Страхува ли се администрация от истината за санкциите, платени от неосведомените ловешки граждани?

Знаят ли ловешките граждани колко са платили заради лошо изпълнение, нередни обществени поръчки, забавени срокове или неизпълнение на договори по европейски проекти? Представа си нямат. Нито за броя на наложените санкции, нито за парите, които са изтекли от джоба на всеки данъкоплатец в общината. А гражданите имат право да знаят. Кой, колко и откъде е разплащал наказанието. На това се казва прозрачност на управлението. Един хубав лозунг, който и досега четем в предизборната агитация на партия ГЕРБ, спечелила местните избори преди три години и няколко месеца.

Както и да го сучеш прозрачно е това управление което не крие нищо. Нито своите кривици, нито тези на предишните управляващи. Само, че прозрачността се доказва с ежедневната готовност да предоставиш и неудобна информация за да удовлетвориш правото на обществото да бъде информирано какво властта върши от негово име. И когато е предизборна мантра, тя си остава само на книга и никога не покълва в управленската практика.

27.11.2018 година. Внасям в центъра за обслужване на граждани към Община Ловеч серия питания. Като съветник, с позоваване на Закона за местното самоуправление и местната администрация и Правилника за дейността на Общински съвет. Нормативните текстове регламентират задължението администрацията да ми отговори в едноседмичен срок. Петдесет и осем дни по-късно администрацията отказва да ми предостави тази информация. Законовият срок е брутално нарушен. Изминали са повече от осем седмици.

Какво поисках от администрацията? Лесно изпълнима справка. Наложените финансови корекции и санкции по европейски проекти, приключили или в изпълнение за периода 2007 – 2018 години. За всяка санкция изисках справка за размера и финансовия източник, от който е платена.

Отказът да бъде предоставена тази информация е скандален. Да припомня, че става дума за лице, представено в служебно качество и ползващо правомощия от закона. Представете си колко по-пренебрежително би било отношението към един обикновен гражданин. Само, че общинският съветник представлява гражданите, служи на гражданите и се отчита пред тях.

Отношението на общинската управа и администрация поражда сериозни съмнения. В исканата информация със сигурност има доста неудобства. От недопустимо дългото мълчание на управата остава впечатлението за страх от числата. Чиновническото спокойствие е нарушено. Дали от размера на санкциите или от източника, от който са били погасявани. Нито страхът, нито отказът са решение. Аз ще продължавам да искам тази информация, използвайки всички процедурни възможности. И задължително ще и дам публичност за да може всеки гражданин да се запознае кой и как е разполагал със събраните от него средства.

И със сигурност няма да пожаля виновните!

Реклами

Всяко завръщане носи едно мъничко пламъче

В разговорите за организацията на срещата ми спомена, че се връща в училище  за първи път  след 20 години. В онези години все още беше тийнейджърка, а аз неин класен. Сега е млада жена с успешна кариера в мениджмънта на фирма за търговията с енергия в Германия. Всяко завръщане е сантиментално, но за Галя Цачева изглежда и като дълг. Да върне нещичко там, откъдето е взела. Шансът някой да тръгне по нейните стъпки. Някой от училището, което запали мечтите по пътя до университета, откъдето тръгва успехът. Завръщане с прясно създадена фондация на името на нейната майка и амбицията да помага финансово на абитуриенти, избрали образованието в Германия. Още когато ми се обади първия път  за да сподели идеята за стипендия за български студент в Магдебург изпитах въодушевление. И доза гордост затова, че от онези малки деца са пораснали хора, способни да правят добрини.

Събитията така се подредиха, че последните години случайно или с повод срещах Галя няколко пъти. Не беше като да не сме се виждали две десетилетия и въпреки това в очакване на нейното пристигане ме споходиха спомени за щурата тийнейджърка. За това как изманипулира подгответата за да гласуват правото нейния клас да прави фестивала, за бунтът срещу ниските температури в класните стаи, при който придума цял етаж ученици да си тръгнат демонстративно,  за звънкия смях и преливащия от ентусиазъм глас, които озвучаваха всяка междучасие…

