Културата не е разход,  а инвестиция, която възвръща парите


8.05.15-люлякови2-1.jpg.jpeg
Стара практика е, когато парите не лстигат или някой ти слага усмирителни финансови рамки да посегнеш на културата. Всяка рестрикция започва точно от културата. От там най-лесно се взима. И всичко това заради абсолютно необоснованото схващане, че културата е само разход. Това може да е вярно единствено за подарената култура. Тази, която се предлага на масовия зрител като безплатно зрелище. Няма съмнение, че и такива културни събития са нужни. Шансът да погълнат доза култура трябва да имат всички. Само, че стойностната култура винаги струва пари и се продава с билети. Музей или атракция, концерт, изложба, фестивал, театрално представление, културата е и бизнес.Преди дни бе гласуван оздравителен план за община Ловеч. В него естествено се предвиждат значителни рестрикции за културата. Сигурен съм, че тази идея се корени в дълбокото неразбиране, че културата в Ловеч не е губеща дейност. Дори да гледаме само сумите с минуси т.е. предоставени от общинския бюджет за обезпечаване на културен календар, празничен календар, дейност на културните институти. Общинските пари за култура изглеждат повече от скромна сума – малко под 100 000 лева. Само приходите от Цветница тази година бяха около 30 000 лева, а допълнителни приходи са генерирани и около културната програма за празника на Ловеч. Средствата, привлечени от Музея на водата, Деветашката пещера и Ловешката крепост са няколко пъти повече. При все, че знам, че част от средствата от крепостта се връщат на музея съм убеден, приходите са значително над направените разходи за поддръжка на природните и културните обекти. Предстои Ловеч рок фест, който надявам се ще внесе още средства в касата на общината. Убеден съм, че културата в Ловеч генерира доста над похарчените 100-на хиляди лева.

Същевременно съществуват значителни резерви за увеличаване на тези приходи. Ще посоча няколко идеи без да претендирам за изчерпателност.

1.Люляковите вечери. Вече се наложиха като културни събития, които генерират отличен обществен интерес. Тази година билетите за събитията се продаваха на цена от четири лева. Практиката е организацията да се дава на институции, които не са общински като им бъдат отстъпвани приходите от билети. През тази година съкратихме вечерите и събитията, а правилният подход е точно обратният. Защо не превърнем тези вечери във фестивал на различните изкуства, а организацията да бъде поета от самата община? Кому не е ясно, че ако вдигнем летвата и качеството на изпълнителите ще увеличим и приходите от събитието, а ако сполучим с поканите ще привлечем и не малко гости от други места.

2.Отдавна настоявам да превърнем Цветница в културно събитие от националния календар и да я разширим като среща на занаятите от България и региона. С малко креативност и усилия можем да удвоим гостите и приходите от празника.

3.Експерментираме с възстановяване в платен формат на Ловеч рок фест. От нас зависи да го направим ежегоден като повишаваме качеството и нивото на поканените групи. С добър мениджмънт и промоутър приходите могат да надминат очакванията.

4.Ловешкият мир – едно събитие с непреходна историческа стойност и неразработен потенциал. От тук тръгва Втората българска държава и въпрос на маркетинг и реклама е да го превърнем в културен продукт, който води туристи и генерира приходи. А дори не сме започнали.

5.“Вароша“ прелива от история, легенди и спомени за Левски. Тук също има какво да се помисли и направи. Хайде да започнем с къщата на Латинеца. Съвсем малко е нужно за да я превърнем отново в музей, който няма как да не вълнува гостите на Ловеч.

6.Не харесвам посегателствата върху автентичния вид на Ловешката крепост, но там вече сме разположили сцена. Мястото е уникално за провеждане на концерти и културни събития, а ние го ползваме само няколко пъти в годината. Присъствах на великолепен концерт на Том Синатра. И съвсем не е вярно, че в Ловеч няма аудитория за висока класа изкуство. Ще припомня само препълнените зали на трибюта на АББА, представен от Русенската филхармония или тазгодишния оперетен концерт на Великотърновския музикално-драматичен театър. Щом едно читалище успява в подобни начинания няма причини това да не е по силите на една общинска администрация. Стига да се планира добре и да се понасити календара с изяви.

7.Не бива да се счита, че финансовата подкрепа за събития на обществени или частни институции са безвъзвратно похарчени пари. Ще посоча само две събития – „Хоро под Стратеш“ и фестивала „Младите в театъра“. Привличат многолюдни участници, които също носят приходи на общината, макар те да не се постъпват директно в местната хазна. Смея да твърдя, че тези пари имат своята сериозна възвращаемост.

