Албания вече не се побира в клишето на остарелите ни представи


Много исках да видя Албания. Считах я за еднократна дестинация. Виждаш я, слагаш я в колекцията и я забравяш. Страната, иронизирана в толкова много вицове. Всеки, който тръгва за Албания се сблъсква с информационна оскъдица. И разбира се натрупани предразсъдъци.

Така тръгнах и аз- с минимални познания за Албания. Дори леки не успях да купа. Оказа се, че малко чейндж бюра поддържат тази екзотична валута дори в София. Сякаш отивах в друг свят, чужд на нашите туристически интереси. Пътят до земята на орлите си беше истинско изпитание. Тринадесет часа автобусен преход по трудните, тесни планински пътища. Почивки колкото за кратък тоалет, някоя цигара или кафе в магазинчето на крайпътната бензиностанция. Разбира се времето щеше да ми се увиди значително повече ако не беше чудесната компанията на добри приятели. Особено забавни бяха разговорите между Митко и Светла, които не спряха да изобличават така наречената македонска история. Никому не убягна тъжния факт, че албанската диаспора сериозно превзема югоизточната част на Македония. Във всяко от крайпътните селца брояхме повече минарета на джамии отколкото камбанарии на християнски църкви, а албански флагове се вееха високо над десетки къщи във всяко от населените места.

В Албания влязохме недалеч от Охридското езеро, през планинската местност, оформена от южните части на Шебеник и Ябланица. Всеки е чувал за Албания като за страната на бункерите. Веднага след границата ни запосрещаха емблематичните скривалища, някъде деликатно сгушени по хълма, другаде заплашително застанали край пътя. Приличаха на дислоцирани съгледвачи, които току ще предадат информация до централата за нашето пристигане. Спряхме за почивка срещу хълм, на който са вкопани десетки бункери. Повечето бяха единички (с място за един човек), но имаше и групови. Всеки бункер с широк отвор, гледащ към пътя. Със сигурност в болната глава на Енвер Ходжа тук е трябвало да бъдат разположени десетки картечници, които да бранят страната от враговете. Счита се, че през режима му са били изградени над 700 000 подобни бомбоубежища, които да спасят албанците при ядрена война. Днес бункерите са атракция и декор за туристически снимки. За съжаление някои от оцелелите в по-големите градове бункери са превърнати в обществени тоалетни. Влязохме в страната откъм може би най-бедния и край. Непригодна за земеделие земя и лоша инфраструктура. Мостовете, които носеха единствената жп линия изглеждаха толкова уморени, пътищата тесни и бавни. Смрачаваше се, автобусът преминаваше край селца, където изкуственото осветление изглеждаше лукс. Започнаха разговори по прочетени материали, че тук и до днес имат големи проблеми с осигуряването на достатъчно електроенергия. Но на мен и моите събеседници правеше впечатление, че липсват електропроводи до много от къщите. Първите впечатления не винаги са най-точни. Особено когато са добити късно вечерта след изморително пътуване.

Следващите три дни разбиха много от предубежденията и предварителния скепсис към страната. Имах възможност да видя Тирана, Дуръс, Берат и Фиер. Квартирата ни бе в малък хотел на курортната зона на Дуръс. Представете си една ивици от около 100 метра ширина и 3-4 километра дължина, разположена успоредно на плажа. На тази тясна ивица са изградени три линии хотели, прозорците, на които буквално гледат в стаите та съседа. Разделени са от тесни улички, по които две коли се разминават „на ребро“. Алчното желание да се спечели от почти всеки метър много напомня на нашия „Слънчев бряг“. Мощните джипове, чиито предни колела почти настъпват плажа връщат спомените за мутринския период по нашето Черноморие и не оставят съмнение от къде идват преобладаващите инвестиции в албанския туризъм. Главният път за Дуръс е външна граница за туристическата зона. От другата страна на пътя също е презастроено с хотели и вили, които изглеждаха празни и тъмни през цялото време на моя престой. Синдромът на свръхпредлагането, от който боледуваме и ние. И все пак тази прохождаща в туризма държава показва предимства, непозната за нашия манталитет. Хотелчетата са ниски, спретнати, лишени от визуалните полюции на родния мутробарок. Вечерните заведения са ситуирани около брега, а в хотелската част е тихо и спокойно. Отворени са многобройни бистра, пицарии и малки ресторанти, които продават храна на повече от разумни цени. Всъщност за времето на моя престой не установих разлика в цените, на които се предлага в градовете и курортната част. Хранителни магазини има на всеки двадесетина метра. За любителите на бирата, като мен, това си е голямо удобство. Тук ще направя кратко отстъпление колкото да кажа, останах впечатлен от местните пивовари и особено от тъмната марка „Корча“. Оказа се, че магазинчетата в курорта работят перфектно и като обменни бюра. Във всеки от тях можеш да предложиш евро и да получиш равностойността в леки по актуалния за деня курс със съвсем символична печалба за продавача. При официален курс от 134 леки за едно евро младежите го разменяха за 132. В магазинчетата предлагат опцията да платиш с евро и да получиш рестото в местна или европейска валута. Всъщност заплащането с евро се оказа възможно и абсолютно безопасно в цяла Албания, но с една деликатна подробност. При заплащане с монети цената се увеличава. Случи ми се в пицария в Дуръс, където при албанска цена равностойна на 3-4 евро трябваше са платя 5 поради факта, че предлагам монети. Трудно разбрах обяснението, че го правят, защото банките не обменят монети. Но да не остане някой с грешно впечатление за почтеността на албанците. Потресаващо честни. Рестото се връща до лека. Имах усещането, че изпитват страх да не сбъркат в някоя сметка и да бъдат заподозрени в измама. Тук е мястото да отбележа, че продавачите, сервитьорите, дори гидовете са изключително мъже. Една от културните прояви на доминиращия ислям. По друг начин изглежда столицата, където срещнах приветливо момиче да продава валута в официално чейндж бюро и ослепително красива полицайка да бди за уличния трафик. Редно е да отбележа, че около 1/3 от населението на Албания са християни с малка доминация на източноправославните спрямо католиците, което не пречи настоящият министър председател Еди Рама да произхожда именно от католическата общност. Оказа се, че Еди Рама е твърде дейна фигура в модернизацията на Албания. За трите мандата като кмет на Тирана е нанесъл значителни промени в облика на столицата. Негова е и заслугата за освежаването на сградите по всички улуци в централната част на града. За съжаление финансовия недоимък не е позволил цялостно обновяване и на много места в албанската столица може да видите великолепно боядисани и подновени фасади на сградите и олющени задни стени. Подобен контраст между старите, трудно скриващи разрухата соцквартали и модерната архитектура на новото време срещнах и в южния град Фиер.