Държах да я срещна със сегашния си клас. За двадесет минути успя да им каже толкова, колкото е по силите само на Галя.  За кариерата, университета и разбира се за ученическите години в Езиковата. От бурната ученическа биография заизскачаха спомени за по-малки и по-големи тийнейджърски прегрешения. Спести факта, че беше отлична ученичка, една от най-добрите в класа и може би във випуска.  Сакаш държеше за да каже ние не бяхме различни от вас. Бяхме изобретателни, непокорни, палави, купонджии, но успяхме. Галя набързо изброи колко високо са стигнали нейните съученици. Винаги съм считал, че днешните имат нужда да виждат успеха в очите на бившите. Да кажат „ ние бяхме като вас“. За да повярват днешните, че утре могат да успеят като тях. И съм сигурен, че Галя сполучи да запали едно пламъче на вяра.

Не успях да присъствам на информационната среща за представяне на стипендията. Затова си писах с Галя вечерта. Вече беше в Германия. Попитах за впечатленията, а тя ми отговори с истинско въодушевление. Малко по-късно, когато разговорът беше вече приключил, се сетих , че пропуснах да и кажа, че всъщност е успяла простичко и нагледно да покаже какво е това езиковска общност. Емоцията да се връщаш, да помагаш, да откриваш своето минало в настоящето на днешните. А те да усетят от жестовете , думите и очите куража, ме могат да следват вече утъпкани пътеки.

Уважението вече не седи зад чиновете

Сряда следобед е. Един час релакс на кафе и разговор с професионално-житейска тематика. Ако не знаете учителят е обсебен от професията си. Затова дори в свободното време човърка радостите и горчилката на образователния занаят. А този занаят не се майстори с ръце, а с душа. А тя душата никога не е безразлична. Радва се, страда, възторгва се, тъгува. На душата винаги и пука за това, което създава или оставя след себе си.

Разбира се темата пак е училище, образование. Думите се презастъпват. Редят гняв, разочарование, умора, плаха надежда, тревожна несигурност… Който е работил в училище знае, че там всеки час бълва провокации за размисъл. Заредил съм се с доста впечатления от деня. Ранната утрин ме срещна с група ученици, които в досадното очакване да си получат дипломите за средно образование гледат на училището като забавление на топло. После лекцията ми „Що е уважение между хората и има ли то почва в училище“ срещна гневен отпор група госпожици, които въобще не ме разбраха, залисани да ме убеждават, че ако има трески те със сигурност са в очите на учителите. Минах през абитуриентски клас, който обсебен от наближаващата зрелост, въобще не се интересуваше от знания. Накрая констатирах липса на пособия за работа в един от часовете, а виновната госпожица прие съвсем буквално ироничното ми подмятане на нейното оправдание, че не е единствена виновна и тръгна да съставя списък на съучениците, които не са изрядни като нея. Куп впечатления и все под един знаменател – тотално бламирано уважение.

Та темата си идва сама с пресните примери от сутринта и ранния следобед. Колегата добавя свои като например все по-видимия факт, че само за няколко години се е загубил напълно интересът към историята. А става дума за родната история. Не е само историята. Губи се интересът към всичко, защото уважението към знанието въобще не е на мода. Знание за какво? В живота успяват посредствените, матурите ги взимат и слабаците, дори в празните университети вече не искат знания. Поколението Z въобще не почита остарелия принцип „ за лудо работи, за лудо не стой“. Прагматици са и не трупат интелектуални излишество. Затова училището е място, където просто трябва да вземеш. Диплома, с минимални усилия и по възможност без да оставяш много емоция, време и енергия. След като знанието не е ценност и училището не е храм. То е масова услуга, която се полага. Усещането, че то е длъжник отдавна е изпепелило уважението към институцията. Училището има правила, писани сякаш за да се нарушават. Правила, които се опитват да приобщават вместо да респектират. И кой уважава правила, ако не плашат? Ако няма уважение към институцията и правилата, как да има уважение към учителите. Поколението z не храни доверие към своите учители. То ги счита за виновни за всеки неуспех, за всяка ниска оценка, за всеки изпит. Учителят отдавна не е служител в храма, той е персонал, който обслужва масовата услуга.

