Реформирането на делегираните бюджети или как всеки дърпа чергата


ministerstvonaobrazovanietosmallАктуалното правителство дойде с няколко амбициозни обещания за бъдещото развитие на образованието. Сред най-значимите е ревизия на делегираните бюджети и преустановяване закриването на училища. Двата ангажимента са взаимообвързани, но все пак оптимизацията на училищната мрежа силно зависи от финансирането на образованието. Идеята за промяна във формулата на делегираните бюджети се обсъжда от доста време. Амбицията е промените да се случат от началото на следващата календарна година, а някои от планираните корекции вече бяха афиширани от министъра на образованието. По темата в края на месец юни е проведена кръгла маса с представители на министерството, работодатели, общини, на която са лансирани предложения за възможни изменения в делегираните бюджети. Представени са три основни доклада – от госпожа Ваня Кастрева, началник на Столичното РУО, господин Самуил Шейнин, почетен председател на СРСНПБ и на Националното сдружение на общините в Република България. Всеки от докладите осветява проблема от различна гледна точка, но като че ли никой не предлага ясни решения за промяна във философията на финансиране на образованието. Най-объркан изглежда доклада на НСОРБ, обобщил анкетно проучване сред българските общини. Затова вероятно изглежда като еклектика от предложения, които в някои случаи откровено се конфронтират. Още от първия прочит остава неприятното усещане за игнориране приноса на училищата към качеството в образованието за сметка на социални критерии. В документа се настоява за увеличаване на средствата за отдалечени училища, училища, в които се обучават социално слаби или деца, чийто майчин език не е българско, но се отхвърля качеството на образованието като критерий за финансиране.  Почти скандално звучи тезата качеството да не бъде възприемано като критерий, защото все още няма разработена методика за измерване на качеството, а не е ясно дали резултатите от ДЗИ и НВО са плод на добрата работа в училище или на самоподготовка или извънучилищна подготовка на децата. Само, че училища, които вече 5-10 години поддържат високо ниво на външните изпити едва ли го постигат само заради допуснатите външни фактори. Всички общини са записали в програмите за развитие на образованието като цел постигане на високо качество, ЗПУО го извежда като ключова цел, но общините продължават да гледат формално на изпълнението на императивите от документите. Няма лошо парите за отдалечени, малки, ромски училища да бъдат увеличени, но е разочароваща това да не бъде обвързано с резултати. Защото в този вид училища резултатите често са повече от незадоволителни. Струва ми се логично допълнителното финансиране поне да зависи от напредъка във владеенето на книжовен български език, един от най-важните стандарти на новата нормативна уредба. Все пак адмирирам идеята посещаемостта на училище и отразяването на отсъствията да е свързано със санкциониране на ръководствата и училищните бюджети.

Няма спор, че влиянието на броя на учениците в бюджета трябва да намалее, но е необмислено този компонент да бъде сведен до не повече от 50%. Как да стане когато 80% от бюджетните пари отиват за възнаграждения.  Излиза, че независимо с какъв брой ученици работят учителите държавата ще гарантира еднакво заплащане. Най-малкото ми изглежда несправедливо. Предложението да бъдат създадени почти еднакви условия за развитие на образованието във всяка община заслужава адмирации, но веднага поражда въпроси, защото едни общини са оптимизирали училищната мрежа, а в други повечето училища обучават стотина деца в преобладаващо маломерни паралелки. Видно е, че идеите на НСОРБ не стимулират нито качествените подобрения в образователния процес, нито ефективното управление на държавните ресурси. Доказателство за последното е факта, че НСОРБ не предлага мерки срещу умишленото задържане на средства в големи преходни остатъци или срещу добилите все по-голяма масовост злоупотреби с делегираните от държавата средства. Все пак сред техните предложения има и рационални хрумки като въвеждане на минимални прагове за издръжка, които да бъдат гарантирани.

