Как в Троян се случват ловешки мечти


volleyЩе разкажа тъжна история. Всъщност в Ловеч всички истории за спорт за тъжни. Като тази за липсата на публичен стадион, другата за амортизираната спортна зала или най-болната – за оределите и изнемогващи спортни клубове.

Историята започва, заредена с ентусиазъм. Младеж, наскоро завършил университета, се прибира в родния град и започва работа. Спортът е в кръвта му още от времето, когато учи в Езиковата. Особено обича волейбола. Решава да сформира волейболен отбор. Често идва в бившата си гимназия, агитира. Намира контакти и в други училища. Започва да се оглежда за зала. Най-хубавата, в Езиковата, е недостъпна. Двусменен режим на обучение, късно приключване на втората смяна. Опитва и в друга училищна зала, в която общината е вложила няколкостотин лева в ремонт и поддръжка за да има къде да спортуват ловешките деца. И там удря на камък. Оказва се, че в нея от много време е наложен режим на самоуправство. Отказват му достъп, въпреки че младият ентусиаст вижда, че в част от вечерните часове залата е свободна. Въпреки упоритостта си не получава подкрепа от нито една институция.

Отчаянието започва да хвърля сянка върху проекта и точно тогава попада на контакт с двама троянски студенти, които афишират идеята за създаване на волейболен клуб в града. Незабавно се свързва с тях и се включва в учредяването на клуба. В Троян нещата се подреждат съвсем различно. Идеята е подкрепена от общината. Достигат лесна договорка да тренират в залата на най-голямото троянско училище, при изключително изгодни финансови условия. С проекта се ангажира и троянецът Христо Илиев, голямо име в българския волейбол.  Сега ловешкият младеж пътува два пъти в седмицата  до Троян за „нахрани“ с адреналин спортната си страст. Води у други млади хора от Ловеч. Казва, че за сега тренират усилено, но догодина иман амбицията да се включат в някоя от волейболните групи.

Наскоро четох, че в Троян съществуват 18 спортни клуба. Всеки от тях под една или друга форма е подпомаган от общината. Градът работи усилено в детско-юношеските школи и затова има силни състезатели и дори световни шампион. Да, в града има здрави спортни традиции. Няма съмнение, че успехите ще продължават, докато зад клубове и школи стои местната власт. Току-виж и наскоро появилият се волейболен отбор да започне да печели успехи и да радва. Дори и това да не се случи, достатъчно е , че дава алтернатива и шанс за спорт на младите троянци. Там ентусиазмът лесно покълнва. В Ловеч е самотен и изоставен. Като моят млад приятел, оказал се чужд сред свои, но свой сред чужди.

Advertisements
Posted in Ловеч, Uncategorized | Вашият коментар

Всички участвахме в подмяната през тези 29 години


384x216Не съм забравил, че е 10-ти ноември. Толкова статии и постове ми го напомниха. За мен това е денят, в който си купих първия телевизор. Подробност е, че кадърът на работната му премиера беше опънатото от малоумно учудване лице на Тодор Живков. Не, не се възторгнах. Не спах по-щастлив, не се събудих по-свободен.  На другата вечер минах през площад „Народно събрание“, където  беше свикан ОФ митинг в подкрепа на промяната. Видях инструктирани хора да горят снимки на Тодор Живков под одобрителните усмивки на Добри Джуров, Петър Младенов и Станко Тодоров. Дори оставиха малка групичка да скандира за многопартийни избори. Лесно се разпознаваше нескопосана режисура.

Моят душевен взрив беше седмица по-късно, на 18-ти ноември. Площадът пред храм „ Св. Александър Невски“. Митинг на неформалните организации. По-късно разбрах, че много от ораторите са били ментета на борци срещу комунизма, инфилтрирани ченгета или просто перестройчици, взрени единствено в това да придърпат облагите към себе си. Но за мен това беше денят, който стопи ледовете на страха в душата ми.

