Младостта не може да мечтае в този празен Ловеч!

Един приятел започва нов бизнес в Ловеч. Масово се оплакват, че в Ловеч няма бизнес, а той започва. Е, този е от перспективните за града в следващите десетилетия. Обгрижване на стари хора. Толкова синове и дъщери хора хванаха пътя и отидоха в чужбина. А техните родители тук стареят. Толкова младежи се разпиляха по София, Пловдив, Варна… техните родители останаха тук и също стареят. Целият град старее системно. Какво да правиш биология, там, където няма младост остава старостта.  Дали някой е пресмятал с този темп на икономическа емиграция каква ще бъде средната възраст на населението в града и общината след десет години?

Имам познат, който отдавна работи в друг бизнес. Има павилиони за бързо хранене. Беше първият, който влезе в обновените хали в Търговския център. Разбрах, че сега е последният останал.  Питам го защо пустее тази красиво преустроена търговска площ в центъра на града. Няма бизнес ми казва. „Ама ти явно печелиш“-  опитвам да го ободря. Поклаща глава и твърди, че просто оцелява. Все още, макар и трудно. Обяснява, че неговите клиенти са тийнейджъри и млади хора. Те намаляват всяка година, с тях и бизнеса. Съгласявам се и веднага се сещам за почти празния „Хесбургер“ отсреща.

Викам си гледай какво нещо: един гледа с надежда към услугите за възрастни хора, а друг със страх, защото се е отдал на работа в услуга на младите. Чета, че вечер по улиците на Ловеч нямало хора. Гениално откритие, няма ги поне от 10 години. Смените ми в училище приключват към 19.30. Прибирам се през пешеходна зона, която прилича на територия, покосена от смъртоносна епидемия. Само, че преди поне имаше млади и активни хора, които да отседнат за едно вечерно кафе или питие в заведенията. Сега опустелите кафенета затварят все по-рано. Емблематичната „Виенска“ е затворена в ранната вечер и в неделния следобед.  Опитайте да намерите нехранителен магазин, който да затваря след 18 часа.

Бизнес няма, казва познатият. Вярвам му защото съм броил празните помещения в Търговския център и цялата улица „Търговска“. „Стъргалото“, където в други градове се бият за да разположат бизнес. Тук има предлагане и почти издъхнало търсене. Вярно е, че няма хора. Още по-страшно е, че няма активни и млади хора. Защото те са покупателната сила, която поддържа бизнеса.

Броим с колко са намалели хората през последните три години. Лесна аритметика, но плитка. Аз броя много отдавана. Още от годините, когато започна съсипията. Броя от времето на Еврев, Казанджиев и сега Маринова. Защото топящите се числа са още от тогава. Защото за обратното броене на населението в Ловеч има причини, умишлени престъпления и неумишлени грешки, сътворени от кметове и техните администрации. Има хора с памет за съсипването на местния бизнес в полза на мутри. Има хора с памет за отблъснати инвестиции, икономически далавери и слугинаж, корупция и финансови нарушения. В такава нездрава среда инвестициите са оскъдни. За обхванатите от амнезия има документи и факти. Можем да направим точен списък на затворените предприятия и закрити работни места при всеки от кметовете. Можем да представим данни и за привлечените инвестиции във времето на всеки мандат. Мислите ли, че зад числата ще останат невинни? Знам за стотици хора, които всеки ден отиват на работа в Севлиево, Троян, Летница. Кой е областният град, който трябва да бъде икономическо сърце?

Ясно е, че разкритите работни места са в пъти по-малко от закритите през последните двадесет години. Още по-зле е като погледнем в какви производства се разкриват работни места. С трици не се ловят маймуни. С нискотехнологични производства може да намерим работа на застаряващото население, но няма да привлечем интереса на младите.  Имаше един автомобилен завод, който разпали младежка надежда , но понеже бързо се оказа икономически балон  събраната младост се разпиля по гурбет, кой в друг град, кой в чужбина.

