Учителите трябва да отведат децата до истината за комунизма. И учебникът е само един от възможните пътища.


794007Повод да напиша тази статия е скандалът с новите учебници по история на България. Причините, обаче, се трупат отдавна. Оживената дискусия просто ми даде фокус и основание за да споделя едно мнение, което няма претенцията на историк, на пък има опита на учител с доста дълъг стаж  Всички, които ме познават знаят моята  еднозначна позиция за периода на така нареченото социалистическо развитие на България. Като време на отнети свободи, съсипани животи, опорочаване на традиционния за страната християнски морал, унищожаване на интелектуалните, икономическите и духовните елити и въздигане на посредствеността.  Винаги съм казвал, че за това време трябва да се разказва, защото за последните 30 години в България израсна съвсем ново поколение, което няма спомена за десетилетията след Втората световна война. Младите хора трябва да знаят за т.н. Народен съд като зловеща форма на планирано изтребване на българския елит, за лагерите и политическите затвори, за безсрамната кражба наречена национализация, за насилственото колективизиране на земеделието, за превръщане на доносничеството в развратна форма на контрол върху живота на хората , за националното предателство да се предлагаме за съветска република, за политическата зависимост от Съветския съюз, за икономическата изолация от развития свят. Тези факти, обстоятелства и процеси би трябвало да бъдат отбелязани по един или друг начин в новите учебници. Но далеч повече се надявам тези факти, обстоятелства и процеси да бъдат преподавани от учителите по история в училищата. Не съм чел учебниците, но оставам с впечатление, че спорът не се води за тези най-уродливи прояви на комунизма, а за по-дребни детайли. Разбира се, че Живков не се е грижил за благосъстоянието на народа, а за добруването и охолството на партийния елин на комунистите. Скандално е Жан Виденов, чието правителство доведе България до хиперинфлация,  да бъде определян за реформатор. Задължително е лъжливите тези да бъдат заменени с истината, но нима това не може да бъде казано, а и доказано, от учителите по история? Нима учителите по история не могат да конкретизират текста за хилядите, избите след 9-ти септември 1944 година и да обяснят на учениците, че изследователите пишат за между 18 000 и 30 000 убити? Нали постоянно си говорим, че учителят трябва да излезе извън сковаващите рамки на учебника, да се превърне в модератор на дискусиите, в ментор на процеса по търсене и намиране на информация. Учебниците, по които се учи до момента са покрили със смокинов лист срама от следдеветосептемврийската история. Имам, обаче, колежка, която си е поставил за цел да разказва, запознава, осветява тази история. Редовно води ученици в комунистическия лагер край Ловеч, включи учениците в проектно базирано обучение като създадоха книга с живени истории на хора, репресиране по време на комунизма. Среща учениците с изследователи на този период, дава им възможност да видят тематични изложби, посветени на събития или периоди от това време. Гледат филми за социалистическия период в развитието на България. В икономически аспект географията също изучава това време.  А то не е представено с недостатъците си в нито един учебник. Това не ми пречи всяка година да обяснявам какви стопански и демографски вреди са нанесли национализацията и колективизацията, да аргументирам  несъстоятелния характер на централизираната държава като давам нагледни примери за икономически промишлени гиганти, които днес са съсипани от фалит.

Учебниците са важни. Те трябва да казват истината и да не изопачават фактите. Но два пъти по-важни са учителите, които могат водят учениците в осъзнаването на историческите, икономическите и обществените недостатъци от периода след Втората световна война или да го неглижират в представите, изводите и ценностните оценки на подрастващите. Опасявам се, че не достигат подготвени и нравствено ангажирани учители, които да представят безпристрастно комунистическия период от българската история. Защото децата ще питат, а учителите, значителна част от които са родени и израснали по това време, ще трябва да отговарят, доказват и убеждават. Учебниците са важни, а когато става дума за история разказът трябва да бъде максимално близо до истината. Но учителите са още по-важни. Те формират светоглед, отварят прозорци и осветяват истината. А до нея учителят може да отведе учениците по толкова много пътища.

Реклами
Публикувано в образование | Вашият коментар

Вярно е, че училището е длъжник към най-знаещите


dsc01201Бойкот на контролно. Не го виждам за пръв път. Само че в изпълнение на съвсем друг тип артисти. Немотивирани, незнаещи, безразлични към резултатите. Представен от най-добрите , обаче, ми се случва за пръв път. Естествено се поинтересувах за причината. Оказа се зачената между принципа и светоусещането за справедливост.