Иначе Тирана е една компактна, зелена и пълна с живот и млади хора столица. Градът полага видими усилия да изглежда европейски, което най-силно личи при стайлинга на младежите. Видях едно единствено момиче, което носеше забрадка, която да си призная изглеждаше гротескно в комбинация с дъвките, дънковото яке и тениската с угодното за всяка религия лого „Love is all“. Тирана е видимо мултикултурна. Градът не предлага изключителни туристически забележителности. Всички минават през типичния за социалистическата архитектура централен площад с паметника на Скендербек, пред който видях да се снимат по-малко хора, отколкото пред бункера на една близка улица. Красотата е в религиозните храмове. Старата джамия до площада, новопостроената източноправославна ротонда, католическата църква с каменна фигура на майка Тереза, която както е известно е с албански произход.

Историческите забележителности са по-скоро в южната част на Албания, където перлата е град Берат. Забележителен архитектурен ансамбъл от накацали по склона бели къщи (името идва от „белия град“) и крепост от средните векове, в която са запазени редица църкви. В една от тях, „Света Мария“, се пази богата колекция творби на най-известния албански зограф и иконописец Никола Онуфри. Градът е в списъка на световното културно наследство и пази много история от времената, когато е бил част от българската държава. Пак в южната част на страната са останките на древния гръцки град Аполония Илирийска, където археолозите са разкрили останки от храм, стадион и театър. Лично на мен далеч по-силно впечатление ми направи разположения в съседство източноправославен манастир от 13 век, в който също са изложени артефакти, открити при разкопките.

Древната история може да бъде видяна и в Дуръс. За римското време напомня големия амфитеатър, а венецианската кула тип ротонда за разцвета от средните векове. Крайбрежният булевард сякаш потапя в атмосферата на Латинска Америка. Ниски къщи с веранди, надничащи към строените в шпалир от двете страни на булеварда палми. Усещането не лъже, защото се оказва, че тези палми са подарък от Фидел Кастро за Енвер Ходжа. И за да оформя окончателно представата за града като място, където са си дали среща различни култури, попадам на крайбрежен рок бар, в който от стените гледат снимките на рок величия, от колоните пулсира ритъма на рокендрола, а чашите се оцеждат обърнати върху зъбите ва градински гребла.

Докато обикаляхме между градовете имах възможност да се убедя колко много са постигнали албанците по изграждане на инфраструктурата. Движихме се по нови, относително качествени пътища, в някои от случаите дори от магистрален тип. За страна почти лишена от пътна инфраструктура преди четвърт век постижението е забележително. Албания е постигнала видимо много и в модернизацията на градовете, консервацията на историческите забележителности, развитието на туризма. Всичко това придружено с приятелско отношение, стремеж за добро обслужване, благодарност към клиента и съвсем разумни цени. Хубав пример е посещението на крайпътен ресторант между Берат и Аполония, където не поръчахме скъп обяд, но поради факта, че нашата група избра точно това заведение получихме комплимент – безплатен десерт от свежи плодове.