Казват, че всичко е било бутафория. Вярата на хората си беше истинска. Надеждата също.  Твърдят, че 29 години сме надували балони с илюзии. Не и тези, които оставиха сърцата си по площадите.  През 1990, 1991, 1997, 2013. Ние бяхме там и имахме мечти. Наричат прехода грандиозна подмяна на очакванията. Прорицателите са хора около моите години. ТЕ го подмениха, а НИЕ къде бяхме? Да ли не станахме съучастници с бездействие или страх, с корист и властолюбие. Мнозина от днешните съдници дори консумираха прехода. Бяха министри, депутати, съветници, посланици. Бяха част от прехода, ерго от илюзията, измамата, подмяната! Милиони искаха различна България, бяха плашеща сила. Достатъчна да спре мутрите, задкулисната приватизация,  перфидното капитализиране на бившата комунистическа власт в икономическо влияние. Който и дявол да е писал сценария на прехода, нямаше да може да спре тази сила. Колебанието на водачите причинява отчаяние сред масите. Поколения израснаха с модела на стъпканата социална справедливост, с представата, че политиката е сигурен път към обогатяване, с убеждението че кражбата на пари, ресурс, бъдеще е социално приемлива. Колко от знаменосците на промяната въстанаха срещу системната поквара на политическия морал! Хайде нека не хвърляме лековато вината на времето. Ние носим своята поколенческа вина за съсипания преход. Лесно се уплашихме, бързо се примирихме. Да , други пишеха сценария, но ние играхме абсурдни роли през цялото време.

Но моля Ви не омаловажавайте последните 29 години. Не всичко в тях е било илюзия, не всичко истинско е подменено. Всеки ги е осмислил по своя начин. Някой не натрупахме пари, не се научихме да бъдем лоялни, не мечтахме за постове. Останахме почтени, защото ценим свободата. Днес наистина имаме избор. Да се борим или да се впишем. Да живеем тук или да заминем зад граница. Да учим в най-престижните университети. Да пишем, говорим и мислим свободно. Днес България е част от ЕС и НАТО. Вчера беше химера. Днес сме по-богати от 1989, 1990 или която и да е друга година. И ако сме на европейската опашка, то е защото предадохме социалната справедливост. Съгласен съм, че е подмяна на надеждите, но за нея всички сме съучастници.

Posted in общество, политика | Вашият коментар

Ловешките професори през погледа на Радка Рашева


45243691_10213727692888763_8924892146452922368_nДен след 1-ви ноември се случи едно отдавна чакано събитие. След четири години усилна работа по издирване на факти и личности, бе представена на обществеността книгата „Ловеч – градът на професорите“. Съставител е госпожа Радка Рашева, дългогодишен библиотекар и краевед.  За проекта сме дискутирала с госпожа Рашева няколко пъти през последните години и трябва да призная, че заявката за стотици ловешки професори ми изглеждаше химерично. Готовият труд не само убеждава, че слабо познаваме духовния хоризонт на Ловеч, но и въодушевява с факта, че малкият град е поставил толкова много научни и интелектуални темели в България. Особено впечатляващи са имената от първата четвърт на двадесетото столетие. Цяла плеяда академици, основоположници на различни клонове на знанието, изследванията и медицината в България. Сред тях блестят имената на академик Иван Урумов, академик Лукан Хашнов, академик Беню Цонев, академик Стефан Ватев, академик Анастас Иширков, академик Параскев Стоянов, академик Тошко Тошков, академик Стефан Павликянов, академик Димитър Ораховац, професор Михаил Минев, професор инженер Цветан Лазаров. Все хора с огромна заслуга за напредъка и модернизацията на България. Изключително доказателство за огромния духовен потенциал, с който е разполагал следосвобожденски Ловеч. Някой ще каже, че на фона на тези колоси днешният Ловеч изглежда скромен и непретенциозен. Със сигурност ще сбърка преди да бъдат прочетени последните статии от сборника „ Ловеч – гладът на професорите“. Защото там са имената и делата на хора, родени през 60-те  години на миналия век, но получили признание извън пределите на България. Като Галин Тиханов, професор по литературознание в колежа Куин Мери, в Лондон, професор Николай Райнов – един от най-уважаваните неврохирурзи в Европа, професора по финанси във Вашингтон Христо Пирински. Интелектуалната мощ не изглежда вече така впечатляваща, но корените са все още жилави.

