По-страшно от насилието е само безразличието

Вчера един клип с агресивна саморазправа в ловешко училище провокира оживени дискусии. Саморазправата на момиче със съученичка, съпроводена с истерични крясъци и заплахи несъмнено изглежда плашещо. За съжаление подобни сцени се случват в училищата и понякога завършват и с по-тежки последствия. Да, агресията няма място в училище. Знам, че учителите възпитават отношения на приятелство и толерантност. Само, че децата са продукт на социума, в който порастват. С всичките му екстри, които в редица случаи внушават силово налагане на интереси и безнаказаност. Убеден съм, че училището ще реагира достатъчно строго, дори мисля по-строго отколкото се налага. Сигурен съм, че РУО вече е започнало проучване на случая и ще вземе необходимите мерки. Надявам се социалните служби също да се намесят, защото тези деца имат нужда от работа с психолог.

Не познавам замесените деца, нито съучениците, станали свидетели на разпрата. Но има нещо, което ме шокира повече от агресивната размяна на удари и крясъците. Апатията, безразличието на съучениците. Видимо в стаята има поне десетина други деца. В минутите на насилие всички се отдръпват сякаш за да осигурят арена за някакво зрелище. Никой не прави опит да разтърве побойницата и жертвата, нито пък да извести дежурен учител, който да сложи край на сблъсъка. Нещо повече. Когато битото момиче напуска стаята децата избухват в смях. Като хора, които са гледали поредното действие на познат спектакъл и щедро одобряват с възгласите си главната актриса. Това вече е страшно. Децата приемат агресията и боя за нормално средство за уреждане на взаимоотношения. Изглежда, че самите те не осъждат насилието. Не проявяват солидарност и загриженост към другарите си. Защото в ситуация на необуздани нерви има реална опасност от нараняване. Хайде да бъдем честни. Бой в училище имаше и когато ние бяхме ученици. Но винаги потушавахме конфликтите и разтървавахме афектираните. Държахме се като приятели и ни пукаше за съучениците ни. Спомням си, че така ни учеха вкъщи. Да, страшно е да виждам деца, които се смеят над побой между съученички. Деца, които са безразлични към страданието или унижението на другарчето. Деца, които се страхуват. Вече писах, че те са продукт на социума. Възпроизвеждат това, което виждат край себе си или слушат в разговорите на възрастните. Утре те също ще пораснат. Дали ще възпитават нещо различно от това, което сме възпитали в тях? Не мисля. И се притеснявам.

Advertisements

Ловеч продължава да чупи демографски рекорди, но всичко е точно…

Поисках официална справка за броя на родените деца през 2017 година в ловешката болница. Само 209! В същото писмо ми отговарят, че в регистъра на населението през 2017 в Ловешка община са записани 301 деца. Дъно! Невиждано дъно! През 2009 година са били 436, за 2010 – 372, 2011- 415 година по-късно 420. През 2014 и2015-та са 338. Бас държа, че през 2018-та няма да стигнат и 300.

Държа друга официална справка на община Ловеч , според която 15-20% от децата за всяка от годините са с настоящ адрес в други общини или чужбина. Казано без заобикалки техните родители са се преместили да живеят другаде заедно с децата. Сигурен съм, че с толкова ще намалеят и записаните дечица в регистъра за 2017 година.

Днес минах край детска градина и две училища, в които текат сериозни ремонти. Сградите изглеждат модерно, а скоро такъв вид ще имат и дворовете. А как ще напълним опустяващите занимални, класни стаи и чудесни спортни площадки? Сега разчитаме на 250-280 деца в детските заведения и началните класове. Само след няколко години ще бъдат 200-220. После ще намалеят под 200 и само Господ може да знае до къде ще продължи безумието. Децата за първи клас вече не достигат. Училища са разклатени, директори и учители се гледат с подозрение и разменят обвинения. И това е само предупреждение. Защото когато броят на децата се капсулира в едва десет паралелки ще рухнат училища. Не едно, няколко. Ще ми се да бъркам, но развръзката въобще не е далеч.

