Ако можехме да се вдъхновяваме вместо да изпитваме опиянение


87528_660_370.jpg.pagespeed.ce.ZSXV4Z6SV8Снощи българите имаха само една тема, която задъхано споделяха в презастъпващиге се постове в социалните мрежи. Успехът на Григор Димитров.  Еуфория, която натрапваше спомените от лудото американско лято от 1994-та година. Една трайно изгубила самочувствие нация, намира горди поводи, с които да се самоидентифицира. Феноменът вероятно не е само български, но за наша жалост другите нации имат много по-често основания за гордост. Все по-редките спортни върхове се превръщат в единствени отдушници на самочувствие и възторжено опиянение. Е добре, героичните постижения обединяват нацията. За една нощ или няколко следващи я дни, а после унило потъваме под напуканата черупка, в която почти не остана човешко и национално самочувствие. В държавата на подменената правда, посредствените елити, контролираната свобода и надупчените надежди.

Четях екзалтирани постове, а в главата ми бушуваха еретични мисли. С такава страст сме се вкопчили в мимолетната гордост от успеха на Григор. Ще се порадвам ден –два, ще заредим националното его с патетичните думи от възторжените статии. А после? Ден след ден ще губим самочувствие и ориентири за национална идентичност до следващия успех на българин с планетарно значение. Какво не ни достига за да видим успеха на едно двадесет и шест годишно хасковско момче като пример? Вяра, смелост или лично самочувствие…. Григор дълго изкачваше върховете пред очите ни. Хлъзгаше се, понякога падаше, но винаги тръгваше отново. По-силен и по-решителен. Спортът не търпи фалш, не понася оправдания,  отрича имитации. Там има правила, доблест да се признават и почтеност да се следват. Григор успява заради талант и неуморен труд. Достатъчно смел за да усъвършенства себе си и да става по-добър и още по-добър след всеки мач. За този пример ми е думата. Всеки има своя талант и своите житейски мастъри. Всеки може да изкачи своите житейски върхове стига да поиска да става по-добър и още по-добър в това, което му се отдава. Само че правилата на спортния феърплей и дух не диктуват нито индивидуалното, нито публичното поведение в нашата държава. Тук избягваме да се борим, предпочитаме да се впишем. Не печелим с талант, а със семейно-приятелска протекция или партийна лоялност. Арбитрите съвсем не са безпристрастни и всяко спорно отиграване се присъжда в полза на скрити любимци.

Някой ще каже „какво по дяволите има Григор с всичко това“? Ами има, в символиката. Пътят нагоре е несигурен и въобще не е за страхливци. Няколко десетилетия неуморно търсим и толкова рядко намираме поводи за обединение. Обичайно в някоя българска победа далеч зад граница. Лягаме си пияни от единение и се събуждаме с тежък общностен махмурлук. Най-често натъркаляни в различни канавки от двете страни на морала. Толкова не намираме поне един вътрешнонационален символ за национално обединение. Подритваме правдата, низвергваме личните качества и не обичаме прозрачните правила. Победи като снощната могат да бъдат вдъхновяващ пример. В края на краищата върховете са толкова много, че всеки има поне едно житейско възвишение за изкачване. Само смелост и опомняне са нужни. Няма невъзможни цели, има страхливи играчи и таланти, които не се раздават докрай. Затова чакаме вперени в телевизора някое българче да постигне чутовна победа. И тогава изригваме, ама как само изригваме, изживявайки чужда мечта. Там зад екрана е толкова светло и оптимистично, а тук в границите на територията е тъмно и потискащо. Е, мама му стара не е ли ясно, че всеки гради своя свят. Онзи на Григор е пластове пот, талант и кураж. Нашият най-често е каша от примирение, измама и простотия. А всеки подрежда света около себе си. Григор е горе и толкова много искаме в мечтите си да застанем до него. Вместо да го последваме. Всеки в своя поход и към своите върхове.