Няма съмнение, че трудът на госпожа Рашева е родолюбив и заразява с местен патриотизъм. Напоследък в Ловеч трудно намираме основания за гордост. А тази книги ги дава изобилно. Както се казва и ние сме дали нещо на света и България. Прочетено през страниците на госпожа Рашева този принос изглежда мащабен. Разбира се лесно ще намерим обяснение защо този сборник е съставен точно от Радка Рашева. Човек дълги години „пил вода“ от извора на ловешкото краезнание. Въпреки това е малко конфузно за нашата местна патриотична претенция, че човек роден в Русенско събира и публикува ловешката история и гордост.

Историческата и културна стойност на сборника не буди съмнение. А усилието да бъде съставен е наистина будителско, защото осветява непознати за масовия читател висоти от духа на Ловеч от близката и малко по-далечна история. Надявам се не само заразява с гордост, но и вдъхновява за мечти младите ловешки генерации, защото там където е текло пак ще тече.

Книгата е издадена с финансовото съдействие на Община Ловеч, което наистина заслужава адмирации., защото единичните интелектуални усилия едва ли биха дали плодове без институционална подкрепа. Но все си мисля, че заслугата на автора е поне равностойна на приноса на издателя. Което, обаче, някак не става ясно от коричния вид на книгата, където името на автора е пропуснато. Но нека това бъде единствената дребна забележка за тази толкова родолюбива инициатива. Искрено се надявам книгата на госпожа Радка Рашева да достигне до всеки жаден за историята на своя роден край ловешки гражданин. Затова горещо я препоръчвам.

Posted in Ловеч, общество | Вашият коментар

Дванадесетокласник е титла с привилегии


IMG_3921-copyИзлишен е 12 клас по стария учебен план , знаем го. Но трябва да го добутаме, докато се разгърне плана с избираем последен гимназиален етап. Въпреки, че не съм голям оптимист в очакванията на голяма промяна. Нали и тогава ще се изучават задължителни предмети – математика, български език, гражданско образование, физическо възпитание и спорт. Те тежат на дванадесетокласниците днес, вероятно ще тежат и занапред.  Страхувам се, че дванадесети клас ще си остане форма на демонстративен егоизъм, какъвто го наложи нашето съвремие.

Дванадесетокласник е като титла, идваща със задължителни привилегии и игнориране на всякакви задължения. Напротив, в дванадесети клас светът е длъжен на човека, току навършил 18, но обладан от самочувствие на абсолютен правоимащ. Личният интерес е център на вселената и генерира абсурдно противоречиви очаквания. В реда на нещата е дванадесетокласникът да се гневи, че не му преподават достатъчно качествено по даден предмет. Но недоволства, че му преподават взискателно и сериозно по куп други предмети. Прокламира, че му крадат от ценното време за подготовка, но без всякакъв свян краде с нехайството си от времето на много часове. Сърди се, че не го натоварват да се упражнява достатъчно, но хленчи, когато го натоварят с упражнения. Не е мотивиран да работи в училище, но с охота и надежда ходи да се доучва по частни уроци.

Светът на дванадесетокласника е пълен със себеподобни и лично его. В него няма място за обслужващ персонал, какъвто е учителят. Този дето настоява да се учи история, математика, свят и личност, география, чужд език. Все предмети, които изглеждат като ненужно интелектуално разточителство. В дванадесети клас светът се върти само около биология и химия, български език или  сертификатна подготовка. На досадните учители тази логика трябва ясно да бъде показана. Демонстративното нахалство никога не е излишно. Занимания с прочитна книжка, докато той си говори някакви никому ненужни неща. Забавления с интернет игрички. Разглеждане на фотогалерии или журнали. Все занимания, които ясно трябва да покажат на досадника, че на никой не му дреме от неговите уроци. Е, има и по-практични занимания, например да си решаваш тестовете, зададени на частния урок или да си работиш на лаптопчето някоя следобедна задачка. Приказвай си там, не ми пречиш. Пренебрежението е по-рафинирано, нали. Мнозинството е в час за да не инкасира отсъствия, ерго лични загуби преди дипломирането. И защото си чака оценките, ама ония високите. Не, те нямат нищо общо с лентайството в час. Те се полагат, нали завършва училище. Нали казахме, че дванадесети клас си идва с привилегиите. Непременно да получаваш без да е нужно да влагаш – старание, уважение, усилия…