8.Мисля, че не само аз храня подозрения, че част от входните такси на някои от туристическите обекти (Ловешка крепост, Деветашка пещера) изтичат. Никак няма да е чудно, ако се затегне контролът приходите да нараснат с поне една пета. Не е ли по-разумно да увеличаваме приходите вместо да слагаме ограничения на разходите?

Споменах вече, че не претендирам да съм изчерпателен. Сигурен съм, че има още опции и идеи. Пиша всички тези неща за да отворя очите на хората, които разглеждат културата като огромен публичен разход. Стига да поработим можем да накараме ловешката култура да носи два пъти повече приходи от планираните през последните години разходи за нея. Тогава ще стане ясно, че политиката трябва да е точно обратната – парите за култура да се увеличават. Всъщност да накараме културата да носи максимални приходи зависи само от нашето въображение и кураж. Свеж пример от Белоградчик. Беден край, малък град със скромни културни традиции. През това лято организира за пръв път фестивал на класическото изкуство. Софийската опера представя във Белоградчишката крепост три спектакъла, а софийската филхармония свири в пещерата „Магурата“. Билетите са на стряскащата цена от четиридесет лева. Всички места са разпродадени. Естествено аудиторията е тотално от гости. Чудесен пример за успешен културен маркетинг.

Заместник-кметът господин Цветан Георгиев пое ангажимент, въпреки заложеното в оздравителния плана, да направи компромис и да не реже парите за култура през следващата година. Надявам се да удържи на думата си и да погледне на парите за култура като на инвестиция, която насочена правилно може да носи доста добри приходи. Такова трябва да бъде модерното мислене за културата. Другата концепция е написана още от Ханс Йост и звучи тъжно – „Като чуя за култура се хващам за кобура“.

Posted in Регионално развитие, култура

Гражданско образование няма да прихване без да проветрим училището 



Ако съм пропуснал да кажа нека подчертая, че съм от учителите, които чакаха реформата от десетилетия и изпитвам силна мотивация да бъда част от една позитивна промяна в българското образование. Затова чета внимателни всички текстове на стандарти, предложени със съответните наредби. Споделям мнения не за да бъда оригинален, а защото искам като човек, който работи „на терен“ да помогна за преодоляването на недомислиците и откриването на път към ефективни промени. Естествено не пропуснах поредната наредба, с която се представя стандарта за гражданско, здравно, екологично и интеркултурно образование. Няма да правя обстоен анализ, вече се написа не малко със силни аргументи и точни критики и предложения. Следващите редове пиша като класен и учител, който през цялата двадесет и три годишна практика се е стремял да направи от учениците истински граждани, отговорни българи и обичащи хора. Всички тези усилия са разписани в наредбата и съответния стандарт. Драго ми е да го прочета, защото знам, че хиляди други учители са правили същото, точно като мен. Защото отговорният учител е възрожденец и мисионер. Не пълни глави, съгражда души. Нямам упрек към амбициите, приоритетите и очакваните резултати за стандарта. Да, училището трябва да започне да „произвежда“ компетентни и смели граждани с модерна здравна култура, правилно отношение към природата и културното многообразие. Целите са страхотни, но за да ги постигнем са нужни инструментариум, изпълнители и подход.

В инструментариума откривам часа на класа. Не съм спирал да бъда класен, въртя шести клас. За всеки от тях съм ползвам минутките на този час за градеж на граждански ценности, здравна грамотност, екологично мислене и социално поведение. Ползвал съм предписани дози и мои рецепти в разпределението на часовете. Само, че винаги си оставях достатъчно часове за да бъда просто човек, като моите деца. Човек, който има интереси, емоции, собствени мисли, споделя житейски примери, търси близост с децата и намира тяхното доверие. Като класен съм най-близкият на тези деца в училището. За мен те не са просто субекти от графите с извинени и неизвинени (уважителни и неуважителни) отсъствия или таблици от личните дела. Те са моите деца, които искам да науча да бъдат клас, да обичат, да се подкрепят, да съпреживяват триумфа и победите, да споделят отговорността за поразиите и грешките, да не предават приятелите, да не изоставят мечтите, да различават доброто от лошото, да въстават срещу пошлото, простичко да бъдат истински хора и добри другари. Дано не прозвучи като самохвалство, но успявах. Имам пет страхотни класа, надавам се, че са на същия път със шестия. Всичко това в новия стандарт е етикетирано като „дейности за последователно развитие на класа като общност“ и пропуска толкова много от нещата, които съм правил и няма да се откажа да правя. Погледнах табличката с рамкови изисквания за часа на класа. Двадесет и четири от тях вече са ми ги разпределили по зададени теми (Х клас). Общо часовете са 36, в най-добрия случай. За моите чисто човешки занимания някакъв администратор е определил едва дванадесет часа! А дали това време ще ми е достатъчно за да възпитам любов, приятелство, доверие, колектив, човешки ценности? Салюти за чиновника, той иска да имам годишен план с неговите разчети и единици . Аз искам да общувам човешки с моите деца. Разбира се той ще си получи таблицата с исканите тематични единици, а децата ми ще си получат топлотата и човешкия пример. Планът ще пожълтее само след година, децата ми ще бъдат хора цял живот.  

