Оцеляване и оскотяване, така е в България…


poza_6trausЧета, че се връщат българи от чужбина. Нямам идея дали се връщат. Знам, че продължават да заминават. И не мисля, че за това има персонален виновник. В България вината отдавна е пандемия. Болни сме от вина, ама не го признаваме. Ето преди дни момче беше съблечено от група хулигани в градския транспорт на София и нито един пътник не се притече на помощ!  Мога да си представя колко от тези хора вкъщи и сред приятели се възмущават, че държавата не си е на мястото и допуска престъпници и политици да деребействат народа. А когато пред очите им се извършва насилие са по-смълчани от държавата. Тази малка, събрана по волята на случайността, общност няма смелостта да защити справедливостта, когато е накърнена от група хлапаци. Е как тогава да очакваме, че всеки от тези хора ще има дързостта да се противопоставя на неправдата, упражнявана  от хора, закриляни от власт и пари или практикувана от прокуратура, съд и държавни институции! Този младеж още в крехка възраст вече е проумял, че може да се чувства беззащитен изоставен  в най-големия град, на публично място, обграден от българи. „Това е България“, резюмира шофьорът, също толкова безучастен колкото и останалите граждани.

Е, от тази България бягат младежите. Настина не знам колко точно се връщат. Но чувам мотивите на тези, които се готвят да заминат. Миналата седмица дискусия за демографските особености на един от икономическите райони в България неусетно прерасна в дискусия за социалните несправедливости, които младите хора виждат в страната. Възмущението премина през покровителството на институциите за определен етнос, липсата на законност и възмездие за престъпленията, корупционните предимства за некадърните  за сметка на способните. Думата дойде и за обществото, което се помирява с всичко това. Попитаха дали е чудно, че не искат да останат в България. Споменаха, че щом тук няма държава и общност няма и бъдеще. Предполагам, че младежът от автобуса също трудно ще намери причини да остане. А такива печални истории за обезверено младо поколение се съчиняват всеки ден, къде ли не в България.

Не търсете конкретен виновник. Вината е като пандемия. По вирус е достигнал душата на всеки.  Нима има конкретен виновник за малодушието на възрастните от автобуса? Оцеляване и оскотяване. От тях се храни всяка арогантност и те разяждат държавността. За съжаление така е в България.

Публикувано в общество | Вашият коментар

Езиковата е вечното вчера!


IMG_20200213_171257Клетвените думи бяха монтирани преди два дни. Една идея на Галя Иванова, подкрепена безрезервно от ръководството на гимназията. В късния следобед успях да открадна няколко снимки и естествено веднага ги показах на многобройните езиковски приятели. На другия ден заваляха сърца. Снимката беше споделена стотици, може би хиляди пъти с лаконичен, но изразителен коментар – червено и пълно с любов сърчице. Постовете се разпространяваха като епидемия, а сърчицата почти изместиха традиционните харесвания под снимката. В деня на любовта наистина се отприщи любов, но породена от нещо далечно от модерния валентински повод. Понякога случайността подрежда така майсторски датите. На 14-ти е денят на любовта, а на 15-ти – денят на Езиковата.  А любов е другото име на Езиковата. Всъщност 15.02 е един от дните на гимназията. Този, на които преди 70 години е бил първият учебен ден на новосъздаденото първо смесено езиково училище в България. На същото място и в същата база, където две години по-рано е закрит съществувалия десетилетия американски девически колеж.

Вдъхновяващата инсталация под стълбите е в чест на кръглата годишнина. Стълбите… Хиляди ги смятат за очарователни. Те отдавна са символ на училището със своята искрена автентичност. Приели белезите от хилядите крака, които са ги изкачват от десетилетия. Всеки спомен за тях е любов и порой от сърчица като тези вчера.

Вчера! Легендарната екранизация на онова, което повече или по-малко са преживели хилядите, изкачвали стълбите. Вчерашен е и споменът за всичко преживяно в училището със старите и тесни стъпала. Но клетвата е доживотна. Всяка дума пари с някакъв спомен и е обещание към хората, с които всеки е съпреживял Езиковата.

Колко символична е съдбата. Стълби и стръмна улица за да стигнеш и влезеш в Езиковата. И после пет години тези стъпала към класните стаи за срещите със знанията, традициите и всякакви емоции. Възвисяване – ден след ден, стъпало след стъпало. И едно човешко израстване до духовните висоти на приятелството и любовта.