Хайде не ми говорете за новото и различно поколение, родено с умения, които даскала дори не е сънувал. Тази мантра ми омръзна. От тези класни стаи се пръкват кресливи патриотари, които не желаят да учат историята и географията на страната си. Патриотизъм без подложка. Пръкват се граждани с претенции, но пренебрежение към гражданското образование. Затова считат, че да си гражданин значи само да имаш права. Както е в дванадесети клас. Тръгват хора, които не искат да се съобразяват, не умеят да слушат, не понасят да ги поучават. Там, където има само права, няма благодарност и не се въди уважение. Та хайде стига с мантрата за различното поколение. Исторически всяко поколение е различно от закостенялата образователна методика и позастарялото учителство. В този конфликт е било и моето, Вашето, на моите родители… Но тогава училището надвиваше тийнейджърската стихия с възпитание и ценности. Днешното поколение е надвило опитите на училището да го възпитава и да му налага прашясали ценности. Естествено със силната подкрепа на родители и общество.

Ще го добутаме до финала този учебен план с ненужния дванадесети клас, но се опасявам, че ще се кахърим над подобни проблеми и след години. Поне докато училището култивира поколения, които считат образованието за право, не за привилегия. Дотогава несъмнено ще има ученици, отегчени от учебни програми и учители и убедени, че знанието е някъде в мрежите или в частните занимания, а училището е просто досадно задължение за да вземеш диплома.

Posted in образование | Вашият коментар

Да оставим децата да бъдат себе си


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_o

Преди няколко дни пораснало момиче изненадващо ми благодари, че съм го оставил да бъде различно. Да бъде себе си. По същото време един все още незавършил младеж спечели ораторски приз с нестандартно слово. През уикенда чрез лентата „Бохемска рапсодия“ си припомних пътят на едно нестандартно, но невъобразимо талантливо момче до върховете на световния шоубизнес и слава. Квадратните пирони в кръглите дупки беше казал Стив Джобс, също толкова различен и успешен. Кривите, ярките, талантливите – те променят света и оставят имената си завинаги. Точно в това безсмъртие се е вгледал и моя герой на ораторското умение. Защото физическо безсмъртие няма, но за безсмъртието на думите и делата не съществуват граници.

Живеем във времена на клишета. Конфекцията е на мода. Мисли по предварителна кройка, живот по шаблон, напечатани мечти от лъскав журнал. Както находчиво ги определя младежът хора-огледало, човеци без душа. „Те няма интереси, ценности, култура, приемат ценностите, културата и интересите на групата, на тълпата“. Моят млад приятел жонглира с Мартин Хайдегер за да ни представи немската опаковка на човека без лице „Das Man“. Само чуйте: „Das Man не чете мисли над Библията, той обича кръстословици … неговото знание е кръстословично, ограничава се до броя на буквите от името на нещата“. В душата на артист не ровете за претоплени мисли. Може би тук е мястото да кажа, че въпросният младеж е истински артист – хореограф, танцьор, есеист… навсякъде вън от клишето. Изкуство на ръба на провокацията, изразни средства отвъд конвенционалното разбиране. Талантът винаги изглежда скандален, когато премине непознати граници. Непокорният дух не се вписва в рамки. Бунтува се чрез тънка ирония и естетска провокация. Младежът, който иска да играе себе си. Затова не понася контролът. Казва, че Das Man моделът е контрол. Надсмива се над конформизма и живуркането. Чуйте пак: „Губим време в оцеляване, вместо в живеене, изморени сме да ни мачкат. А може би обичаме да ни мачкат, да ни контролират.“ Някъде там в награденото слово срещам най-тъжните редове: „От какво ни е страх днес? В момента се случва нещо непростимо с нацията ни, ако не дори и по целия свят – възпитава се мълчание“. Като бодеж под лъжичката, като изстрел в десетката. Този конформизъм, с който толкова често споря и се мъча да превъзпитам. Важни са оценките, благораположението, предъвканите мисли. Кръглите пирони, които така добре пасват в кръглите дупки. Респектиращо е да прочетеш сред мислите на 18-годишен младеж обвинения към конформизма, че убива мечтите, че изкривява бъдещето, че съсипва съдби.