На фона на тази картина административното спокойствие направо изумява. В актуализирания документ за изпълнение на плана за развитие на Община Ловеч четем тежки констатации. Например, че възрастовото съотношение е фактор за бъдещо непълноценно социално-икономическо развитие или  пък това, че лошото съотношение между населението на границата на пенсионната възраст и онова, което тепърва ще започне работа е потвърждение за бъдещи значителни предизвикателства при осигуряване на кадри и експерти за развитие на икономиката, предприемачеството и инвестициите. Въпреки евфемизмите  оценката е плашеща, но въобще не достига до най-важните кабинети в местната власт.

Лично аз се уморих да слушам лозунги и празни обещания. От последния път, когато ми обещаха демографски мерки и програма измина повече от години. Нито ред, нито стъпка и съвсем логично ситуацията е още по-лоша. А местната власт все така не осъзнава, че докато не покаже желание за истински действия е пасивен съучастник в демографското съсипване на Ловеч. И когато говоря за действия нямам предвид несериозни мерки като финансова премия за всяко новородено. Имам предвид мерки с добавена стойност като преференции за младежки бизнес и предприемачество, кардинална промяна в икономическата визия с приоритет за високите технологии и модерните производства и услуги, прозрачна бизнес среда, качествено образование, гарантирано здравеопазване.

Човешкият потенциал е всичко. Работна сила, потребител, ресурс за икономическо възраждане. Загубата на демографски ресурс е най-страшното, което може да сполети една община, град, общност. Винаги, когато виждам местна власт да прахосва демографски ресурс ме нападат много въпроси. Най-безобидният е дали на някого му пука какво ще представлява Ловеч след 5, 10 или 20 години?

Щуро племе

„Щуро племе“ е заглавието на пиесата, играна от тазгодишния абитуриентски випуск на Езиковата. Докато гледах постановката си мислех, че може би е и метафора. За тези чудати млади хора, които обитават хълма, който си общува с Хисарлъка и крепостта, надвесен закрилнически над Вароша. Само щури хора могат да пазят десетилетни традиции, да крадат часове за упорити репетиции , да горят в желанието да направят нещо свое, нещо общо, нещо различно, на което ще остане само един възможен щемпел „Випуск 2018“. Само щури хора могат да се пробват така хазартно в нещо, което никога не са практикували –актьорската игра. Естествено Господ обича щурите (не виждам разлика със смелите) та точно затова само щурите могат да успяват така безапелационно. Докато гледах си мислех и още нещо. Ако тези хора от хълма не бяха толкова щури нямаше да има нито магията, нито духа.

Актьорските превъплъщения на порасналите пред очите ми деца винаги носят наслаждение. „Щуро племе“ е един много силен спектакъл. Нямам скала за оценки и не желая да го сравнявам с десетките спектакли, които съм гледал през годините. Всички са велики и неповторими. Та нали се играят от различни актьори. Всеки носи духа и остава визитка на своя випуск. Всеки спектакъл е раздаване до последната капка любов, заседнала в сърцето. Всеки е възторг и усещане за покорен връх. Всеки е ударна доза наркоза, която ще остави доживотна зависимост от това училище. Пиесата, сцената, аплодисментите са сред най-истинските прозрения за смисъла да си езиковец.

Пиесата размива граници и сплотява. Среща хора, които почти не са се познавали през годините, открива приятелства. През месеците на усилени репетиции всички са випуск, след финалните аплодисменти всички са Езикова. Сигурно мнозина се втурват в авантюрата на театъра с желание за лична изява, но в деня на премиерата са отборни играчи, потиснали егото в полза общия успех.

Поне половината от „щурото племе“ съм срещал в часовете си през последните четири години. Познавам добре техните качества и способности. Но винаги се удивлявам, когато ги видя толкова зрели, различни, отдадени в своите роли. Сакаш заключен талант е пуснат на свобода и иска бляскаво да се покаже. Твърде малко от моите познати играеха на сцената себе си. Повечето бяха в съвсем различна кожа. Въпреки това всички бяха блестящи. Въздействащи превъплъщения, постигнати под строгата режисура на Слава Георгиева. Перфекционист, който поставя запомнящи се пиеси вече повече от десетилетие. Всяка година си мисля за нейното забележително умение да извлича максимум талант и любов от душата на своите аматьори – театрали.

