Сцената, която ражда мечти


Да, фестивалът е чакано събитие в Езиковата. Шоу, веселие, адреналин, емоция, изпускане на напрежението. Но и шанс, откритие, трамплин, самочувствие. Езиковският фестивал е „родил“ много групи, на неговата сцена са изгрели много звезди. Вдъхновяващи музиканти и омагьосващи гласове, винаги дарявани с привилегията да бъдат всеобщи любимци. Мнозина от тях продължават да се занимават с музика като инструменталисти или вокални изпълнители. Защото тази сцена те окуражава да мечтаеш.

Като трите ловешки момичета, които вече са част от музикалния формат „Гласът на България“. Мария Величкова, Нели Стойнова и Северина Нейкова убедиха утвърдените имена в българската музика и вече са част от техните отбори.  Сигурен съм, че и трите са обичали музиката преди да дойдат в гимназията, учили са с музикални педагози. Но вярвам, че мечтите са се възпламенили на фестивалната сцена от овациите на екзалтираната публика и подкрепата на една цяла общност. Защото помня как тези момичета взривяваха залата, пълнеха сцената, караха море от тийнейджъри да пее в един глас. Куражът идва от малките победи и се зарежда от подкрепата и любовта на приятелите.

Мария, Нели и Северина вече са победителки. Няма никакво значение докъде ще достигнат. Те вече изминаха трудния път на мечтите от задушната, но безкрайно обичаща зала на Езиковата до голямата национална сцена на „Гласът на България“. Малките ловешки звезди са готови да изгреят.

Да, фестивалът си струва да бъде чакан. Заради шоуто, адреналина, емоциите и да шанса да изгреят нови звездици. Каква по-убедителна реклама, че мечтите тръгват от тази сцена от Мария, Нели и Северина.

Реклами
Публикувано в Езиковата | Вашият коментар

Ще продължаваме ли да се правим на изненадани от насилието в образователните гета?


0000380337-article2Работя в силно училища със страхотни деца. Тук учебният процес е ежедневие, конфликтите са голяма рядкост, а любовта е споделено чувство. Само, че не навсякъде е така. Имах добрият късмет да преподавам и в съвсем различен тип училище. Добър късмет, защото научих какво е да работиш в училище, което повече прилича на социално гето, отколкото на образователна институция. За около две години бях по-малко учител и повече възпитател в ловешкото село Казачево. Бяха първите ми учителски години и ми дадоха безценния опит, че в образованието може да бъде мръсно и гадно. Децата ги събирахме от ромските махали и буквално молехме родителите да ги пуснат. Спомням си как с колежка събрахме няколко момчета от къща без прозорци на една гола поляна в ловешкия квартал Гозница. Същият, който в последните дни се върти из медиите с видеото за възпитател, който разтървава побойнички с юмруци.  В Казачево аз също бях възпитател и да възпитавам ми костваше невероятни усилия и нерви. Трябваше ми седмица да науча мургавите малчугани, рекруитирани в Гозница, да ходят вместо да се търкалят по стълбите на пансиона. Много повече време ми отне да ги науча да се хранят с лъжица, а не да сърбат или да гребат с ръце от чиниите. Деца без елементарни навици и с нулево възпитание, отраснали в постоянния алкохолен делириум на бащата, крясъците на майката и системното насилие между тях. Бяха като зверчета помежду си и в общуването с другите деца. По-големите бяха още по-нагли и агресивни. Да, там шамарът беше възпитателно средство. Не, никога не съм виждал юмруци. Още тогава казвах, че тези гета са развъдници на насилие и не могат да очовечават, още по-малко да възпитават.