За Самуил Шейнин  подобряването на делегираните бюджети ще се постигне с намаляване парите за издръжка чрез постепенното преминаване на училищата в клас А. Това са училища със сменена дограма, санирани, с постигната енергийна ефективност, обновена материална база и модернизирани спортни площадки. Той дори вменява на държавата задължението да осигури до 2030 година достатъчно средства на всички училища за да могат да преминат в клас А. Идеите на Щейнин имат резон и е факт, че в училища с извършени вече подобрения се спестяват повече средства. Практиката показва, че точно в този тип училища се натрупват най-големите преходни остатъци. Няма съмнение, че преминаването на училищата към т.н. клас А би се отразило и на качеството на образователния процес. В обозрими срокове  това , разбира се, няма как да се случи.  Смея да твърдя, че тук също опираме до общинска политика. Общините могат да кандидатстват по европейски програми за подобрения от т-н. клас А, познават нуждите на местните учебни заведения и могат да посочат приоритетните. Естествено логично ще възникне въпросът доколко е ефективно влагането на средства за постигане на клас А, ако общините поддържат училища с пълняемост на ръба на оцеляването.

Най-рационални изглеждат идеите на госпожа Кастрева, които всъщност обобщават многобройните предложения на самите институции. Кастрева застава точно на обратната позиция на НСОРБ и настоява качеството да бъде компонента при формиране на бюджета. Тук четем предложението да се включат повече допълнителни компоненти, сред които и учебния план и вида подготовка.  Според Кастрева делегираният бюджет трябва да се формира от финансиране въз основа  на три стандарта. Стандарта за обучение и възпитание на ученик включва компонентите учебен план (брой задължителни, избираеми и факултативни часове), компонент форма на управление, компонент организация на учебния ден и вид подготовка.

Стандарта финансиране на учебната единица включва компонент материална база, компоненти за техническо обезпечение, застраховки, здравни кабинети, охрана, отопление. Стандартът качество, интеграция и равен достъп с компоненти за училищен напредък и равен достъп. Предложението е да се добавят компонентите училищен напредък, интегриране на ученици със СОП и интегриране на ученици с майчин език различен от българския. В този стандарт попадат и компонентите за стипендии и транспорт.

Последното предложение изглежда най-обхватно и отчита разнородни интереси и спецификата на всяко училище. Може би идеята за включване на широк набор от компоненти е най-приложима. Каквото и да се предприеме, обаче, то не трябва да убива конкуренцията между училищата. Броят на учениците е измерител и за демографското състояние на селищата и за интереса към дадено училище, специалности или професия. А това според мен има отношение както към ефективността в управлението на средствата в образованието, така и към стимулирането на качеството в обучението. Делегираните бюджети трябва да гарантират равен достъп до образование за всяко дете. Затова трябва да има един стандарт за издръжка, който да не зависи от броя на децата, но да осигурява спокойно съществуване на учебните заведения. Вероятно трябва да има и стандарт, който да осигури равнопоставеност между училищата по отношение на материалната, учебната и спортната база. Но е почти невъзможно да бъде създадени условия за достъп до равно по качество образование. Защото качеството до голяма степен зависи от субективния фактор – учителя. И се измерва с постигнатите резултати и перспективите, които открива едно училище. В комбинация със съществуващата демографска ситуация това ще продължа да засилва дисбаланса в броя на учениците. Считаните за добри училища в по-стабилни в демографско отношение райони ще обучават повече деца, а училищата, които изостават и разположени в територии с демографска криза ще изпитват трудности с приема и пълняемостта.  И ако поне част от средствата в делегирания бюджет се формират на база брой ученици, държавата и общините ще разполагат с лост за реформиране на учебните институции, намиращи се в по-тежко финансово състояние.

Безспорно е, че философията на формиране на делегирания бюджет трябва да бъде променена, но това по никакъв начин не трябва да бъде за сметка на отказа от качество, отказа от конкуренция или отказа от реформи. Към момента позициите, от които се тръгва към промени изглеждат твърде различни и по-скоро издават липса на готовност за ефективно подобряване на системата на делегираните бюджети още от следващата календарна годи

Posted in образование | Вашият коментар

Тръгна си като човек, опаковал крясъка в мълчание


imagesУбеден съм, че оставилите сърцата си заслужават думи за довиждане. Няколко реда, драснати с обещанието, че няма да бъдат забравени. Хората, делата, годините. Моят начин на сбогуване с всеки, който слезе от хълма. Без значение дали поводът е пенсия или сменена житейска посока. Училището диша с децата, но сърцето му тупти с учителите. Затова те винаги са заслужили думи за довиждане.

Тръгна си тихо. Изпрати я празното училище. Тръгна си без букети и аплодисменти. През годините букетите бяха респектиращо много. Аплодисментите никога не бяха достатъчни. За дванадесетте олимпийски шампиони. За вечната амбиция. За непримиримия порив да води. За идеите, които променяха делника. За високите летви и дръзките скокове. За обичта към професията. За всеотдайността към децата. За половината живот, посветен на нейното училище.