Хайде да погледнем европейските проекти, с които толкова се гордеем. Плаваща сцена, ритуална беседка на крепостта, декоративно осветление, атракционно влакче. Каква принадена стойност ни донесоха? Нали всички четем бюджета. Къде ги големите пари, които са влезли от туризъм? Все още сме на минус спрямо местно съфинансиране, с което инжектирахме проектните недомислици. Защо все още нямаме голям проект за зоопарка, който е истинска перла сред местните туристически атракции? Защо все още нямаме голям проект за Деветашката пещера, която дори неблагоустроена носи повече приходи от крепостта, която сме натруфили с толкова излишни евроинвестиции? Защо все още нямаме голям проект за туристическо събитие, което да ни превърне в притегателен център за посещения и приходи? Влагаме в асфалт и плочки. Няма спор трябва да се инвестира в благоустрояване, но съпроводено и с други приоритети. За да не се окаже, че разположените по пешеходната зона пейки са повече от хората, които могат да седнат. Влагаме инвестиции в социални услуги и „внасяме“ потребители за да им запълним капацитета. Е, инвестициите в социални заведения за възрастни хора може би ще се окажат сред уместно вложените както я караме през последните десетилетия.

Евросредствата н образование са най-смислените инвестиции. Детските градини и училищата са хубави, модерни, но децата намаляват катастрофално. Съкращаваме паралелки, други едвам оцеляват. Трудно успяваме да окомплектоваме 12-13 паралелки в първи клас. Със сегашните демографски тенденции и темпове след 5-6 години ще бъдат едва 8-9 паралелки. Като за три здрави училища или за 8 болни. Тежко на някой от следващите кметове, който ще трябва да закрива училища заради нехайството на предшествениците си.  А когато демографията започне да събаря училища ще удари и разклатената болница, ще посегне на трудно оцеляващата култура (кино, театър).

Избирателно цитираната статистика показва, че между 200 и 2011 година населението на област Ловеч е намаляло от 171 000 на 141 000, а на град Ловеч от 44 000 на 36 600.  След последното преброяване (2011 година) до 2017 година областта намалява с още 15 000 души, а град Ловеч с почти 4000 жители. Както я караме съвсем не е далеч момента, когато областта ще се срине под 100 000, града под 30 000 души. С този темп и липсата на каквато и да е демографска стратегия и с оглед на обсъжданото ново административно деление може да се окажем реално заплашени да загубим областния си статут. А тогава сриването надолу ще бъде абсолютно неудържимо.

Пише тези редове, както и винаги досега, не за да насаждам песимизъм, а за да накарам всички с претенция на спасители на Ловеч да се замислят за бъдещите си програми. Ловеч се нуждае от съвсем различен модел на управление. Вдигам топката на всички с амбиция за кметове през следващата година. Ловеч се нуждае от концепция за развитие, подплатена с ясна, изпълнима и смела демографска стратегия. И тук въобще не става дума за някакви стотачки, подарявани на родените в Ловеч. Вижда се, че въпреки тази мъдра мярка все повече деца на ловешки родилки идват на бял свят в други градове и болници. Става дума за стратегия, която има простичка задача. Да  направи така, че повече млади хора да остават в Ловеч. Разбира се затова са нужни компетентни и ангажирани действия за промени в икономическата среда, обществените отношения, образователната структура, социалната инфраструктура. Така, че господа и госпожи мераклии, дерзайте. Със старите лозунги няма да стане. Нито с евтин популизъм.

Advertisements

Разюздани размисли за вулгарната действителност

Бягството вероятно е изход. Винаги може да мигрираш от безпътицата и простотията, от злобата и завистта. Физически или духовно.  На някакви 150 километра от тук перспективите са съвсем други. Там можещите успяват, а умните са ценни. Има работа в изобилие и добри доходи. Някакви два часа път и усмивката заменя тъгата. Стотици го направиха и ще продължават с еднопосочни билети. Физическата миграция е бягство, нали!

