Стига сме броили болни, хайде да започнем да броим причините, заради които училищата трябва да останат отворени.

Имам усещането, че училището е в обсесия. Почти две седмици след началото на учебната година вместо да се дискутирате същностните задачи и проблеми на образованието се пише говори и повтаря едно и също – covid -19. Човек ще остане с впечатление, че всички училища са пламнали от зараза. Всеки ден министърът е принуден да отговаря на един и същи въпрос. Само на мен ли прави впечатление, че все по-неуверено твърди, че няма да затваряме всички училища. Директори съобщават през социалните мрежи, че 2-3 деца или някой учител дали положителни проби. Медиите сякаш са се докопали до някакви сензации почти ежечасно докладват, че в еди коя си област едно момче се разболяло, а в друга бабата на едно момиче нещо кашляла. С някаква странна упоритост се опитват да ни докажат, че във всяка област има поне един учител със съмнителен PCR. Да, дами и господа, децата и учителите са хора и естествено понякога се разболяват. Всяка година по време на сезонните грипове половината класна стая е сополива и кашля, а учителите жертвоготовно идват на работа с грип, защото няма кой да ги замества. В 90% от времето така си я караме докато затихне грипната епидемия. Само в краен случай и за кратко ни пращат в грипна ваканция. В училищата са взети безпрецедентни мерки като са много агресивен, опасен и коварен вирус. Заради тези мерки училищата в момента са най-сигурните места. Да се обзаложа ли, че във фабриките и големите администрации има много повече позитивни? Много от най-големите огнища бяха откривани именно в цехове и фабрики. Безумно е това вторачване в училищата. От тях няма да плъзне масова зараза. Спрете с тази вредна психоза. В моето училище учат над 800 ученици. Децата са здрави и масово на училище. Не викам дявола. Знам, че и при нас може да се появи случай на заболял. Затова се опитваме да поддържаме хигиена и да спазваме превантивни мерки. Опитваме се да бъдем спокойни и да си водим нормален учебен процес. Сигурен съм, че във всички български училища се стремят да правят това. Просто се нуждаем от спокойствие за да се концентрираме върху истинските задачи на образованието.
От началото на тази учебна година средното образование влезе в заключителния етап на реформата, въведена със ЗПУО. От тази година започна новият втори гимназиален етап, насочен към интересите на учениците. Ще ми се това да се дискутира. С очакванията, началото и трудностите. Не за единичните случаи на заболели ученици. С толкова предизвикателства се бяхме ангажирали преди да бъдем пратени на отдалечено обучение. На дневен ред беше поставена възпитателната роля на училището и дисциплинирането на класната стая. Поставихме си цел да преместим акцента на обучението от знанията към компетентностите. Дълъг процес, който иска подкрепа, обучения, обмяна на информация и добри практики. Ето това са теми, по които искам да чета , а не сензацията, че стотина от хиляди учители има 60-70 болни. Отложихме атестацията, но не мисля, че сме се отказали от разговор как да разработим обективен инструментариум, който да открива и поощрява добрите учители и да диагностицира нуждата от помощ за тези, които се лутат в дебрите на преподаването. Вместо това се харчи медийна и човешка енергия в битката с РЗИ глупостта да се налагат глоби на директори, които допускат ученици без маски. Въпросът за качеството на обучението, неговото вътрешно оценяване и външно инспектиране продължават да бъдат на дневен ред. Точно качеството на образованието трябва да ни е приоритетна грижа. Само, че актуалната тема не е качеството, а карантинирането на образованието.
Ще ми се всички да спрем с тази истерия. Пандемията е факт, но животът няма да затихне. Не може да си позволим да неглижираме образованието на децата. Всички констатираме, че децата са дали назад през трите месеца зад компютрите. Важно е да си говорим какво от наученото през принудителната дигитална работа можем да приложим в истинската класна стая, а не да търсим и най-малката причина за да пратим училището отново вкъщи. Ново затваряне на всички училища би било тъжна демонстрация на неспособността ни да се справим с едно съвременно предизвикателство. Още по-тежко, би било престъпление срещу днешните деца, чиято социализация, развитие, израстване и възпитание сме готови да жертваме заради егоистичните си страхове.
Всеки, който работи в системата на училищното образование, знае какви усилия ни коства да компенсираме и възстановим всички занемарени учебни навици през време на дистанционната работа. Затова всеки необмислен намек за ново принудително затваряне ще гневи системата. Мисля, че мога да заявя от името на повечето учители, че ние се върнахме към работата си със страст, а не със страх. И ще бъде добре да получим подкрепа от министерство, регионални управления, здравни инспекции, общество и медии. Дайте да си говорим за училище и преподаване, не за коронавирус. Да броим успехите на децата, не положителните PCR тестове. Децата и учителите имат нужда от истинско училище.