По време на пиесата направих много снимки и запечатах вълнуващи сцени. Най-трогателни са тези от финалния поклон. По лицата на всички се чете щастие. Випуските се сменят, на сцената са различни актьори, но щастието по лицата е същото. Толкова месеци усилия, усърдие и може би лишение заради това щастие. Не е ли чудовато и посилно само за щури хора Да , щуро племе обитава хълма. Щуро в своите стремежи, мечти и радости.

Ако сте пропуснали поредния езиковски спектакъл, не повтаряйте грешката след седмица. Все по-малко възможно е да се видят толкова вдъхновени млади хора, които оставят сърцата си на сцената. Спектакълът е трагикомичен, а отличната игра на младите актьори прави зрелището истински вълнуващо.

Езикова. Едно име, татуирано завинаги върху хиляди сърца!

Писал съм толкова много статии за Езиковата, че през погледа на страничния наблюдател вероятно изглежда дразнещо. Даже са ме питали не ми ли омръзна и дали не преигравам. Не, нито с мисъл, нито с чувство. Езиковата е най-хубавото нещо, което ми се е случило откакто се върнах в Ловеч преди 26 години. И как иначе, след като 24 от тях са изживени с делниците и празниците на дикисанския хълм. Ето утре пак е празник и както винаги сядам да пиша в навечерието на петъка, който събира стотици жени и мъже от различни краища на България, от различни страни на Европа, от различни континенти по света. Хора от целия спектър на поколенията – от буйно млади до достолепно побелели. Всички татуирали името на своето училище върху сърцата си. Всеки носи различно име, но една и съща любов. Обединени от общност, която толкова прилича на клуб на благословените да попаднат във вдъхновяващо училище и да попият от магията му през прекрасните тийнейджърски години . Толкова разбираема е емоцията от уникалния ден на поредното събиране. Невъзможно е да си учил на хълма и да не отази гимназия станеш езиковец.

Поразителното е, че тази общност може да те вдъхнови, допусне и приеме дори когато не си тийнейджърски свързан с нея. Щастлив съм, че съм сред благословените да то усетят.  Моята първа истинска среща с Езиковата не е на чина в подготвашката класна стая. Срещнах я като млад двадесет и седемгодишен учител. Силно респектиран, малко уплашен и много любопитен. В началото бях горд, че съм учител в най-доброто училище. Скоро осъзнах, че съм попаднал на уникално място и започнах да заменям гордостта с други, далеч по-пълноценни чувства. Възхищението от невероятно умните деца, с които ме срещаше всеки учебен час, вдъхновението от здравите традиции, удовлетворението от учителската професия, амбицията да възпитавам добри хора. Аз учех децата на география, те ме учеха на езиковска емоция. В онези години учителската работа беше мизерно заплащана, но аз се чувствах богат със знанията, усмивките, радостите, мечтите, успехите на децата. Децата ме въвлякоха в общността, а истински потънал в нейната бездна се почувствах след като изпратих първия си клас. От дистанцията на времето осъзнавам, че тази гимназия ми взе младостта, енергията, много от мечтите, но  ми даде двойно.

Езиковата ме научи на дух. На усета, че съм част от цялото и на великодушието да отдавам себе си за цялото. Научи ме на смисъла на традициите, които преминават като здрава нишка през поколенията и създават уникалното усещане за идентичност и приемственост.

Езиковата ме научи на общност. Да споделям успеха и провала със своите колеги или ученици. Да се чувствам част от малката общност на собствения клас, на фестивалната общност на випуска, на голямата училищна общност.

Езиковата ме научи да споделям любовта с децата. Да ги разбирам, подкрепям, насърчавам с любов. Да се радвам на тяхната любов, независимо от причудливата форма, под която я показват. Защото общност се създава и пази с любов.

Езиковата ме научи да мечтая. Да гледам към високите върхове и да се стремя да изпращам към тях децата.  Да желая моето училище и моите деца да бъдат сред най-добрите в страната. Да скачат високо на състезания и олимпиади, да бъдат победители в кандидатстудетските кампании.

Езиковата ме научи да вярвам. В думите, постъпките, намеренията на децата. Да се доверявам на почтеността, справедливостта и достойнството.