Моят герой често скучае в часовете. Не понася да повтаря зазубрените текстове от учебника. Но умее да вижда света с широко отворени очи и сърце. Вижда повече цвят от много други, чува повече хармония, усеща ритъм дори в тишината. Разбира мечтите като крила и не се страхува да лети. Защо са ни криле, ако ще ходим по земята? Да ходят могат всички, летят само различните. Един младеж ни казва, че не трябва да плашим децата си с гравитацията. Вкъщи и в училище. Искаме да повтарят, че Земята е кръгла, че човек е произлязъл от маймуна, че светлината изпреварва звука, че основите неутрализират киселините, че х е винаги неизвестно, че Атина и Спарта воювали в Пелопонеските войни… А трябва да ги оставим да се съмняват за да открият сами истината. Hey, teacher! Leave them, kids, alone! Да ги научим да летят, въпреки че без съмнение в началото ще падат. Свободата да мислят и говорят от собствено име. Свободата да бъдат различни и себе си. А свободата покълнва от словото. Както казва наградената реч „Словото е най-великият дар, който ни отличава от стадото, следващо нямо пастира си. Затова трябва да учим себе си, децата си, родителите си именно на словото.“ Без страх от последствията и със силата да ги понесем. Защото свободата, словото и мечтите имат цена, но децата трябва да бъдат научени, че си струва да я платят.

Различните, нестандартните, тези, които играят себе си. Те наистина политат и оставят думи и дела, които наследяват безсмъртието. Като онова момче, родено като Фарук Бурсала, което остана безсмъртно в рефрена „Who wants to live forever“.

„Пътят към безсмъртието“. Една победна реч и една стопляща благодарност ми припомниха, че всеки ден се срещам с квадратни пирони, които със сигурност не се вместват в нашите кръгли отвори. Но вместо да ги шлайфаме трябва да ги оставим свободно да търсят и намират местата, където истински пасват.

Posted in Езиковата, образование | Вашият коментар

А кой ще плаща за недовършената работа по ремонта?


davРеконструкцията на централната градска част в Ловеч е пред приключване. По много участъци все още се работи, но други изглеждат приключени за изпълнителя, въпреки че белезите на недовършеност може да бъдат открити на много места. Един от дразнещите примери е площадът пред ОББ. След ремонта площадът получи някои безспорни подобрения. Тук бяха поставени може би най-хубавите пейки, които бързо го превърнаха в предпочитана зона за отмора под топлите лъчи на октомврийското слънце. След монтирането на новите лампи площадът е осветен и приятен и в късните часове Новите зацветени площи разкрасяват пространството.

dav Само, че всичко това съжителства с останки от разруха . Шадраванът е в окаяно състояние. Близо половината от външните облицовъчни плочи са отлепени или сериозно счупени. Сигнализирах за този факт, но ми бе отговорено, че ремонтът на шадравана не е включен в заданието по проект. Този пропуск със сигурност е нелеп, но в случая въобще не става дума за цялостен ремонт. Въпросът е да бъде възстановена облицовката, потрошена при демонтажа на старите плочи на площада.  Живеейки наблизо имам достатъчно впечатления от грубия начин, по който се извършваше отстраняването на настилката миналата есен. Недопустимо е гражданите чрез местния бюджет да плащат за поражения, нанесени по време на строителните работи.

davНе познавам в детайли предвидените дейности, но се съмнявам, че за старите зелени площи е било планирано само плевене на избуялата трева. Дори и това беше свършено през пръсти, в което може да се убеди всеки.  Най-непонятно е защо не бяха отстранени грозните, ръждясали остатъци от тръбите на отдавна несъществуващото парково осветление. Дори човек с най-слаби сетива за естетика би се досетил, че тези отломки трябва да се премахнат.

davПиша всичко това не с идеята да се заяждам, а с желание да обърна внимание на техническите лица, които отговарят за приемането на обекта. Надявам се, че този участък няма да бъде приет преди изпълнителят да си довърши работата. Същото се надявам, разбира се, и за всички останали участъци.  Дебело ще подчертая, че местният бюджет и гражданите не трябва да плащат за работа, по която са усвоени достатъчно пари без да се достигне очакваното качество.