Моите отговори преди началото на учебната година. Едно интервю на Ема Томова.

Разговаряме с Иво РАЙНОВ, учител по география в езиковата гимназия в Ловеч

– От колко години сте учител и какви бяха за вас предизвикателствата на изтеклата учебна година, която се проведе по различен начин заради коронавируса?

– Учител съм от 26 години. Миналата година беше сериозно предизвикателство. Мисля, че преходът към дистанционна форма беше относително успешен. Наложи се да преминем към непознат начин на работа само за няколко дни. В началото не разполагахме с платформи за работа, много колеги си набавяха умения в процеса на работа. Проблемите бяха в по-малката ефективност на този подход, нарушената обективност на оценяване и факта, че част от децата останаха извън образователния процес поради липса на лични компютри или техническа грамотност.

– Какви са настроенията на колегите ви в навечерието на 15 септември? Имаше мнение, че голяма част от учителите се страхуват да се върнат в училище – заради здравето си и факта, че са възрастни.

– През последните месеци бяха направени няколко анкети. Над 80% от учителите са за присъствено обучение. Присъствената форма не може да бъде заменена. Образованието е преди всичко контакт между учител и ученици.

Взаимно въздействие, което освен с думи се постига с жестове, усмивки… Живото въздействие изисква хората да могат да се гледат в очите.  Разбира се, че всички имаме своите притеснения. Важно е да бъдем отговорни и да пазим  здравето на децата и колегите. Особено колегите с хронични заболявания.

– Родителите са разделени – една част настояват за присъствие в училище, друга – за дистанционно обучение. Какво е вашето мнение като учител?

– Аз съм класен на 27 десетокласници. Проявих инициатива и се свързах с всички родители, за да проуча тяхното мнение. Всички настояват за присъствено обучение. Дори тези, които споделят, че децата имат някаква хронични заболявания. Държа да отбележа, че 20 от тези деца пътуват всяка седмица и живеят на общежитие. Дори това не е проблем за „моите“ родители. Мисля, че страховете на родителите са преекспонирани. Не отричам, че има родители, които изразяват тези притеснения в различни медии, но смятам, че представляват много малка част от българските родители. Все пак да не забравяме, че за много хора е невъзможно да останат дълго време вкъщи и да помагат на децата си.

– Какви са очакванията ви за тази учебна година?

– Годината ще бъде различна и предизвикателна. Възможно е да се преминава от присъствена в дистанционна форма и обратно. Аз все пак се надявам да се справим и задържим присъственото обучение възможно най-дълго. Не допускам, че е възможен хаос, защото всяко училище ще състави план за работа, който би трябвало да обмисли различни ситуации. Огромна част от училищата работят с платформите на Гугъл и Майкрософт, които са безплатни за образованието. Тези платформи постоянно се надграждат. Обогатяват се с нови ресурси и приложения. Следователно дори да се преминава към отдалечено обучение, това ще е подсигурено технически. Все пак ми се иска да мисля, че дистанционното обучение ще е изключение, а присъственото силно ще доминира.

–  Какво е да си учител през 2020/2021 г. по география в държавно училище?

– Универсален отговор няма. Аз работя в езикова гимназия със силни традиции и качествен подбор на ученици. За мен работата с любознателни и възпитани деца е отговорна, но удовлетворяваща. Мисля обаче, че в много от професионалните училища и училищата, които обучават ромски деца, е трудно и много уморително. Мотивацията и дисциплината на децата там са много остър проблем. Иначе, за съжаление,  новите образователни концепции отреждат на географията все по-периферно значение.

– Стартовата основна заплата за учител става 1260 лв., на старшите учители – 1300 лв., а на главните – 1350 лв. И въпреки това по последни данни в национален мащаб се търсят около 4000 учители. Защо?

– Трудно се намират учители по математика, физика, биология, химия, чужди езици. Причините са комплекси. За някои от специалностите заплатите извън образованието са несравнимо по-високи. За други подготовката е много трудна и изисква усилия, които не са посилни за не малка част от младите хора. Да не забравяме, че не всичко в образованието е пари. Нерешените проблеми с дисциплината на класната стая, бумащината и все още невъзстановения авторитет на учителската професия също отблъскват младежите.