Тръгна без шумни обяснения. Остави всекиму шанса да си намисли удобни хипотези. Тръгна тихо за да няма сърдити и гузни. Избра най-празното време за да не обяснява какво е раздяла с тридесетгодишна любов.

Преди година скри сълзите си зад научен проект. Пое в непозната посока, но не затвори вратата. Не каза довиждане, остави очакване. Тогава написах, че след нейното решение едно училище прилича на самолет загубил двигател по време на полет. Не съм забравил, че двигателите се подменят, но са от различни марки и не идват с еднаква гаранция.

Този път каза довиждане. Окончателно.  Без думи. Там беше юлско, празно. Страхувам се, че немите класни стаи бяха утеха. Очите на децата питат и чакат обяснения. Очите на децата провокират и разобличават престореното безразличие. Децата бяха смисълът. Знаете ли колко от моите бяха и нейни? Вен, Дани, Ваня, Николета,  Искра, Христо, Валя, Ина, Нели, Вели, Марта. Само моите. Умножете ги по 20, умножете  по 50. Нейните деца, които оглавяваха олимпиади или кандидатстудентски класирания, печелеха литературни конкурси или написаха книги, станаха бързо проспериращи юристи, отлични учители, но преди всичко добри хора. Казваха, че след нея училището няма да е същото. Напротив същото ще е, но по различен начин. Няма незаменими хора, има неповторими биографии.

Тръгна си тихо, почти на пръсти, за да не събуди миналото. В тази статия няма да го ровя. То вече е история, а тя е разкъсана на стотиците късове, останали в сърцата на нейните деца. Всеки има поне едно късче, на което е залепил нейното име. Като частици от пъзел са. Събрани сглобяват училищна история за тридесет лета. По-тъжно е, че пропуснатото бъдеще онемя след тихото сбогуване. Всичко, което можеше да се случи. Върховете, проектите, успехите. Не вярвам да секнат. Ще се случват по други хълмове. Не казвам, че няма да ги има на нашия. Други ще казват върховете, но в полета двигателите ще са с един по-малко.

Този път наистина си тръгна. От хълма, на който порасна. Не се и опита да вземе половината от живота си. Остави я в любимото училище. Взе само мечтите, пообрулената вяра и оределите надежди. Единствено тях отнесе нанякъде. И житейската четвъртинка, останала за раздаване. На други деца, които тепърва ще се мъчи да припознава за нейни. Няма да е същото като на хълма, където е подарила и своето детство. Често казвам, че от този хълм никой не си тръгва завинаги. Но това е само символика. Защото наистина има едно довиждане, без варианти за завръщане.

Тръгна си тихо и сдържано. Като човек, опаковал крясъка в мълчание.

Posted in Езиковата, Ловеч | Вашият коментар

Моите истории от хълма: Езиковата, когато правилата и свободата се радваха на еднаква почит