И така контролното е срочно и почти решително за крайната оценка. Часът в един от класовете по програма е два дни след останалите. Решавам да не сменям задачите. Преценявам, че в края на срока всички ще бъдат тествани еднакво. Но задачите вече са стигнали до облагодетелстваните да правят тест с 48 часа закъснение. Времето е предостатъчно за да се подготвиш върху отговорите. Вероятно без да си губиш времето върху целите теми. В края на краищата въпросите са конкретно зададени. Ето тук се оказва забоден фитила, възпламенил протеста  Моите приятели, иначе отлични географи, считат за несправедлив факта, че тези, които знаят и онези, които просто са научили отговорите ще получат еднакво високи оценки. И понеже са чешити и за да бъде забелязан гнева им умишлено пропускат няколко въпроса, на които, разбира се, знаят отговорите. Резултатът е малко по-ниска оценка, която по никакъв начин няма да се отрази на годишния им резултат, но постигат целта си да ги забележа. Водим кратка дискусия, те споделят причините, аз мнението, че не само брилянтите географи трябва да получат шанса за висока оценка.  А и тези, които са мотивирани и  следват амбицията за високи резултати. Те ми отговарят, че така не е справедливо и не се диференцират в достатъчна степен знанията и уменията.

Замислиха ме момчетата. Да, от една страна са прави. От сговорчивата колаборация между преследвачите на ва високи оценки и добронамерените преподаватели страдат истински добрите. Тези, които знаят, защото се интересуват, четат, попиват нещата извън учебниците. Няма как да не призная, че в географската наука най-добрите са тези, които не просто зубрят отговори, а могат да интерпретират информацията, познават атласа, с лекота обясняват фактите, процесите, тенденциите. Нашата образователна система с нейната  ограничена скала за оценяване не ги откроява, точно обратното – равнопоставя ги на хора с по-скромни знания и умения, но пък заредени с амбиция да направят всичко възможно, но да достигнат до заветните шестици. От друга страна все пак в училище се изучава ограничена част от науката и точно тази знания се оценяват.  Не се изисква енциклопедичен потенциал за да се достигне максимума. Така че, ако човек е мотивиран и прилежен може да постигне отлични резултати, въпреки че може да има огромни бели полета върху научната материята, която е не предвидена в учебната програма.  Така че в крайна сметка на най-високо оценъчно стъпала се изкачват не само изключителните, но и достатъчно прилежните или организираните.

Вярно е, че най-добрите имат право на ясно обозначаване. Но все пак училището не е място за наказания, а за поощрения, не трябва да обезкуражава, а да подкрепя и стимулира. Сигурно в преследването на върховни резултати се ползват и не дотам почтени методи, но тава е проблем на съвсем различна дискусия. Наистина е трудно на бъдем безпристрастно справедливи в претеглянето на знанията от едната страна на везната и мотивираното усилие на другата. Балансът сигурно е някъде по средата, въпреки че това разсъждение няма никак да се хареса на най-знаещите. И макар най-добрите да са наистина прави в претенцията си, най-мотивираните също заслужават призвание. Но във всеки случай бойкотът на най-способните  е сигнал, че в сегашния си вид, със сегашната си философия и със сегашните критерии  знаещите не винаги получават това, което да ги отличи от останалите. Върху това наистина си струва да се мисли.

Публикувано в образование | Вашият коментар

Размисли преди да заминат поредния випуск езиковски посланици


Presentation1Малко преди церемонията по дипломирането виждам за пръв път годишника на випуска. Естествено превъртам страниците, докато попадна на буквичката „Г“. На заглавната страница на класа се появявам в два образа – на светец и демон. Как беше рефрена на онази въодушевяваща до делириум тийн общността песен – „Аз съм и ад и рай“. Визуалната стилистика е повече от точна. Пъклено тъмен за лошите мисли, постъпки и думи. Небесно светъл за добротата, почтеността и човешкото. Пък и много лесно преливам. Само след час вбесен от обидното отношение на арогантни сервитьори ще премина за минути целия спектър  от топлещо светъл до буреносно тъмен. За да докажа точността на оценката от годишника и да остана верен на вечния си протест срещу простотията. Но дотогава ще бъда зрител и поддържащ участник в церемонията по дипломирането.