Четири дни и толкова много впечатления, които промениха тотално представата ми за Албания. На раздяла със страната на орлите никой от нашата група не гледаше на довчерашния политически анклав с иронията от онези прословути вицове. Като се има предвид историята, изолацията и грандиозното изоставане Албания очевидно е направила огромни крачки към своето европеизиране. Факт, който може да бъде твърде поучителен и за нас, които дълги години гледахме с високомерие и насмешка на малката планинска държава, притисната от Адриатическо и Йонийско море.

Posted in зад граница

Кураж за двама доблестни мъже


181688_10150099070713798_161050223797_6238613_2288325_nТези дни двама от най-добрите ми приятели са подложени на изпитания. От изпитанията, които разтърсват живота и приземяват духовните полети. Имам само подозрения, защо някой свише праща трудности на своите добри синове. За да ги вразуми и усмири? Защото какво са бедите ако не стреме, което възпира устрема. Или просто един тотален наблюдател изпраща послания за преподреждане на житейските приоритети?

Цинично е свободамислието да се плаща толкова скъпо. Жестоко е пристрастието към справедливостта да отнема толкова сили. Разочароващо е устремът към доброто да бъде възпиран с подобни препятствия.

Двама души, различни по възраст, но бунтари по природа. По свой начин предани да почтеността и отдадени на правдата. Двама души, които с делата си живеят за другите. Макар масовката тотално да не го разбира. Двама порядъчни мъже, размечтали се в погрешно време. Неразбрани, непоследвани, не веднъж предавани.

Тъкмо предателството е най-голямата болка. По-страшна от изпитанията. Силните превъзмогват трудностите, но не забравят предателите. До влизането в Йерусалим сподвижници много, но пътя към Голгота е винаги самотен. Смелостта на лицемерите стига до шепота, само лудите глави се осмеляват да крещят на глас прошепнати думи.

Моите приятели са точно такива луди глави. Лудите, лудите те да са живи. Двама души, които говорят неудобни истини, имат доблест да поискат отговорност, смелост да настояват за възмездие. Дързостта да стоиш изправен взима своето. Здраве, спокойствие, сън. Не, съвсем не мисля, че изпитанията, са пратени от клетвите и злосторствата на лошите. Само сила свише раздава възмездие и от него няма спасение. Някога по-рано, друг път по-късно.  На силните духом, на смирените към скрижалите праща изпитания. Защото през изпитанията човек проглежда, преосмисля себе си, преоценява живота си и хората, които го изпълват. Силните духом не се предават. Надмогват изпитанията и помъдряват. Проглеждат за важните неща, които осмислят живота. Заедно с каузите, честта и правдата. Само с тях не може да се живее. Живее се с обичани хора и малки радости. Бесовете на обсебващите каузи ни отнемат усещането и спомена за тяхната сладост. Сигурно затова са изпитанията. За да забавим темпото, да се огледаме, да не изоставим далеч зад нас хората и нещата, които ни правят истински щастливи.

Сигурен съм, че моите приятели ще преодолеят изпитанията. Защото са луди глави и силни мъже. Знам, че няма да се откажат от истината и справедливостта, но се надявам да спрат да се филмират като рицари на печалния образ. За доброто само двама мъже не стигат. А силата, стаена някъде зад хоризонта въздава. На едни изпитания, на други възмездие. Когато му дойде времето.

Posted in me | Вашият коментар

Недостигът на учители не е само количествен, но и качествен


mlad-uchitel-savetiМинистърът на образованието Красимир Вълчев призна, че ни очаква огромен дефицит на учители. Констатацията е вярна, но притеснението доста закъсня. Проблемът се усеща поне от 5-8 години.  Няколко министерски екипа пренебрегваха заплахата. Нещо повече. Предприетите административни стъпки  след 2008-а година влошиха статута на учителската професия и медийното отношение допълнително стагнира интереса към нея. Имам предвид реформите на Даниел Вълчев, които разшириха правомощията на училищните директори и поставиха в силна зависимост огромна част от учителството и медийната опаковка на учителя като беден, онеправдан (например бит) и все недоволен, въпреки поредното широко афиширано увеличение на заплатите. Казвам го това, защото съвременните млади хора са прагматици и отбягват професия, която се приема за зле платена и феодално зависима от работодатели. Целият процес по обсъждане на новия Закон за предучилищното и училищното образование с тоталното игнориране мнението на учителите, неговото приемане и поднормативният му пълнеж, изсипал невиждан товар административни задължения върху учителя са все действия, отблъскващи интереса към учителската професия.  Нали тези деца, които очакваме да поемат по пътя на бъдещи педагози общуват ежедневно със своите учители.  Дали могат да бъдат вдъхновени от уморени, отегчени, демотивирани и конформистки настроени хора?