Училището в Казачево отдавна е закрито. Наследи го училището в квартал Гозница. Наследи го в същия абсурден социален модел на сегрегиране на децата от ромски произход и същите поведенчески проблеми. Само, че значително по-тежки. Защото 25 години по-късно тези деца са в пъти по-нагли, агресивни и ненаказуеми. Те си знаят цената, паричките, които носят на училището. Знаят, че каквото и да направят никой няма да ги отстрани, защото са финансово ценни и оправдават съществуването на училището. Техните родители са научени, че имат права и могат да не изпълняват никое от задълженията си. Държавата чрез своите бездействащи социални служби ги е превърнала в недосегаеми. Когато аз работех в Казачево беше адски трудно. Днес не е трудно, днес наистина е ад. Насилието от махалата се пренася в тези училища и се превръща в ежедневие. Там учителят търпи системно унижения, обиди, цинично отношение, псувни, понякога и физическо посегателство. Скапан е от безпомощността си и от липсата на държава, която да го защити. Сеща ли се някой, че това трупа умора и гняв. Умората е като искра, която лесно пламва, а гневът е детонация, излязла от контрол. Със сигурност един учител няма право да се саморазправя с ученици, още по-малко с юмручни удари. Но даваме ли си сметка колко провокации и обиди е изтърпял този човек за да стигне до тук. Добре,  изпуснатите нерви се заплащат с оставка. А ще бъдат ли отстранени провокаторите, участвали в боя? Ще бъдат ли отстранени другите гамени, които са танцували върху психиката на този човек с дни, със седмици? Съмнявам се!

Щом в образованието стане инфекции, гори първият бушон. Ще осъзнаят ли , обаче, своята вина чиновниците по вертикалата на системата. Защото поддържането на гета в образованието е бомба, която рано или късно гръмва. Тези училища са развъдници на неграмотност. А неграмотните ученици остават маргиналии за цял живот. Докато тези училища събират децата от най-бедните и необразовани семейства, те ще бъдат инкубатори на неуважение и унижения за учителите. Ще продължават да бъдат среда за агресия, насилие и правила от джунглата. И да, никого няма да интегрират. Защото гнилото се интегрира към здраво. Там, дето всичко е гнило не може да има интеграция.  Докато държавата със своята образователна политика допуска съществуването на училища-гета, случаите като този ще бъдат ежедневие и периодично ще лъсват в медиите. Само, че не знам до кога държавата и чиновниците ще търсят удобство в оставката на някой възпитател, вместо да поемат своята отговорност от вината, че все още допускат съществуването на училища, които най-малкото дискриминират по етнически признак и лишават от законово човешко право – истинско образование.

Публикувано в образование | Вашият коментар

Покана от Страшния съд


Untitled 1Какъв по-добър избор за пратеник на Страшния съд от американец, който говори отскоро български. Винаги съм си мислел, че онзи, дето наказва за греховете произнася думите с акцент. Пратеникът ми дава призовка и ми честити рождения ден. А аз съм роден през май. Ирония. Сещам се, че деня на страшния съд е ден на ново раждане. Някой за радост, други за осъждане. А поканата е императивна „ Господин Райнов, Вие достигнахте максималния брой грехове. Съдът Ви очаква“. Ясно е, моето е за осъждане. На поканата са посочени  мястото и часа на срещата. Няма друга опция освен да отида. На входната врата ме очаква  респектиращо обещание „Влезте за да научите присъдата си!“. Натискам бавно бравата, открехвам вратата и се ослушвам. Тихо е. Провирам се мълчаливо. Празно е. Вече крача вътре. Тъмно е. Може би сумрачно, като в онзи знаменит филм „Twin peaks“. Имам чувството, че съм в déjà vu на сцена, излязла от негова серия. Стотици празни столове, здрач, тишина и една лилава шапка. Сигурно е на дявола. Чувал съм, че носи „Prada“, що да не носи и такава шапка.  Усещам съспенса. Даже го чувам да диша, спотаен зад тъмните завеси. Винаги съм си представял, че когато те изправят пред страшните съдии, те вече са седнали тежко и прелистват дебели томове с греховете ти. Няма ги, какво коварство! Сред толкова празни столове се губя също като душа между своите грехове. Сядам на първия ред. Пред мен блясва екран, а под него посланието „Обичаме Ви“. Чувал съм да казват, че страшните съдии раздават присъди с любов. Съспенса се сгъстява, а дишането зад завесата става по-учестено. Внезапно бял херувим се втурва и пуска видео. После пак изчезва зад тъмните завеси. Черен екран, на който се изписва днешната дата. Денят на осъждане. Очаквам да видя греховете си. Виждам лица на познати грешници. Пристигат с култови реплики и самоирония върху някой и друг греховен навик. Всички са, а това се случва само в дни с галактическа важност. Да, май наистина е ден за осъждане. Херувимът прелита отново и пуска втори клип. Същите грешници слизат заедно по стълбите и после всеки казва някакви думички. Топли и трогателни. Думички, оплетени в едно общо послание. Вече объркано се чудя, къде са съдиите, от които трябва да чуя присъдата си. А ето ги. Силуети излизат измежду завесите и се нареждат от двете ми страни. Никога не съм мисли, че страшните съдии са толкова много, обграден съм от цели 26 силуета. Видеото приключва. Екранът тъкмо угасва, когато хоров възглас разцепва тишината. „Ще дойдете ли с нас…“. Бързам да кажа „да“. В казана, в ада, в тъмнината. Навсякъде ще дойда с Вас. А всъщност става дума само за бал. Лампите светват и виждам усмихнатите лица на моите „грешници“, с които четири години взаимно пощим греховете си.