С колегата отдавна сме прозрели, че училището страда от опасна липса на уважение. Нямаме разногласия, че реформата няма да успее ако не работи в тази посока. Даваме си сметка, че нашето учителско поколение загуби битката с чалга културата, но и не направи достатъчно за да се противопостави. Руши се лесно, гради се бавно. А без четирите опори на уважението (към знанието, училището, правилата и учителите) образованието ще продължава да бъде евтин продукт, който се полага наготово вместо да се трупа с усилия. Нищо няма да стане лесно и бързо. Трябва да се променят много неща. Държавната политика, обществените нагласи, училищния мениджмънт, учителството. За това са нужни нови хора – по цялата вертикала на управлението и в класните стаи. А по ирония на съдбата някои от тях ще бъдат от това прословуто z поколение.

За Нова година си пожелавам да измием душите си

Новогодишната е нощта на най-напразните обещания. По традиция търсим някакво начало за да си обещаем онези грандиозни промени в живота си, които все отлагаме от години. Един се зарича да отслабне, друг се кълне, че отказва цигарите, трети е изпълнен с решителност да се грижи повече за здравето си и да започне да спортува… Всички знаем, че тези обещания са като преписвани с години коледни картички. Много често ентусиазмът ни напуска малко след омаята на новогодишните наздравици. Дори да съберем волята и удържим клетвата от дванадесетия час животът ни няма да стане по –добър, ако заздравяващото ни тяло продължава да бъде дом на една болна душа. А никога не обещаваме да прочистим душите си. Толкова емоционална смрад се е натрупала с годините. Злоба, завист, страх, лицемерие, омраза, подлост. Та си мисля, че най-доброто, което може да се пожелае за Новата година е да измием душите си. Живеем от Коледа до Коледа, бягаме между празници, бързаме между две недели. Минутите и секундите ни са преброени. Да, някои са късметлии да разполагат с повече, но всеки си има своя лимит време. Изтичат като песъчинки между пръстите ни без дори да ги усетим. С колко новогодишни наздравици си обещаваме да започнем на ново. После пропускаме 525 000 възможности (колкото са минутите до следващата година) да започнем обещаното. Пресмятали ли сте колко минути сте изживели?  При мен са повече от 27 000 000! Колкото и да сте млади животът Ви вече е натрупал поне 8-9 милиона. Уникални минути, които никога няма да се повторят.

Предполагам мнозина са открили, че спомените ни са мигове. Проблясват като малки кадри, запечатали събития, усмивки, лица, радост или тъга и сълзи. Можем ли да преброим кадрите, които са записани в паметта? Едва ли, но дори да опитаме ще изброим 1000, 2000, 5000… Ще приключим с броенето далеч преди първия милион. А всеки живял съзнателно има на сметката си много милиони. Истински живените минути остават в спомените. Ужасно много сме прахосали и вероятно ще продължим да прахосваме. Та затова най-смисленото нещо, което можем да си пожелаем в началото на една година да превърнем колкото може повече минутки в спомени. А нали знаете, че човешкото съзнание работи така, че задържа доброто и се стреми да заличи лошото. Излиза, че за да изживеем повече минутки се нуждаем от добри души.

Все някога трябва да опитаме, а началото на една година, ако не друго, е поне стимул. Да се опитаме да изхвърлим лицемерните маски. Стига фалшиви роли в чужди спектакли. Истински живеем само по собствен сценарий. Да счупим леда на страха. Ако не харесваме живота си нека излезем и да се борим за неговата промяна. У дома, в службата, на улицата, навсякъде, където разпознаваме мерзавци, които ни пречат да се чувстваме щастливи. Да подгоним конформизма. Стига с рани по коленете, хайде да се изправим срещу подлеците и потисниците. Да се откажем от лъжата и примирението. Уморихме се да търсим оправдания за неправдите. Нека се осмелим да поискаме справедливост и възмездие. Да престанем да оневиняваме порока. Време е да обвиним всеки, който насилва човешкия морал, макар и облечен във власт и влияние. Да изгорим завистта и омразата. Да не се срамуваме от обичта си и да я споделяме с думи и дела.

С какво докоснах читателите и приятелите през 2018

Както съм казвал моят блог понякога боде, понякога гали. Трудно е да се каже кое е било повече през изминалата година. Ако има реален измервател за тежестта на написаните думи, то е интересът на тези, които го четат. Затова по традиция предлагам ревю на най-четените статии в края на отминаващата година.