Физическият недостиг е само симптом. В средносрочна перспектива изглежда невъзможно броят на излизащите в пенсия учители да бъде компенсиран с млади попълнения. Особено по трудни предмети като физика, химия, математика. Притиснато до стената министерството обмисля законови промени, които да предоставят възможност на учители да работят и след пенсия, но при облекчени условия. Разбира се това е палиатив, а не дългосрочно решение, защото човешките сили все пак имат лимит. Закостенялата система на администриране и управление на образованието провежда пагубна политика по отношение привличането на млади кадри. Помислете. Младият човек търси свобода, условия за себедокзване и бързо кариерно развитие. Съвременното българско училище изглежда съвсем различно точно заради упоритото неразбиране на образователната администрация. В хода на реформите министерството отказа да възприеме подход с въвеждане мандатност на директорите и запази дисбаланса между един почти недосегаем директор и силно зависими учители. Законодателят и образователната администрация разписаха една по-скоро чиновническа роля на учителя, притиснат от ангажименти и бумащина, с твърде ограничена свобода под контрола на РУО, училищните ръководства и Обществените съвети. Естествено и със стартова заплата, която е само с 50% по-висока от минималната за страната. Да, заговори се за интензивно и осезаемо увеличение на учителските заплати, но това е опит за разрешаване само но част от проблема. Другите причини, възпиращи младите хора да приемат предизвикателството на учителската професия дори не се осъзнават.

И ако количествения недостиг на учители се признава за качествения дефицит изобщо не се и споменава. Поколението, което навлиза в пенсия може и да не е гъвкаво и достатъчно адаптивно към динамичното съвремие, но има научната и педагогическа подготовка на старото университетско образование. В онези години за всяко място в педагогическа специалност се конкурираха между 5 и 10 души. Учители ставаха много качествени хора. Сега реалностите са различни. Конкуренция почти липсва и често в педагогическите специалности попадат кандидати, които просто не са приети друго. Нивото на университетите е престъпно ниско и затова осигуряват недостатъчна научна и педагогическа подготовка. Разбира се има не малко качествени млади учители, но по-голямата част от съвременната продукция на университетската училищна школа е с далеч по-ниско качество.

Недостигът на млади и качествени учители е сериозна заплаха за реформата в образованието. Всеки усеща тръпката на призванието на различен етап от професионалния си път, но един учител има нужда от развитие 5-8 години за да стане добър в професията. Така я подредихме, че смяната на поколенията в образованието да съвпадне с осъществяването на сериозни реформи в системата. Парламентът и министерските чиновници може и да са написали реформите, но ще се наложи да ги внедряват и осъществяват учители. Реформи се правят от опитни и подготвени хора. Така реформата остава да виси между тези, които имат компетенциите, но си отиват и онези, които все още ги нямат, но постъпват. Не искам да бъда черноглед, но освен недъзите на закона и недомислиците на многобройните наредби, количественият и качественият недоимък за учители са все сериозни заплахи пред успеха на образователната реформа. Доколкото нейният смисъл е в осигуряване на качествено образование, способно да осигури бърз икономически растеж и възходящо развитие на страната.

Ако държавата и обществото наистина са си поставили подобни цели, имат за решаване въпроси, които съвсем не предполагат лесни математически отговори. Качествен образователен продукт може да се постигне само от мотивирани и подготвени учители. Щом искаме да постъпват повече млади учители точно с такива качества,  трябва да направим решителни помени. Модернизиране и качествена промяна в университетската подготовка на учителите и разтоварване на учителя от излишни административни ангажименти за да може да осъществява основната си задача – да учи качествено и възпитава ценностно децата. За съжаление към момента в тези посоки, нито се предлагат, нито се обмислят решения.

Posted in образование

Забравен от живите, но верен на мъртвите


93925517Екстремен планинар съм. Избирам непозната планина или необходен маршрут и тръгвам. Отдавна се канех да поскитам из западната част на Стара планина. Насочих се между Берковска и Чипровска планина и тъй като върховете Ком и Миджур са стари завоевания реших да покоря някой от по-ниските им събратя. Красотата на планината бързо обзе сетивата ми. Отбягвах трасетата, отбелязани с туристическа маркировка. Планинарската ми страст се задоволява с девствените местенца, скрити в дебрите на вековните гори. Винаги съм гледал на тези непознати места като на лични открития. Преминах през слънчеви полянки и сенчести гори, любувах се на тишината, прекъсвана от ритмичните удари на някой кълвач, страхливият бяг между клоните на катерички или звънливата серенада на горските певци. В пооръфания от прелистване тефтер записвах впечатленията и местата, през които преминах. Денят беше безоблачен и очевидно не поемах голям риск с решението да остана малко повече сред тази завладяваща природа. Слънцето вече се спускаше към зад хребета към Сърбия, когато реших да поема към близка хижа. От моята туристическа карта ме канеха три. Избрах най-близката, погледнах напътствията на телефонната навигация и тръгнах бавно и внимателно по-пътя надолу. Залезът все по-убедително подготвяше смяната на деня с нощта. Неочаквано на 30-40 метра по-надолу по склона се появиха червени керемидени шапчици. Предварително бях разучил картата и убедително помнех, че в радиус от поне десет километра няма селище. Разлистих я отново, но пак не открих населено място. С всяка следваща крачка, обаче, все по-ясно разпознавах силуетите на къщи. Приличаха на група, която е приела тайна мисия и се спотайва между дървета и храсти. Всъщност бяха обрасли от растителност, която упорито се опитваше да си върне ската, отнет от хората преди столетие. Първи ме посрещнаха две схлупени и грохнали от старост къщички. Високи диворасли храсти ги обграждаха отвсякъде. Къщите изглеждаха отдавна изоставени на волята на природата и издаваха физическата си умора с желанието да рухнат съвсем скоро. Продължих спускането и преминах покрай трета, после и четвърта къща. Също пленници на развихрилата се природа. Добих усещането, че преминавам през селище-призрак. Достигнах поредната къща, която споделяше съдбата на вече отминатите, когато пред очите ми се откри малко гробище И макар да звучи кощунствено с оглед на предназначението му, гробището приличаше на истински оазис. Окосена трева, почистени гробове. Без изключение. Започнах леко да настръхвам. Там където трябва да има живот цари пустош, а на местата, където животът приключва се усеща човешка ръка. Там, в долния край на гробището нещо помръдна колкото да ме стресне още по-силно. Вгледах се притеснено и го видях. Дребен прегърбен старец, коленичил между гробните места и съсредоточен върху усилието да оплеви тревичките. Приближих се на няколко крачки разстояние и внимателно викнах „дядо“. Човекът не реагира и аз повторих обръщението. Тогава се обърна и не, не се уплаши, очите му заблестяха радостно, а старецът подпирайки се на една тояжка започна да се изправя. Попита ме какво правя тук, а аз разказах за своята изследователска страст и накъде съм се отправил.