Други останаха тук, но са духовни мигранти. Затворени в границите на собствен бизнес или духовен свят. Снощи един приятел ми каза, че е благодарен на гаднярите, които го изхвърлиха от грешния път на наивната вяра, че една мухлясала общност може да се проветри. Благодарен е на интригите, лъжите , манипулациите, с които беше засипван месеци. Защото са му отворили очите за приятелите и имитаторите, за доброжелателите и лицемерите, за смислените неща и вятърните мелници. Вече е духовен емигрант, за който цялата  мръсна действително и човешка низост е отвращаващо безразлична. Сигурно затова си позволява благородството на духовния беглец. Не плюе мизерниците, не е загубил достойнството си в срамен плач от лична обида, не крои отмъщение и не маже злъчно фейса.

Бягството в духовна самоизолация също е изход. Може би спокойствие и удобство. И е радост за всички дребни душици, потънали до шията в мръсотия, оплетени в лъжи, подгизнали от злоба, оядени от корупция, окаляни от подлост. Гадните задници, които съсипват града и живота ни с наглост, крясъци, его, посредственост или душевна проституция. Тези, дето редовно наемат някому дупетата си за пари или интереси, а после се подмиват за да бъдат чистички за следващия, който ще ги ползва като задници. Макар и пооплакнат осраният гъз си остава гъз. Самовлюбените интелектуални лилипути, чиято съвест проституира за шепа внимание. Политиката наистина е курвенско занимание, когато се практикува от съвести, които се отдават без морал и задръжки. Е, съвест, която споделя различни политически бардаци прилича на курва, нали! Верните кученца на къси верижки, които лаят само от името на господарите. Малките кучета изпикават най-големите локви и после с удоволствие се търкалят в тях за паничка господарска милостиня. А там където има удобни задници, проституиращи съвести, пикливи кученца има и ползватели. Същите, дето ни оправят откъдето си искат вече десетилетия.

Бягството може би е изход. Духовното отшелничество също. Смелите не се плашат от 150 километра. Свестните лесно достигат духовна самодостатъчност. Но когато мигрират свестните и смелите с живота ни се разпореждат задници, политически курви и верни кученца. Не твърдя, че съм свестен или смел, но все още се надявам, че мога да преча на интелектуалните лилипути и моралните декаденти да съсипват живота. Затова не мога да избягам. Може би някога ще го направя, но преди това имам да изям едни шамари.

Учителят не е герой за един ден!

В навечерието на първия учебен ден валят поздравителни адреси. Помпозни, клиширани, по задължение. Разбира се не всички .Има и искрени, но са рядкост. Най-досадните са писани от хора, които са забравили или никога не са опитвали истинския дух на училището. Изтърканите думи за благородството на професията, за възрожденския ентусиазъм, за големите сърца, за ценността на учителите и трудностите на техния делник. Прожекторите са включени и училището се къпе в медийна светлина. Герои за един ден и една новинарска вечер. Гръмки думи и щедри обещания. Администраторите ще отчетат грижата за образованието в хиляди нови гардеробчета и няколко преработени наредби за благото на претоварения с бумащина учител, финансистите ще говорят за нови заплати, кметовете за ремонтирани сгради и дворове, журналистите ще повтарят до втръсване броя на новоприетите първолаци и недостигащи учители…

Първият учебен ден е нещо съвсем различно. Топлина в първите думи към уплашените първолаци. Обич, заредена в усмивките, с които посрещаме завърналите се деца. Надежда, бликаща от очите на тези, които за последен път влизат в класните стаи. Благодарност в разнежващия жест на бившите, дошли при своите доскорошни наставници.