Стълбите са най-точният символ на Езиковата. Всички, които са я завършили продължават да изкачват стълби цял живот. Стълбите на успеха, кариерата, победите. Продължават да се възвисяват с нейните общностни ценности. Сърчицето е най-подходящият емотикон за чувствата, които разпалват спомените в душата на всеки езиковец. Защото любовта , пламнала на хълма е вечна. Както клетвата е доживотна. Въпрос на чест в добър и в лош час. Независимо от времето, което е изминало. Езиковата е вечното вчера.

Какъв невероятен презентатор е историята. Стълбите са на повече от век, а клетвата е от края на миналото столетие. Вдъхнови ни да ги съберем новото хилядолетие. Петнадесетгодишните тепърва ще изживеят клетвените думички. Двадесет и пет годишните все още ги прегръщат. Четиридесетгодишните ги помнят.  Харесват ги и тези, които вече са на 60, 70, 80 години. Всички са се възвисявали в това училище и продължават да обичат Езиковата. Независимо от името, с което са я наричала през техните ученически години.  Този хълм и неговото старо училище са предопределели живота им. По тези стълби всеки от тях е тръгнал към своя Глостър. Вчера.

Публикувано в Езиковата | Вашият коментар

Общината има нужда от работещи демографски политики, а не от заместник-кмет, скрит под тяхната реклама


lovech28.jpgПреди време обещах да се завърна към дългогодишната практика да коментирал теми от местната политика и управление в периодичните статии, които пиша за блога. След като осем години бях въвлечен в дейността на общинския съвет, сега имам уникалния шанс да погледна на локалните процеси с очите на обикновен гражданин. В този смисъл мнението, което развивам в статията е лично и не бива да бъде възприемано като политическа или партийна позиция.

От опит знам, че най-важните знаци за намеренията на едно управления могат да бъдат открити в програмата за управление и структурата, с която ще бъде управлявана общината. Затова с интерес очаквах първите предложения в тази посока. За моя изненада идеите за структурни промени в администрацията изпревариха публичното оповестяване на управленските приоритети, записани с конкретика и срокове за времето на мандата. Предполагам, че стъпката е наложителна, щом се представя в толкова спешен порядък, но все пак държа да отбележа, че оставя обществеността в неведение за обвързаността между структурните промени и стратегическите приоритети в управленската програма.

Добре известно е, че бих адмирирал всяко искрено намерение за  целенасочено въздействие върху един от двата най-жестоки проблема в Ловешка община – демографския. За да няма спекулации ще посоча, че другият, не по-малко застрашаващ бъдещето на общината проблем, е стопанския упадък. През отминалите години представих доста анализи за демографските процеси в общината, явните и скритите заплахи, които носят. Затова, както казва мой приятел, трябва да бъда особено доволен от предложението за допълване на администрацията със заместник-кмет, ресорно ангажиран с демографската политика. Само че аз съм далеч от възторг.

Посрещам предложението с огромни резерви. Защото имам аргументирани съмнения, че „демографска политика“ ще бъде сред ключовите приоритети в управленската програма. Нито в предизборния период, нито след началото на новия управленски мандат сме чули или прочели подобна заявка. Моля да бъда извинен, но аз виждам неглижиране на проблема дори в предложението. Ами ресор „Жилищна, демографска политика и дискриминация“ е пълно размиване на един заплашително остър проблем между два несъществуващи. В Ловеч има демографска криза, жилищна криза няма. Напротив празните и тъмни жилища са на път да конкурират броя на хората, които живеят в обитаемите. Още по-странно ми изглежда да закачим на етикета на потенциалния нов заместник-кмет грижа за дискриминацията. Не мисля, че в Ловеч има дискриминационни практики, които заслужават ресорен заместник кмет. Точно дискриминационната тематика подсказва, че вероятно има истина  в публичните слухове за внасяне на етническо разнообразие в управленския екип на общината. И в това няма нищо лошо, защото знам, че административните длъжности са инструмент в процеса на конструиране на мнозинства за управление. Но…