Между дявола и ангела в мен винаги има спор.  Светлият венцехвали, тъмният се съмнява. Отличените получават награди, гостите ги поздравяват. Един лайтмотив се повтаря като припев на евъргрийн. „Бъдете посланици на Ловеч и Езиковата в България и света“. 180 посланици могат да носят необичайно много послания. Част от тях вече сме ги пратили. Тези от оценките на матурите или успехите от различните сертификатни изпити. Други са напечатани в дипломите. Има послания на гордите снимки с плакетите и грамотите. Тези послания са лустрото. Съмнявам се, че става дума точно за тях. Дали думата е за другите?

Защото всеки ден от тези пет години е преподавал послания. В казани думи. В изпуснати реплики. С подадена ръка или размахан пръст. В топлота и отзивчивост, в грубост и нетърпимост. В справедливо отношение или лицемерната лъжа. В жеста, който просълзява или безразличието, което разплаква. В смелостта да си служиш с истината или в оправданията на страха. В усмивката към плахите, в  солидарността с колебливите, в подкрепата за излитащите.

Със сигурност декларацията, че си завършил ловешката езикова гимназия е послание. Както и печата с нейното лого в дипломата. Но посланиците не носят уханието на засъхнало върху хартия мастило, а живи послания. С това , че знаят или могат. С това, че не се вписват, а се борят. С това, че не им стига известното, а търсят непознатото.  С това, че не намират, а откриват. Посланици са тези, които не спират да обичат, не забравят да се връщат и палят други да тръгнат по  следите им на Хълма.  Посланици са тези, които могат да бъдат смели мечтатели и достойни победители. Та ако ще разнасят дипломи с почти масонски печати и самочувствието, че са танцували пет години с една поостаряла легенда, ще бъдат слаби посланици. Ще ми се да бъдат дръзки за да искат, смели за да правят, свободни за да водят, човеци в триумфа, приятели в препъването. Ангелът се надява, демонът се съмнява.  Вечната диалектика на един душеваятел.

Последната диплома е връчена. Ритуалите са кратки и свършват неочаквано. Животът едва сега започва, но обещава да бъде вълнуващ. Преди да се разлетят посланиците остава време за една последна среща. Същата, на която ще прелея ангелски бялото в демонично тъмен гняв. И докато се отдалечавам, мислейки си дали давам последния урок по достойнство, се сещам  за онова далечно начало и този тъмен край. Онази влудяващ тийнейджърски хит ми нашепва „начало съм и съм край“. Може и да съм бил началото, но съвсем не съм краят. Краят са те, посланиците. А какви послания са разнесли ще научим по-късно.

Публикувано в Езиковата, me, Uncategorized | Вашият коментар

Рок и джаз удоволствия в Ловешко


btrbtrhdrТози уикенд  в близост до Ловеч се състояха две културни събития , ориентирани към по-взискателните музикални  фенове. Още в петък започна фестивала на рока и крафт бирата, а в събота известни джаз музиканти си дадоха поредната среща под звездите на Деветашкото плато. Имам честта да познавам двама от хората, които се явяват вдъхновители и истински мотори на музикалните иновации. Душа на рок фестивала бе отново Цецо Матев в партньорство с Пламен Димитров  от печатница Дъга. А срещата на Деветашкото плато за поредна година е вдъхновено от Ива Таралежкова и сдружение „Деветашко плато“. Подкрепа за събитията дават и общините Ловеч и Летница.

Двете събития са от редките музикални вкусотии, рядко могат да бъдат опитани на ловешка сцена. В тридневния рок фестивал се насладихме на световни хитове, изпълнение от ловешките ветерани от „Дъга мюзик“ и на модерното звучене на хедлайнерите от Д 2 и младите групи „Miri“, „Sevi“, “Nana & the gang”, “ Rockstage”, “Sunset caravan “. Джаз фиестата край пещерата „Гарваница“  бе удоволствие както за зрителите, така и за изпълнителите, сред които личаха имената на Венци Благоев, Велислав Стоянов, Лилия Илиева и Ния Петрова, Димитър Льолев и много изгряващи джаз музиканти. Черешката на тортата , разбира се, бе не остаряващата Камелия Тодорова, която се появи след спускането на вечерната прохлада, но бързо вдигна градусите на танца и забавата почти до стойностите на горещия следобед.