Учителите сме обръгнали на обещания, наслушали сме се на кухи думи и лицемерни признания. Празникът е лъскав, но е кратък. Делникът е дълъг и тежък. Въпреки всичко истинските учители се завръщат с усмивка и радост. Не се зареждат от думи и медийна суета. Любовта е енергията, която ни кара да се връщаме нахъсани, независимо от трудностите, експериментите, недомислиците, дори обидете, които трябва да преодоляваме или преглъщаме ежедневно. Не съм видял учител, който не обича. Който не може, той не се задържа дълго в класната стая. Всички, които се връщаме сме хора влюбени в децата. Нека да признаем, че всеки от нас поне веднъж е искал да си тръгне огорчен, но споделената любов с децата, здраво стиснала ръката, ни е карала да оставаме. Година след година, обещание след обещание. Ушите ни отдавна са хванали мазоли, но сърцата ни са все тъй нежни.

Тъжно е, че откриването на учебната година се превръща в ден за ритуално уважение към учителя. Еднократно и по протокол. Фанфарите ще стихнат с края на ритуала. Прожекторите ще угаснат и уважението ще загуби много от напомпания си патос. За нас , учителите, откриването на годината не е рекламен фойерверк, а възпламеняване. Ден, в който палим искрата на знанието в душите, отключваме сърцата за да раздават и посрещат обич, отваряме обятията си за болките и радостите на децата, събуждаме надеждите и вдъхновяваме мечтите. Със същия пламък ще горим и утре, и следващия ден, до края на поредното пътуване, в което ще зареждаме с доброта съзнанието, ще градим характери, ще откриваме личности, ще създаваме човеци, ще пишем бъдеще. Ще преживяваме всеки успех, ще се усмихваме с всяка радост, ще тъгуваме с всяка сълза, ще се разчувстваме от детската обич, ще се просълзяваме от всяка проява на благодарност. Истинското уважение – неформално, недекларирано, недокументирано, неизлъчено. Искрено и сърдечно.

Учителят не е герой за едно слово, една статия или един телевизионен репортаж. Учителят е герой на делника. Защото отваря очи, измисля мечти, променя съдби, осмисля животи. Колкото и да е неудобно или премълчавано всичко в тази държава започва с учителя, който ни е научил да четем и пишем, да смятаме и решаваме сложни задачи, да мислим и търсим идеи, да опитваме и откриваме, да виждаме и изкачваме върхове, да искаме без да се страхуваме, да успяваме и да бъдем себе си. Призванието на учителят е да мести историята и да въздига държавата. Прогресът е нашето признание! Не петминутното слово, страничката поздравителен адрес или тридесетте секунди телевизионен репортаж.

Успешен старт и ползотворно година, колеги! Нека бъдем обичащи и всеотдайни учители, да намерим смелостта за да останем себе си! Да учим децата на знания и човещина! Нека нашият подарък бъдат истинските хора, които ще оставим след себе си!

Овладяването на държавата върви по план

Преди дни Ахмед Доган си купи електроцентрала. А един от хората на неговия довереник Пеевски почти стана министър. ТЕЦ „Варна“ не работи, но носи парици, защото е включена в студения резерв , за който държавата плаща. Така Савата с малък личен разход ще печели милиони. Държавни пари!

Номинираният за министър на транспорта Александър Манолев се оттегли още преди да усети блясъка на славата. Прожекторите светнаха и се оказа, че има неоткъсната опашка. Съдружия с класически мафиоти и недопустимо поведение по пътищата. Скандално недопустими за човек, предложен да управлява транспортния ресор. „Обвинения, съшити с бели конци“ рече кандидатът. Но… бързо се отказа от номинацията и огорчено заяви, че може би няма да остане и заместник-министър на икономиката. В ГЕРБ оставките и отказите обикновено  са поискани от Бойко Борисов. Сигурен съм, че е поощрил Манолев в инициативата да свика спешна пресконференция, на която да се откаже. Питам се , обаче, началникът сега ли разбра за петната в биографията на кандидата? Съмнявам се! Излиза, че ако един сайт не беше извадил конфузните обвинения Манолев току ни беше станал министър. Извинете ме, но аз не схващам разлика в морала, който издигна Пеевски за шеф на ДАНС преди години и този, с който сега се предлага човек с толкова противоречиво минало и близост с него за министър.