egВремето, в което се присъединих към Езиковата беше бурно и мътно. 90-те години, началото на политически промени, бързо разместване на социалните пластове и бламиране на морала. Училищата вече не бяха в състояние да функционират по старите авторитарни правила, но свежите струйки на свободата лесно се израждаха в свободия. За радост социалната джунгла на бандитската доминация,  така типична за Ловеч, не се пренесе на хълма. Вероятно защото около 50% от постъпващите деца, идваха от други общини, в които процесите на социална деградация и мутризиране бяха значително по-слаби. От друга страна ловешките деца произлизаха от добри семейства, а всички имаха една мотивация – да учат. Току излязла от  света на социалистическото образование, гимназията се приспособяваше към бързите промени на либералното време. Първо едва оцеля в тежка битка с протестантски организации, които бяха предявили собственост върху всички терени на училището. Изживя за кратко няколко смени на директори. Наложи се да се приспособява в една пазарна среда на конкуренция между бързо растящия брой на езиковите училища. В училището навлезе нова, млада генерация учители. В онези времена поне ¼ от учителския състав бе под тридесет години. Промените бяха неизбежни. Затова на моменти спомагаше и налудничавата държавна политика в образованието. Особени проблеми създаваше либерализирането на отсъствията в училище. Имаше един кратък период, в който учениците можеха да направят до 60 неизвинени отсъствия и да натрупат стотици извинени без  каквато и да е санкция. Въпреки всичко, обаче, Езиковата никога не е имала сериозна проблеми с дисциплина. Децата знаеха и уважаваха правилата. Колегите бяха стриктни в своите изисквания. Педагогическият съвет справедлив и решителен към дръзките нарушители. В онези времена нямаше лигавите правила на приобщаващото образование за отстраняване от училище за срок или година. Тогава мярката се наричаше изключване и беше окончателна. В Езиковата тази крайна мярка съвсем не беше екзотика, а съветът изобщо не се церемонеше. Спомням си случай, когато по доклад на Георги Пърликов отстранихме единадесетокласничка два-три месеца преди абитуриентския бал, защото беше дошла не изтрезняла на училище Спомням си и решителността на Дочка Драганова да отстрани ученик, който демонстрираше недосегаемост и безобразничеше с отсъствията. Редките случаи на побой се наказваха с незабавно изключване. Съветът беше непримирим  към първите опити за разпространение на дрога, макар че тогава свенливо прикривахме тези факти. От времето, в което аз постъпих в това училище 5 неизвинени отсъствия са неприемлива граници и достатъчни за отнемане на стипендия и недопускане до участие в обмен. В онези години изпита в края на подготвителен клас не беше симулация на външно оценяване, а основание да продължиш нагоре. Двойките водеха до поправителни изпити, а неуспешните поправки до отпадане от гимназията. Почти всяка година имаше ученици, които се сбогуваха с училището още след подготво. По-късно министерството измисли вратичките на допълнителните изпити. Пак в онези години се допускаха само три поправителни изпита в края на учебна година. Всеки четвърти означаваше повтаряне, а в по масовия случай преместване в друго училище по желание на родителите. Разказвам всичко това за да поясня, че въпреки мътното време гимназията държеше на порядките, а учениците ги уважаваха и спазваха. Без това да пречи на свободата, която виждах почти ежедневно у моите ученици. Тя намираше израз в свободната комуникация с учителите, в изобретателността и творчеството, в инициативността, в отстояването на права и справедливост. Свободното общуване между учители и ученици ме впечатли още в първите седмици. Бързо свикнах с вечната любознателност и нескончаемите въпроси. Рядко учебни, по-често житейски и морални. Още тогава започнах с първите експерименти, в които един път в годината захвърлях настрана учебника и посвещавахме часа на откровени разговори за обществени неправди, човешките отношения или мечтите. Тези часове завършваха с усмивки и благодарности. Така е и до днес. През 90-те въображението и творчеството наистина изобилстваше в Езиковата. Най-силна изява намираха в богатата издателска дейност. Там някъде се е родила традицията на годишниците на завършващия випуск, които събират класови презентации, литературно творчество и ученически хумор. В онези години всеки фестивал и пиеса бяха предшествани от вестник, който макар да минаваше преглед от учител или ръководител, даваше пълна свобода на мнения и изказ на учениците. За съжаление днешните випуски изоставиха тази практика. Не знам дали творчеството беше по-силно, но определено не се страхуваше и срамуваше да се показва. Помня как клас на Маргарита Винчева издаде сборник с творби на момичетата и момчетата от класа. Спомням си, че Боряна Илиева от моя първи клас ми подари собствена стихосбирка. А въображението на Силвия Зарева и Ирена Бочева стигна до там да изготвят и отпечатат изключително оригинален вестник с авторски материали, между които и запомнящи се закачки с учителите. Свободата и творчеството на границата на протеста се манифестираха на всяка трета вечер на феста. Палитра от музика, песни и скечове, в които се разказваха истории от живота на училището или представяха добронамерени  шаржове на учители. Всъщност феста онези години беше най-ревностно бранената ученическа територия. Почти забранен за участие на учители. Арена за екзалтираните думи, дръзките прояви и бунтарското поведение. По време на фестивалните вечери през 90-те въздухът пареше и дори искрица ексцентризъм възпламеняваше атмосферата. Като например дръзката церемония, по време на която Петър Делчев раздаваше от името на организаторите тухли-четворки на учители, които ги бяха изнервили през годината или по време на феста. Тази церемония завърши на тъмно и бързо след  като Цанко Петков (лека му пръст) дръпна шалтера на шоуто. Силният фестивален характер се загуби по-късно заедно с банализирането на третата вечер. В спомените ми е останала само една проява на дързост, десетина години по-късно, когато учениците пародираха холивудска церемония и раздаваха номинации за секс-символи сред учителите. През 90-те времето беше бунтарско и макар и уважителни към правилата езиковци бяха твърде чувствителни към правата и правдата. Времена, в които ученическите стачки бяха модерна форма на протест. Избухваха внезапно, но често бяха безразсъдни. Например за отстояване на правото харесван учител да стане класен или защото ръководството е решило да ги премести в класна стая, която не харесват. Така в клас на Катя Гадевска избухна стачка, която ме впечатли с решителността си, въпреки че завърши безуспешно.  Във фолклора от онези години остават и две стачки организирани от мои класове. Двете по един и същи повод – децата решили, че им е студено и  подкокоросали класовете от целия първи етаж да напуснат преждевременно училище.  И двата случая ми дадоха повод за първи упражнения по гражданско възпитание, заявявайки, че свободата е право,  но има цена, която се измерва в отсъствия. Първият ми клас ме разбра великолепно, вторият продължи да се съпротивлява и чрез майките по време на една родителска среща, от която си спомням, че дори съгласието на спешно извикания директора не можа да ме склони да отстъпя от принципа.