Реформата не е в думите, реформата е в хората, които трябва да я изпълняват. Цел на стандарта е формиране на гражданско съзнание и добродетели. В още по-голяма конкретика целта е изграждане на автономна и активна личност, способна да отстоява общочовешки ценности и човешки права с активна гражданска позиция. В очакваните резултати са записани компетенции за груповия натиск и правото да казваш „не“, активната гражданска позиция, справедливостта в обществения живот. Записани са изисквания за финансова и правна грамотност, превенция на насилието, противопоставяне на корупцията. Колко от учителите притежават легитимност и авторитет за да възпитат у децата всички тези ценности. За да учиш децата на групов натиск и правото на „не“ трябва да го можеш сам. За да отстояваш защита на човешките права трябва да си го опитал. Уважение към гражданската позиция създава само този, който демонстрира гражданска позиция. Да се бориш за обществена справедливост е далеч по-възпитателно, отколкото да говориш за обществена справедливост. Превенцията срещу корупцията се показва с действията, не се разяснява на теория. Колко учители са готови да кажат „не“ на своите началници, да противодействат на корупцията в училище, града, държавата, да се възпротивят на политиката на двойните стандарти и фалшивата справедливост в самите училища, да отстояват гражданска позиция, която се конфронтира с малката власт, където работят или с голямата власт в местно или държавно управление? Как се предава социален опит, който не е преживян? По преразказ на написани инструкции? Що си мисля, че сме поизбързали с гражданските очаквания. Първо трябва да проветрим училищата, да пуснем свежа струйка на място на застоялите поведенчески стереотипи.

Има само един работещ подход за възпитаване на гражданско поведение. Да бъдем граждани. Личният пример внушава и убеждава, думите често досаждат. Дано не обиждам някого, но не малка част от колегията изпитва страх и следва конформистки модели на поведение. Примерите са толкова видими през тези летни месеци. Куп предписани нови изисквания и задължения. Тихо примирение и полугласна дискусии. И някъде там между примирението и шепнещото несъгласие ще прашаса и стандарта за гражданско, здравно, екологично и интеркултурно образование. Просто не ни достигат граждани, които да обучат на граждански ценности бъдещите граждани.

Няколко думи и за ученическото самоуправление като модел на гражданско образование. Не е новост, правим го отдавна. Аз съм сред най-големите му апологети, активно участвам в моето училище при въвеждането на прекия избор от цялата общност и не спирам да нахъсвам децата за изграждане на истински автономно самоуправление. Само, че рано или късно самоуправлението тръгва по хлъзгавата плоскост на комсомолския учком. За училищните ръководства учениците са по-удобни управляеми, отколкото автономни. Ще ни бъде нужно време за да преминем от игра на демокрация към нейното практикуване.

Posted in образование

Съвестта не бива да заспива за да не обсебят призраци живота ни


Датата 23-ти август е обявена за Ден на жертвите на тоталитарните режими от ХХ век. Няма да разказвам история, но не мога да не припомня, че това е денят, в който през 1939-та година сталинският външен министър Молотов и неговият нацистки колега Рибентроп подписват договор за сътрудничество със секретен протокол, поделящ сферите на влияние и на практика си стискат ръцете за плячкосването на Европа. Полша е първата жертва, до края на войната десетки страни са сполетени от същата участ. Договорът причинява смърт, страдание и преобръща съдбата на милиони хора в Европа. В източната част на континента последиците продължават до 90-те години на миналия век. Защото тоталитарните режими са еднакво зловещи, жестоки и смазващи. Няма значение дали са под сърп и чук, пречупен кръст или полумесец…

Струва ми се важно дати като днешната да бъдат напомняни. На преживелите, които сякаш искат да забравят. На късно родените, които не знаят. На вечно щастливите, които смятат, че днешното безоблачно ежедневие е даром получено. На лековерните, убедени, че са се разминали завинаги с подобна съдба. На всички, които смятаме, че подгизналите от сълзи и кръв страници на историята са безвъзвратно затворени.