Едва ли има изненада, че в десетката на най-четените статии се подреждат текстовете за Ловеч, образованието и Езикова гимназия. През отминаващата година на върха се оказа моето разсъждение „Защо ще продължават да не достигат учители“, което стигна десетки хиляди читатели. В тройката на най-споделяните четива е и моето мнение, че „Тази наредба за приобщаващо образование със сигурност ще се справи със слабите оценки“. Второ и четвърта позиция се поделят между два тъжни текста за съвременната демографска и социална ситуация в люляковия град – Ловеч: Терминал заминаващи и Стягайте куфарите, Ловеч се закрива. В първите десет позиции намират място още пет текста, посветени на тематиката и проблемите на образованието: Училището се нуждае от споделена отговорност, а не от нови дози стрес, Либералното училище отключи агресията, Учителите правят разликата, а не педагогическите специалисти, Учителят не е герой за един ден, Дискриминация по време на образователна реформа. Сред най-харесваните четива се включва и статията за пенсионирането на моя приятел и колега Георги Пърликов (Довиждане, Пастире) и поздравителният текст за празника на гимназията (Езиковата. Едно име, татуирано завинаги върху хиляди сърца).

Макар и извън десетката, но сред най-четените за годината са емоционалното ми сбогуване с поредния абитуриентски випуск (Утрешният ден е само довиждане преди следващата среща и прегръдка), футуристичното ми предупреждения за бъдещето (Ловеч 2058: Хроника на една предизвестена смърт), фестивалният репортаж „Фест’18: Купонът се премести под небето“ и гневния граждански коментар „Никому няма да се извиняваме“.

През цялата година публикувах 127 статии. Сред тях намериха място и пътеписи, разкази, културни репортажи, социални анализи. Но Ловеч, образованието и Езиковата си останаха авторски слабости и читателски предпочитания. Какво друго да очаквате от един учител, посветил делника си на гимназията и животът си на Ловеч.

Когато талантът и благородството забъркат фиеста преди Коледа

Когато Коледният концерт приключи, едно момче от организаторите ме попита как ми е харесал, но веднага предположи, че след толкова много видени коледни спектакли едва ли мога да бъда изненадан. Със сигурност остана учуден от отговора, че всъщност изданията на Коледния концерт са само 6-7. Да, традицията е крехка и се появи през този век. За разлика от училищния фестивал, който наследява  няколко десетилетна история. Всъщност благотворителността е била традиция още по времето на Американския девически колеж, чийто наследник е днешната езикова гимназия в Ловеч. Щедростта и великодушието, на които колежанките са били съзнателно възпитавани,  са неотменна част от нравствената подготовка в едно християнско училище. Духът на благотворителността е прекъснат през годините на социализма. През всичкото време, обаче, приятелство и солидарността са били най-силните крепители на езиковската харизма. А от тях лесно избуяват щедрост, милосърдие и благотворителност.

След няколко спорадични кампании, набиращи средства за болни приятели и пострадали от бедствия, се зароди и коледната благотворителна традиция в гимназията. Когато разказвам за началото винаги споменавам името на едно момиче, макар то неизменно да ми се сърди за публичния показ. Но истината няма да бъде казана докрай, ако не спомена Елена, която беше вдъхновен организатор на първите коледни базари. Предлагаха се ръчно изработени сладки, сувенири, картички. Година или две по-късно се появи и първият Коледен концерт, в началото силно раздвоен между целта да събере средства за предстоящия през пролетта фестивал и щедрото дарение за нуждаещ се. Във всяко следващо издание коледният дух все по-силно поникваше в сърцата и концертът наистина се превърна в събитие, което с талант и забавление научи една общност да дарява, помага и спасява. Не изчезнаха и базарите, които макар и все по-рядко да са коледни продължават да събират средства за общи каузи през цялата година.

По традиция Коледният концерт 2018 бе организиран от първите подгласници на абитуриентите – випускът на единадесетокласниците. За разлика от повечето предишни години, тазгодишните организатори не можеха да разчитат на ментори измежду учителите. Цялата организация, концепция и шоу са заслуга на порасналите деца. Заслужават поздравления и за благородната кауза, на която посветиха кампанията. Лечението на един заслужил музикален педагог – Латинка Петрова. Иначе по традиция концертът препълни залата с хора, сцената с настроение, въздуха с емоции. Езиковските таланти са отдавна позната константа. Затова великолепните вокални и инструментални изпълнения не са новина. Те са въпрос на вкус за сцената в гимназията.