Благодаря, момичета и момчета. Тази трилър беше най-оригиналната покана за бал, която някога съм получавал.

 

Може би дължа пояснение на тези, на които историята ще се стори твърде мрачна. „Грешници“ е име най ФБ група, тайната група на 12 Г. Откакто открих този дълбоко законспириран факт целият фолклор на 12 Г се върти окол грехове и грешници.

Публикувано в Езиковата, me | Вашият коментар

Каквото и да Ви говорят става дума за любов


54463174_2194474570607149_2848660625557553152_nЗнаете ли кое е най-голямото богатство на учителската професия? Непосветените ще се надпреварват да Ви говорят за малкия работен ден, късите отпуски, растящите заплати. И всички ще бъдат много, много далеч от истината. Най-голямото богатство не е разписано върху хартия, а се ражда в сърцата. Любовта. Някой ще възкликне, че любов има и в други професии. Не и толкова истинска, всеотдайна, трогателна и разтърсваща.

Днес споделих на личната си страница клип, който трогва и вдъхновява. Можех просто да го оставя на вниманието на любопитните, но мисля, че смисълът на случката ще остане недооценен ако не го разкажа. Сюжетът е семпъл като всичко трогателно. Един абитуриентски клас кани класната си на бал. Нищо изключително, нали.  Само, че понякога най-очакваните неща идват по най-неочаквания начин. С нарочно избрана дата. Има ли по-добър ден за изразяване на уважението към една жена от 8-ми март? С десетки червени балони с форма на сърца и буквички от послание. За да е ясно, че става дума за любов. Със закачката на музикалното приласкаване, което кара „избраницата“ да каже „да“. Със затворените стълби към училището за да няма опция за друг отговор. Стил, послание и дързост. Като обяснение в любов на публично място, под погледите на учудените минувачи и слисаните шофьори , трудно задминаващи хорото върху пешеходната пътека. Тъй като съм преминал през подобни случки, знам, че държат влага в очите задълго, оставят спомени завинаги и аргументи, че не си сбъркал попрището. Моменти, които заличават всичко лошо и палят вдъхновение напред.

Поздравления, 12 А за въображението, куража и любовта. Искра настина ги заслужава. Под постингите със събитието на деня прочетох коментар, че това го може само Езиковата. Не съм се замислял, но може би е вярно, защото училището на хълма учи и на любов.

Така, че скъпи приятели каквото и да Ви говорят за учителската професия не се съмнявайте, че става дума за любов.

 