Толкова обичаме да светим с отразената светлина на чуждо величие. А всички имаме своя енергия, достатъчна за да светнем някъде. Та ако се сетим да я запалим, може и над територията да стане толкова светло, колкото в онази лондонска зала снощи

Advertisements
Posted in общество

Моите истории от хълма: Имена, издълбани в езиковските легенди


egСмяната на поколенията винаги изглежда емоционална и натоварена с много съмнения.  Преди повече от двадесет години, млад и неопитен, започнах учителската си кариера  в Езиковата. Ситуацията толкова приличаше на сегашната. Точно затова реших да разкажа поредната история от хълма като паралел с настоящата вълна на силно подмладяване. Та тогава, в началото на 90-те на един вече приключил век, петнадесетина младоци се включиха с хъс в ежедневието на гимназията. С удоволствие си припомням, че тогава имахме своите ярки примери. На учители с име, авторитет и достолепие. В онези години бях, може би, най-чуждото тяло.  Човек, който не е завършил в гимназията, но се бърка в нейния живот с енергия. Истината е, че всеки от нас, онези двадесет и няколко годишни младежи имаше различна биография и път към хълма. Но по волята на съдбата ни бе отредена ролята на посредник между поколенията. Между онова поколение на ярки личности, оставило дълбока диря в историята на училището и младостта, която днес отново започна да пълни учителската стая. Тогава правехме своите първи стъпки, но имахме големите примери да се учим. И ако в следващите две десетилетия успешно поехме на плещите си отговорността училището да остане във върховете на българското образование, то е заради образците на чест, достойнство и професионализъм, които заварихме в гимназията.

Постъпвайки в училището аз заварих цяла плеяда великолепни учители, която градеше духа, традицията и авторитета на гимназията. Държа да спомена имената на много от тези хора, защото писаните спомени остават. Хората, за които днес ще си спомня се оттеглиха от преподавателска дейност. Повечето преди десетилетие, че и отгоре. В онези години бяха стожерите по различни учебни предмети. Понятно най-титлована беше немската комисия. Сред подготвашките учителки най-предпочитана бе Василка Петкова, а сред нейното оттегляне Маргарита Винчева.  Учителки с ярка харизма и високи изисквания, те оставяха сред себе си наистина силни и подготвени класове. Истинският лидер на немския език, обаче, бе Красимира Илиева. Пословична със своята строгост и висока летва, Краса всяваше основателен страх сред по-слабо подготвените деветокласници от немския поток. С амбициозният си дух и нестихваща енергия Красимира направи много за развитието на немския език и училището. Достатъчно е да споменем езиковите дипломи и великолепния немски център, който се ползва и до днес. Винаги съм възприемал Христинка Бочева като пример за отличен учител. Фина и възпитана, тя никога не повишаваше тон, но макар да излъчваше благородство, внушаваше невероятен респект сред учениците. Тя бе „пионерът“ на немската езикова диплома и неспирен ваятел на таланти, които печелеха стипендии в чужбина и призови места на олимпиади в България. Голяма заслуга за качеството на немската езикова подготовка и неспирните успехи на ученици от училището имаха и Милена Енева и Татяна Симеонова.

Сред преподавателите по английски език се открояваха две големи имена – Диана Акимова и Илияна Сапунджиева. Английската комисия току-що беше сменила кръвта и голяма част от преподавателите бяха неопитни младоци. Години наред Дида омесваше най-силните и знаещи английски паралелки, на една от които имах щастието да бъда класен. Сред нейните ученици бяха и първите стипендианти на „Отворено общество“, получили шанса да учат в Америка. Диана се сдоби с истинска конкуренция едва когато подготвашката работа бе поверена и на Снежа Димитрова. За съжаление Диана Акимова последва съпруга си в Козлодуй и рано напусна нашето училище. Илияна Сапунджиева също работи относително малко в гимназията. След едногодишна специализация зад океана по програма на фондация „Фулбрайт“, Илияна все по-често гледаше към реализация в чужбина и някъде около Милениума замина за Англия. Но във времето, в което работеше за гимназията тя беше истински лидер и мотор на английския език. Нейният перфекционизъм плашеше дори порасналите единадесетокласници. Спомням си историята за една моя ученичка, която беше толкова силно стресирана от предстоящата работа с нея, че си беше внушила неизлечимо заболяване.

Най-трудно се работеше в профил френски език. Паралелките бяха стопени до едва една, а приемът дълги години съвсем не беше по първо желание. Всичко това се компенсираше с изключителната енергичност на Николина Стефанова, подпомагана от Венелина Димитрова, която съумяваше да извлече максимума от гимназиалните франкофони.