Все пак концертът предложи и вълнуващи новости. Страхотно е, когато на сцената освен познатите китари и клавири звучат гайда, цигулка и тромпет. Кака Петя от стола вече е талисмана за всяка музикална изява, но появата на група, съставена само от учители беше отдавна чакана сензация. Участието на голям брой изпълнители от музикалното, певческо и танцово изкуство също е видима тенденция. Не бих искал да пропусна и още един факт, който се налага през последните години. Цялостната поддръжка на концерта от организацията, през сценария, хореографията до озвучаването е дело на ученици. Ярък белег на способна общност.

Никога не сравнявам Коледните концерти. Всички са отлични и всеки випуск е убеден, че техният е бил най-добрият. По важното е, че всички градят традиция, дават сцена на уникалните таланти в училището, съграждат общност, подаряват забавление и емоции, възпитават доброта, милосърдие и щедрост. А толкова пъти съм казвал и писал, че възпитаването на хора е сред най-сериозните предизвикателства на училището. Е, Коледният концерт е една от най-успешните съвременни практики в езиковското възпитание.

Кога ще отрезнеем след Коледа?

Гледах концерта за Българската Коледа и си мислех за огромните усилия на една нация за да събере 2 милиона лева. С които да помогне на своите деца. Неволно се сетих как в Ловеч цяла есен събираме пари за да дадем шанса за животоспасяващи операции на едно бебенце и едно малко момче. Случва се всяка година. Деца в Европейска България страдат и се надяват на милосърдието на хората. По време на коледните празници попаднах на телевизионен репортаж от концерт, проведен в лондонска арена. Огромна аудитория от млади българи дошли откъде ли не – Великобритания, Дания, Холандия, Белгия, Франция, Испания… Средната възраст на публиката беше малко над 30 години. Средната възраст на българите в родината наближава 50 години. Винаги съм си давал сметка за огромния потенциал, който сме изгубили. Но е потресаващо да видиш така многолюдна младостта на България, прогонена зад граница. Като тези от арената има стотици хиляди в Европа, Америка, Австралия. Много от тях вероятно ще родят децата си в чужбина. Защото ги е страх да пораснат в България.

Нали сте чували най-силният аргумент на емигрантите. Казват, че живеят в подредена държава. Преместили са се там, където има държава. Там, където крадците са в затворите вместо да заемат постове, парите на данъкоплатците отиват за благоустрояване, социални услуги, здравеопазване, образование, не в сметките на нагли мошеници, хората получават достойно заплащане, вместо да бъдат ограбвани. В подредената държава справедливостта е за всички, а способните са уважавани. Малка подробност е, че държава е подреждана дълго и упорито. От такива като тези с жълтите жилетки по френските улици. Упорито са защитавали обществения интерес, докато подчинят държавата и политиката да му служат.

По Коледа всички са добри, обичащи и щедри. И България е пълна. С хиляди завърнали се за кратко емигранти. А всъщност трябва да бъдем добри и обичащи през цялото друго време. Защото злото властва тъй като доброто е отстъпило.  Доброто, което има силата да се противопостави на крадливата политика, да иска право и справедливост, да посочи с пръст подлеците, родоотстъпниците, дерибеите, да въздигне закона над всички и за всички. Проливаме толкова обич по Коледа. А през останалото време? Защо не обичаме толкова силно през цялата година? Да обичаме собственото си достойнство, нашите интереси, нашите деца, нашата държава. Да обичаме повече човешките и гражданските си права вместо спокойствието, нагаждането, сянката на силните, звъна на дребните монети, покровителството на връзките…

Така се подрежда държава, с добротворство и обич. И с доза осъзнаване и шашка смелост. Никой няма да ни подреди държавата освен нас самите. И ако най-накрая не започнем ще продължаваме да празнуваме тъжни коледи, на които ще събираме пари за да спасяваме децата си и ще се опияняваме с мимолетната радост от завърналите се за празника млади българи. А най вероятно все тъй няма да се сещаме, че не ги е прогонила неподредената държава, а ние, които се страхуваме да я подредим.