора, които имат местна регистрация и то поне няколко месеца назад.

Прегледах резултатите от изборите, които са публикувани и свободно достъпни на портала за избори и се впечатлих. Вместо да намаляват гласувалите растат и се стабилизират около 23-24 000. Прибавете и още 6 000 все още непълнолетни граждани на общината и ще получите 30 000 души. Ама това е при положение, че всички задължително се изреждат за да пуснат бюлетини. Всеки знае по няколко души , които не си правят този труд. Добрите с математика сигурно ще кажат, че с тях числото ще излезе къмто обявеното от НСИ. Не знам, аз не бях добър по математика и няма да споря. Но не мога да не споделя с вас радостта си от факта, че макар населението да намалява съвестните граждани са тук и стоически гласоподават!

Например през 2003 година НСИ твърди, че населението на общината е 59 137 души, а ГРАО отчита 53 137 гласоподователи. От тях за кмет гласуват 20 026, а за съветници 22 693 души. През 2007 година НСИ определя населението на общината на 55 543 души, а ГРАО счита 51 226 души от тях за гласоподаватели. В урните са намерени почти същият брой бюлетини – 20 032 за кмет и 22 345 за съветници. Ето го първия случай, в който съвестните граждани дават решителен отпор на емигриращите. Населението намалява, но отговорните носители на бюлетини са непоклатими. В следващите години гражданската доблест се мобилизира и направо натрива носа на онези, които привиждат голямо намаление на населението. Е, той и НСИ го вижда отчитайки в края на 2011 година 49 045 жители на общината. За ГРАО почти всички са избиратели, защото в избирателните списъци са включени 47 426 души. Къде отиват около 6000 деца така и не става ясно. До урните през 2011 година се отправят 24 493 души, които избират кмет и 24 645, които дават предпочитания за съветници. Схващате ли, според НСИ населението между 2007 и 2011 година е намаляло с 12 %. ГРАО е по-свенлив в актуализацията на избирателите по списък, но и там броят е редуциран със 7,5%.  Същевременно с 10% повече хора са гласували за съветници (24 465), а заявилите подкрепа за кмет са се увеличили с цели 20%  (24493). Дето се вика хвала на тази гражданска активност, щото ако вярваме на оценките на кафе-анализаторите тип „кибици“ каквото може да мърда трябва да е гласувало през 2011 година. Съпротивата на съвестното ловешко гражданство срещу несправедливите обвинения за демографско сриване продължава със същият електорален хъс и през 2015 година.  За тази година НСИ и ГРАО са в изумително единодушие. Според статистическия институт населението на Ловешка община е 45 900, а според гражданския регистър почти всички са гласоподаватели, защото в избирателните списъци са записани 49 615 души. Пак ми се губят около 6000 души, които все още не са навършили 18 години, но хайде да не издребняваме, тъй като в ГРАО си знаят сметките. Този път гласувалите са понамалели, но са къде-къде над броя бюлетини отпреди 12 години. Нека статистиката да твърди, че за  периода 2003 – 2015 година  населението на общината е намаляло с 13 200 души. Нищо, че дори в избирателните списъци са заличени 7 500 души. Гласувалите за съветници са с 600 повече (23 225), а за кмет с над 3000 повече (23 195)!

От цялата работа само едно е сигурно, че кибиците, дето докато пият кафе лющят празни приказки въобще не могат да смятат. Иначе недейте да се смущавате от числата. Числата винаги крият по някой и друг убедителен отговор. Например, че за всеки местен избор непременно си идват всички, които все още имат адресна регистрация, но живеят в друг български град. Ама всички. Нещо повече – идват си дори две трети от тези, които са емигрирали в чужбина. Нарочно и задължително в изборния ден. Няма никакво съмнение, че тази хипотеза абсолютно нокаутира съмненията ви как така населението намалява, а пък гласоподавателите растат. А ако съмненията ви не гаснат и си мислите, че ГРАО умишлено държи в списъците хиляди мъртви души или, че тези които броят бюлетините са зле с математиката… Не знам, това са си ваши извращения.