-Не няма да стане така, тази вечер ще ми бъдеш другар – с хриптящ, но обнадежден глас нареди старецът. Изглеждаше уморен колкото къщите. Преваляше 90 години, издаваха го дълбоките бръчки и съсухрената кожа на ръцете. Всички дарове на старостта го бяха споходили. Чуваше тежко, виждаше слабо, а треперещите крака търсеха помощта на здрава тояжка. Върху старото му лице заигра надеждата на дете. Господ му беше пратил другар и той се беше вкопчил в него.  Побърза да ми каже, че последния другар е загубил пред четири години. От тогава бил сам. Докато вървяхме по тясна пътечка към неговата къща старецът ме обсипваше с въпроси.  По пътя минахме през още две изоставени на произвола на природата къщи, преди да стигнем до неговата. Малка бяла, добре поддържана къща с пейка пред портичката и спретната зеленчукова градина зад живия плет, оформящ границите на имота.  До пейката бе забита изтормозена от времето табела. Върху табелата все още се четеше поизбледнял от времето надпис – „мах. Сурсуля“. Под името с по-малки и криви букви някой бе изписал „ 0 жители“. Старецът ме покани в къщата и ми посочи дървен стол. Настаних се и тъкмо се канех да попитам, когато човекът сам започна да разказва. Тук бил роден, но дори и в детските му години махалата била малочислена. Като поотраснели младежите поемали към по-добрия живот в някой от близките градовете. След пенсия някои се върнали, но мнозина останали при по-добрите условия или децата.

-По едно време бяхме стигнали 20-25 души, но нали сме стари, вече призовани при Свети Петър започнахме един по един да му се представяме. Накрая останах само аз – духовито отбеляза дядото.

Заради липсата на население заличили махалата от регистрите. За държавата тук вече нямало живи хора. Още повече, че наследниците на обраслите имоти ги изоставили. „Хората склопиха очи, а заедно с тях и къщите.“. Попитах как така са заличили селището, нали той е тук.

-И мен вече не ме броят за жив. Сам избрах тая орисия. Самичък съм, загубих бабата преди има-няма 10 години. Нямахме деца и няма при кой да отида. Да не си помислиш, че са ме изоставили. Напротив идваха хора от общината и ми предлагах да ме настанят в старчески дом. Отказах. Реших да остана тук при бабичката и приятелите от детинство. С единия крак съм в гроба, но с другия все още ходя по тая земя.  Представлявам едновременно умрелите, за които полагам грижи всеки ден и живите, такива като теб. Искам докато мога да оставя нещо от Сурсуля за да знаят живите, че ни е имало. Къщите не мога да опазя. Те и без друго са празни. Мога да опазя гробовете. До един са пълни. Сурсуля вече е там, на гробището-продължи с тъжната философия старецът.

-Как живееш дядо? Откъде си доставяш храна и вода? – попитах с нарастващо съжаление към този почти изживял отреденото му време човек.

-Тук наблизо има изворче, пълня две дамаджанки на два-три дни. От едната пия, с другата се мия. Наблизо има две села, на 7-8 километра са. Веднъж в седмицата слизам да купя хляб, някоя мазнина, ориз, бобец. Там в пощата взимам и пенсийката. Разчитам и на милостинята на природата, отглеждам си картофи, някои зарзават лятото. Колко му трябва на един 55 килограмов старец. – редеше дядото, докато палеше стара газена лампа.