Настина през последното десетилетие на ХХ век имаше много хаос, компрометирани обществени ценности, но пясъците на духовната пустиня не превзеха хълма. Той остана като оазис, където правилата имат стойност, а свободата намира позитивни превъплъщения в творчество и граждански позиции. Сега разбирам колко съм грешал в оценките си, които веднъж споделих публично. В някакъв разговор с Ирка (випуск 1997) казахИст нещо от рода на „Ех, имате свободата, която ние нямахме, а не знаете какво да правите с нея“. Май не съм бил прав, Ирка.

Posted in Езиковата | Вашият коментар

Животът няма да се промени, докато се държим като съучастници на мръсниците


s3img_12398122_24062_8Срещнах млад мъж. Трудно познах възмъжалото момче, с което ежедневието ме срещаше в класната стая преди години. Похвали се, че е добре и успява в кариерата, но се чувства отчаян. От българската политика и обществената апатия. Върнал се от Германия съвсем съзнателно, искал да бъде част от промяната на обществото към по-добро. Ентусиазирано казах, че отдавна възлагам надежда на тяхното поколение, но той бързо ме прекъсна. „Не разчитайте. Моите връстници са обзети от безразличие към обществените битки“. Обясни, че повечето от тях са успели, задоволени и относително щастливи. Другият свят като че ли не ги интересува. Опонирах, че познавам и активни, обществено ангажирани млади хора. Предположих, че животът може би не е ги срещнал. Младежът се съгласи, но песимизмът в тона остави впечатлението за убедено вътрешно несъгласие.

Наскоро млада жена, също от тези, които помня от тийнейджърските години сподели, че и идва да се махне от нашата държава. Защото не вижда перспектива.  Думите и преливаха от безсилие. Тук на справедливост разчитат само наивните. Сред тези, които я защитават вече има пострадали. Последните две изречения пък са перефраза на коментар под мой скорошен пост. Сякаш справедливостта е благодат свише. Сякаш в онези държава, в които бягаме за да търсим спасение, социалното спокойствие и удобство е съществувало преди да създадат държавата. Не, поколения са воювали за елементарни човешки права, за върховенство на закона, за социална справедливост,.. Лесно се живее там, където някой се е преборил. Трудното е да се пребориш.

Преди дни си отиде доц. Кристиян Таков, чиито думи бяха споделени от толкова много млади хора.  А той ни казваше точно обратното на отчаянието, на бягството, на апатията. Като всички нас бе видял, че светът е обладан от злото. Но бе прозрял, че единственият начин да му се противопоставим е като се борим да го ограничаваме. Системно, ежедневно, неуморно. Злото се храни от нашето безразличие, вдъхновява се от нашите бягства и се озлобява от нашите страхове. Христо Комарницки, често нарича България „територията“. Ужасно прав е! Територията няма граждани, тя подритва поданици. Територията се управлява от злото, което дели облаги (пак по Кристиян Таков). И не среща съпротива. Възползва се от скромността, смирението или отчаянието на почтените и изтиква напред наглите. Мачка изключението, което търси справедливост за да наложи правилото, че нейното бламиране е обществено приемливо. Злото екзалтирано аплодира уморените лозунги „В тази държава няма справедливост“, „Тук никой властник няма да бъде осъден“, „ У нас не може да има нормално правосъдие“. Радостно маха от терминала към всеки, който поеме към някоя по-добре уредена държава.