Езиковата ме научи да бъда учител. Да уча на наука, но и на човещина, да изисквам знания, но и честност, да се радвам еднакво на високите постижения и човешките качества, да оценявам познаването на учебника, но и да поощрявам свободата на мислене, да приучавам към зачитане на правилата, но и да прощавам признатите грешки.

Езиковата ме научи да бъда приятел. Често казвам на дванадесети клас, че ги изпращам като завършили ученици, но ги очаквам обратно като приятели. Научи ме да окуражавам мечтите, да подкрепям полета, да се радвам на успеха, да утешавам несполуката. Научи ме да не предавам при никакви обстоятелства и на никаква цена.

Времето татуира върху сърцето ми буквите ЕЗИКОВА. Моето име за общността, която сега споделям със стотици,  хиляди хора, пръснали се по различни кътчета на страната, в различни страни от Европа, на различни континенти. С някои от тях имам общи спомени, с повечето времето ни е разминало, но училището на хълма ни е научило да обичаме силно, да вярваме смело, да мечтаем дръзко. Ние сме от различно време и възраст, но от една и съща порода и това ни прави приятели отвъд годините и поколенията.

Какво му трябва на един празник за да бъде светъл?  Щастливи срещи, изплували спомени и няколко стотин сърца, татуирани завинаги с една и съща общност.

Честит празник, приятели от Езиковата!

Довиждане, Пастире!

Хората правят историята. Само дух и традиция не стигат. Нужни са и личности, които носят духа и  осмислят традицията. Научих го от четвъртвековната си работа в ловешката езикова гимназия. Животът следва бесен график, годините се въртят като кадри от късометражен филм. Моят филм в гимназията започна през 90-те години на миналия век. През неговите сцени преминаха толкова много хора, които напоследък по волята на Небесния сценарист започнах да изпращам в неизбежната пенсия. Тези хора бяха част от моята младост, част от моята езиковска история, част от онзи екип, с който деляхме успехи и ядове, амбиции и разочарования, делници, а не рядко и празници. Когато преди няколко години колеги започнаха да си тръгват на групи, тихо и мълчаливо,  почувствах тъгата, която остава след тях. А всички те заслужаваха оглушителни аплодисменти. И започнах да пиша  аплодисментите, вероятно не толкова шумни колкото ми се иска, но със сигурност мои и искрени. Реших моят начин да ги изпроводя към пенсия да бъде с няколко думи на лична благодарност и топлия спомен, с който ще пазя образите им.  Днес дойде реда на поредните думички за сбогуване.

С един специален човек. Убеден съм не само за мен. Дълго търсих асоциациите за заглавие. Каубой, апостол, будител, дори гринго. Всички му отиват. Те са като слоеве, наслагвани през дългия период, в който съдбата го прати да бъде учител в Езиковата. Дойде като каубой, чиято необуздана духовитост стреляше истини и остроумия във всяка ситуация. Двадесет и няколко години назад беше все още бохем и купонджия, душа на всяка компания и разговор. После изживя един от най-невероятните духовни преломи, осенен от вярата. Някак неусетно се превърна в апостол на духа, справедливостта и най-човешките ценности. Имаше толкова моменти, в които беше истински будител на страхливото и приспано съзнание. За едни се оказа водач, но за други чужденецът на хълма, същински гринго в една мнителна общност.

Преди всичко и най-вече беше учител. С голямо „У“,  колкото вдъхновението, което запали в умовете на много млади хора. Стотици момичета и момчета, които първо се страхуваха, после го харесваха за да достигнат до благодарността, което остава за цял живот. Беше строг и респектиращ, възпитаваше дисциплина, старание и трудолюбие. Най-преките пътища към качественото изучаване на английски език. Същевременно вдъхновяващ ерудит с еднакво дълбоки познания в английския език, литература, музика, история, философия, религия или човешките отношения. Гарнирани с прословутото чувство за хумор, което превръщаше страха във вдъхновение, а респекта в любов. Завършилите го възприемаха като емблема и колорит. Може би затова веднъж един младеж ми сподели, че след Жоро училището няма да бъде същото. През дългата си кариера в езиковата гимназия на два пъти пое задълженията на класен ръководител. Първият клас бе съставен от 24 (и двама младежи) тийнейджърки, които почти го боготворяха. Вторият беше труден и разнороден, но с такт, постоянство и честност спечели сърцата отново. Дотолкова, че една от госпожиците от сцената по време на празника се поклони публично на човека, превърнал се в приятел и баща за класа.