В продължение на десетилетия авторитетът на учителите беше сриван. Голямата стачка от 2007 година показа нагледно липсата на обществена подкрепа за професията, но и отвори очите на обществото. Защото след нея бавно, но постепенно започна подобряване на отношението към учителите. Финансовият статус е важен. Повишаването на заплащането несъмнено създава ново  самочувствие. Все още има сериозни проблеми в общуването между семейство и училище. Ако вкъщи детето чува неуважителни коментари, то ще ги възпроизведе в поведението си. Неуважението често е в чиновническото отношение към учителите, натискът, упражняван от регионалните управления и деспотичното поведение на директори. Училището е демократична институция, която прави така, че една държава да има бъдеще. Докато не го разбираме, няма да се модернизираме и не ще имаме успех да привлечен умни младежи в учителската професия. А апостолите в училище са учителите.

– Споменахте, че образованието се движи на различни скорости. Колко голяма е разликата в тези скорости и на какво се дължи?

– На комплекс от причини. На първо място мениджмънта на училищата и консерватизма на учителите. На семейната среда и домашно възпитание на учениците, на финансовите възможности на училищата. Има училища, които са отворени към новостите, модернизират се бързо, осъвременяват базата, възприемат нови методи на работа. Има такива, в които ресурсът позволява работа по традиционен начин. Комплексният ресурс – финансов и човешки.

– Вие сте синдикалист към КТ „Подкрепа“. Моля да поясните думите на Янка Такева, председател на СБУ: „Българските учители ще бъдем потърпевши от оставката на правителството. Досега не сме имали министър като Красимир Вълчев, който толкова добре да познава системата, без него ние ще останем като деца сираци.“

– Не бих коментирал думите на председател на синдикат, в който не членувам. Смятам, че министър Вълчев направи не малко за модернизацията и финансовата стабилност на образованието. Стартира редица програми и политики. Убеден съм, че това, което положи като основи, е достатъчно устойчиво, за да даде посока на образованието за дълъг период. Сигурно в една такава перспектива ще има и наследници на сегашния министър. Аз не се страхувам за образованието.

Ема ИВАНОВА

Смисълът на училището се отмерва от ударите на сърцето, не с похарчени мегабайти!

Вчера, символично преди началото на учебната година, едно от порасналите ми момичета ми подари трогателен шарж. С благодарност, че винаги съм ги насърчавал да бъдат out of box и да не се предават. Винаги преди началото на годината стават актуални значките със силното послание  “Teachers change lives”. Да, учителят променя мисленето и отваря нови хоризонти. Образование е силна форма на човешки контакт, от който децата взимат много повече от знания. Морални концепции, модели на поведение, примери за подражание. За да променя учителят трябва да се оглежда в очите на децата. Да вижда усмивката и сълзата, гнева и радостта, болката и възторга. Учителят може да въздейства силно единствено ако е в класната стая.

Дистанционното обучение ми даде много нови познания. За технологии, техники, апликации, платформи, които със сигурност ще продължавам да използвам като допълнителен образователен канал. Същевременно ми даде възможност да си спомня, че образованието все пак е духовно занимание. А там където има духовност несъмнено общуват души и обменят емоции. Истинското училище все още е в клас. Всичко, на което учим децата може да бъде измерено с броя на ударите на сърцето. Не може да бъде измерено с мегабайти.

Настина съм жаден за завръщане. Имам за довършване доста започнати колаборации. С едни дванадесокласници, пораснали пред очите ми. С едни десетокласници, с които само успяхме да се запознаем. Идват и срещи с нови класове, с които тепърва ще утъпкваме пътеки.  И разбира се с двадесет и едно момичета и шест момчета, които все още не съм научил да бъдат out of box и да не се предават. С тях имаме още много път да извървим. Надявам се физически заедно, не дигитално отдалечени.

Днес пожеланието има малко по-различно съдържание „ Нека бъде присъствена  учебната година“, защото ако е присъствена ще е и успешна. Бъдете здрави и не пестете любовта. Тя е по-силна от всякакви вируси.

Силните училища дължат частица от блясъка си на всеки от своите учители

Тази година закъснях с думите за довиждане. От няколко години се старая да отбележа в моя блог оттеглянето на поредната група колеги. Да превърна все още пресните житейски впечатления в утрешни писмени спомени. Обичайно разравям миналото в първите дни на юли. За да си припомня съпреживяното и да го излея в емоционален текст-признание за извървения заедно път. Тази толкова различна година сериозно размести навиците ни, но макар и в края на лятото почитанията ще бъдат поднесени.