Човечеството е пристрастено към утопии. Зависимост, която май не се лекува. Няколко милиона мигранти се оказват достатъчни за да разлюлеят Европа. А от дъното изплуват популистки доктрини и движения, прегръщани от все повече социални слоеве. Все още ли мислим, че сме заровили омразата в пластовете скръб от миналото? Нея яхват спасителите. Там, където има врагове и виновни мечтаят за силната ръка и строгата власт. Който целуне тежката десница се отрича от свободата. После пътят към тоталитарния ред е твърде кратък.

Нищо, че живеем в XXI век и тоталитарния ужас вече сме го преживели. Погледнете Русия, в която затварят свободния дух. Погледнете Турция, в която пълнят затворите с хиляди, дръзнали да мислят различно от водача. Авторитарните режими са на границата на България. Затова трябва да припомняме 23-ти август. Този път имаме избор и той е в хуманните ценности и колективната сигурност на Европа. Макар да я ръфат глутница популисти с авторитарни мечти. Само припомнянето на грешките от историята може да ни предпази от римейк на кошмарите. Една от жертвите на тоталитарната лудост Юлиус Фучик ни завеща вечно да бъдем неспокойни. „Хора бдете!“. Бдението е неугасваща свещичка. В памет на убитите, смазаните, съкрушените. Свещичка, която ни напомня, че съвестта ни никога не бива да заспива за да не допуснем призраци от миналото да обсебят живота ни.

Posted in общество

Има още история за подпалване



Изгоряха тютюневите складове в Пловдив. Бързо и завинаги. Веждичката каза, че собствениците ще бъдат задължени да ги изградят отново. Ама те няма да са същите. Ще бъда съвременна реплика, а не автентичен паметник на културата. Прокуратурата набеди клошар за подпалвач. Няма значение кой е, важно е защо е пуснат всепоглъщащия пламък. Заради медийния шум и протестите няма да научим истината. В светлината на прожекторите никой няма да посмее да събори историята и до построи нещо меркантилно. Но това няма да върне уникалното наследство.Вчера в Пловдив, утре другаде в България. Мисля си за Ловеч. Колко паметници на културата изнемогват под занемарата на времето и безразличието на алчни частни собственици. Някой от тях с държавно съдействие и общински непукизъм вече са изгубили статута си на паметници. От тук до случайно рухнала стена или неочаквано лумнало пламъче има само една кибритена клечка наглост. В стара „Вароша“ има доста сгради, които изнемогват под тежестта на старостта си и пред безгрижните погледи на съвременниците. Къщите на Чешнето, Николчо Цвятков, Тома Давидов, Хаджи Банко. А първата поща, известна като къщата на фамилия Обесникови направо се кани да ни датисне, оплетена в гузната имитация на грижа от т.н. предпазни мрежи. Един пласт история е на ръба да рухне, уморен от тежкото жонглиране с отговорност между частни наследници, държавни институции и общински служби. Колко удобно е някой клошар да палне клечката. Сигурен съм никой няма да разбере, тук е Ловеч, където гражданската съвест се събужда по изключение. Толкова самосъбарящи се и изоставени сгради има в тази „Вароша“. Малко усилие и получаваш терен на изгодна цена и с перфектна локация. На кой му дреме за паметници на културата и неповторимия архитектурен стил. Погледнете новите строежи, раздрали редиците от стари къщи. Много от тях са наследили съборена или изоставена архитектура от Възраждането. Една е рухнала, осиротяла от грижа, друга е лумнала от заблудена искра. Никой вече не помни подобна досада.

Във „Вароша“ също има история за горене и събаряне. Сигурен съм, че има и добри сценаристи. А клошари все ще се намерят. Толкова вероятно е да се случи, докато държавата нехае, а общината не се сеща. Дано да е дошло времето на изключението, когато гражданската съвест се пробужда.

Posted in Ловеч

Твърде малко радост в една тъжна за България олимпиада 



Не останахме без олимпийски медал. Преди време направих такава прогноза. Естествено съм щастлив, че се оказах лош пророк. Дори си тръгваме от Рио с медал повече в сравнение с Лондон. Всеки, който обича спорта е изстрадал този последен ден, донесъл два медала и малко повече спортно самочувствие. Признавам почти се просълзих от успехите на Мирела Демирева и ансамбъла. Знам, че преди време истински се радвахме на златните медали и дори се цупехме на сребро и бронз. Сега реалностите са други, а днешните постижения са равностойни на злато. Мирела завърши с резултата на шампионката, а представянето на гимнастичките с нищо не бе по-лошо от испанското или руското. Всички заем, че художествената гимнастика е субективен спорт, а и конкуренцията е изключителна. Днешните успехи ни преместиха две места напред в сравнение с лондонската олимпиада и ни подариха бронз в повече от последните игри. Само, че дали 65-то е мястото, с което трябва да се задоволява българския спорт. Въобще не тъгувам за времената на социализма, когато заемахме супер престижни места в крайното подреждане, защото знам, че с успехите в спорта се опитвахме да прикрием редица други социални и икономически дефицити. Но не мисля, че българският спорт трябва да се задоволява с 27-мо място сред европейските страни и статута на 7-ма балканска спортна сила. На практика след нас сред балканските страни останаха само Босна и Херцеговина, Черна гора, Албания и Македония. Все страни далеч от нашето спортно минало.Преди четири години написах пространен анализ след олимпиадата в Лондон. Там изброих няколко причини, довели до трагичния срив в българските олимпийски успехи – липса на стратегия за развитие на олимпийските спортове, липса на ясна самооценка, липса на приемственост, трагично изоставане във всички компоненти на съвременния спорт, неспирни скандали и конфликти, погрешна държавна политика. Звучат потресаващо актуално и днес. Затова за четири години практически не сме помръднали и крачка напред, макар да имаме медал в повече. Доказва го сравнението с онези, с които имаме право да се мерим. Страните, които претърпяха икономически сътресения и преход подобно на нас. Паралелът с тях от последните четири олимпиади дава доста поводи за размисъл.

Няма как да не прави впечатление, че на последните две олимпиади България е с най-малко медали и показва най-драстичен спад през последните четири олимпийски цикъла. Още по-потискащо е сравнението по завоювани златни медали. За последните четири олимпиади Унгария се радва на 27 златни медала, Румъния 14, Полша 10, Чехия и Хърватия по 9, Словения, Сърбия и България по три, но нашето последно злато е от Пекин 2008, всички други имат своите златни герои в Рио.

Препрочитам статията от преди четири години и се изумявам колко имена съм посочил като достойно представили се спортисти в Лондон. За съжаление сега списъкът ще бъде твърде кратък – Мирела Демирева, Михаела Маевска, Ренета Камберова, Цветелина Найденова, Християна Тодорова, Любомира Казанова, Елица Янкова, които донесоха българските медали. Към тях добавям Тихомир Ангелов и Ивет Лалова, които влязоха с достойнство в лекоатлетическите финали и великолепната дебютантка Невена Владинова. Другите останаха далеч от финалите и своите лични постижения. Както и да го погледнем постигнатото в Рио е малко и подсказва дълбоката криза в българския спорт. Този път успехите дойдоха само от три спорта – художествена гимнастика, лека атлетика и борба. Нищо изненадващо, все спортове със стари български традиции. За два от тях може да говорим с надежда за възраждане, защото последният български олимпийски медал в леката атлетика е завоюван преди 16 години, а в художествената гимнастика преди 12. Борбата се отчете, но май отива към залез. Конкуренцията е смазваща, а българската школа все по-трудно вади таланти от световна величина. Дано не последва спортове като спортната стрелба, гребането, кану-каяка, бокса, спортната гимнастика, в които българските спортисти оставяха трайна диря дълги години, а сега мечтаем за участия във финал. След Весела Лечева, Мария Гроздева, Таню Киряков, Румяна Нейкова, Данчо Йовчев, Тереза Маринова, братята Пулеви, Станка Златева следовниците се броят на пръсти. Със скандали и междуличностни конфликти заличихме един от най-успешните български олимпийски спортове – вдигането на тежести. На път сме да изпуснем инерцията в единствения колективен спорт, в който можем да претендираме за олимпийска квота – волейбола. България има все по-малко големи шампиони, които да увличат децата за спорта. Това е най-тъжното. Благословено е моето детство, в което изобилстваше от спортни герои, с които да се гордея. Сега са в пъти по-малко, но ние дори и тях не умеем да използваме за да запалим малките, които да станат наследници.

Спомням си ранната есен на 1988 година и олимпиадата в Сеул, когато на една студентска бригада будувахме по цяла нощ и брояхме медалите на България, общо 35, от които 10 златни. Най-доброто олимпийско представяне на България с медали в цели 11 спорта. Не изпадам в глупава носталгия, просто припомням, в колко спортове сме имали традиции. В поне половината те са твърде жилави. Нужна е само ясна национална стратегия за да подкрепяме това, в което наистина ни бива.