Реклами

В двадесет и пет реда: Атестацията на учителите – някъде с морков, другаде с тояга

Предварително искам да кажа, че съм за атестацията и мандатността. Ама за всички, и учители, и директори. Стига да е справедлива и безпристрастна. Затова, обаче, е нужен административен и етичен капацитет, какъвто все още не сме създали.

Една от целите на атестирането е „повишаване качеството на обучението на децата и учениците“. Както е известно още от следващата година качеството на образование, предоставяно от училището или детската градина ще се установява от Националния инспекторат за оценка на качеството. Е, качеството на институцията ще бъде мерено от външна, независима експертиза, а приносът на учителя от вътрешна комисия. Странно, нали! Оценката за институциите е единна и обективна, за педагогическите специалисти е субективна, защото част от критериите ще се определят от педагогическия съвет и следователно ще се различават. Локалният субективизъм позволява един добър учител да получи по-ниска оценка от посредствен учител, работещ в друго училище или детска градина.

Друга цел на атестирането е „поощряване на педагогическите специалисти, получили високи оценки“. Хубаво, ама кой решава за оценката? Комисия, съставена от педагогически специалисти, представители на работодателя, представител на РУО и представители на педагогическия съвет. Дежа вю от познатата диференциация, на която вече обръгнахме няколко години. Е, малката правда или неправда от този есенен ритуал ще прерасне в голяма правда или неправда.

Атестирането си поставя за цел да установи и „постигнатите от педагогическите специалисти резултати от дейността им“. Чета критериите от приложението в наредбата и пак дежа вю. Поне половината се повтарят от картите за диференциация. Доказването на някои  е еднакво трудно и за учителя, но и за атестиращата комисия, защото за много от тях няма как да има протоколи. А това със сигурност прави оценките не достатъчно обосновани това и несъмнено ще провокира много недоволства.

Ама какво като има недоволство?  Учителят има право само на едно възражение, което работодателят може да остави без последствия, защото неговата оценка е окончателна. Никакви други процедури за жалби и търсене на справедливост не са предвидени. Както и предоставяне на всеки учител на копие от картата, с която е атестиран. Сигурно за да не може да пледира пред външни за системата институции в полза на своите права.

Казано вкратце така разписана процедурата и съдържанието на атестацията оставя основателни опасения, че  може да бъде използвана тенденциозно, в ущърб на учителя и според симпатията на работодателя. Може да бъде морков, но и яка тояга.

Моите истории от хълма: Животът изпитва клетвата

Беше горещо и безгрижно лято. Късна вечер с повечко адреналин. Жестока катастрофа. След нея едно младо момче е на ръба на оцеляването. Спасява го здравата физиката и духът на смел спортист. За съжаление губи крака си в свирепия сблъсък. Новината се разпространява бързо по постоянно отворените канали на социалните мрежи. Първите постове вибрират от потрес и ужас, после ги заменя надеждата, за да дойде някак спонтанно солидарността.

Клетвата с нейните въодушевяващи думички „кълна се в дявола и Бога да сторя аз за теб каквото мога“. Всички сме я пели с гордост, радост, тъга, по купони, в мигове на раздяла, във вечерите на носталгични спомени след години. Всички сме участвали в клетвата като ритуал без да се замисляме, че понякога тя се превръща в истинско съзаклятие.  До моментът, в който животът, съдбата поставят на изпитание силата и искреността на нашата клетва. Дългата ми училищна практика ме сблъска с няколко такива изпитания. Още помня онова тягостно утро, когато тежка болест отведе завинаги момче в началото на живота му. Въпреки, че Женя Станчева ме предупреди за атмосферата, никога няма забравя този не състоял се учебен час. Клас потънал в скръб, момичета ридаещи на глас и момчета с влажни и зачервени очи. След като бяха опитали от цялото си сърце да помагат от разстояние – с дарителска кампания и надежда. Няма да забравя и онзи 15-ти септември, който ни връхлетя с новината за тежка болест на вече бивш ученик.  Първият случай, в който открихме учебна година с малко усмивки и твърдото обещанието да бъдем верни на клетвата „пред дявола и Бога“, обещание, което вероятно всички, изпълнили плътно символичното сърце на надеждата, сме изричали на ум.  Клетвата и тогава издържа изпитанието, а подкрепата даде години надежда, преди съдбата да се стовари с цялата си жестокост.