Преди дни мой приятел прочете в  акцията срещу Арабаджиеви стъпки в борбата с корупцията. Далеч съм от съгласие. Най-малкото защото разследването на един преял от близостта си с властта бизнесмен не ме прави спокоен, щом хора , близко свързани с КОЙ получават икономически подаръци и покани за участие в държавното управление. Все по-потискащо е, че овладяването на държавата върви по план и с нагла методичност.

От училищните бунтари порастват смели граждани

Помните ли думите на гениалния Стив Джобс за хората, които не се побират в общоприетите клишета? “ За лудите, за различните, за бунтарите, за размирниците, за кръглите гвоздеи в квадратните дупки… за онези, които виждат нещата по различен начин – те не се придържат към правилата. Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, да ги възхваляваш или да ги очерняш, но единственото, което не можеш да направиш, е да ги игнорираш, защото те променят нещата“. Сред хилядите ученици, с които ме е срещнал животът има всякакви. Прилежни, старателни, любознателни, амбициозни, решителни…  Кой не харесва подобни ученици! Но винаги най-интересни са били бунтарите, онези кръгли и бодливи гвоздеи, които не влизат в квадратните дупки, дето сме ги издълбали предварително. Честно казано винаги съм поощрявал бунта стига да е осъзнат и с кауза. С бунтарите никога не е лесно. Рушат правилата, заобикалят реда, по тийнейджърски не приемат поучения.  Обаче са цветни, носят дух, с който заразяват, имат мнение, отстояват права. И макар да не го съзнават като малки зъбчати колелца превъртат по мъничко в консервативната представа за взаимодействие между учители и ученици. Децата имат правото да кажат това, което мислят. Дори да не ми харесва. Моя задача е, да ги убедя, че не са прави или да насоча протеста в правилна посока. Да осъзнаят, че са сбъркали или да се приучат на повече уважение към правилата. Но без да прекършвам бунта им. От училище не трябва излизат конформисти, а свободни хора с осъзнати граждански права, но и научени да ги отстояват.

Става така, че най-бодливите бунтари днес са сред най-добрите ми виртуални приятели. Спомените са невероятно много, защото за радост кръглите гвоздеи са във всеки випуск, във всеки клас, често по повече от един. Нямам рецепта за лечение, бил съм по-скоро интуитивен в реакцията, защото те са ме поставяли в толкова различни ситуации. Като първия ми клас, който реши да си тръгне демонстративно от училище защото било неотоплено. Обясних, че свободата си има цена и в конкретния случай тя се измерва с няколко неизвинени отсъствия. Знам, че помнят урока. Като госпожицата, която излезе от час, гневно затръшвайки вратата, защото и писах петица. Сама намери пътя към извинението, а после се превърна в една от най-добрите ми географки и постигна кандидатстудентски резултат, с който се гордея и до момента. Като една умница, която считаше, че последния училищен клас е загуба на време. Истината е, че я накарах да посещава моите часове и тя го правеше с осъзнато уважение. Като момичето, което тръгна по грешния път и завърши след другите. Интуитивно я подкрепях въпреки осъдителните оценки на колеги и съученици. Гордея се, че днес порасна в прекрасна майка и амбициозна млада жена.

Размирниците трябва да бъдат уважавани колкото прилежните, старателните… В това е майсторлъка на възпитанието – да убедиш без да форматираш бурния характер. Винаги опитвам, не твърдя, че винаги успявам.  И в сегашния клас имам своенравна и склонна на конфликти с учители госпожица. Неотдавна ми каза, че с мен не би се карала. Въпреки, че никога не съм пестил острите думи към нея. Но честното и справедливо отношение поражда уважителна реакция. Преди време имаше почти цял проблемен клас. Честолюбиви, непокорни характери, речовити и дръзки. Но пък много от протестите им бяха справедливи. Затова ги защитавах. Случи се така, че трябваше да им преподавам в дванадесети клас. Никога няма да забравя изключителното уважение, с което ме посрещнаха първия час. Държаха се по-същия начин през цялата година и приемаха без обструкции критиките и съветите ми.