-Преди време електриката стигаше до нашите къща, ама сега нали всички сме мъртви що ни е ток. Отрязаха жиците- дядото погледна доволно лумналия пламък в лампата и приседна на стола до мен- И газ взимам от селото долу. Не ми трябва много, само за светлина. Иначе дърва в гората много, и за манджа, и за топло.

-Как понасяш тази самота, без да има с кого да размениш две думи – попитах със съчувствен глас.

-Аз не съм самотен. Тук са всички, с които живях живота си. Всеки ден ходя при тях на гробището. Там е моята Бина, само дете вече не ме хока. Пуста все си намираше причини – отблясъците в очите на дядото като че ли се навлажниха – Там е и Маврата, другар от детинство, също и Личо. Голям гюрултаджия беше, ама сега си мълчи и слуша. Рициня, Дако, Гера, Стоена, Васила… всички са там. Всеки ден им говора, докато подреждам гробовете. Ама са станали много харни слушатели, не ми отвръщат. Иначе радиото ми говори, ама аз не го пущам често – рече старецът и посочи с глава малък китайски радиопремник върху стария скрин. После стана от масата, отвори един долап и извади парче сух хляб и паница картофена яхния. Раздели ги в две чинии и ме покани да се гостя.

-Излизам сутрин рано и право там, на гробища. До обед съм там, плевя, подреждам, скубя тревата, говоря с тях. След пладне съм по градината или из гората. Все нещичко намирам, я диви плодове, я съчки. Даже и зимата не пропускам да ги споходя. Правя пътечка до гробището, пък там разчиствам като пред новите им къщи – разказваше старецът докато топеше сухия хляб в яхнията.

Попикразвахме още час с дядото. На няколко пъти се опитвах да сменям темата, но той все се връщаше към своята Сурсуля и ежедневните срещи с отдавна напуснали го хора.

-Хората живеят докато някой ги помни. Така е и със селищата. Сега аз съм Сурсуля. Ще я има докато съм жив. Спомина ли се ще умре и тя. – завърши вечерната си философска лекция дядото.

После ме заведе малка, прихлупена стаичка и ми показа стар миндер. Извини се, че повече няма и потъна в тъмнината на мълчаливата къща. В стаята беше доста прашно. Дълго не успях да заспя, но не от прашния въздух. Мислех за този чудат старец, посветил последните си години да се съпротивлява на времето, решило да погребе неговата Сурсуля.

Когато с събудих беше съмнало. Старецът го нямаше. Намерих на масата парче хляб от снощната вечеря и малка бучка сирене. Благородно сърце, дори последната храна бе готов да сподели със странник. Подминах закуската, взех дамаджаната и поизмих лицето си. Сложих на гръб раницата и затърсих стареца из двора. Беше тихо и безлюдно. Сетих се, че е при другарите. Когато приближих гробището го видях приведен между вечните им домове. Усърдно плевеше тревата. Сякаш нищо не се бе случило от първата ни среща през вчерашния ден. Викнах му. Той се обърна и ми махна с ръка. Стори ми се, че неговите другари също махат. После пак се вглъби в ежедневното си задължение.

След няколко часа бях в общинския град. Посетих туристическия център и на излизане попитах за махала Сурсуля. Момичето повдигна рамене и каза, че не я е чувала. После седнах за кафе в малко квартално заведение. С поръчката попитах сервитьорката за махалата. И тя не знаеше. На съседната маса трима местни пенсионери играеха табла. Единият, дочул въпроса ми, се обърна и каза:

-Сурсуля ли, тази махала вече не съществува. Там отдавна не живее никой.

-Не си прав- отвърнах някак умислено- Селищата умират щом спрат да ги помнят. Също като хората.

След час междуселищният автобус ме возеше към дома. Облегнат удобна на меката седалка си мислех за дребни житейски неща. За старецът, неговите другари и бавната смърт на селищата ни. Като Сурсуля има стотици. Но като този чудат старец единици. Тъжно е, че със смъртта на такива като него си отива нещо от душата на България.

Posted in разкази | 2 Коментари

Протестна декларация срещу удължаване на учебната година


New ImageИзх. № 01-28/2.08.2017

До Министъра на образованието и науката

Красимир Вълчев

 

 

Д  Е  К  Л  А  Р  А  Ц  И  Я

ОТ РЕГИОНАЛЕН СИНДИКАТ „ОБРАЗОВАНИЕ“ КЪМ КТ „ПОДКРЕПА“ ЛОВЕЧ

 

Уважаеми господин Вълчев,

Членовете на синдикалните секции към Синдикат „Образование“ от регион Ловеч не приемаме идеята за удължаване на учебната година по предложения от Вас график. Нито едно от училищата в Ловешки регион не разполага с условия за осигуряване на спокоен и здравословен за учениците учебен процес през месец юли. Климатичните условия, изложението на сградите, малките класни стаи и максималната пълняемост на паралелките са причина за високите температури и трудните условия за учене още през месец юни. Удължаването на учебната година с една юлска седмица ще бъде истинско изтезание за децата, а учебният процес ще се провежда с изключително ниска ефективност. Поради липсата на синхрон в политиката на различни министерства и институции не малка част от учениците от по-големите класове (10,11) приключват учебната година още в средата на юни и се отправят на работа по различни морски курорти. За съжаление ЗПУО и Наредбата за приобщаващо образование им предоставят тази възможност, защото разрешават до 10 дни отсъствия от учебни занятия (3 с уведомление до директора и 7 с разрешение на педагогическия съвет). Удължаването на учебната година през юли ще увеличи значително броя на приключващите по-рано учебната година. При това съвсем легално. Класните стаи ще бъдат полупразни, а учебния процес формален.