Снимката е на Мария Петрова

Публикувано в Езиковата | Вашият коментар

История за ръждясал вагон и смисъла на подарения живот


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oПреди около три десетилетия бях връхлетян от инцидент, който не остави физически следи, но само за няколко мига отрезви тийнейджърската  ми представа за далечния край на живота. Заедно с още десетина войници бяхме изпратени да разтоварим вагон с военни товари, току-що пристигнал на гарата в поделението. Вагонът беше стар и доста ръждясал. В армията от онова време безопасността на войника беше неглижирана грижа. Вратата на вагона заяде и трябваше да я понасилим. Част от момчетата бутаха от задната страна на вратата, други теглеха в предната част. Аз се бях подредил по средата и натисках с всички сили една дръжка в долната част на металната врата. Тя леко се поклащаше, сякаш флиртуваше с нашия натиск и отстъпваше с няколко сантиметра след всеки тласък. Младостта, усетила победата, натисна с цялата си исполинска енергия. Вратата се разклати, за секунда чух някой да крещи, че пада, Хукнах по най-прекия път, след секунда усетих непосилна тежест върху раменете си и задушаваща болка в изпразнените докрай бели дробове. Последното, което запомних се оказа тъп удар в тила. Съзнанието се завърна с включване на слуха. Чувах тревожни викове да се съмняват дали дишам. Първите вдишвания бяха много болезнени, но ми донесоха радостното осъзнаване, че съм жив. Усетих няколко чифта ръце да ме вдигат и едва тогава успях да видя ужаса изписан на лицата на останалите момчета. Повече от 15 минути не можах да се изправя, сякаш бях закопчан с огромна скоба в кръста. Този ден младостта и късмета се оказаха най-силните ми съюзници. По-късно научих, че тежащата няколкостотин килограма врата се беше измъкнала от релсата, по която се плъзга и беше паднала върху основата си, преди да се наклони и да ме захлупи. Стоварила се е върху мен точно, когато раменете ми са докоснала горния ръб. Десет секунди по-късно щеше да пречупи гръбнака ми. Един голям болд се беше забил между двете раменни кости. Десет секунди по рано щеше да е пробил тила или главата ми. Десетките млади и здрави ръце бяха поели тежестта миг преди металната врата да ме повали по очи. Без тях огромното желязо щеше да ме смачка. Лекарите в лечебницата и болницата, където бях пратен за обстоен преглед, определяха късметът ми за уникален. Измъкнах се от премеждието с няколкодневни болки в кръста и една разкъсна рана на гърба. Снимките показаха, че няма нищо счупено, пукнато или натрапено.

Още тогава, когато лежах в болничното легло започнах да разбирам, че от деня на инцидента живея втори живот. Подарен от сила свише. Късметът съвсем не е всекидневен жест на съдбата. Мнозина не са избрани за да го получат. Постоянно се случват инциденти с трагичен епилог. Загледан в бялата тишина на стаята в лазарета си дадох сметка, че смъртта може да бъде неканен гост и никому не е гарантирано дълголетие. Бях получил шансът да изживея още дни и самото осъзнаване на факта беше като обет, че ще живея всеки следващ ден смислено. Честно, свободно и с любов. Някой горе ми беше показал, че ме обича, щом ми върна живота. Други долу ми подариха любов като не допуснаха вратата да ме смачка.

Вече три десетилетия се опитвам да живея дните си в обещаната почтеност. Съдбата ме прати в училище и понеже подозирам, че в живота няма случайни неща, най-вероятно е трябвало точно така да стане. Не знам дали това е изпит за волята ми да следвам обещанията, дадени в онази болнична стая. Знам, че ако с оцеляването ми тогава ми е възложена някаква мисия, всеки ден трябва да бъде послание. След две-три минути лутане между живота и смъртта се върнах с издълбани в душата скрижали. Върнах се свободен от страх и способен да откривам ежедневно десетки поводи за любов. Та от тогова  се опитвам всеки ден пазя две житейски ценности – свободата и сърцето си способно да обича. И да ги предавам на децата, с които съдбата ме среща.

За тази история си спомних вчера, когато мотото на деня бяха свободата и любовта. Написах я днес, защото съм убеден, че мечтата да бъдеш свободен и потребността да обичаш трябва да бъдат житейски смисъл, а не емоции по повод и в конкретен ден.