Съдбата му отреди да бъде синдикалист № 1 в гимназията. Беше неуморен борец за правата на всеки колега. Мотор на диалога с ръководството, издигнал високо социалния статус на учителството в гимназията. Толкова щуротии сме правили с него през годините. Като писмото, адресирано да кмета, в който го обявявахме за нежелан на първия учебен ден, защото не бе изпълнил поет ангажимент. Или дръзкия отказ да подпишем поръчковите обвинения на един ревизор. А всички онези щуротии през учителската стачка. Жоро бе опората, без която стачката нямаше да издържи нито в гимназията, нито в Ловеч. Казвал съм го и друг път – човекът, от който се учех на синдикализъм, гражданска доблест и смелост.

След него ще останат не само истории и митове, но и събития, отклонили хода на историята. Неуморно повтаряше, че Езиковата трябва да си спомни забравената история на американския девически колеж. Припознахме я и сега се гордеем с нея. Нямаше да е възможно без неговия жар и упоритост.

Жоро беше наистина пъстроцветен и вулканичен. Гневен и решителен, смирен и дипломатичен, мъдър и убедителен, безразсъден и заразителен. Един от тези, които се превърнаха в символи и стожери на съхранения авторитет на гимназията във безвремието на прехода и промените. Човек, който обичаше по своя различен начин и ловко отключваше всяко сърце за да остане там за дълго.

За мен беше приятел, съветник, не рядко гуру. За децата отличен учител, който между редовете на английския възпитаваше достойнство, честност, смелост, граждански кураж и човечност. За колегията стълб и покровител. За училището късмет и благословия. Един духовен пастир, замечтан в светлината.

Ще бъде банално да кажа, че от хълма никой не си тръгва завинаги. Поне докато живее в спомените. А те са пръснати на стотици парченца по различни краища на България и света. Но нали това е Езиковата – една отнесена в спомените легенда. О утре сред легендарните герои ще има място с неговото име – Жоро Пърликов.

Затова не ти казвам сбогом, а само довиждане , Пастире!

За мен, за нас беше чест да работим и да се учим от Георги Пърликов!

Възкресение

Великден е. Време за размисъл. С риск да обидя някого не е време да се фукаш с яйцата или козунаците си. Те са част от ритуаликата. Яйцата и козунаците са символи и почит към Възкресението и Спасителя.

Начетох се на възкресенски поздрави. Похвално е, макар че част от тях са едва ли са писани от вярващи хора. Християнският възкресенски поздрав не е актуално клише, което да се вмъкнем в контекста на деня. То е поздрав на радост и вяра.

Винаги стигаме до вярата. Днес прочетох и постове с язвителна ирония за всеобщата размяна на възкресенски поздрави. Питам се подобни хора какво точно празнуват? Може би гастрономията и култа към трапезата, отрупана с великденски вкусотии.

Вярата е личен избор, а християнският катехизис интелектуално усилие. Най-вече светъл ум и чисто сърце. Възкресението е най-великият символ, който отива отвъд есхатологията и докосва нашето жалко материално битие. Защото Възкресението ни учи на смирение и любов, добротворство и благословия. Спомня ни, че битието е тленно и си струва до го изживеем човеколюбиво и добротворно. Не толкова за да спасим душите си сред неизбежната утрешна смърт, а за да ги възродим в грешните дни на земния си живот.

Христос възкресе за всички. Всеки от нас решава дали да се докосне до благодатта на Възкресението.  Дали да следва посланието на Спасителя.

Христос Воскресе!