Считаме идеята за по-късното провеждане на НВО и разделянето на тези изпити от ДЗИ за разумна, но недоумяваме защо и четирите дни на задължителните изпити трябва да бъдат неучебни. Убедени сме, че на датите за ДЗИ учениците от основните училища могат да учат, на датите, предвидени за НВО в гимназиите може да се провежда пълнокръвен учебен процес. Нямаме съмнение, че броят на учителите от съответните училищни етапи е достатъчен за да посрещне нуждите от квестори за двата изпита.

Приветстваме намерението ученическите ваканции да бъдат по-често и по-дълги, но нека това бъде реално. Защото в предложения от Вас график броят на учебните дни добавени като ваканции е само с два повече от учебната 2016-2017 година. Увеличаването на броя на дните с официални празници се представя абсолютно некоректно като по-голяма ваканция.

Дискусия за промяна в продължителността на учебната година може да се води, но при взаимно уважение на всички страни в образователния процес (учители, ученици, родите) и след спокойно и прозрачно обществено обсъждане. Практиката за лансиране на противоречиви и дори конфликтни идеи за организационни промени в учебния процес в средата на лятото е порочна и провокира ненужен стрес в системата.

Господин министър,

Водените от горните аргументи настояваме да оттеглите предложения от Вас график на учебното време за 2017-2018 година.

Председател на РСО „Подкрепа“ – Ловеч

Иво Райнов

Posted in образование | Вашият коментар

Това общински съвет ли е или бардак?


общинаДнес общинският съвет ще проведе тайно от гражданите заседание. Всичко за неговия греховен патос е казано пророчески в мъдрата библейска книга Еклисиаст:

Екл. 3:1 Има време за всяко нещо,
И срок за всяка работа под небето:
Екл. 3:2 Време за раждане, и време за умиране;
Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;
Екл. 3:3 Време за убиване, и време за изцеляване;
Време за събаряне, и време за градене;
Екл. 3:4 Време за плачене, и време за смеене;
Време за жалеене, и време за ликуване;
Екл. 3:5 Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни;
Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
Екл. 3:6 Време за търсене, и време за изгубване;
Време за пазене, и време за хвърляне;
Екл. 3:7 Време за раздиране, и време за шиене;
Време за мълчание, и време за говорене;
Екл. 3:8 Време за обичане и време за мразене;
Време за война, и време за мир.

Екл. 7:1 Добро име струва повече от скъпоценно миро.
И денят на смъртта повече от деня на раждането.

Екл. 9:11 Обърнах се, и видях под слънцето
Че надтичването не е на леките, нито боят на силните,
Нито хлябът на мъдрите, нито богатството на разумните,
Нито благоволението на изкусните;
Но на всичките се случва според времето и случая.

Екл. 10:16 Горко ти, земьо, когато царят ти е дете,
И началниците ти ядат рано!
Екл. 10:17 Блазе ти, земьо, когато царят ти е син на благородни,
И началниците ти ядат на време, – за подкрепа, а не за опиване!

Екл. 11:4 Който се взира във вятъра няма да сее;
И който гледа на облаците няма да жъне.

Заглавието е взаимствано от фейсбук коментар на актрисата Слава Георгиева.

Posted in Ловеч, общество, политика | Вашият коментар

Образователната реформа продължава с предложение за юлска жега и ваканционна козметика


ministerstvonaobrazovanietosmallСтара традиция е всички нововъведения в образованието да се случват изненадващо и в разгара на лятото. Нещо като тиха революция докато учители, ученици и техните родители почиват и най-малко мислят за училище. Събират се няколко чиновника край комфорта на климатика драсват няколко реда, министърът ги подписва и се представя на съвкупното учителство за сведение и изпълнение. Който иска да се драка, да протестира, да гласи протестни подписки и пръска с гневни слюнки екраните на компютрите, таблетите и телефоните, приели лошата участ да съобщят дразнещата новина. Що така бе , господа чиновници? Що не се смирите малко в грешното си усещане, че сте придобили образованието в собственост? Докога ще живеете с убедеността, че всичко що родят главите ви е по дефиниция организационен шедьовър? Толкова ли е трудно да се анонсират предложения, да се проведе дискусия, да се изслушат всички страни да се приеме мъдро и работещо решение? Преди година налюпихте куп наредби, които срещнаха изобилие от критики от работещото учителство. Високомерно ги пренебрегнахте, сега ги променяте и очевадно признавате правотата на учителите. Ама глава все боли когато ум се не сеща. Хеле кога главата е дебела и трудно увира… Образованието не се крепи на началниците и се осмисля от учителите и децата. И когато един началник реши да се упражнява в реформа трябва да се допита и вслуша в гласа на учителите, големите ученици и родителите на по-малките.  Защото точно те, преподавателите и децата в класните стаи понасят последствията.