Тук идва най-сериозният ми аргумент срещу предложението за структурни промени в администрацията. Ако ще гледаме на демографията като проблем, та чак да му отделяме заместник-кмет, трябва да бъде поверен на компетентен човек, който ще може да инициатива и повежда ефективна политика. Защото само след година ще има преброяване, резултатите от което ще бъдат ужасяващи и въпросния чиновник ще трябва да може да отговаря както как се е стигнало до тук, така и какво ще направи за да забави процеса. Тук наистина се искат компетенции. Не е достатъчно да си дялан административен камък. Едно е да си седял в почти синекурен стол в една областна администрация, друго е да седнеш в скърцащото столче на демографския колапс. Ако господин Гумнеров ми прости шегата, уповавайки се на предизборните апели, този стол би отивал най-добре на него. Постовете му бяха като църковни камбани преди демографско погребение. Само, че всички знаем, че господин Гумнеров не е сред актуалните любимци. Подозирам, че изборът ще падне върху политическа фигура, която в публичната си дейност дори не е намекнала за познания и загриженост за тежката демографска ситуация.

Вярно е, че ако не започнем целенасочена политика за забавяне темповете на демографската криза, ще продължаваме да влошаваме социално-икономическото ситуация в общината. Да но спешността, с която се предлага и контекста, в който е заложено предложението по никакъв начин не ни убеждава, че е мотивирано от осъзната загриженост и нетърпение за започване на ефективна работа. Напротив, оставя усещането за редене на политически пасианс, а от този ракурс „брандирането“ с демографска политика изглежда наистина дразнещо.

Убеден съм, че далеч по-важно е да изработим и провеждаме успешна демографска политика. За да се случи това не е нужно да има нов заместник –кмет. Мерките за демографско въздействие, могат да бъдат споделени и от сегашните заместници, още повече, че успешната демографска политика се води предимно с икономически инструменти.

Публикувано в Регионално развитие | Вашият коментар

Денят, в който започна екзекуцията на цял народ


orig_3feeccaf61add63b42631f8b886ffb1fПърви февруари трябва да бъде ден на мълчаливо поклонение. Колкото повече се отдалечаваме от онзи кървав февруарски ден на 1945 година, толкова повече осъзнавам, че мълчанието е удобно единствено на гузните. Мълчанието е слуга на забравата и подъл съюзник на носталгията, която вулгарно плаче за отминалото време на комунистически обсесии, класово преследване и политически убийства.

Затова на първи февруари трябва да се говори, да се крещи. Да се припомня зверската разправа с регенти, депутати, военни, министри, интелектуалци. Защото тя е прелюдия към смазването на една нация, чийто интелектуален и икономически елит е стъпкан с убийства, затвор и репресии за да се отвори пространство за оскотяла, необразована, алчна и жестока шайка от политически резиденти на Сталин. Народният съд е показен урок за народа на една превзета от съветските танкове държава. Апогеят на един процес на политическо прочистване, започнал още през септември 1944 година. В дирижиран съдебен процес са произнесени 2730 смъртни присъди. Няколко пъти повече българи вече са убити преди процеса или ще бъдат унищожени след него, а паметта им ще бъде поругана в масови гробове. Хиляди ще намерят смъртта си в лагери и затвори, някои по-щастливи ще оцелеят, но физически съсипани и духовно смазани.

Първи февруари е не просто ден за помен за жертвите на престъпния комунистически режим. Той е ден, в който трябва да припомняме и възпитаваме. Да припомняме престъпленията на гузните съвести, които помнят зверското установяване на комунистическата власт. Да припомняме на техните нагли отрочета, че греховете се изплащат с поколения. Да изкрещим в лицата на циниците, които възхваляват зловещия комунизъм, че не сме забравили и няма да забравим. Да възпитаме младото поколение в уважение към историческата истина и бдителност към идеологическите манипулации, зад които е стаена човешка ненавист, способна да насъсква българи срещу българи.

Поклон пред физическите и духовните жертви на комунизма!