Ако България е територия, просто не и достигат граждани. Животът в границите на територията е несправедлив, защото се примиряваме. Правосъдието е криво, защото обществото понася уродливите му практики. Наглите са заели всевъзможни управленски постове заради нашата сервилност и страхопочитание. Не можем да търсим оправдания извън себе си. В някаква конспирация, в географското положение или във времето.  Времето… Както казва в едно от брилянтните си есета Кристиян Таков „Времето е особено. Полуграмотните са на почит, безчестите са богати, честните-нечути, пред Храма дъни чалга, а Св. Синод не разбрал. Не се лъжете времената винаги са били особени. Просто е повод да си кажете като милиони преди вас – искам да съм честен, но ми пречат“. Да вярно е, злото не може да бъде изкоренено. Вярно е, че отвратителните няма да се засрамят от това, че ще им покажем, че са нетърпими. Но ще им отнемем удобството да си мислят, че могат да творят отвращение без никой да ги замеря. Вярно е, че нашата непримиримост и  протести няма да изметат обществения или политическия боклук веднага, но със сигурност ще попречат да  засипе живота ни непоправимо.  И ще ни предпазят от компромиса. Развратът иде от малките компромиси. Когато виждаме безобразието навсякъде, рано или късно започваме да го копираме (Кристиян Таков).  Така, че изборът е наш. Да мълчим или да се одързостим да говорим. Да бъдем съучастници на неправдата или да я изобличаваме. Да избягаме или да останем. Да се приспособяваме или да се преборим. Но в случай, че изберем борбата трябва да осъзнаваме, че няма да получим награда, а сигурно ще платим цена. И още нещо. Най-вероятно няма да видим промяната преди да склопим очи, но поне ще сме тръгнали към нея. По утъпкания път ще бъде по-лесно за неродените все още.

Животът е избор. Моралът също. Избор е и държавата, в която искаме да живеем.

Posted in общество | Вашият коментар

Lovech change music festival отваря сцената за повече музикални вкусове и по-млади хора


SARSТрудно е да бъдат удовлетворени всички вкусове. Особено, когато става дума за музика. Преди месец бе обявено тазгодишното издание на Lovech change music festival. Реакциите са разнородни. По-скоро възторжено сред по-младата аудитории и определено недоволно сред свикналата на тежък рок публика. Истина е, че тази година концепцията е различна, а музиката разнообразна. Първата вечер ще зарадва любителите на модерния суинг с изпълненията на италианската формация The sweet life society и почитателите на трип-хопа, които ще могат да видят на живо популярната група Morcheeba. Те ще бъдат подгрявани от българската банда „Мастило“ и Рут Колева. Ако първата вечер обещава да ни потопи в музикална естетика, втората ще залее всички с денс енергия. Първо майсторът на миксовете между балкански ритми и електронна музика Кирил Джайковски ще вдигне градуса на настроението, а кулминация на вечерта ще бъде друг експериментатор в музиката сръбската алтернатив рок банда S.A.R.S. Втората вечер определено ще бъде рокаджийска, тъй като в по-ранните часове ще се представят ска-пънк групите No project band. Plastiс Bo, както и Skoda, банда също представител на алтернативния рок. Преди Джайковски ще се насладим на музиката на Kottardshky, който великолепно импонира на  нашумелия македонец с естетско вплитане на балкански ритми в джаз и електронна музика. Вечерта ще се хареса и с факта, че е силно балканска. Такава беше и първата идея, когато със съмишленици коментирахме възможността за възстановяване на музикалния фестивал в Ловеч. Една ниша, която в България все още стои незапълнена.

Чух мнения, че фестивалът силно бяга от създаденото име на музикално рок събитие. Всъщност рокът остава, но може би сменя таргет групата. Ясно е, че тазгодишното издание се цели в значително по-млади почитатели на рока в неговите по-нови разклонения. Наистина ще има рязка смяна на саунда. Тежкият хард рок и хеви метъл ще остъстват. Миналата година концепцията бе предложена и реализирана от Цонко Цонев. Тази година ангажиментът бе възложен на Цецо Матев, който отваря стилистично музикалното събитие, но все пак поставя акцент върху балканското звучене и по-младежкия рок. Всъщност тазгодишната концепция следва формата на много популярните фестивали Exit  в Нови Сад, Sziget в Будапеща, Summer well край Букурещ  и Demofest в Баня Лукя, които предлагат огромно стилово разнообразие между поп, пънк, рок, метъл, реге, ска, джаз и електронна музика.