Всички имаме дебют и бенефис. Времето неизбежно ни разделя с хората, трасирали пътя пред нас. И благодарността е най-малкото, което им дължим на тръгване. Не протоколната в предъвкваните за всеки подобен повод слова. С думичките на искрената емоция от съвместните години. А когато хората са вървели дълго време в една и съща посока спомени са останали в изобилие.

Това лято сложиха край на преподавателската си кариера три мои колеги. С две от тях работихме заедно през цялото време откакто постъпих в Езиковата. С третата имах късмета да се срещна само за няколко години. Въпреки това след Благомирка Фискучева  остават цветни спомени. Рядко се среща математик с толкова позитивно излъчване. Графиците ни постоянно се кръстосваха и почти ежедневно срещах лъчезарната троянка. Винаги усмихната и независимо от обстоятелствата в добро настроение. В един от дните на последната  учебна година и двамата завършвахме работния  ден със седми час. С удоволствие оставах да и правя компания докато дойде часа на последния влак за Троян. Сменяхме темите, но нейният тон оставаше благ и весел, независимо от умората и късния час. Винаги общителна и желан събеседник дори и за най-младите колеги. Мислил съм си, че е рядкост името на човек да съответства така точно на нрава. Благ характер,  с който бързо намираше пътя към учениците и отличен математик, който успя да постигне доста успехи, въпреки малкото време, в което бе преподавател в гимназията.

Цонка Накова е от онези колеги, които вече работеха в училището, когато аз дойдох. Случи се така, че през последните 26 години имахме не малко допирателни. Бяхме част от едно и също предметно обединение, ту тя преподаваше на повечето мои класове, ту аз на най-добрите нейни класове. Моята дъщеря премина през нейната философска школа. С нейния съпруг, Пако, се знаем от войнишките години и това допълнително ме предразполагаше да я чувствам по-близка. Няма как да забравя самоотвержеността на това учителско семейство през дните на онази дълга учителска стачка през 2007-ма година. И великолепеният Пако, който почти сконфузи президента Георги Първанов, назидавайки го за мизерията, в която е поставен българския учител. С Цонка често обсъждахме проблемите в мой или неин клас. Винаги добре запозната, но и достатъчно дискретна за трудностите на своите деца. Няма да преувелича ако кажа, че често сравнявах своята педагогическа интуиция с нейните психологически умения. Затова бях силно поласкан, когато малко преди да ни изпратят на дистанционна комуникация ме попита имам ли нещо против да приложи моята практика за изпращане на класа си. Ставаше дума за моята традиция да определям всеки от последните дни преди изпращането за празничен за някои от класа. Обясних, че въобще не държа оригиналността върху идеята, защото съм възстановил една отдавна съществувала в гимназията практика. Толкова много и се искаше да направи специална емоцията по раздялата с последния и клас. Затова е жалко, че пандемичната криза и отне сладостта на това преживяване. Но след Цонка Накова остават много випуски от пораснали с нейното човешко, философско и гражданско възпитание деца. Остават нестандартни образователни практики, регионални и национални успехи и изобилие от спомени за един въздействащ, принципен и човечен учител.

Иванка Събева, която за мен си остана Ваня Цветкова. Името, с което се запознахме пак преди 26 години. Ваня заемаше различни длъжности през тези години, но каквото и да правеше винаги беше ярка и запомняща се. Колегата, която знае и най-дребните подробности по пътя към нашите решения, защото е протоколирала огромно количество часове от дискусиите на педагогическите съвети. Колегата, която е посрещнала почти всеки новопостъпил ученик в училище, защото беше неуморим участник във всяка кампания по записване. Колегата, която познаваше еднакво добре трудните, които трябваше да вкарва в правия път и лидерите от ученическия съвет, които подпомагаше в качеството си на педагогически съветник. Ваня уважаваше правилата и не харесваше компромисите с тях. С изумителна упоритост успя да превърне логореята на една калпава наредба в ефективно приобщаващо образование. Тъкмо нейният пример за подпомагане на изоставащите или завръщане на отсъстващите цитирах на много образователни форуми, разказвайки, че приобщаващото образование може да бъде наистина полезно. Но за мен един от най-ярките лични спомени от Ваня ще остане нейната енергична подкрепа по време на учителската стачка. Винаги съм казвал, че за мен не беше трудно да съм председател на училищния стачен комитет с отговорни, твърди и всеотдайни негови членове. А един от тях беше именно Ваня. Нeйната личната подкрепа бе безценна и не се забравя.

Всеки от колегите, които сложиха край на учителските си кариери, е оставил диря в биографията на училището.  Драснал е поне чертичка в умовете на учениците,  с които е работил, оставил е спомени в съзнанието на колегията. Бил е част от легендата и е подписал някой и друг лист от историята. Защото силните училища дължат частица от блясъка си на всеки от своите учители!