Публикувано в общество, политика | Вашият коментар

Училището като школа за измама


imagesТъпо ли ви е, когато се опитват да ви измамят? Предполагам, че се чувствате вън от кожата си, когато успеят да го направят. А навик ли ви е вие самите да си служите с измама? Допускам, че поне мъничко гледате с угризения на сполучливите опити да постигнете нещо по този недостоен начин. Двете роли са ежедневие в българското училище. О, не! Няма никакво значение вида на училището, мястото му в националния рейтинг, публичното име. Чел съм, че най-добрите джебчии израстват от тези, които се учат на ловки пръсти още в детските години. Точно така повечето деца добиват уменията да ползват измама още от малките училищни класове. Стартовата възраст на неморалните занятия е все по-ниска. В малките класове пропушват, в малките класове опитват за първи път от специалните цигари или алкохола. Акселерация.

Любопитно ми е кой слага в тези малки детски глави дързостта да излъжат, но е факт, че децата опитват „благинките“ на преписването, подсказването, лъжата още в малките класове. По-нагоре само надграждат уменията, а  срамът им хваща дебели мазоли. Като пандемия е. Хитреци винаги е имало. И в нашите ученически години имаше такива, които преписват или чакат някоя подсказана дума. Само, че бяха в пъти по-малко. Още нещо. Тези подходи бяха оръжие на най-слабите или най-мързеливите. Съвестните ученици не прибягваха до лъжа. Днес е любим похват дори на отличниците. Неговото практикуване не поражда нито свян, нито разкаяние. На училищната измама днешните деца гледат със снизхождение  и посрещат всяка възмутена реакция с „какво пък толкова, всички го правят“.

Разказвали са ми, че в Германия мошеничеството трудно намира място в ценностната палитра на децата. Нарича се превенция. Възпитава се вкъщи и се наказва в училище. При нас понякога дори се одобрява у дома, а в училище почти не се санкционира. Правилата за допустимо поведение, записани в закон и наредби не съдържат коментар върху почти тривиалните за съвременното българско училище прояви на преписване, подсказване и всякакви други форми на измама. Затова и обичайно са пропуснати в правилниците на училищата. Най-много някой неумел и заловен измамник да получи слаба оценка. Което всъщност също е вън от регламента. А там, където безчестието е норма склонните да го последват се редят на опашка. Така дамгата върху едно гадно качество постепенно избледнява за да започне да се възприема като нормално поведение.  Попитайте децата дали ще се почувстват измамени ако учител не удържи на думата си и подмени заявените задачи за писмено изпитване. Ще получите единодушен утвърдителен отговор. Но ако попитате, защо учениците мамят, когато подменят своите знания с чужди или с предварително набавени отговори, въпросът ви ще увисне в неловко мълчание. Две социални роли в една публична институцията, но вместени в различна морална кройка. Лошите навици не дразнят съвестта ако се употребяват в малки дози и продължително време. С тях се свиква. Като всяко пристрастяване. Защото кой е казал, че лесните успехи, постигнати отначало с дребни, а после с все по-дръзки измами не водят до пристрастяване!

Това да излъжеш на едно контролно, да получиш незаслужено висока срочна оценка или да завършиш с несъответстваща на знанията диплома може и да изглежда дребнаво някому. Въпросът не е в числата , а в навиците. Защото този, който е пораснал със склонността да мами и саботира справедливостта,  ще бъде вероятен носител на същия аморален манталитет и в зрелия си живот. Лесният начин за постигане на незаслужен успех е инструмент на корупцията. И ако не умеем да  наказваме първите стъпки за погазване на честността в училище, едва ли ще намерим противодействие на корупцията, израснала от несанкционираните пороци.

Пак се сещам за онази амбициозна възпитателна стратегия, съставена н скоро. Тя си поставя за цел да възпитава в какво ли не, но за възпитаването на вечната и дори библейска добродетел честността не помня да има написана и дума. Е, тогава всичко е ясно.

Ще продължава да ви е тъпо, когато учениците ви мамят, а те ще го практикуват все по-масово – с удоволствие и без угризения.

Публикувано в образование | Вашият коментар

Моите истории от хълма: Езиковата винаги има какво да каже…


peg-ekzarh-yosif-2Преди поредната кръгла годишнина на гимназията се спомних за това, че с първият празник на Езиковата, който имах късмета да преживея,  беше ознаменувана 45-годишнината от откриването на многоезично училище в България (макар да наследява още 66 години от биографията на Американския девически колеж). Споменавал съм, че това тържество за пръв път ме среща с мащабите на прословутия дух на Езиковата и силно повлия върху моето пристрастяване към традициите и магията на училището. Беше нещо като духовно кръщене. Връщайки се назад поразрових сборниците издадени за онзи 45-ти юбилей. В купчината с езиковски издания открих още много книжки, по повод на кръгли и не съвсем годишнини, празнични вестници, сборници, специални издания. В онези първи години Езиковата беше като ненаситна издателска къща. Празничните сборници спомняха, връщаха назад, хвърляха мостове., пренасяха онзи стария дух към новите езиковци. Талантът никога не е пресъхвал в ловешката езикова гимназия. Търси и намира трибуната си. Дълги години фестивалът беше като свещено събитие – чакано, мечтано, сънувано.  От края на 90-те си имаше свое вестниче, което запознаваше с организаторите и участниците, популяризираше правилата, загряваше общността с качествен хумор и карикатури. А випуските се състезаваха да го подготвят по възможно по-оригинален начин. Дотолкова, че понякога преминаваше определени интелектуални граници. Като изданието от 1998-а и неговата водеща статия „Какво е Италия? Защо е Хитлер? Кога е Феста?“. Не знам дали Вен си спомня какъв смут създаде хрумката и да пунтира литературната класика. Добре помня времето, когато пиесите на абитуриентския  випуск бяха като посвещение. Винаги идваха със своеобразен трейлър – вестник, който излизаше преди събитието и разказваше за трудния, но и сладък път, по който група тийнейджъри израстваха до неподозирано талантливи актьори и се превръщаха в нещо като семейство, оплетено в спомени за цял живот.

Бликащият талант си търсеше изява. Затова и не бяха редки случаите, когато способни стихоплетци и белетристи издаваха в малки книжки натвореното зад ученическия чин или в тясната стаичка на панса. В колекцията пазя и няколко лични подаръка от талантливи момичета и момчета. Беше приятно да разгърна книжката на Боби от далечната 1999-та година с искреното посвещение „Господ да ме дарява все с добри класове като нейния“. Е, чул те е Господ, Боби. Имам дори сборник, събрал творбите на цял клас. Дали отдавна порасналите момичета и момчета от 8 Е клас през 1997-а година (випуск 2000) си спомнят книжката, с която събраха пари за да финансират някакво свое събитие?

А вестниците, онзи почти легендарен ЕГ прес, който предоставяше ежемесечно 8 странички за изява на художници, съставители на разкази и майстори на стиха. Вестникът беше и място за свободна и смела позиция на всеки ангажиран с живота на училището езиковец. Трудно се самоиздържаше, но дълго време успяваха да намерят начин да се го финансират за да има ученическата общност трибуна, където да се изяви и защитава, да обсъжда и предлага.

Годишниците. Тези хартиени плочки, в които подобно на големите звезди, всеки завършил езиковата оставя своя отпечатък, макар и с някой каламбур и вечно млада снимка. Намерих повече от двадесет сборника на випуски. И те са се променили, печат, стил, визия, цвят. Представянето на класовете почти е изяло мястото на творческото писане, но все още ги има. Макар да разбирам, че всяка година се съставят все по-трудно и понякога почти на сила.

Откакто познавам Езиковата тя винаги има какво да каже. И държи да го напише за да остане, да се помни и да спомня. Да пренася дух, да хвърля мостове между поколенията. Да учи на история и да вдъхновява за продължение. Момиче от предишния ми клас пишеше стихотворения , на които даваше трибуна във Фейсбук профила си. О известно време талантлива госпожица превърна Инстаграм  в издател на своето стихоплетство. Талантът продължава да блика в това училище, но ги няма вече онези скромно направени, но толкова романтични издания, които веднъж в месец или няколко пъти в годината украсяваха страниците си с ученическите творби. И това също беше частица от духа, напечатан, записан и съхранен завинаги.