В полето на литературата две имена впечатляваха и вдъхновяваха. За Цветанка Кованджиева бях чувал много преди да се запознаем. Бях завъртял вече две години стаж в гимназията, когато се завърна от Магреба. Аристократ по поведение и естет в преподаването на литературата, човек със широко сърце и дълбоки знания. Дочка Драганова е от тези колеги, които се помнят дълго. Силен характер, отдаден на принципите. Случайността ни срещна няколко пъти. Тя преподаваше на мой клас, аз на два нейни. Прекрасни класове, за които Дочка беше едновременно учител, възпитател и майка.

През 90-те години в Езиковата математиката имаше много имена, но най-стряскащото беше Веселин Петров. Кой не е  чувал за прословутите петровки. Истината е, че да учиш математика при Веско беше изцеждащо занимание. Също истина е, че математическите познания на този човек бяха висока класа. За математиците беше рай, за лаиците в точната наука направо ад. Въпреки че после станахме приятели, първите ни контакти не бяха от най-приятните. Веднъж се бях разсеял и написал в неговата кутийка на материалната книга. После това ми беше натяквано с месеци. Не бих пропуснал да спомена сред въздействащите колеги от онези първи мои години Детелина Първанова. Един от най-достолепните хора, които срещнах в гимназията. Възпитан и толерантен човек с болезнено чувство за справедливост. Отличен преподавател по една по правило трудна наука. Не отстъпваше от правилата, което и донесе доза горчилка в отношенията с един разбунен клас. Не бих си позволил да пропусна и Мишо Радев. Човекът-оркестър, който за времето, в което работихме заедно съвместяваше успешно преподавателската дейност с амплоата на звезда от добилото бърза популярност трио „Вароша“.  Верен на екзотиката за кратко дори се пробва като кмет на село Дойренци. Мишо Радев беше сред най-слънчевите личности от преподавателското съсловие в Езиковата. Харесван заради духовитостта си и вечната усмивка. Мишо намираше подход към учениците било то с нестандартното хрумване да прави „Музикална академия“ в часовете по музика или пък заради крилатите лафове като този, че „един мъж задължително трябва да знае как се прави барут, една жена – лютеница“.

Много от хората, които работеха в пансионите също впечатляваха и оставиха незаличими спомени. С пристигането си заварих пансионите, управлявани от Мария Цацева (здравей Галя, обещах, че ще няма да пропусна да спомена майка ти).  Мария познаваше всеки пансионер и беше истинска закрилница на съквартирантите. Имах късмета да бъда класен на дъщеря, което и даде възможност да бъде нещо като помощник-класен и да ми оказва неоценима помощ . Не се забравят сред възпитателите и имена като Владо Вълчев, Иван Йонков и Мариана Раевска, чешити, които „ни’огиш“ няма да се повторят.

В тази статия си спомням само за доайените. Хората, натрупали опита и имащи думата и влиянието да определят процесите в Езиковата. Пропускам цяла генерация колеги, които осъществяваха спойката между тях и нас младоците. Надявам се, че ще имам възможност да каже по нещо за всеки. В други статии. Исках да отдам почит на големите имена, които със сигурност са впечатлили, поучили, подпомогнали, а някои вероятно и вдъхновили нас младите. Същите, които днес изглеждаме за новата млада вълна като доайените от моите спомени. Поне възрастово. Спомням си подочути тогава коментари. Че от нас новопостъпилите млади май няма да излезе нищо. Е, да от младите не става нищо още от времето на древна Елада и нейните философи.

Тогава бяхме двадесет и няколко годишни. Радина Попова, Катя Гадевска, Искра Маринова, Павлина Зарчева, Десислава Филипова, Галина Цанкова. Днес все имена, на които се крепи авторитета на училището. Несломимите бунтарки Мариана Генева и Нели Стоянова, неизтощимите Ана Петрова и Анжела Събинска, които донесоха много качество, но последваха авантюрата и заминаха да работят в чужбина. Едвам преминалите тридесетте Татяна Колева, Снежана Димитрова и Людмила Брънекова, днес безспорни стожери в своите дисциплини. Сред тях и моя милост. Не знам за другите, но аз със сигурност съм научил нещо от всеки от онези достолепни мъдри и въздействащи колеги.