Пресечна точка между двете прекрасни музикални събития се оказа именно съчетанието между опит и младост и в окуражаващия шанс прохождащи изпълнители да делят сцена с утвърдени имена. Всяко от събитията си имаше своя неповторим дух. Ловешкият фест с презентирането на редица малко познати или неизвестни крафт бири и търговията с единствено тук възможните биркойни. Джаз вечерта на платото в усещането за пълна хармония с природата, въплътено от десетките свободно къмпингуващи и натуралното удобство да седнеш върху бала слама. Наистина е въодушевяваща как една пуста долчинка може да се препълни от хора само за тридесетина минути, а обширните околни поляни да станат почти непроходими от гъсто паркираните автомобили. Казват, че тазгодишното издание на „Джаз под звездите“ било най-многолюдно. Сигурно е така, за мен зрителите бяха много над хиляда. Дошло е време за плодовете от упорството на Ива Таралежкова и сдружение „Деветашко плато“. Макар през последното десетилетие Ловеч да има една ту избухваща, ту загасваща рок традиция, точно този формат на фестивал е премиерен. И както коментирах с много хора през последните дни, вероятно правилния начин за отглеждане на рок фестивал  край Осъм. С по-малко средства и амбиции в началото. Ако има постоянство размахът неизбежно ще дойде.

Надявам се, че организаторите са чули както аплодисментите, така и препоръката на феновете през следващи години културните календари на общините Ловеч и Летница да бъдат съставени така, че да не се допуска съвпадане на събитията. Защото джаза и рока до голяма степен делят една и съща публика.

 

 

Публикувано в Ловеч | Вашият коментар

Наредбата за физическата среда – твърде висока летва за сегашното състояние и финансови възможности на училищата


smart_boards_for_educationСлед дълго забавяне бе публикувана Наредба за физическата среда и информационното и библиотечно осигуряване на детските градини, училищата и центровете за подкрепа на личностно развитие. Със нея е разработен и последния държавен образователен стандарт.

Наредбата се опитва да отговори на съвременните тенденции в образованието и да поощри промените във физическата среда, насочени към по-качествено образование. За разлика от много други наредби е относително къса и лека за четене. В нея са засегнати различни аспекти на пространствената организация, обзавеждането и  оборудването на училищните сгради и прилежащите дворни пространства. Като всеки текст , поставен на дискусия и тази наредба ще предизвика положителни и по-сдържани коментари.  Както обичайно тук ще изразя моето собствено мнение, което няма претенцията за никаква представителност. Единствено мои бележки върху прочетеното и съответствието му с нуждите на образованието от гледна точка на натрупания опит от работата  „на терен“. Опитал съм се да откроя положителните идеи и трудностите, доколкото недостатъци не трябва да има. Все пак говорим за наредба, което се стреми да направи по-удобен, спокоен, творчески и ефективен престоя на децата в училище.  Една от най-силните идеи, които откривам, е опитът да се поощрява превръщането на училището не само в среда за учене, но и комуникация и отдих. Да започнем с кътовете за отдих, които са предвидени като задължителни в класните стаи на началното училище, коридорите и фоайетата на училищата, училищните дворове. През цялата наредба преминава идеята общите помещения и пространства в училище да бъдат превърнати в места за комуникация и социализация. Специален акцент е поставен върху училищните коридори и дворните пространства, които в много днешни български училища са просто подходи към сградата или класните стаи. Няма съмнение, че оживяването на тези слабо използвани в момента пространства ще засили възможностите за общуване между учениците, както и с техните преподаватели. Може би греша, но в търсенето на някакъв по-дълбок замисъл, започвам да виждам скрития опит учителят да бъде изваден от доминиращата роля на преподавател и да се даде по-голям шанс на неформалните контакти с учениците. В наредбата са записани някои модерни виждания за развитието на образователния процес. Ясно се усеща желанието да се прекрати монотонното пребиваване в една класна стая. Затова са записани задължителни кабинети по различни учебни предмети, щрихирани са възможности за създаване на кътове за учене или провеждане на образователни дейности в коридорните и фоайетата, библиотеките. Особено силно се акцентира върху изнасянето на учебния процес навън със създаване на класни стаи, специализирани пространства, кътове за обучение, импровизирани кабинети и места за експериментална дейност на открито. Смели са препоръките и изискванията към новостроящи се учебни сгради или при реконструкция на съществуващите за създаване на модулни класни стаи с преместваеми стени и мобилно организиране на по-малки или по-големи учебни пространства, отваряне към коридорите или към околната среда.

В наредбата са записани конкретни изисквания към зоната за хранене и задължението всяко училище да разполага с бюфет. Предвиден е капацитет, който може да поеме поне ¼ от общия брой ученици като осигурява всекиму пространство от поне 1,2-1,4 кв.м. Специално внимание е отделено на библиотеките, които трябва да осигуряват зони за четене на книжни тела и зона за достъп до глобалната мрежа.