Но случаят, започнал с тежкия инцидент от началото на разказа ми, е най-силната демонстрация, че клетвата не е позьорство, а духовната общност на Езиковата е като сакрално братство. С радостта, че голямата опасност е отминала дойдоха и първите импулси на една забележителна инициатива.  Горещото желание младежът да се върне към нормален живот и да измине балното дефиле след по-малко от година заедно с класа си. Ставаше дума за голяма благотворителна кампания, която да събере средства за закупуване на качествена протеза. В кулминация на кампанията се превърна великолепен благотворителен концерт, който трябваше да ознаменува и завръщането на младежа в общността. Сигурен съм, че този концерт беше едно от най-големите събития, които общността на Езиковата е организирала някога. Всичко от замисъла през цялата логистика, участниците, сценария беше организирано от класа и випуска на момчето. Вече бях виждал този випуск няколко месеца по-рано да организира забележителен фестивал и знаех, че съвместната работа ги бе превърнала в уникална общност от истински приятели. Но благотворителният концерт предизвика в душата ми истинско възхищение. В очите им гореше пламъка на истински съзаклятници, отдадени от цялата си душа и сърце на обща кауза и сплотени от най-чиста обич. За пръв път виждах такава вдъхновяваща радост, каквато бе обзела всеки, който дори и минимално бе взел участие в сътворяването на събитието. Радост, която съвсем естествено се предаваше и към претъпканата зала. Кулминацията беше онзи незабравим момент, когато подкрепян от приятелите си излезе младежът. В очите на всички, скупчени  на сцената, приятели, съученици, участници, имаше сълзи. И тогава си казах, че ако има пример за онзи митичен езиковски дух, толкова непонятен за неизпиталите „заразата“ на Езиковата, то е точно това духовно единение, което те прави истински щастлив да подадеш своята и да усетиш ръката на приятеля. В онази вечер имах усещането, че общността препълнила сцената и залата върна цялата надежда и вяра на младежа и му даде сили за уникално бързо възстановяване.

В епилога на тази история общността постигна каузата си и помогна на момчето да купи протеза. Той беше с класа си на бала. Бързо се върна към любовта си баскетбола. Днес е студент и предполагам с историята си вдъхновява други младежи, пострадали в инциденти. Випускът не престана до завършването си да съзидава духовно и завеща на следващите випуски една съвсем нова традиция “Spirit of Ezikovata”.

Умишлено спестявам имената от историята. Организаторите и участниците бяха толкова много, че рискувам да пропусна някой.

Образователна реформа между пробата и грешката

Четох , че според министър Красимир Вълчев засега резултатите от реформата са незадоволителни. Със сигурност е така. Няма съмнение, че за реформата в образованието съществуват стотици гледни точки. Почти толкова, колкото са работещите в системата. Така че в тази статия ще изложа една от тези гледни точки. Тя си е моята. Не държа непременно да бъде харесвана и не се сърдя ако бъде критикувана. В дискусията се открива посоката. А нали всички търсим посоката, в която нашето образование ще намери светлия път към своето възраждане.

Вярно е , че през последните години образованието излезе от мъглата на маргиналните обществени теми. Напоследък за него се пише и говори с нараснало уважение и искрена грижа. Въпреки положителната промяна в обществените нагласи, все още сме твърде далеч от осъзната представа, че образованието е най-важният фактор на съвременното развитие. Липсва общественото съгласие за неговата национална приоритетност. Вярно е че за първи път предизборният лозунг, че образованието е приоритет е подкрепен с финансиране и действия. Но…

За да успее една реформа се нуждае от цел, посока, инструментариум и време.