Огромна част от тези, за които разказвам и мнозина други от тяхната порода са бунтари и в живота. Хора със силни обществени позиции, обострено социално светоусещане и непримирима гражданска съвест. Точно такива хора са в състояние да променят живота, но са ни в дефицит. Старая се да ги поздравявам за позициите, а те обичайно ми отвръщат, че са се учили от примера ми. Убеден съм, че надценяват спомените. Ако имам заслуга, тя е дребна – никога не се опитвам да квадратните дупки.

Началникът каза за министрите! А за модела кога?

Като заваляха едни апели, та цяла седмица. Дойде понеделник, човекът каза три имена и тури край на гротеската. Секна и спонтанната кампания „не си даваме министрите“. Нямам идея кой е беше замислил, но е пропуснал факта, че в тази партия има началник. А оставките ги поиска точно началникът. Поясни, че тези министри не носят пряка вина, ама някой трябва да изгори за обществено успокоение. Зрелищата са на почит още от древността. От тогава пренасят жертви за да заситят тълпата.

За да бъде гротеската пълна социалистическата опозиция не се задоволява с трима хвърлени на лъвовете. Иска оставката на цялото правителство. В странна амнезия за сходни времена и събития, в които никога не и е стигала доблестта да подаде дори една оставка. Разлюти се, тръгна да буни народа, а в парламента оставя само съгледвачи. Кой народ и в коя държава не става ясно. Щото този, българският, изобщо няма намерение да се бунтува. Не, че си харесва живота, ама след три управленски провала в последния четвърт век си познава социалистите. Пушилка избори не прави като вероятно е забелязал и Президентът, който деликатно посъветва мизийската революционерка да си наляга парцалите.

Разнополюсните страсти вдигат шумна олелия, но не отговарят на жизненоважни въпроси. Например взетите министерски глави ще променят ли модела на управление? Новите ще овладеят ли корупцията? Ще станат ли прозрачни и честни обществените поръчки? Изпълнителите ще бъдат ли съвестни в осъществяването на поръчките или ще ни лъжат с ментета за да крадат и делкат пари, по правило с политически покровители?

Новите избори с нов морал ли ще дойдат, щото в политическия бардак танцуват шантонерки от различни цветове? Новият кабинет от другата боя ще се откаже ли от старите далавераджийски схеми или ще продължават да ги наследяват едни от други? Щото схемите са отколешни, мутрите са отколешни, а корупцията не е бръсната от почти тридесет години.

Решението е в смяна на модела, не на министри или политически кохорти. Не е в отстраняването на недоказано виновни министри, а в осъдителните присъди на доказано виновните. Останалото е театър и зрелище за пред масите. До следващия случай, в който корупцията убие хора.

Много думи, но малко дела за намаляване административната натовареност на учителите

От около година МОН се „загрижи“ за административната натовареност на учителя и подхвана перманентни обещания, че ще работи за нейното намаляване. Фокусира се в наредбите (те наистина се нуждаят от промени, но не козметични) и след всеки преработен текст отчита поредните постижения в облекчаването на педагогическите специалисти (новото административно определение за учителя). В началото на предстоящата учебна година ще бъдат променени още три наредби, в чиито преработени текстове, обаче, не намираме сериозни аргументи в полза на административните облекчения. Единствената, която определено намалява бумащината е идеята контролните работи вече да се дават на учениците вместо да се съхраняват от учителите до края на учебната година. Не че това ще разтовари учителя от административно задължение, но поне ще освободи място от някой и друг кашон с писмени работи, оставен да прашасва в шкаф или хранилище.