Posted in Езиковата | Вашият коментар

Промяната в делегираните бюджети дава крайно недостатъчно на малките и отнема средства от големите училища


1429201114_8На първо четене широко прокламираната промяна във философията на делегираните бюджети изглежда като опит да бъде заблудено общественото мнение. В излязлото на 1.11.2017 година Постановление 667 на Министерски съвет стандартът за издръжка е разделен на три компонента. Първият е стандарт за институция. Вторият стандарт за паралелка и третият стандарт за ученик. Твърди се, че така ще бъде намалена зависимостта на бюджета единствено  от броя на учениците. На практика, обаче, помощта, която получават училищата от разбиване на стандарта е плаха и се усеща осезаемо само в най-малките училища. Част от средните и особено големите училища са ощетени. И така за какво става дума?

От следващата година всяко не специализирано училище ще получава 33 000 лева като стандарт за институция и 6992 лева за всяка паралелка. Добре новите елементи в бюджета ги адмирираме, но защо се намалява издръжката на ученик с драстични суми. Според последното постановление от септември тази година стандартът за издръжка на ученик варира от 1686 лева до 2088 лева. Сега стандартът за издръжка на ученик е един и се изчислява на 1370 лева! Предвиден е допълнителен коефициент на увеличение, който варира в зависимост от демографското състояние на общината, отдалечеността от голям град, близостта до граничен район. Според този коефициент общините са подредени в 8 групи с добавки от 0,017 до 0,12. Хайде да пресметнем. Избирам малко училище от 8 група, където бюджетът се увеличава с най-голям процент. Ако училището обучава 180 деца, разпределени в паралелки на допустимия долен минимум на пълняемост  вероятно ще има до 11 паралелки. Умножени със стандарта за паралелка (6992 лева) получаваме 76 912 лева. Добавяме 33-те хиляди за институция. До тук 109 912 лева. В това училище парите, които се полагат на ученик възлизат на 246 600 (180 х 1370). Следователно целият бюджет на мисленото училище ще достигне 356 512 лева. Сумата, умножена с коефициента за 8-ма регионална група (0,12) се закръгля на около 399 000 лева. Нека да сравним с бюджета, образуван по все още използваната методика (един стандарт на ученик, който за тази община е 2088 лена). Получаваме сумата от 375 840. Вижда се, че бюджетът е увеличен, но разликата от 24 000 лева представлява около 7%-но нарастване. Дори и с тези средства на малкото училище в изостаналия район ще му бъде трудно да оцелява.  Най-странното е, че едно училище с тези характеристики от 5 група би получило увеличение на бюджета от малко над 11%, а ако е във втора група дори 12%. Излиза, че училища от по-благоприятни райони ще получат повече нарастване на парите. До тук с добрите новини. Задълбоченият прочит на постановлението показва, че колкото е по-голямо училището, толкова по-малко допълнителни средства ще получи. Училищата с около 500 ученици почти не получават увеличение, а тези с брой надвишаващ това число се оказват ощипани. Този път избирам реално училище – моята ПЕГ „Екзарх Йосиф I“. През тази учебна година се обучават около 870 ученици. Следователно средствата според стандарта за ученик възлизат на 1 191 900 лева. Учениците се обучават в 34 паралелки, които носят още 237 728 лева. Предвидени са и 33 000 лева за институция (макар, че логиката училища с 10-15 пъти разлика в разгърнатата площ да получават еднаква суми ми изглежда неразбираемо ). Получава се обща сума от 1 462 620. Коефициентът за корекция за втора група, в която се намира нашата община е 0,017 или 24 864 лева. Коригираме бюджета с тези пари и получаваме 1 487 484 лева. Във момента и до края на тази календарна година бюджетът на училището се формира от стандарт 1772 за всеки ученик. Според тази, вече изоставена методика, гимназията трябва да получава 1 541 640 лв. Всеки може да види разликата от 54 156 лева. Сметката сочи, че бюджетът на училището е намален с около 3,5%!  В още по-големите училища сумите и съответно процентът е още по-голям. Излиза, че за част от училищата прокламираното подобрение на бюджета се изразява в намаляване на средствата. В този контекст се пораждат два сериозни проблема. На първо място ставаме свидетели на случай, в който държавата макар и посредством финансова гимнастика намалява бюджетите на определена категория училища. На второ място „ощипаните“ училища са поставени в твърде неприятна ситуация. От септември тази години възнагражденията на педагогическия и непедагогическия персонал бяха увеличени, за което държавата осигури целеви средства. Намалението на бюджетните средства в някои от училищата ще наложи средства от издръжка да бъдат пренасочени за осигуряване на заплати. В много учебни заведения вече 85-86 % от бюджетните средства са за заплати, а едва 14-15% за издръжка. С общото увеличение на цените издръжката нараства всяка година. Без , разбира се, да забравяме, че училището не е само заплата, отопление, осветление и вода. Модерното училище се нуждае от обновена база, съвременни учебно-технически средства. Нещо което няма как да се случи с 14-15% бюджетни средства, при това застрашени да се свият до още по-малки размери.