1.Целта. Ученикът е в центъра. Учителят е важен. Осъвременяване на съдържанието. Промяна в методите на преподаване. Всички тези характеристики се побират в представата за съвременно и качествено образование.

Поставихме фокус върху ученика. Правим усилия за да обхванем всички деца. Даваме им по-голяма свобода да избират, съобразно своите интереси.  Стараем се да ги приобщим към училището. Похвално. Същевременно констатираме, че мотивацията за учене спада. Резултатите не се подобряват. Дисциплината е ерозирана. И въпреки това не разрешаваме повтарянето н начален етап. Всяка година сваляме нивата на НВО и ДЗИ. Създаваме административни механизми, които подтикват учителя да пише незаслужени тройки за да не затъва в административни изисквания и допълнителна работа.

Да, учителят е важен, защото е този, който трябва да осъществи реформата. Затова вдигаме заплатите. Инвестираме в квалификация. Обещаваме свобода не преподаването и разриване на бумащината, която го е затрупала. Да, но младите преподаватели с тъга констатират, че връстници от много други браншове продължават да бъдат по-достойно платени. Наливаме пари в съмнителни обучителни организации, които са катастрофално далеч от  визията за съвременно образование и методика. Организациите усвояват пари, но учителите не придобиват модерни компетенции. Свободата на преподаване, като че ли свенливо ни се усмихва с идеята за отпадане на годишните разпределения, но грамадата от странични задължения продължава да расте. Достатъчно е да спомена най-прясната идея учители да обикалят домовете на ученици, които не ходят на училище.

Осъвременяването на учебното съдържание е един от ключовете за модернизация на образованието. Влагаме милиони в създаването на нови учебници и помагала. Уж с олекотено и модерно съдържание, а те се оказват малко понагримирани  стари издания.  Как да бъде ? Пишат ги едни и същи автори от десетилетия, хора обременени с клишетата и догмите на миналото. Същевременно въвеждането на интернет базирано обучение, облачни технологии, електронни ресурси е по-скоро част от експериментите на авангардните учители  и иновативното преподаване, отколкото национална политика, подкрепена с технически, финансов и интелектуален ресурс от държавата. Прокламираме обучение извън училищната стая, но всяка екскурзия или посещение на институция е предшествано от отблъскващи формалности.

2.Посока. Ако бъркам в неспособността си да разпозная посока на реформата, моля апострофирайте ми. Ако правим реформа значи искаме да преместим нашето образование от едно в друго направление или от едно ниво на друго ниво. За посоката обикновено научаваме в движение. Ето от година се говори усърдно за приоритетно развитие на професионалното образование и приоритет на STEM специалностите и профилите за сметка на хуманитарните. Съзнавам, че сгряването на отдавна изстиналия интерес към професионалното образование е дълъг процес. Но не знам защо си мисля, че това се постига чрез усърдна работа за превръщане на тези училища в атрактивни, вместо административното рязане на профилираните гимназии, та поради липса на алтернативи да вмъкнем младежите в политехниките. Всичко това при тотално не оптимизирана мрежа от държавни и общински училища с архаични специалности и профили. И без укрепнал и работещ модел на дуално образование.  Друг път чуваме, че посоката е към по-добро качество и по-високи резултати, ама и това не съответства на вече спомената кампания за редуциране на профилираните гимназии, където от години се постигат най –високи резултати и може би качество. Напоследък четем и за още една посока, към образование, осигуряващо не томове знания, а компетентности, нужни за успешна реализация на постоянно променящия  се свят. Добре, но това няма нищо общо с формата на НВО и ДЗИ, които измерват обема от факти и знания, натрупани в паметта на учениците. Отскоро е зададена и посоката училището да започне отново да възпитава, но като разгърнем тезисите на една нарочна стратегия виждаме излишък от социални, граждански екологични, мултикултурни ценности, но недостиг на човешки. Все по-шумно се говори за още една нова посока – привличане на родителите към възпитателно взаимодействие с училището и засилване на тяхната отговорност по отношение училищното поведение на децата. И тук се лутаме и май сме на прага да признаем, че“ меките“ мерки, залегнали в Наредбата за приобщаващо образование са безсилни, щом държавата узрява за драстични финансови санкции за безотговорните родители. Навярно посока е и футуристичната визия за съвременна физическа среда в училищата, но лишена от средства и срокове тя изглежда като утопична мечта.