Една от промените, презентирана като великодушен жест към учителството, търси решение на започналия преди повече от година спор за учителските разпределения. Онези с безброй ненужни графи, съпътстващи въвеждането на новото учебно съдържание. Министерството показва, че е чуло гневните реакции на учителите и предлага образец с редуциран наполовина брой задължителни атрибути в разпределенията. На първо четене звучи добре, обаче… се оказва, че този модел на предварителна учителска разработка трябва да бъде приложен към всички класове, не само към тези, които ще изучават ново съдържание. Така с един замах учителите се оказват натоварени (вместо облекчени) с творческа работа по скучната документация. За да угодят на административните изисквания много учители се бяха насочили към учебници, които пристигат в пакет с разработени от издателствата разпределения. В редица случаи издателствата ги осигуряваха на диск и така напълно спестяваха ангажиращата не малко време процедура по попълване на графи с изисквания. В много училища директорите не възразяваха срещу тази практика и така елегантно облекчаваха своите учители. Да, но за новия модел, който се въвежда от тази есен няма съставени разпределения. Практиката става неприложима, а учителите задължени да пренапишат (този път собственоръчно) разпределенията. Това естествено провокира незабавна реакция на недоволство. Истинският гняв дойде, след като стана ясно, че новият модел на разпределение ще бъде приложен към учебното съдържание за всички класове. Така ползваните години наред разпределения трябва да бъдат прекроени по вкуса на променената наредба. Трудно е да се намери обяснение, защо за класовете по старата учебна програма в едни случаи важат старите правила (например в оценяването), а в други случаи се прилагат нови (разпределенията). В никакъв случай не е за да облекчат учителя. Или поне така излиза. Както винаги добрите намерения застилат пътя към ада.

Сред предвидените промени са и новите идеи в Наредба №13. С нея в часовете на класа се добавят нови задължителни теми по „Безопасност на движението“ и „Електронно управление и медийна грамотност“. Вече съм коментирал как изискванията на тази Наредба административно смазват класния ръководител, който ако иска да бъде акуратен трябва да се ограмотява по редица социални, здравни, екологични теми и да ги разработва за часовете. Всичко това, естествено, е акстра към останалите му задължения. Ако ли пък използва опцията да кани лектор се превръща в нещо като бутафорен ръководител на класа, щото неговите задължения се свеждат до административната работа да води документацията. Иначе мантрата, че класния ръководител трябва да работи за формирането на общност в класа звучи все по-далеч от реалностите. Кога, след като Наредбата му остава между 4 и 12-13 свободни от задължителни теми часове?

Смислена стъпка за намаляване на административното натоварване е дигитализацията на училищната документация. Да, но към електронни дневници преминават едва 50 училища от тази учебна година. Според НСИ за миналата учебна година училищата са 1969. Както се вижда смелата стъпка за дигитализиране на документацията предприемат едва 3%. Със сигурност учителите в тези училища ще се почувстват административно облекчени, ако отпадне необходимостта да попълват какъвто и да е хартиен документ. Щото ако трябва в края на срока и годината да попълват пак личните картони на учениците, ефектът от дигитализацията силно се снижава. Единствено до облекчението да не пишат безсмислената ежемесечна справка за отсъствията и статистическите справки, които току се сещат да искат през годината различни институции и инстанции. И тъй като останалите 97% от училищата , или нямат желание, или готовност да преминат към електронни дневници, а задължението всички да преминат към тях не е отменено, предвиждам в много училища учителите да бъдат натоварени с допълнително административно бреме. Например да пишат едновременно в електронни и книжни дневници, ей така като тренировка за бъдещето.

Все реформи в движение, без да бъдат изпитани в практиката и ресурсно обезпечени. И по тази причина, заредени с повече декларации, отколкото практически последствия, облекчаващи учителите. Показателен е фактът, че към момента текат обсъждания на предложените в наредбите промени, а тяхното утвърждаване ще стане след 15 септември. Това не пречи учителите да бъдат съветвани да пишат разпределенията още отсега по новия модел. Силно доказателство, че чиновничеството си е взело еднолично решенията, а останалото е игра на демокрация.