Промяната в делегираните бюджети, дълго обмисляна и коментирана, изглежда като рекламна пушилка. Дава малко, но крайно недостатъчно за стабилизиране на малките училища и отнема средства на най-големите. Което звучи като пълен нонсенс в контекста на предизборното лого, че образованието ще бъде най-важен приоритет на настоящото управление.

Posted in образование | Вашият коментар

Д-р Ненков: Дързостта да спасяваш съсипаните болници се заплаща


d-r-nenkov-v-zdraveopazvaneto-trqbva-da-bydat-rqzani-glavi-478388Преди две седмици попитах има ли ловешка енергия в отстраняването на министъра на здравеопазването проф. Николай Петров. Риторично. Днес отговорът прозвуча в националния ефир. „Какви интереси засегна министър Петров ?“ „Ха, хубав въпрос. За тези шест месеца освен текуща работа и няколко загасени пожара екипът на министерството позатвори и някои кранчета, през които изтичаха нашите обществени пари за здраве. Ето например в две болници, които бяха пред разруха установихме бизнес практики, които са далеч от добрия бизнес, не говоря за здраве. Тези практики бяха предадени на прокуратурата. Съгласете се, че това не е приятно“. Признанието е на заместник-министър Ненков, който днес си тръгна от министерството заедно с останалите заместници.

И така професор Николай Петров, д-р Мирослав Ненков, д-р Лидия Нейчева вече не управляват здравеопазването. Хората, които направиха много за овладяване на разруха в ловешката болница. Не се уплашиха да кажат истината, да посочат виновните и да ги дадат на прокуратурата.  Д-р Ненков няколко пъти повтаряше, че договорът с„Кардиолайф“  е източвал болницата. Днес отиде още по-далеч, макар да не спомена имена. „ В една от  тези две болници (б.а. Враца и Ловеч) местната общност, местната власт не си мърда пръста. Веят едни големи знамена и казват, че искат болница, но лобират за частно заведение“. „В един град, в който частна болница задушава държавната идва един депутат и лобира пред министерството и касата за частната“. Гнусни игри с парите за обществено здравеопазване.

Преди две години, когато държавната болница е била точена и съсипвана бившият кмет се беше заел да осигури на частната лаборатория „Кардиолайф“ сградата на стоматологията. Обществените протести осуетиха намеренията. Сега министърът ни казва, че местна власт и депутат удрят рамо на частно лечебно заведение. Може би същото.

От днес хората, които разказаха истината и положиха усилия да защитят обществения интерес си отиват. Всички други остават.

Posted in образование, общество

Анифето, която замества кафето


New ImageРанна утрин. Полумрак. Сънени деца тежко местят краката си по улица „Шишман“. Градусите на настроението им са по-ниски от тези на въздуха. Пристъпват прага на училището с досада и с ежедневната доза отвращение от предстоящите изпитвания. Не само очите, гърлата също са сънени. Затова е тихо. Само един глас ехти в тишината. Бодър , жизнерадостен и напълнен до горе с кураж. Guten morgen, моето момче! Good morning, госпожице! Bon matin, приятел! Buenos dias, девойче! Всяко от десетките деца е поздравено на езика, който изучава. Няма грешки. Дори най-малките, които учат в гимназията от има-няма месец и половина са разпознати и заредени с весело настроение на съответния език. Жестът на мило и лично внимание съживява заспалите физиономии. Някои срамежливо се усмихват и отминават, други отвръщат с весела закачка.