3.Инструментариум. Това са Законът за предучилищно и училищно образование, неговите 19 държавни образователни стандарта и съответстващите им наредби. За три години тези наредби бяха променяни, съкращавани, отпадаха текстове, а някои от наредбите бяха отменяни и повторно изготвяни. Почти няма наредба, която да е не е търпяла редакция през тези години, някои по два-три пъти. Отдавна е ясно, а вече започват да се чуват и гласове, че ще се наложат промени и в закона. Почти съм сигурен, че това ще се случи в следващите години. Инструментариум, който е подложен на толкова промени очевидно е неефективен. Практиката налага постоянно промени. Стахановският почин, по който беше приета цялата подзаконова нормативна база все още задържа реформата. Не че трезви гласове не предупреждаваха многократно. Сега берем плодовете на егоистичната амбиция на група законотворци, които надменно игнорираха мнението на учителството.

4. Успешната реформа се прави с достатъчно пари. Естествено признавам, че никога досега не са инвестирани в образованието толкова много пари. Но както се вижда те не са недостатъчни за едновременното осъществяване на няколко амбициозни задачи – увеличаване на заплатите, финансово обезпечаване на всяко учебно заведение, въвеждане на нови технологии в организацията и обучението, осъвременяване на материалната и учебната база. Понеже парите не стигат, те се разпределят на парче. Тази година за ученически гардеробчета, следващата за стимулиране въвеждането на електронни дневници, третата… Време е да говорим за увеличение не просто на абсолютната сума за образование, за решително повишаване на неговия относителен дял в бюджета на държавата. Простичко казано достигане заветните 5% от бюджета за образование. Като долна граница, която с годините да расте.

5.Време. Чисто организационно реформата не се е разгърнала напълно все още. Следващата година ще бъде пилотна за завършване на първи гимназиален етап и за провеждането на първите изпити след него. Учебните 2020/2021 и 2021/2022 ще бъдат пилотни за втори гимназиален етап с новата учебна програма и изобилието от избираеми дисциплини. Имайки предвид, че до момента реформата се разгръща на принципа на пробата и грешката, ще са нужни още няколко години за да бъдат отстранени появилите се бъгове. Затова ми се струва реалистично резултати да се чакат след десетата година от старта на реформата. Мой познат, чиято дъщеря живее от години в Англия ми каза точно това – че там са усетили първите резултати десет години след началото. Приблизително тогава ще имаме и един видимо нараснал процент млади учители, поели щафетата от многолюдната армия на ветераните, пристъпили в пенсия. Защото каквото и да си говорим, младите учители идват с необременено мислене и силна сетивност към новите технологии и модерните методи на обучение и преподаване.

Наскоро един от водещите софийски директори сподели, че не липсват млади кандидати за учители, не достигат млади кандидати с потенциал да станат добри учители. И една от все още неосъзнатите задачи на реформата е тази – да изкуши и поощри качествени млади хора да стават учители. Още повече да остават на работа в училищата. Заради добро заплащане, свобода в преподаването, съвременно обзаведени и технологично оборудвани училища, мотивирани и дисциплинирани ученици и работещи общности за възпитателно взаимодействие с родителите. И всичко това да може да бъде измерено с реалистични показатели. Плавно, но прогресивно увеличаващ се дял учениците в професионалните гимназии, нисък дял на отпадане от училище, ежегодно нарастващи средни резултати на НВО след 7-ми и 10-ти клас и ДЗИ след 12-ти. Например.