Публикувано в me | Вашият коментар

Барутлии сме в Ловеч, бива ни да рушим


mostlovech1Днес електронната система на общинския съвет в Ловеч се оказа недостъпна. В късния следобед научих, че причината е саботаж от уволнен служител. Дали в гнева си или като отмъщение изтрил цялата база с данни. Пред няколко седмици бе установен друг опит за вредителство и нерегламентиран достъп до информационната система на общината. Появиха се информации, че е осъществен от общински съветник, подпомогнат от общински служител. Долу-горе по същото време местен депутат се опитваше да попречи на приемането на бюджета, тиражирайки лъжлива информация за стойността на един изработен от бившия кмет проект. Две години по-рано бе проведена мащабна кампания с пасквили и лъжи за да бъде дискредитиран управител на общинска фирма и така да бъде настроено общественото мнение за неговата смяна. Всекидневно в броящите се на пръсти местни форуми срещам просташко поведение на неуважение към опоненти, невъздържани обиди и лъжи като единствен инструмент в спорове без аргументи и манипулации със силно накърнена истина.

Барутлии сме, бива ни във взривовете, макар символа на града, Колюфичевият мост, да е метафора на градежа и обединението. Като във вица, който разказва, че в ада пред казана на ловешките грешници нямало пазач, защото ако някой тръгнел да излиза другите го връщали обратно. Няма как да не се съглася, че мат’риалът е много важен – от него зависи и възхода и позора.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

Ако любовта напусне училище…


silhouette-3685065_960_720Отмина деня на шумното честване на любовта. Както писах в скорошен пост никога не съм разбирал въодушевлението да засвидетелстваш любовта на точна дата. Защото любовта е много по-голяма за да бъде побрана в доза романтика или няколко мига еротика. Любовта не може да бъде опакована и в най-разкошния букет, не може да бъде нарисувана и върху най-красивата картичка. Най-красивото бижу не може да достигне блясъка и, най-пленителният шоколад не може да се доближи до сладостта и.

Думата ми е за любовта като всекидневно чувство и животворяща сила.  Животът е пълен с причини да обичаме. Няма съмнение, че съм късметлия съдбата да ме прати на житейско поприще, където любовта е като канава, върху която рисувам всеки ден. Няма друго място като училището, където да кипи толкова любов. Няколко пъти съм разказвал историята на моето случайно попадане на учителското поприще, което изненадващо се оказа влюбване от пръв поглед. Ако човек не може или не се научи да обича обикновени си тръгва. Остават влюбените. В училище любовта е като паспорт, без който не може да се премине най-важната граница, тази която брани душите и сърцата на децата. В техните чисти души и открити сърца се допускат само способните да обичат. Училището е една безкрайна върволица от идващи и заминаващи деца. Влюбваш се постоянно в нови и нови хора без това да се брои за изневяра. С годините разбираш, че сърцето няма лимит и побира още една група хлапета и още една група хлапета… Същото сърце, което те приспива и буди с мисълта за хлапетата или те подтиква да правиш нелогични неща като например да лепиш коледни пожелания по класната дъска. След време хлапетата порастват и си тръгват и както бях писал отнасят парченца от това сърце. Споделял съм, че няколко пъти исках да си тръгна от училищното образование, но ме връщаха децата и тяхната любов. А тя понякога е наистина ураганна. Разнежващото удоволствие довчерашни тийнейджъри да трогнат с думи и жест душата ти и да те засипят с любов по техния начин. Честна, директна и истинска.

Поне така беше докато имаше директно общуване. После половината живот се премести в интернет. По-голямата част от общуването във Фейсбук, а вместо живи очи все по-често започнаха да ни гледат погледи от Инстаграм. Любовта си припозна емотикони и започна да се подписва със сърчица. Може и отдавна да се е случило, но аз наскоро осъзнах, че любовта е започнала да изтича от училището. Като някакъв спукан ретро балон. Непотребен на поколението, което живее виртуално. Общува виртуално. Може би обича виртуално. Самоуверено и самодостатъчно. И любовта май заболя. От неискреност, лицемерие, лъжи… Струва ми се, че любовта изгуби способността да слуша и чува, да разбира и уважава, да споделя и подкрепя, да се кълне в приятелството. А болната любов напуква душите. В пукнатините започват да никнат плевелите на безразличието. Колелото на живота не познава застоя. Едни млади хора ме научиха да обичам, други да страня от силните чувства. Аз съм схватлив, но какво ще стане с училището ако го изпразним от любов?

 

Публикувано в образование | Вашият коментар