Да не превръщаме коронавируса в единствена точка от дневния ред на образованието

Винаги преди началото на учебната година се говори много за образование. Тази година, обаче, ключовите думи не са наредба, бумащина, дисциплина, недостиг на учители, стратегии на преподаване. Актуалните теми са вирус, маски, дезинфекцията, дистанция, дистанционно обучение… Двадесет дена преди началото на учебната година предстартовата енергия свисти като вентил, през който се освобождава изкуствено натрупано напрежение. От пролетта си повтаряме, че трябва да се научим да живеем с този вирус, така че да не превърне страховете ни в саботьори  на нормалния живот. Трябва да бъдем предпазливи, но и отговорни към образованието на децата, като не правим скъпи компромиси с неговото качество. Ясно е, че всяко училище трябва да подготви план и механизъм за контрол на пандемията. Да гарантира сигурна и възможно най-безопасна среда за присъствено обучение на децата. Дългогодишният ми опит ми дава основание да вярвам, че всяко училище ще се отнесе сериозно към тази организация. Затова не считам за нужно, нито медиите да предъвкват проблема ежедневно, нито дискусиите в учителските групи да бъдат хипнотично фокусирани в  организацията на учебния процес. Нужното ще бъде направено, защото всички в училище сме отговорни хора. Струва ми се, обаче, че covid епидемията  не само тотално обърка нормалното функциониране на училищата, но заплашва сериозно да забави реформирането и модернизацията на образованието. Факт е, че пандемията застигна българското образование по средата на една дълга промяна. От тогава цялото ни внимание е отместено към здравна опасност, за сериозността на която доста се спори. Почти изгубихме от поглед резултатите от реформата, прекъснахме дискусиите за успешните и грешните мерки и „теренните“ оценки на нововъведенията. Винаги съм считал тези полемики за особено важни, тъй като даваха енергия и аргументи за промени на посоката в движение. Нищо от това не дискутираме в момента. През тази година училищното образование прекрачва в нова ключова фаза на реформата – втората гимназиална степен. Практически тази учебна година ще апробира идеята за избираеми учебни профили. Щеше ми да си говорим повече за очакванията и готовността за тази новост, вместо за „окопната“ отбрана срещу коронавируса. Искаше ми се да дискутираме анонсираните промени във форматите на изпитите след 7-ми и 12-ти клас сега, а не да истеризираме деца и родители в последния момент. Скоро си мислех колко започнати процеса или обсъждани идеи замряха с появата на пандемията.

Например два от регламентираните в ЗПУО процеси преминаха в дълъг stand by режим.  Отпадането през тази учебна година на атестирането на учители и директори  отвори възможност за задълбочена дискусия по неговото бъдещо прилагане. С предложение за нормативна промяна министерството дава известна светлина, но не отговаря на учителските опасения относно безпристрастността на оценката и приложимостта на атестационните инструменти. Сега е моментът за дискусия и по друга тема с отложена премиера – изпитите след 10-ти клас. Пандемията осуети провеждане им през миналата учебна година и отвори съмнения относно тяхната необходимост.

Хабим изумително много енергия за да противопоставяме ефективността на присъственото и дистанционното обучение, при все че сме наясно с недостижимото предимство на живия човешки контакт. Същевременно пропускаме уникалния шанс да обсъдим ползите от внезапно застигналата ни дигатализация като допълнение към традиционната присъствена форма. При това този процес е необратимо започнал и разширява влияние с все по-мащабното използване на електронните дневници, зареждането на библиотеки с дигитални ресурси, иновативните експерименти на google училищата.  От миналата есен се заговори за пренасяне на образователния акцент от възпроизвеждането на знания към усвояване на компетентности. Това ще бъде може би най-голямото предизвикателство и трудна трансформация за българския учител. Дълъг процес, който се нуждае от трансфер на know how, успешни практики и опит. Сега е времето да говорим и за тази промяна, защото училището не може да остане на бавна скорост, изчаквайки да приключи пандемията. Уместно е отново да заговорим и по темите, на които от години търсим решения-мотивацията на учениците и дисциплината по време на учебните занятия.

Цялото това многообразие на теми, мисля, е дневният ред на образованието. Организацията на учебен процес в условия на пандемия може и да е най-актуалната и следователно  първа точка, но не бива да бъде единствена. Защото прекалено уплашени от коронавируса

 ще пропуснем още една година за модернизация на образованието.