Дали концепцията е успешна ще стане ясно в началото на септември. Към момента най-важното е, че за шести път Ловеч е център на музикално събитие с национално значение и международно участие. Радващо е, че обръща към музикалните вкусове на младите хора и май започва да напипва физиономията си на събитие с балкански акцент. Да, вероятно любителите на твърдия рок ще останат разочаровани, но платените фестивални изяви са успешни, когато събират повече фенове. Лично аз стискам палци на организаторите, защото се нуждаем от едно успешно начало, което да бъде надграждано всяка година за да виждаме все по-големи и актуални музикални имена на ловешка сцена.

Posted in Ловеч, музика | Вашият коментар

Какво остана от деня 14.07.2017: Има надежда болницата да излезе от кома


болницаЛично министърът на здравеопазването професор Николай Петров донесе добри новини за Ловеч и персонала на многопрофилната болница. Постигнато е споразумение е се вдига запора върху сметките на болницата. Уговорен е заем от софийската болница УМБАЛ „Свети Иван Рилски“. Най-после ще бъдат изплатени целите заплати на лекари и медицински персонал за февруари март и април. Дарени са лекарства, за каквито болницата страда от хроничен дефицит напоследък. Договорен и и преференциален банков кредит за лечебното заведение.

Посещението на министъра силна е подкрепа за новия прокурист д-р Васев и медицинските специалисти, които останаха лоялни към болницата и не я напуснаха. Окуражаваща новина е, че през следващите месеци те ще бъдат подпомогнати от доказани и търсени специалисти от други болници  в страната.

Както по-рано беше съобщено в ловешката болница ще бъдат командировани юристи и икономисти, които да извършат внимателна проверка на досегашното управление, сключените договори и дейността на отделните клиники. Ясно е, че оздравяването на болницата минава през нейното преструктуриране.

Сега започва трудната кампания на ловешките медици за връщане на доверието на пациентите, които през последните години масово ползваха услугите на болници в близки градове. Все още във въздуха виси една дадена дума – че ще бъда оповестени истинските виновници за състоянието на болницата и ще им бъде потърсена отговорност в съда. Оставаме в очакване.

Posted in Ловеч | Вашият коментар

Учителите трябва да поставят сериозни изисквания преди да се дискутира премахването на класовете за прослужено време


downloadПрочетох доста мнения по парливата тема за премахване на класовете прослужено време. Дискусията, която тлее отдавна, се възпламени вчера след думите на вицепремиера Валери Симеонов, че приема искането на работодателските организации за премахване на тази добавка към заплатите. Посегателството върху допълнителните пари, които получават хората не е от вчера. В някои учреждения от публичния сектор и много частни предприятия това е направено преди няколко години. Мераците сега са за останалата част от наемните работници, заети най-вече в обществения сектор. В хода на разсъжденията само ще вметна, че класовете за прослужено време са едно гарантирано увеличение на доходите, което получават работещите всяка година. Чрез това допълнение към заплатата хората получават в масовия случай между 6-10 лева екстра за всяка година прослужено време. Та целият напън е да бъде отнето това нищожно годишно увеличение към заплатите на хората, които иначе не виждат промяна във възнагражденията години наред.

Тъй като дискусиите, които проследих, а и поради факта, че в образованието са заети най-много хора с подобна добавка в заплатите, ще насоча мислите и аргументите именно за този обществен сектор. Нека припомня какви са минималните задължителни равнища, които диференцират заплатите на учителите. Стартовата заплата за учител без стаж е 660 лева,  за старшите учители заплатата (по доскоро действалата наредба с минимум 10 години стаж) е 688 лева. За най-високо стъпало в йерархията главен учител са предвидени 726 лева. Отварям Наредба № 12 за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти. В член 5 за записани десетина допълнителни задължения, които се вменяват на „старши учител“. Според член 6 длъжността „главен учител“ добавя още 9 задължения. Обичайна практика в училищата е на длъжностите „старши“ и особено „главен учител“ да се възлагат множество сериозни задължения. Всичко това срещу разлика от по 38 лева!? Както вече споменах „старши и „главни“ са учителите с повече стаж и ако формират някаква по-сериозна разлика в заплащането в сравнение с току-що започналия учителска кариера, то е заради добавката натрупана като класове прослужено време. Следователно преди някой да вземе решение за отменяне на тези класове, трябва да промени осезаемо заплащането между различните стъпала в кариерното развитие. Минималната разлика между учител, старши учител и главен учител трябва да бъде поне 150 лева за да се изисква адекватно изпълнение на допълнителни задължения. Защото към момента разлика в заплащането почти липса , а класовете до някаква степен компенсират тази неправда.