Задължителни за всяко училище стават кабинетите по биология и здравно образование, химия и опазване на околната среда, физика и астрономия, предприемачество, музика, изобразително изкуство, лингвистичните кабинети, а за професионалните гимназии и кабинети по специалностите. Всеки кабинет трябва да бъде оборудвам със съвременни технически средства. Съвременните информационни технологии трябва да навлязат и във всяка класна стая, за която стават задължителни изискванията към начина на обзавеждане, цветовите решения и подовите настилки. В новостроящите се класни стаи ще се изисква разполагане на индивидуални маси за всеки ученик и ергономични столове. Препоръчва се нов начин на организация на учебното пространство като се изоставя фронталното разположение на учителя спрямо класа и се предлагат различни схеми под формата на кръг или буквите „П“ и „Г“. Става задължително всяко училище да бъде оборудвано със съвременна, обширна спортна зала и спортни площадки на открити за обзавеждането , на които са поставени високи изисквания.

Въвеждат се ясни регламенти за броя ученици в класна стая и капацитета на училището. Ще се изисква сериозно разширяване на класните стаи, тъй като на всеки ученик трябва да бъдат осигурени по 2 кв. м. пространство. Фиксиран е минимален брой класни стаи – 70% от броя на паралелките. Капацитетът на училището е обвързан с площта на класните стаи.

Макар да има много хубави идеи, текстът поставя въпроси и провокира някои несъгласия. На първо място не бих могъл да се съглася, че предмети като география и икономика и и история и цивилизации нямат нужда от специализирани кабинети. Изучаването на съвременната география дава изобилие от възможности за използване на модерни технологии, географски информационни системи, видеолектории. География се учи с географски карти, а мястото на тези карти, модели, макети е в специализиран кабинет. Много от изискванията не могат да бъдат посрещнати по-чисто физически причини от училищата. Повечето български училища са построени в стари сгради, а класните стаи са били оразмерявани за кубатура, а не за квадратура. Тъй като редица училища няма да могат да изпълнят това изискване вероятно ще бъдат заплашени с постепенно оптимизиране на пълнаемостта (да кажем вместо 26 – 22 или 24 ученици).  Третият и много важен въпрос е тези хубави идеи ще бъдат ли подобаващо финансирани от държавата, защото със сегашните рамки на делегираните бюджети това ще бъде непосилно. Не на последно място е твърде краткия срок, след който наредбата ще влезе в сила – от учебната 2020-2021 година.  По моему е нужен далеч по-дълъг гратисен период, защото иначе в началото на цитираната учебна година огромна част от българските училища ще попаднат в конфузната ситуация да не отговарят на  изискванията на наредбата за физическата среда, информационното и библиотечно осигуряване. Тогава подобно на отложеното вече изискване за едносменен режим на обучение, ще бъдат преместени далеч напред във времето и изисквания за физическата среда в училищата.

Затова към момента наредбата изглежда като сбор от хубави намерения с проблематично изпълнение поне през следващото десетилетие.

 

Публикувано в образование | Вашият коментар

А беше наистина Дух от Езиковата


IMG_1920През седмицата Фейсбук ми припомни статия за първия Spirit of Ezikovzta. Не беше толкова отдавна – юни през 2015 година. Помня как се пръкна идеята. Като експлозия. След един невероятно успешен фестивал. Сътворен от един прекра випуск. Истински езиковски – сплотен, обичащ, креативен. Моторът беше Боби, но спирит нямаше да има без подкрепата и участието на Бонзи, Преслав, Христи, Йокси… Моля за прошка тези, които пропускам. Първият Spirit беше наистина нещо невиждано за музикалната традиция на Езиковата. Unplugged  концерт на открито под светлината на свещите. Само като си спомня що старание вложиха момичетата за да боядисат разноцветно бурканите със свещите. На естествения декор на нощна Вароша и светлините на хисарската крепост. А на сцената един бял, прозрачен тюл, хрумка на Йокси. Обяснаваха ми как всичко е импровизация, но беше адски интелигентно и вдъхновяващо. Всичко изглеждаше пропито от духа на Езиковата. Събитие, което като всяко друго в тази гимназия заразява малките. Спомням си една прекрасна сцена от този  концерт. Вечерта бе закрита с безсмъртното парче “The Show must go on“  в изпълнение на завърналата се за случая Нели Стойнова (тази година участник в „Гласът на България“), Христи и току-що пропялата на езиковската сцена Яна. В края на песента Нели целуна нежно малкото момиче, сякаш предавайки точно този дух на приятелството и общността.