Posted in Ловеч, Регионално развитие | Вашият коментар

Стачката, в която пропуснахме да станем двигател на реформите в образованието


uchitelska-stachka-vze-jertvi-v-meksiko-382268Преди единадесет години в последната трета на месец октомври учителската стачка вече прегаряше. За всички беше ясно, че сме предадени, а в синдикалните централи посрещаха нервно упорития ни отказ да приемем договорените зад гърба ни условия. Години си спомнях за стачката с носталгия за онова невероятно единение, превърнало учителите в неочаквана заплаха за правителството. Напоследък носталгията отстъпва място на съжалението за похабената енергия и пропуснатия шанс. Преди два дни бях в София. Минах през протеста пред Министерски съвет. Множеството се побираше на един тротоар. Неволно се върнах единадесет години назад. На същото място, площад „Независимост“, улиците „Дондуков“ и „Цар Освободител“ бяха залети от десетки хиляди хора. Огромният брой хора видимо беше стреснал властта, охранявана от полицейски части, обучени да противодействат на масови безредици. Щитове и палки срещу десетки хиляди жени.

Правя сравнението, единствено за да припомня мащаба на протеста. Най-масовата съсловна стачка. И цялата тази енергия беше похабена единствено за искане на заплати. Да, възнагражденията бяха мизерни и исканията повече от справедливи, но тесният фокус позволи да бъде пропуснат уникален момент. Тогава учителството беше единна, солидарна и мощна сила. Стачната енергия дори се изплъзна от контрола на националните синдикални ръководства. Учителите имаха енергията да постигнат огромни промени, но те не бяха припозната като цел. Години по-късно осъзнавам, че тогава беше моментът тази консолидирана, многохилядна сила да поиска и диктува реформите. Или най-малкото да си осигури ключово място в тяхното иницииране и провеждане. По онова време вече се говореше за нов закон, беше ясно, че училището, преминало през различни експерименти в годините на прехода, се нуждае от решителни реформи в организацията, образователното съдържанието, технологията на образователния и възпитателния процес. Демографската криза вече изпразваше училищата, новите технологии бягаха напред пред нас, децата демонстрираха все по силна потребност от нов стил на преподаване и учене. Смътно си спомням, че някакви допълнителни искания бяха записани в стачните декларации. Но едрият шрифт оставаше за заплатите. Всички погледи бяха вперени единствено в едно необосновано очакване за 100% увеличение на заплатите. Към онзи момент това беше невъзможно. Единадесет години по-късно сме в процедура на обещано от правителството точно такова 100% увеличение, при това без въобще да сме го искали. Само, че удвояването на заплатите нито постига повишена привлекателност на професията, нито прави достатъчно щастлив днешния учител. Сега всички, кой повече, кой по-малко, се оплакваме от кабинетните реформи, които претоварват, отнемат свобода, бюрократизират, пренебрегват учителя. В учителски форуми и социални групи чета апели да протестираме, дори да стачкуваме срещу необмислените реформи. Е, няма как да стане, защото фитилът на онази бунтарска енергия отдавна прегоря. Хората почувстваха предателство и натрупаха огорчение от несбъднати очаквания. Днес учителството не е единен юмрук, за едно десетилетие успяха да отровят единомислието и солидарността.

Трябва да си признаем, че онази огромна стачка отприщи реформи. Замислени и изпълнени от Даниел Вълчев, те ,като че ли преследваха едно перфидно отмъщение към разбунтувалите се учители и делегиране на огромни правомощия за директорите. Но изтощени от протеста и заслепени от хвърления в очите пясък с нараснали заплати, ние пропуснахме да предугадим капаните и да поискаме водещо място в реформите. Тогава това можеше и щеше да се случи. Най-тъжното е, че след онази грандиозна стачка учителите не добиха самочувствие, нито заслужиха повече уважение от общество и министерска администрация. Смея да твърдя, че единадесетте години след стачката бяха време на последователно изтикване на учителя в страни от процеса по управление на образованието, притиснат от широките правомощия на директорите, раздутите функции на обществените съвети и растящите претенции на родителите. Реформирането на училището бе осъществено като административен процес, налаган отгоре без да се съобразява с мненията отдолу. Всичко можеше да бъде много по-различно ако в онези стачни месеци бяхме по- далновидни и имахме по-смели и отговорни водачи. Най-тъжното е, че онази енергия и сила никога няма да се повторят.  В този смисъл грандиозната учителска стачка от 2007 година е един пропуснат шанс за превръщане на учителите в двигател на далеч по-смислени промени.

Posted in образование | Вашият коментар