Чух Красен Кралев да казва, че спортът се нуждае от сериозна и болезнена реформа. Не съм чул все още Стефка Костадинова. И двамата носят вина за състоянието на спорта, защото години наред тъпчем на едно и също място и трудно се отлепваме от дъното. Ясно е, че или не се прави достатъчно или не се прави по правилния начин. Спортовете, в които трябва да се влагат средства за високо спортно майсторство са исторически ясни. Дошло е време за грижа към школите, ученическия и масовия спорт. Олимпийските успехи са върха на пирамидата, а ние имаме доста пропуски в изграждането на нейната широка основа. След втора олимпиада, в която треперим до последно за медали камбанката трябва да бъде чута. Разбра се, че е малко вероятно да завършим олимпиада без медали, но ако още един олимпийски цикъл бъде пропуснат ще затвърдим мястото си на страна от миманса в олимпийския спорт.

Posted in спорт

Силни страни и пропуски на стандарта за приобщаващо образование 



Тази година отпускарският месец август носи на учителското съсловие доста работа. Един след друг се публикуват проекти за наредби, които да въведат различните стандарти, съпътстващи новия закон. В дните на дискусии на проектите се опитвам да коментирам предложенията от моята гледна точка на учител с дългогодишен стаж. Най-пресният проект ни представя Наредба за приобщаващо образование, с която ще бъде въведен съответстващия държавен образователен стандарт. Правя уточнението, че новите стандарти са безспорна стъпка напред в сравнение със съществуващата досега нормативна база. Въпросът е дали са достатъчно добре обмислени, така че да постигнат позитивни резултати и успешно практическо приложение. Точно затова в моите анализи се опитвам да откроя плюсовете и минусите, силните страни и възможните заплахи. Трябва да призная, че стандартът за приобщаващо образование е доста амбициозен. Още в началото е заявена силна цел, а именно да определи условията и начините за осигуряване на равен достъп до качествено образование за развитие потенциала на всяко дете и ученик с цел неговата личностна, професионална и гражданска реализация в обществото. Записани са и категорични принципи в подкрепа на тази цел, насочени към осигуряване подкрепа за развитие съобразно индивидуалните особености, диференцирани педагогически подходи, ориентирани към интересите и мотивацията на детето, равнопоставеност и недопускане на дискриминация, сътрудничество между институциите и участниците в приобщаващото образование. Лайтмотив е зачитането на всяко дете като уникално в своите интереси и потребности, на които образователната институция трябва да отговори. Затова на всяко дете се гарантира обща и допълнителна приобщаваща подкрепа. Общата подкрепа е многопластова и се разгръща в екипната работа между педагогическите специалисти, кариерно ориентиране на учениците, занимания по интереси, грижа за здравословното състояние на детето, дейности по превенция на насилието и проблемното поведение, превенция на обучителните затруднения. Тук срещам твърде амбициозен текст, който предвижда екипна работа между класен ръководител, учители, специалисти с изготвяне на план за действие за всеки нуждаещ се от приобщаваща подкрепа ученик. Тежки бюрократични процедури с протоколи, анализи, отчети. Всичко това вменено като ново задължение за класен ръководител и учители без да откривам и намек за някакво допълнително финансиране. Нека да отбележим, че общата приобщаваща подкрепа може да бъде насочена към развитие дарбите на учениците, помощ за деца в риск или с проблемно поведение и за такива, които имат специфични образователни потребности. В първия случай тази подкрепа се осъществява чрез модули, секции, ансамбли, клубове. За учениците с рисково поведение се предвижда въздействие върху психоклимата, групова работа, работа със средата, в която е ученикът. При констатирани обучителни затруднения се осигурява допълнителна работа и консултации по проблемните учебни предмети. А дали не е възможно в един клас да има по няколко деца от всяка група за подкрепа? Как се организира цялото това многообразие от разнородни дейности? Отговорът не закъснява, чл. 22 просто смазва класния ръководител като го задължава да извършва анализ за индивидуалния напредък на всяко дете, силните и слабите му страни, възможни рискове в средата на детето или ученика, След обсъждане с учители и специалисти се определят децата, за които е необходима приобщаваща подкрепа. Разбира се съставя план за действие да всяко от децата, за които е решено, че се нуждаят от приобщаваща подкрепа. Към безброя административни функции на класния ръководител се добавят още. Чак сега разбирам защо новото КТД увеличи допълнителните средства за класните с пет лева. Сигурно за да звучи модерно стандартът променя в центрове за подкрепа на личностното развитие досегашните общежития и детски комплекси, но им разписва старите задължения.Един от важните текстове на проекта за наредба е задължението образователните институции да осъществяват превенция на тормоза, насилието и проблемното поведение. Добра находка е и препоръчването на стъпки за превенция на насилието и проблемното поведение, които търсят въздействие върху детето чрез включване усилията на класния ръководител, посредник, консултации с психолог, работата с уважаван от детето учител-наставник, включване в общи дейности в група или паралелка. Въобще стандартът предвижда пакет от действия, с които да се подпомогне ученика преди да се пристъпи към налагане на наказания. Иначе към познатия спектър на наказания е добавено преместване в друга паралелка на същото училище. Честно казано не разбирам смисъла на това наказание. Ако ученик с проблемно поведение бъде преместен в паралелка, която няма проблеми кого наказваме – ученикът или паралелката? Ако ли пък бъде преместен в паралелка с ученици с други подобни прояви, не рискуваме ли да мултиплицираме проблемите? Изключителна слабост е липсата на ясен регламент за какви провинения се налагат съответните наказания. Виждаме добре разписан механизъм за налагане на наказанието, отговорни лица, но не и съдържание. Това открива възможност за доста големи различия в правилниците на отделните училища, което пък ги прави уязвими за претенции или жалби на родителите. Адмирирам опциите за отстраняване от час на ученици, които възпрепятстват учебния процес или са в неподходящо облекло. Не съм съгласен, обаче, че това отстраняване не трябва да се санкционира с отсъствие. Кое тогава ще окаже превъзпитателно въздействие? На пръв поглед регламентът за отсъствията не се отличава от съществено от досегашната практика. В чл. 52 чета, че след всеки три отсъствия класният ръководител е задължен да уведомява родителя. Текстът не ни казва, за кои отсъствия се отнася – по уважителни или неуважителни причини. Защото е пълна недомислица класният да изпраща уведомления за всеки три уважителни отсъствия при положение, че малко по-надолу четем задължителното изисквани всички отсъствия по уважителни причини да бъдат удостоверявани от родителите независимо от представените медицински бележки или бележки от различни клубове, секции, школи и пр. Радващо е да видя текст, който задължава родителя писмено да потвърждава знанието за направените отсъствия, но не ми става ясно как да реагира класният, ако родителят неглижира това свое задължение. За да предприеме някакви действия класният ръководител се нуждае от нормативна защита и тя трябва да бъде записана в тези текстове. В противен случай е уязвим за родителските претенции. От една страна намирам за положителна стъпка освобождаването на ученици за цяла седмица да става със съгласието на педагогическия съвет, но се питам колко съвета се провеждат в годината и какво би се случило с родителски заявления между заседанията.

Заслужава адмирации идеята за допълнителна приобщаваща подкрепа чрез т.н работа по конкретен случай, която цели да окаже подкрепа на деца и ученици, заплашени от социално изключване, попаднали в риск, бягащи от училище. Силна страна на проекта за наредба и съответстващия му стандарт е предвиждането на сериозна подкрепа за децата със специални образователни потребности – зрителни, слухови проблеми, двигателни затруднения, умствена изостаналост. Предвидени са достатъчно мерки, които да гарантират на всяко дете равен достъп до качествено образование и неговата социализация сред връстниците. Осъзната е необходимостта от изготвяне на индивидуални учебни планове за деца, които имат специални образователни потребности и се обучават в различните учебни форми.

В заключение трябва да отбележа, че проектът за наредба и съответстващият стандарт внасят много достойнства и дават възможност за придвижване на българското училище към съвременните реалности, осигуряват подкрепа за деца и ученици от уязвими социални групи, поставят детето с неговата индивидуалност в центъра на обучението, разширяват възможностите за училищна превенция и работа с проблемни деца. Акцентът е върху подкрепата за детето. Санкциониращата роля на училището остава на заден план. Усеща се, обаче, една прибързаност и недообмисленост. Допуснати са пропуски, които предполагат различно тълкувание на част от текстовете. Струпват нови задължения на учителите и особено на класните ръководители, като засилват административните им функции за сметка на възпитателното въздействие. Ефективното прилагане на стандарта вероятно ще изисква допълнителен човешки и финансов ресурс, но такъв не е предвиден в проекта за наредба. Стандартът оставя училището някак само и изолирано в усилията си за превенция на асоциалното поведение. Липсва идеята за тясно взаимодействие между всички институции, ангажирани с възпитанието на подрастващите. Всички сме наясно, че българското училище е изправено пред сериозни проблеми, свързани с наркомания, проституция, престъпно поведение сред малолетните. Всички тези прояви, но и техните носители се нуждаят от приобщаваща подкрепа, но и от тясното взаимодействие със социални институции и органите на реда.

Неяснотите не са малко, но добрите намерения изглеждат повече. Все още има възможност за промяна в някой от текстовете, а пропуснатото несъмнено ще бъде поправяно в движение.

Posted in образование, Uncategorized

Защо излизането от „Ловеч спорт 96“ е отговорно пред гражданите решение



Преди месец общинският съветник Георги Митев внесе предложение за анализ на ползите от участието на община Ловеч в дружеството „Ловеч – спорт 96“ и евентуално излизане на общината от него. Общински съвет подкрепи предложението и възложи ангажиментът по изпълнението на решението на комисията по икономическа политика. Надявам се, че преобладаващата част от читателите знаят, че общината участва с 49% от капитала, остойностен апорт на земя и съоръжения. Останалата част от капитала се притежава от „Литекс комерс“ и футболен клуб „Литекс“. Дружеството е създадено с ангажимента да строи и експлоатира модерен стадион, тренировъчни игрища, плувен басейн, хотел и жилищен комплекс. Част от ангажиментите са изпълнени, други няма да бъдат осъществени изобщо. Публично известно е, обаче, че дружеството бе създадено за да обезпечи дейността и развитието на футболния клуб „Литекс“. След последните реконструкции на градския стадион дружеството поема дълг към „Литекс комерс“. Като се има предвид, че дълга не е обслужван, а дружеството завършва на загуба всяка финансова година, сумата бързо нараства. Към 2016 година „Ловеч спорт 96“ вече дължи над 6 000 000 лева, главница и лихви. Перспективата е към все по-голямо задлъжняване на дружеството, доколкото символичните приходи от отдаването на градския стадион под наем вероятно са по-малко от средствата, харчени само за поддръжката базите. Хайде при така създалата се ситуация да видим какво печели или какво губи общината от оставането или напускането на дружеството.На първо място общината не би могла да спечели от основна дейност или продажби. През последните години дружеството няколко пъти продава земя, но в касата на общината не постъпил нито лев, въпреки че този земя е апорт точно на община Ловеч. Можем да предположим къде са постъпили средствата. Там където отиват и парите от наема на стадиона, в момента ползван от ФК „Монтана“, защото и от този наем общината не получава нито лев. Независимо, че стадиона, макар и в един далеч по-лош вид е предоставен също в апорта. Вижда се, че дружеството реализира скромни приходи, но общината не получава нищо от тях.

На второ място футболният клуб „Литекс“, в полза на който е учредено дружеството, бе ликвидиран, преименуван в ЦСКА и преместен в София. Ако до преди година общината трупаше поне имидж и реклама от участието на футболния отбор в „А“ група, сега дори този морален дивидент не съществува. Преименуването на луковитския „Ботев“ в някакъв нов „Литекс“ не може да бъде основание за продължаващото участие на общината в дружеството. Пръкването на един чужд на града, чстен отбор в аматьорския футбол не оправдава участието на общината в нещо толкова тотално губещо. 

На трето място академия „Литекс“ наскоро бе унищожена или както по евфемистично казват преструктурирана. Всички формации от по-големите възрастови групи са преместени в София за да играят за цветовете на ЦСКА, а не влизащите в плановете момчета от други градове са освободени да си търсят отбори. В Ловеч са оставени малки сборни групи от местни деца, макар да е ясно, че и тази форма няма да просъществува дълго. В Ловеч вече няма истинска футболна школа , а това също прави безпредметно участието на общината в „Ловеч спорт 96“. 

На четвърто място с мълчаливото съгласие на общината фирмата „Литекс“ не само сложи ръка върху почти цялата съществуваща спортна база в града, но и нанесе поражения, които ограничават възможностите за развитие на спортове. Достатъчно е да припомни унищожаването на пистата и всички съоръжения за лека атлетика, които бяха изградени на стадиона преди неговата реконструкция. Като изключим намиращата се в тежко състояние спортна зала Ловеч не разполага с почти никакви съоръжения за развитие на професионален, че дори и масов спорт.

На пето място задлъжнялостта на дружеството вече представлява сериозна заплаха за общината. Видимото нежелание дълга да бъде връщан вещае неговото бързо нарастване, а от там до фалита има само една крачка. Част от юристите твърдят, че дори в сегашното състояние на дружеството община Ловеч трудно ще успее да си върне апортираната земя и спортни съоръжения. Ясно е, че всяко забавяне с излизането от това дружество ще направи хипотезата още по-вероятна. Казано простичко, ако реагираме сега може и да спасим нещо, ако се забавим ще загубим всичко.

Сега не е времето да питаме чия недалновидно политика ни доведе до тази задънена улица. Сега е време за отговорни решения. Общинският съвет трябва да направи всичко възможно за да опазим колкото е възможно от имотите и спортните съоръжения, които сме внесли като апорт в дружеството „Ловеч спорт 96“. Всичко друго ще бъде поредното обслужване на частни интереси. А точно в полза на тези частни интереси ще бъде и оставането на община Ловеч в безнадеждно задлъжнялото дружество „Ловеч спорт 96“.

Posted in Uncategorized