В двадесет и пет реда: Защото пейзажът е далеч от решението и е част от проблема

Чели ли сте сентенцията, че хората са три категории: част от проблема, част от решението и част от пейзажа. Приписват я на много автори. Честно казано не ме вълнува кой пръв се е сетил, че взирането в пейзажа съсипва живота ни.

А чели ли сте Становището на учителите за изменение и допълнение на ПМС №100/8.06.2018?. Ако сте член на ФБ групите „Учители за силно български образование“, „Педагози“, „ОбразоваНИЕ“, „Класни ръководители“, „С болка за българското образование“ трябва да е минала пред погледа Ви.

А знаете ли, че в тези групи членуват повече от 28 000 души? Вероятно някои не са учители. Сигурно някои са потънали в летни удоволствията , захвърляйки групи и профили. Въпреки оправдания поне половината са прочели петицията.

Към първия час на 8.08 под нея има само 5 300 подписа! Въпреки, че е публикувана във всяка от групите! Въпреки, че касае почти всеки учител! Въпреки, че всички мърморят недоволно! Въпреки, че почти 10 000 души прочетоха за няколко дни статията ми по въпроса!

Твърдим, че представлява позиция на повече от 28 000 учители. Но е подписана от едва 16%. Чувате ли смеха на онези, към които я оправяме?

Къде е достойнството, колеги? Воайорски четем, снишени зад екраните, а после тихо мрънкаме на кафенце? Не Ви ли хрумва, че силата е в единението, а победите се постигат в сблъсъка лице в лице и не идват като подарък за скритите в храстите!

Гот ли Ви е да Ви товарят с още несвойствени задължения! ОК ли сте да зарежете вечер семейства и да бродите по чужди домове! Колко още можете да изтърпите за да се сетите, че не сте социални, полицаи или разсилни!

Каквото и да отговаряте в храстите, никой не Ви чува. Апропо, храстите са част от пейзажа. А страхът е част от проблема и никога няма да бъде път към решението!

В двадесет пет реда: Непълноценни хора

Следя новините. Чета коментарите, наблюдавам реакциите и си правя списък. Списък на дефицитите. Дали сте се замисляли колко сме непълноценни. Първо като хора, после като граждани. Имаме толкова много човекоизграждащи дефицити.

Дефицит на смелост. Толкова много от нас имат нещо да губят затова премълчават думи, спестяват реакции, не подкрепят каузи.

Дефицит на разум. Много от нас вярват в утопии, следват популисти, кланят се на месии.

Дефицит на свобода. Повечето от нас не афишират позиции, не се идентифицират с обществени кампании, не отстояват мнението.

Дефицит на търпимост. Не малко от нас слушат само своето его, не признават чуждото мнение, обиждат мисълта на различните.

Дефицит на морал. Колко от нас ползват обществено или политическо влияние за лични интереси, разчитат на  връзки за служба или кариера, купуват покровителство или лоялност.

Дефицит на достойнство. Повечето сме търпеливи към политически натиск или началническо насили , снизходителни към съдебния произвол и липсата на правда и възмездие.

Дефицит на солидарност. Толкова много от нас подминават мерзостите към другите, убедени, че нас няма да ни застигне.

Дефицит на смирение.  Все повече от нас виждат единствено в себе си решенията, а във всички останали проблемите.

Всички носим дефицити и то не един. Затова живеем страхливо, бедно, тъжно и непълноценно от десетилетия. Поколения от непълноценни човеци и граждани. Дано не сме заразили децата си!

НЕма такава държава

Давам си сметка, че с това заглавие несъмнено ще ме заподозрат в симпатии към един наскоро обявен проект.  Затова промених една буква в думичката с отрицателен заряд. Наистина нема такава държава като нашата. Това, че не ми вярвате изобщо не ме разколебава, защото мога да се сетя за куп жокерчета без да се налага да претръсквам паметта си. При това скорошни, още топли от раждането и смешни в абсурда си.