Истории от хълма: моите класове (първа част)

Април е време за празници. Един от тях е празникът на Езиковата. Обичайно идва в средата на април с така чаканите срещи. Някои ознаменуват поредните пет години от завършването, други са без повод, просто среща на приятели. Някогашните училищни класове се събират в по-пълен или по-рехав състав. Мнозина считат, че „черешката на тортата“ в празничния ден е пиесата на абитуриентския випуск. За мен са срещите с моите класове. Може и да прозвучи абсурдно, но класното ръководство е от най-незабравимите неща, сполетели ме в Езиковата. От него ми останаха неизбледняващи чувства, топли спомени и приятелства. За почти четвърт век завърших пет мандата като класен ръководител, а в момента превъртам шестия. Винаги съм признавал, че имах невероятния шанс да ми се падат готини класове. Еднакво силни в училище и на купоните

.Бях завъртял едва една година в гимназията, когато Виолета Радева реши да ми възложи класно ръководство. На най-добрия клас, в който бяха събрани доста деца от семейства с обществени позиции и претенции. По-късно разбрах, че е имало съпротива срещу моето назначение. На 28 години, без всякакъв опит трябваше да поема отговорността да водя по стъпалата на израстването деца едва 13 години по-малки от мен. Дните преди 15-ти септември и срещата с класа бяха наистина трепетни. Няма да забравя с каква грижа подреждах класната стая, броях столовете и масите. В първите седмици ги обливах с грижовност до втръсване. От тогава ми е останал споменът за една смешна история. Разбрах, че Силвия е имала някакъв здравословен проблем и веднага хукнах да видя какво става. Само дето все още не ги познавах и представа нямах кое е момичето с това име. Затова попитах за състоянието първия който срещнах (Георги Велев), а той небрежарски ми отвърна „Ей там има една Силвия можете да я питате“. Магнетизмът на младостта топи предразсъдъците. И да е имало поставени прегради помежду ни, те рухнаха само за няколко месеца. С тези вдъхновяващи момичета и момчета изживях много неща за първи път. Първата хижа с първия инцидент. Още си спомням счупената ръка на Мими след безразсъдна игра на пого и липсата на каквато и да е първа помощ. Всъщност единствените незаспали в този час бяха гостите в близкия ресторант, чийто пиян управител ме разпитваше, дали момичето ми е съпруга. Първият и единствен засега урок пред национален експерт. Боже, какво невероятно старание проявиха децата за да се покажа в най-добра светлина. Първата класова щуротия, демонстративно бягство от часове, защото в училище било студено. Първата организация на фестивал, защото тогава все още те бяха ангажимент на „Е“ класовете и аз безрезервно подкрепях всяка приумица на Вен, Галя, Мартин и компания. Първите мои ученици заминали със стипендии за Америка (Велев и Гети).  Първото идване вкъщи. Не се забравят тези 21 един души събрани на някакви си 16 квадрата. Първото изпращане, след което ми беше адски тъжно, защото не ми се разделяше с 23 рози (подариха ми букет от червени рози, като на листите бяха изписани имената на всеки от тях). Първият бал, от който е останал спомена за Дани, смело крачеща боса към съществувалата тогава дискотека „Осъм“. Първата голяма любов, която ме умилява и до днес. А догодина ще чукнем две десетилетия, откакто се разделихме!

С втория клас беше малко по-лесно. Вече имах опита на един осъществен гимназиален цикъл. Клас, в който имаше всичко. Невероятни умове и по-лежерни към знанията хора, бунтари и беладжии, лидери и индивидуалисти. Въпреки това един от най-сплотените и единни класове. А силната връзка помежду води и до днес на всяка среща повече от двадесет души. От този клас са останали спомени сякаш огледални с първия. Хижите. Как да забравя на една от тях дългия и нервен спор за дискотека „Фламинго“, забранена от мен и толкова желана от тях. И в контекста гневното тропане с крак на една днес прекрасна журналистка, която повтаряше превъзбудено „ ще отидем пък“ . И наистина отидоха, поради което си тръгнахме сърдити на другия ден.  Или римейка на „студено е в училище затуй си отиваме“. Този път последвано от нервна родителска среща, на която мамите настояваха да извиня отсъствията на децата им. Е, не ги извиних. Пак в епицентъра на фестивалната организация, този път в кризисен формат. Единственият фестивал проведен извън училище, в една кинозала. А лидер на спасителния екип, нагърбил се да намери решение беше Иваничка. Между тези два класа имаше някаква духовна форма на приемственост, която всъщност намери само една материална изява. В един час на класа гостува Вен, която представих като лауреат на националната олимпиада по български език и литература. Завинаги ще помня как в края на часа Оли възхитена от каката каза, че иска да бъде като нея. Е, днес Уляна е дипломирана актриса и популярно лице от телевизионния екран. С този клас също ми се случиха неща за първи път. Забележителните класови купони за Коледа и края на учебната година.  Първият и единствен случай, в който оставих класа си през последната година. Въпреки, че решението бе взето от други и до днес съжалявам, че пропуснах най-страхотната година с класа си. Единственият клас, който не изведох след последния училищен звънец, въпреки настойчивите покани на децата. Първият бал, проведен извън Ловеч, на Боровец. И любовта беше като за първи път. Все тъй силна и до днес. А след две седмици се събираме за да отбележим петнадесет години от раздялата схълма.