И така в разгара на горещниците министерството подгря мрежата с горещата новина – идеята краят на учебната година, известен от десетилетие, да се промени. Изведнъж, без предупреждение и предварителен сондаж мнението на учители, ученици и родители. Недомисленото чиновническо поведение обикновено среща пренавити реакции. И ако мрежата и форумите преливат от протестни думи, то е не толкова заради съдържанието на новината, колкото заради надменния начин, по който си представят, че ще я наложат в образованието. За сведение и изпълнение. Щото от опит знаем, че тъй нареченото обсъждане на документи е проформа и не променя мнението на авторите.  Съмнявам се, че по-голямата част от учителите ще апострофират идеята за повече ваканции и малка промяна в дължината на учебната година. Въпросът е как това да се случи организационно за да няма накърнени интереси, най-вече на децата и техните семейства. Ето това трябваше да се случи преди една кабинетна администрация да подготви текст и едва ли не да го прати за сведение и изпълнение. Тъкмо това изпълнение бих искал да поразчовъркаме. Според чиновническата идея най-късно трябва да завършат учениците от гимназиален етап – на 6.07.2018 година. През последните години още от средата на юни голяма част от единадесетокласниците и все повече десетокласници зарязват училището и заминават да работят по морето. Трудно могат да бъдат спрени. Законодателят в нормативните документи е предвидил възможност учениците да бъдат освобождаване до три дни със заявление до директора и още 7 с разрешение на педагогическия съвет. Тази година в средата на юни петнадесет минути от заседанието на педагогически съвет слушахме молби на родители, които апелират за освобождаване поради семейни причини. Мнозинството точно заради трудов ангажимент. Да обяснявам ли, че въпреки опитите да затегнем правилата медицински документ за освобождаване от училище се взема все тъй-лесно. Хайде да не се лъжем новодобавената юлска седмица ще задържи в училище конфузно малък процент от учениците.

Работя в едно от многобройните училища с южно изложение на класните стаи. Голяма част от месец юни температурата в стаите е нетърпима, въпреки разтворените врати и прозорци. Плувнали в пот децата работят с чувствително намален капацитет. Какво налага да добавим още една седмица изтезание към учебното им ежедневие? Спомням си, че преди години не можехме да осигурим достатъчно топлина през зимата и родители редовно викаха ХЕИ за да измери температурите. Налагането на лансираната промяна може да доведе до същите последствия, но този път училищата да бъдат принудени да редуцират занятия заради горещини.

Хайде да погледнем и лустросаната измама за по-дългите ваканции. Есенната е дълга с един ден повече (3 за предстоящата година срещу 2 за отминалата), коледната с един учебен ден повече (9 срещу 8), междусрочната с един учебен ден по-малко (2 срещу 3), пролетната отново включва 5 учебни дни. Излиза, че по-дългите ваканции добавят само 2 допълнителни учебни дни… Тогава защо се налага удължаване на годината с цяла учебна седмица? Ами защото още два учебни дни ще бъдат загубени поради разделянето на зрелостните изпити (21, 23 май) от националното външно оценяване след 7 клас (6, 8 юни). Не оспорвам аргументите за разделяне датите на двата вида изпита, но трябва да е ясно, че по този начин заради 12-ти и 7-ми клас  затваряме училищата за четири дни. Просто на тези дати учителите стават квестори. Неясни са мотивите и за разделянето на междусрочната ваканция на две фазаи– първа за 12 клас (3-7.02) и втора за 1-11 клас (8-11.02). Първото, за което се сещам е, че така всички учебни дни се оказват работни за част от преподавателите, с добавката на по-дългата учебна година дните за отпуска реално намаляват. Все си мисля, че това е новина, която никак няма да се хареса на работодателите.

Убеден съм, че нито децата, нито родителите или учителите ще имат нещо против по-големите ваканции. Ама действително по-дългите, а не козметично преправените. Сигурен съм, че повечето от заинтересованите страни в образователния процес ще приемат удължаване на учебната години, но по-скоро през септември вместо през юли. И понеже такава идея прочетох, лансирана от някои работодатели, ще отбележа, че за тази година вече е твърде късно. Просто много семейства са си планирали ваканционни ангажименти и за септември. По-ранен септемврийски старт е възможен за учебната 2018-2019 година. Най-добре е предстоящата да си остане по старому, а промените да се случат през следващата. Но познавайки упоритостта и високата самооценка на чиновниците от образователното министерство най-вероятно ще лансират наскоро измътената промяна още през идната учебна година. А следващото лято ще признаят, че експериментът е неуспешен.

 

Posted in образование | Вашият коментар