Кажете ми има ли държава, в която завеждащ отдел „Антитероризъм“  ще привиди план за дестабилизация на държавата в опит за хакване на системата, която управлява пръскачките пред парламента? А има ли държава, в която прокурор, който дрънка подобни глупости , ще остане на поста си след като стане ясно, че поливането пред парламента е с водоноска. Е, нема такава държава!

Има ли държава, в която могат да хакнат базите на национална служба по приходите и да източат личните данни на почти всички жители? А има ли държава, в която шефът на агенцията, на когото буквално са събули гащите, не само, че няма да бъде уволнен, но дори ще му бъде осигурено спокойствието да не си прекъсва отпуската. Е, нема такава държава!

Има ли държава, в която посоченият за бъдещ главен прокурор ще нарича хакналите  базата в институция с жалка дигитална сигурност  „терористи“ ? А има ли държава, в която протестите срещу  него ще изкарат на площада в един областен град едва трима души? Е, нема такава държава!

Има ли държава, в която санитарните служби на земеделското министерство ще проспят една чумна кампания и ще ознаменуват некомпетентността си с унищожаване на цял животновъден подотрасъл? А има ли държава, в която населението ще отрича епидемията, убедено в гадните помисли на държавата да им убие бизнеса за да внася месо от чужбина? Е, нема такава държава!

Има ли държава, в която актьор ще се бори за евродепутатско място, а когато го спечели ще каже, че парламентът трябва да се разпусне, защото е много скучен? А има ли държава, в която хората ще гласуват персонално за него, познавайки интелектуалната му нестабилност? Е, нема такава държава!

Има ли държава, в която министър –председател ще каже, че и магаре да върже ще го изберат? А има ли държава, в която въпреки думите му ще продължават да избират навързани магарета? Е, нема такава държава!

Има ли държава, в която лидер на  опозиционната партия ще  води война с врага с партиен билет и ще плаче за Русия, в която бият гласа на демокрацията? А има ли държава, в която хора ще подкрепят тази партия, въпреки че народът я е гонил с камъни от властта? Е, нема такава държава!

Има ли държава, в която градската десница ще се прокламира за алтернатива, но ще получава символичните 5-6% от гласовете? А има ли държава, в която същата тази десница ще се убива ритуално, разединена не един, не два, а цели три пъти?

Има ли държава, в която всички ще говорят, че политиците крадат пари, но нито един политик  няма да бъде изпратен в затвора? А има ли държава, в която народът смирено ще гледа кражбите, вместо да счупи врата на крадците? Е, нема такава държава!

Има ли държава, в която порасналият престолонаследник ще стане министър-председател на републиката? А има ли държава, в която народът ще ходи на тълпи след лъжеца, който обещава да я оправи за 800 дни? Е, нема такава държава!

Има ли държава, в която народът ще чака да дойде месия за да го избави от бедност и неправда?  А има ли държава, в която хората ще припознават обикновените мошеници с месии почти тридесет години? Е, нема такава държава!

Има ли държава, в която политическите партии цели три десетилетия да мачкат надеждите на хората? А има ли държава, в която народът ще им отмъщава с неуморим протестен вот на всеки следващ избор? Е, нема такава държава!

Да нема такава държава, в която за четвърт век да е емигрирала 1/5 от нацията! Нема такава държава, в която половината народ вярва, че панацеята за всички проблеми е търкането на билети! Нема такава държава, в която една трета от избирателите чакат избори не за да променят бъдещето си, а за да се продадат за 50 лева! Няма държава, в която друга една трета от избирателите да вярва, че благополучието се крие във фокусническия ръкав на поредния самозван месия! Нема такава държава, в която мислещите, смели и свободни хора са просто част от пейзажа, подправка в манджата или запетая в Библията!

Нема друга такава държава. Освен България.