Последните няколко увеличения на заплащането в образованието бяха на принципа да се даде максимално повишение на минималните задължителни заплати за учител, старши учител и главен учител. Тъй като не бяха осигурявани необходимите бюджетни средства директорите на училища и детски градини изпълняваха задължителния минимум, но корекцията за заплатите над този минимум се осъществяваше с по-нисък процент. Така се стигна до силно свиване на маржа между отделните заплати и огромна част от учителските възнаграждения  са събрани в рамките на упоменатите по-горе граници от общо 76 лева! Още едно доказателство за нуждата от значима диференциация между отделните равнища по кариерната стълбица преди каквато и да е дискусия за отмяна на класовете за прослужено време.

В новата нормативна уредба е скрита още една несправедливост. С Наредба № 4  от тази година са записани различни нормативи за учителска заетост. Така излиза, че за двама учители, двама старши учители или двама главни учители се получават едни и същи възнаграждения при различна норма на заетост. Дори един учител с по-малка норма реално може да получи повече от един старши учител с по-голяма норма. Същото може да се проектира и при сравнение между старши и главен учител. Всичко изписано показва, че учителството е натикано в тотална уравниловка по отношение на заплащането. И ако все още има някакво различие в заплатите, то се формира точно от класовете прослужено време и определено създава усещане за частично възстановяване на справедливостта. Ясно е, че преди да се посегне на тази добавка трябва да бъдат изчистени много други недомислици.

Нека да поразсъждаваме и върху механизма, чрез който ще бъде преустановено начисляването на класове за прослужено време. Ако се опрем на вече реализирана практика, това ще стане като  натрупаните до момента класове бъдат добавени към основната заплата. Веднага ще възникне хаос, тъй като ще се окаже, че  старши учители  имат различни основни заплати, главните учители и учителите също. Просто защото ще добавят различна сума в зависимост от стажа, който имат. Нелогична ситуация, нали? Допускам, че за да бъде поправена ще започне изравняване на заплатите за отделните кариерни стъпала, но така едни учители ще получат значително увеличение, а други почти няма да получат такова. Това не само че не отговаря на широко прокламираната политика за истинско увеличение на учителските заплати, но ще генерира сериозно напрежение в системата. Дали някой си дава сметка, че ако се допусне още една дискриминация т.е. за една и съща длъжност в едно и също училище да се получават различни заплати това може да отприщи лавина от жалби за дискриминация?

Всички разсъждения водят до извода, че една подобна реформа ще бъде от полза на младите учители, но в ущърб на учителите с повече стаж. Абсолютно наложително е младите учители да бъдат стимулирани. Да, вярно е, че в повечето европейски страни подобна практика за допълнителни плащания за прослужено време няма. Но е вярно и това, че в тези страни има пакет от социални привилегии предлагане на учителите на по-голяма възраст- като се започна от възможността да работят с по-ниска норма на седмична заетост и се стигне до възможността за определен период от време да ползват дългосрочен платен отпуск за релакс и допълнително квалифициране. В България подобна дискусия дори не е започнала. Хайде да не се взираме само в удобните европейски практики.

В политиката трябва добре да се мисли преди да се говори. Очевидно вицепремиерът е пропуснал първата фаза и се е изказал твърде неподготвено. Мисля, че в следващите месеци ще му се наложи да се върне към първата фаза. Ще ми се да обърна внимание и на прибързаните мнения в учителските следи. Тази реформа , стартирана без предварителна подготовка ще ощети всички. Докато не се получат гаранции, че ще бъдат коригирани редица финансови механизми, които да  осигурят относителна справедливост в системата, няма място за каквото и да е съгласие. Едно съсловие може да се откаже от придобивка само когато си осигури други, които адекватно да я заместят. Важното е да мислим и действаме с грижа за цялото съсловие. Учителството може и трябва да диктува процеса. Поне това трябваше да сме научили през есента на 2007-ма година.

Posted in образование | Вашият коментар