Сутрешните смени на Анифе или Ани са истинско представление. Тя е една от жените, които понасят на плещите си всички отговорности за чистотата и хигиената в училище. Дребничка жена, заредена с невероятни количества енергия и оптимизъм. Винаги съм се чудил как успява, когато графикът я прати първа смяна, да се справи с всички задължение, тъй че в 7.00 да застане на входната врата и да започне своята сутрешна кампания по персонално поздравяваване на всеки пристигнал в училище, учител или ученик. Кампания, която съвсем не и е задължение. Не знам дали тази мила жена усеща работата си като мисия, но Ани определено присъства в училище  и успява да стопли и зарадва. Знам го по себе си. Нейният неизменен въпрос „как сте тази сутрин, господине“  ме посреща още с отварянето на входната врата, а летящите зад гърба ми поздрави на различни езици ме карат да се засмея всяко утро. Ани познава със сигурност повече ученици от всеки един колега. Често подхвърля по някоя реплика за гаджето, приятелката или братчето, което е в друг випуск на училището. Майчински съветва , а понякога и поучава. Около нея винаги е заредено с положителна енергия, а усмивката и доброто настроение заразяват. За толкова години съвместна работа не я видях един път угрижена, намусена, сърдита. А като всеки нормален човек със сигурност често има подобни поводи. Винаги успява тежкия личен багаж да го остави вън пред училището, а вътре да влезе с премяната на жизнерадостен човек, който събужда усмивките. Често се шегувам, че Анифето замества кафето. Ободрява и повдига тонуса. Понякога си мисля колко различен би бил училищния ден, ако всички можехме да прихванем нещо от жизнерадостта и оптимизма на Ани. Защото денят, започнал с усмивка има повече шансове да носи радост отколкото намусеното утро. Затова и се радвам и мъничко и завиждам на тази дребна и неуморна жена. Анифето, която сутрин замества кафето.

Posted in Езиковата, Uncategorized | Вашият коментар

Made with Padlet
Posted in Uncategorized

Омразата кърви от раните, които прободохте


love_3Преди дни написах пост за една от най-ужасните за мен балкански истории – тази за сръбско-босненската война. Под нея се появи коментар за омразата, от която тръгват най-кървавите истории. Омразата, която хора продължават да насаждат с писанията си. Съгласявам се, но и възразявам. Омразата не е само в писаното слово , нито единствено в казаните думи. Омразата се зачева много по-често от нашите действия и поведение.

Подло е да насъскваш хората едни срещу други. На религиозен, етнически, социален, сексистки принцип. Но нима не е перверзно да налагаш някому живот в безправие, мизерия, страх и зависимост? Хората, оплетени в подобни вериги мразят дори по-силно от индоктринираните от словесни манипулации. Нима не е отвратително поведението на политическите сводници и проститутки, които безсрамно сношават интересите си пред погледите на наивния избирател? От това също произлиза омраза, упорита и хронична емоция  към политиката и  подлеците, които я практикуват. Нима не е фрустриращо усещането за безнаказаност, нагло манифестирано от икономически мошеници, които заплашват здравето на цял град. Не буди ли гняв безсрамието на доскорошни управленци, оплетени в съмнения за корупция, но дръзнали да сочат крадеца в лицето на други? Чадърите на следствие, полиция, съд, прокуратура над подобни престъпления естествено поражда обида и омраза.

Думите търсят умовете, а надменното поругаване на елементарната обществена правда стреля направо в сърцето. И гнои в озлобеното желание за справедливост. Хората започват да мразят не защото са бедни, а тези които ги принуждават да живеят в бедност. Не защото са безправни, а тези, които отнемат правата им. Не защото са уплашени, а тези, които насаждат страхове в душите им. Не мразят зависимостта, а мръсниците, от  които се чувстват зависими. И повярвайте не мразят богатите, а забогателите чрез злоупотреба с власт. Мразят лъжата, с която хранят излинелите им надежди. Не мразят властта, а преялите с нейните облаги. Мразят мръсната игра на народовластие, зад която преяждат икономически интереси. Думите са най-слабата зараза с омраза.

Омразата може да се запали с думи, но гори с яростта на обикновените хора, чиито животи обслужват мерзавци. Не ме заблуждавайте с думите, които пораждат омраза. Говорете ми за делата, с които я храните сито. Защото омразата вече не е реакция, тя е състояние на едно изстискано от вас общество.

 

Posted in общество | Вашият коментар