Третият беше истинско изпитание. Получих го с етикета „проблемен“  и с оправданието, че му е нужна здрава мъжка ръка.  Колко ли пъти трябваше по спешност да отивам в училище, защото питомците са скандализирали някого с постъпка. Често бях срещан от някоя възмутена госпожица, която да ми се оплаче, че съзвездието герои си прави дебелашки шеги с нейна приятелките. Първата щуротия се случи няколко месеца след запознанството ни, когато каре звезди изработи телефонна бомба в училище. Няма да забравя многочасовото разследване, което проведох и партизанското мълчание на четворката бомбаджии. Скоро дойде втора буря. Най-голямото шило в класа се беше опитало да унижи съученичка, сваляйки анцуга и в час по физическо. Предложих на момичетата реципрочно наказание за виновника, да го издебнат и да му организират същото унижение като женско отмъщение на двора пред всички, което една духовита госпожица отхвърли с убедеността, че „тям няма нищо, което си струва да се покаже“. Спомените ме връщат пак към срочните и празничните купони и хижите, малко на брой, но наситени с разтърсващи емоции. И пак фестивали, но този път с една вечна победителка, Нели. Но безмилостният класен не позволяваше скатаване дори за звездите. Така от онова време ми остана вината за сълзите на Нел, която въпреки моите ограничителни заповеди да репетира по време на учебни занятия  спечели отново надпяването на сцената. И с този клас ми се случиха събития за първи път. Първият случай, в който мой клас имаше срочни двойки, които достигнаха рекордните 21 в единадесети клас. Първият случай, в който наказах ученици с отстраняване от училище. Не един, трима за фалшифицирани бележки и натрупани неизвисени отсъствия. Единият младеж се ползваше със солидни протекции и трябваше с часове да отбивам опитите да бъда омилостивен на специално организирана вечерна дискусия. Останах непреклонен, но и получих подкрепата на директора, който спази обещанието си от времето, когато ми поверяваше класа, да ме подкрепи при всяко мое решение. В този клас пламна първата любов в класа, която след години прерасна в семейство между Милена и Любо. Този клас беше първият, който успя да ме излъже и заведе на дискотека няколко дни преди изпращането. За каузата изтърпях няколко часа чалга в модния тогава „Версай“. В този клас едно къдрокосо момиче избухна в сълзи от раздялата, уплашена, че „никой повече няма да ги разбира като мен“, а друго беше плакало цял следобед в пансиона от страх, че рухва познатия свят и се хвърля в новото и неизвестното. Не помня успокоителните думи, но знам, че и на двете казах, че най-хубавото в живота им предстои. Вярвам, че са се убедили. Едната днес е успешен маркетинг мениджър и писател, а другата гради живота си в Италия. Години по-късно са останали весели реминисценции от щуротиите, но нито капка яд. За сметка на това отново много, много любов. Като за първи път. Тези мои класове ме научиха, че всяко влюбване може да е първо, и че сърцето е достатъчно голямо за да побере десетки същества. Порасналите деца от тези три класа са вече зрели хора, достигнали или прехвърлили 30-те години на жизненото поприще. Имат своите успешни кариери, мнозина са създали семейства и носят отговорностите на майки и бащи. Изкачват позиции и житейски върхове. Но си остават моите деца, откраднали по четири години от живота ми, напълнили сърцето с любов, душата с удовлетворение, а паметта с ярки спомени.