Вчера много хора си честитяха празника на Езиковата. Днес гледам други споделят поздравителни спомени от преди години. Не се съмнявам, че ще бъде така до следващия петък. Традиция е през април гимназията да празнува. Истината е, че тази година априлска дата не е определяна заради пандемията. Ако животът ни течеше в старото русло този или следващия петък Ловеч щеше да оживее, препълнен от завърнали се възпитаници на училището. И понеже пак не можем да празнуваме физически, усещането за празник ще завладява мислите от този до следващия петък. В деня, когато гимназията празнува винаги пиша по нещичко за училището, в което работя вече 27 години. Въпреки липсата на официален празник все пак реших да напиша моите думи още с първите салюти.
През годините съм писал за гимназията от различни гледни точки. Този път реших да разказвам от моята. В моите статии често съм наричал Езиковата „магия“, а нейния дух „зараза“, описвал съм почти митична духовна общност, скрепена от вълнуващи традиции. Логично съм получавал коментари с недоверие и насмешка. Дълго време на преливащия от съмнения въпрос за общността съм отговарял с вероятно звучащото доста надменно „ за да разбереш трябва да си преживял Езиковата“. Всъщност аз съм някъде по средата между посветените, пораснали с въздуха на Езиковата и всички, които само са слушали за нея. Моят тийнейджърски плам не е горял на хълма в стария квартал Дикисана. Аз попаднах там след университета, в качеството си на учител. И макар да пристигнах с призванието да преподавам , самият се се уча от духа на училището и ентусиазма на неговите ученици. Да, истината е, че Езиковата ти открива един различен свят, нещо като социално фентъзи, което живее със своя енергия, следва свои ценности, плете духовни връзки, които остават за цял живот. Някакъв почти реален Хогуортс, който пълни главите със знания, но душите и сърцата с човешки вълшебства. Оказа се, че няма значение дали си малък или пораснал, щом си вдишвал въздуха на това училище поне няколко години, то несъмнено вече си заразен със нейните магически вируси. Така бидейки учител аз се учех на езиковски дух заедно с моите ученици.
Езиковата ме научи да обичам. Професията, на която в младите си години гледах като на временно занимание. Децата, заради които не се отказах от професията, дори когато беше трудно и непрестижно. Любовта е първия дар, с който те заразява духовната общност на гимназията. Тя остава завинаги. Дели се между десетки випуски, стотици ученици. Научи ме да изпращам всеки с частица обич и да си запазвам от всеки по зрънце от същото чувство.
Гимназията ме научи на доверие. Разбираш и усещаш общността, когато се научиш да вярваш и започнат да ти вярват. А общността и младостта са взискателни, не дават лесно доверие. Печели се като се научиш да споделяш радостта от победите, тъгата от пораженията, срама от гафовете, отговорността за глупостите. Няма значение дали си ученик или учител. Силата на общността е в способността да делиш поравно – и благословията, и изкушенията.
Това училище ме научи на солидарност. Да подавам ръка на падналите и да приемам подадената ръка, когато аз сгреша. Да стоя зад поривите на децата, дори ако не ги споделям напълно. Грешките могат да бъдат поправени по пътя, но общност е ако върви в една и съща посока. Това пак го научих на хълма. Докато ги подкрепях в организацията на фестивали, създаването на ученически организации, изпреварили времето си, провеждане на училищни избори , поддържане на алтернативни сайтове, окуражавах съществуването на училищни медии.
Там се научих на благотворителност. С раждането на училищните коледни базари, с възторга на коледните концерти, с моята съпричастност към ежегодно даряваните средства на нуждаещи се деца или благородни каузи, с кампаниите в подкрепа на пострадали ученици или колеги. Човешки казано с усилието да сторя каквото мога, попадне ли в беда един от нас.
Научи ме на взискателност Към децата, но и към себе си. Под прожекторите на хълма трябва да бъдеш такъв, че да не се срамуваш от човешките и професионалните си качества, от знанията и морала, които преподаваш. За да имам право да се гордея с човеците и техните житейски постижения, след като напуснат гимназията.
Езиковата ме научи, че приятелството не се побира в рамките на възрастта. Научи ме да казвам приятели на момичетата и момчетата от випуските, които изпращах. И да оставаме приятели, те пораствайки, аз остарявайки. Напук на разликата в годините и заради магията на Езиковата.
Ето това е духа и общността на Езиковата. Съпреживяно време, в което имаш достатъчно поводи да вярваш, хора, които да обичаш, мигове и чувства, които да споделяш и спомени, които да пазиш, непожълтели до дълбока старост. От хълма може да си тръгнеш всякак, но винаги се връщаш благодарен И оставаш клетвено свързан с хора и спомени.
Това е моето усещане за митичната общност. Нали ви казах, че ще споделя моята гледна точка. Както и моя избор за деня, в който да напиша поредните думички за празника. В събота между два петъка. Защото е ясно, че през април духа празнува. Онзи уникален дух, понятен само за вдишвалите от въздуха на Езиковата. Без значение дали има официални събития, без значение, че ни разделят разстояния. През април не може да не си спомняме за Езиковата и магията на времето, преживяно там.
Честит април, Езикова!