Публикувано в Езиковата | Вашият коментар

Да не забравяме, че училището започва след като най-важните седем години вече са приключили


zx250_576501Вчера се придвижвам с такси към училище. Уличката към портала е тясна, а откакто я ремонтираха едното платно е заето от паркирани автомобили. Колата се движи с десетина километра. По улицата е пълно с деца. Едната смяна приключва, другата ще започне след минути. Последните двадесет метра преди портала автомобилът пъпли зад група момичета и момчета. Естествено не чуват, нито усещат таксито. Шофьорът е изнервен, а аз го успокоявам, че такива са всички днешни деца. Не са научени да се пазят и накратко развивам любимата си теза, че съм се научил да се пазя на улицата от примера и думите на моите родители. Шофьорът ми отвръща кратко, но убедено – „Не всички“. Слизам от колата и едвам се промъквам през тясна портална врата. Тълпа деца, забързани да избягат от училище и убедени, че  имат разписано предимство за преминаване през портала едвам не ме помита. Даже тръкваме с няколко тийнейджъри. Преминавам с бързи и бодри крачки късичкото дворно пространство и достигам стълбите пред входа на училищната сграда. Там се срещам с нов поток от по-малки или по-големи деца, които опитват да преминат в редица по четирима през широката около метър врата. Търпеливо изчаквам , но потокът заплашва да бъде безкраен и след няколко минути изучаване на дислокацията се възползвам от кратко разстройване на редиците и някак на ребро, с гръб опрян в касата, се промъквам в сградата, където пробвам същото упражнение в периферията на двете стълбищни секции, водещи към втория етаж. Тичащата по стълбите тълпа буквално ме залепя за стената. Понеже съм упорит с изкачването, поне пет-шест, засилени от инерцията тела се блъскат в мен, сякаш за да ми вменят вината, че нарушавам абсолютното им право върху пространството по стълбите. Все пак достигам етажа, макар и обзет от гневни мисли за възпитанието.

Нали знаете, от известно време възпитанието е фундаментално задължение на училището. Само че стратегиите и наредбите ни казват, че става дума за екологично, гражданско, мултикултурно и здравно образование. За елементарното възпитание, което учи на културно държание не става дума. Разбира се, че е правилно. Това възпитание се учи първите седем години (при необходимост може и малко повече), от примера, съветите и напътствията на родителите. А имаме ли рецепта как да надграждаме, когато липсва фундамента на елементарното възпитание? Дребните поведенчески навици се учат вкъщи. Като този, че публичните пространства са  споделени  и трябва да бъдем отговорни и толерантни при ползването ми. Всички имаме равно право да ползваме удобствата на класните стаи, всички имаме еднакво право да се придвижваме по коридорите и стълбите. И най-вече имаме задължението да го правим така, че да не пречим едни на други. Поведенчески стереотипи, които е късно да се учат в училище. Както и този, че никой не е длъжен да пуска водата след теб в една обществена тоалетна, въпреки че не рядко се налага да предоставям услугата на някой ненаучен тийнейджър. Този навик не идва със здравното образование, нали! Наивно е да се чака в часовете по безопасност на движението по пътищата децата за пръв път  да  открият, че неразумното движение по пътното платно е животозастрашаващо. Както и потресаващото прозрение, че всеки е длъжен да бъде внимателен и да се пази при движение по улиците. Строгите изисквания на училищните правилници, които задължават учениците да посрещат учителя със ставане на крака може и да култивират дисциплина, но възпитаването на уважение започва с приучването на децата да поздравяват поне при първа среща за деня. Спомням си с какво досадно упорство с мой колега се опитвахме да научим пораснали момичета и момчета да казват „добро утро“ всяка сутрин по дългия път на един междуучилищен обмен. Усилие, обречено на несигурен успех, след като не е изградено още в ранна детска възраст. Пак някъде там в ранната възраст са и нормите на благоприличие, които трудно се коригират в училище. Като например неприемливия начин на обличане при посещение на публична институция (каквато е училището) с джапанки, плажни къси гащи, фитнес потници, бодита или нехайно вирнатите подметки върху чина.

Някой ще каже, че съм се размрънкал за дреболии. Ами не са дреболии. Щото две тези се чуват все по-шумно в анонса за новата парадигма на образованието – възпитателната роля на училището и все по-тясното привличане на родителите в обучителния процес. А успешното възпитание несъмнено е резултат от ефективното взаимодействие между родители и училище. Училището разполага с един брашнен чувал, наречен час на класа, който е напълнен с граждански, мултикултурни, екологични и здравни възпитателни ценности. Като го поодрусаме може и да падне някоя и друга свободна минута, далеч от достатъчна за да се възпитават базисни навици.

Публикувано в образование, Uncategorized | Вашият коментар