После Spirit of Ezikovata се състоя още два пъти, налагайки се като интелигентен летен концерт. Нещо по-силно. Превърна се в открита сцена, на която рамо до рамо свиреха и пееха езиковци от различни поколения. Спомням си, че една от годините свири отдавна завършилият Митко Чернев. За участие в събитието си идваха Светльо, Преслав,  Христи. След три издания изглеждаше като вече пуснала корени нова традиция,  която се харесваше и радваше всички. За съжаление традициите искат всеотдайност и упоритост випуск след випуск. Както е опазен феста, пиесата, като си проби път коледния концерт. Летният пърформънс на открито бе прекъснат съвсем неочаквано. Когато през миналата година се случи, писах в статия, че възстановяването е труден процес дори след еднократно прекъсване. За съжаление се оказах прав, защото тази година за Spirit дори не се говори. А в училище все още има випуски, които са го съпреживели и трябва да пренесат духа му към по-малките.

Съжалявам, че прахосването на духа от летните  езиковски концерти се случи в един толкова музикален випуск. Някои от най-ярките му гласове и музиканти (Яна, Деси, Ники, Рафи, Цецо) изгряха на първата лятна сцена в двора. Поеха енергията от онези, които създадоха Spirit of Ezikovata, горяха с нея, но не я предадоха на малките с музикалното единение, което налива дух във вените на следващите випуски. Ако когато не си виждал спирита, няма как да продължиш традицията. Винаги сме се гордели, че духът е в традициите и сме се стремели да ги пазим и продължаваме. Но една общност съществува не само чрез поддържането на традициите, но и с въображението да създава нови. Ето това беше Spirit of Ezkovata. Глътка свежест  в духа на общността. За съжаление беше!

Публикувано в Езиковата | Вашият коментар

„Чернобил“ – епитафия на лъжата!


downloadСамо за няколко дни чух и прочетох  поне десетина коментара за сериала „Чернобил“.  Но когато поискаха мнението ми 17 годишни тийнейджъри (родени две десетилетия след аварията), разбрах, че трябва да го видя. Минисериалът е от тези кинотворби, които се гледат на един дъх. За тези, които помним аварията и онова абсурдно време филмът е въздействаща реминисценция. За младото поколение е история и урок с поука. Сигурен съм, че филмът стига до умовете и сърцата на генерацията, която не помни комунизма, с трогателните човешки съдби, със страховитата заплаха, която представлява всяка атомна централа, с героизма на хората, които се борят с последствията от трагедията. Предполагам, обаче, че на това младо поколение убягва най-силното послание на фирма. „Чернобил“ е олицетворение на лъжата. Най-добре го разчитат, живелите по онова време на тотална дезинформация и манипулация. На нищожната стойност на човешкия живот, жертван за удобство и оправдание на партийната върхушка.

Филмовият разказ разкрива поредица от примери за спестена информация. На пожарникарите, които се борят с пожара, на миньорите, които копаят тунел за да предотвратят пагубно пропадане и заразяване на водоизточниците, на жителите на Припят, оставени цял ден по смъртоносното въздействие на радиацията, на ядрените специалисти, които детонират реактора поради незнание, на евакуираното население от зоната на най-силната зараза., на световната общественост, която научава дни след взрива. Примери за безцеремонни лъжи, като тези, които докладват партийните апартчици в първите часове или като изопачената истина, представена на света във виенската централа на МАГАТЕ. На ужасяващо неуважение към човешкия живот, като изпращането на хора без защитни облекла под убийствената, „биороботите“, които разчистват радиоактивните  графитни отпадъци или като психически смачкания учен Легасов, позволил си да каже истината. Никой не знае колко точно хора са починали заради чернобилското облъчване. Нито колко деца са поели радиация от своите родители. Една от най-покъртителните сцени завършва с думите „ в каква държава живеем, където децата поемат смъртта на своите родители“.

Сериалът „Чернобил“ е обвинение към комунизма, изтъкан от лъжи и безобразия, самонадеян до безотговорност (в една рискова централа няма качествени дозиметри, защитни облекла, недостигат йодните таблетки). Същевременно е предупреждение и поука. Защото и днес  живеем в свят, пълен с лъжи . Както мъдро се казва във филма „Всяка лъжа е задължение към истината. А всички дългове рано или късно се плащат. Чепнобилският вече две десетилетия.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар