Майчината любов винаги лекува


angel_wings_by_iaenicОт час слушах невероятния разказ на този препатил мъж. С Влад бяхме съученици в гимназията. Не рядко споделяхме една и съща компания. След гимназията Влад се отправи в Техническият университет в София, където следва рядката за онова време специалност „Математика и информатика“. След началото на демократичните промени се възползва от новото право за свободно пътуване и се отправи в Западна Европа. Ентусиазмът и парите , обаче, стигнали само до Чехия, където си обещал, че ще остане за малко, колкото да се окопити финансово. Съдбата имала други планове. Срещнала го Хелена, красива пражанка, в която се влюбил от пръв поглед. Хелена отвърнала на чувствата и след около година минали под венчилото. Същевременно Влад си намерил работа в прохождаща софтуерна компания, където се отдал на страстта си да програмира. Бързо израснал в йерархията на компанията. Толкова бързо се разраснало и семейство. Първо се родила Мария, а година по-късно Вероника. В началото на новото хилядолетия Влад заедно с двама колеги основали собствена софтуерна фирма и бързо я превърнали в една от водещите в Чехия. С Хелена родили трето дете, този път син – Мирослав. Бизнесът се разширявал, започнали да откриват филиали в редица източноевропейски държава в това число и родната България. Семейството живеело все по-щастливо. Построили нов, модерен дом. Започнали да пътуват много и навсякъде. Чакали с нетърпение училищните ваканции за да поемат на ново пътешествие. Обиколили Европа, Северна Америка, посетили редица екзотични дестинации в Южна Америка, Азия и Африка. Пътешествията ги сплотявали и ги карали да се чувстват  много щастливи. Всичко било безметежно, докато един ден Хелена се прибрала от  дизайнерското студио, където работела, с почти нетърпими болки. Последвал незабавен медицински преглед, угрижени лекарски погледи, серия изследвания и ужасната диагноза рак. Гадната болест си свършила работата само за една година. Хелена отпадала и линеела. Децата ужасно страдали. Влад наел млада жена за да се грижи за болката и децата, докато той отсъства. Не щадял средствата за най-новите лекарства и модерни терапии. Уви един пролетен ден смъртта злокобно отнела съпругата и майката.

В очите на Влад се появиха издайнически сълзи. Бавно вдигна чашата, разклати я колкото да чуе звън от неразтопения все още лед и отпи малка глътка от водката. Погледна ме и продължи със своя вълнуващ разказ.

В последните дни от своя живот, предчувствайки неизбежния край, Хелена отправила неочаквано желание – да бъде кремирана, а Влад да разпръсне праха и на всички места, където са били щастливи заедно. Накарала го да обещае, че ще изпълни заръката. Съпругата действително била кремирана, но идеята праха и да бъде разпръснат срещнал неотстъпчив протест от майката на Хелена. Тъщата властно заявила, че урната трябва да остане вкъщи за да могат децата да усещат присъствието на майка си всекидневно. Децата трудно понесли смъртта на майката. Момичетата изпаднали в тежки депресии, която при Мария отключила анорексия, а Вероника се променила в истински враг на баща си като започнала да не се прибира вкъщи и да прекалява с наркотици. Вечерите започнали да се запълват с нескончаеми скандали. За да спаси децата си Влад решил да ги откъсне от ежедневната им среда. Спрял Мария, Вероника и Мирослав от училище и започнал да планира голямо околосветско пътешествие. Извадил от албумите една купчина снимки от знакови места, където цялото семейство се чувствало щастливо. За една година обиколили повече от 31 страни и над 50 места, превърнали се във фон за щастливите снимки на семейството. Край Айфеловата кула и Саграда Фамилия, римския фонтан де Треви, лондонския площад Трафалгар, нюйоркската статуя на свободата, мксиканския монумент Чичен ица, египетските пирамида край Гиза, плажа Копакабана в Рио де Жанейро, танзанийския парк „Серенгети“ , кулите Петроонас в Куала Лампур, връх Шипка, пещерата Постойна… Навсякъде разпръсвал по малко от праха както го заклела Хелена. Последните прашинки оставил за Карловия мост, мястото където съдбата случайно ги запознала.

Очите на Влад бяха все тъй влажни, ледът отдавна не съществуваше, а водката се плискаше свенливо по дъното на чашата. Поръча втора и избърса сълзите преди да се насочи към финала на тази тъжна стория.

Каза, че е плакал навсякъде, където е оставил частица от Хелена, но след всеки ритуал бремето в гърдите му олеквало. Най-поразително било въздействието върху децата.  Изведнъж станали значително по-спокойни, сякаш чувствали присъствието на майката до тях. На всяко от десетките места, където оставяли частица от мама изплаквали душите си, но сякаш намирали покой от бесовете, които доскоро ги разкъсвали. Мария все по-рядко се оглеждала в огледалото и започнала бавно да се завръща към нормален хранителен режим, нервите изблици на Вероника, лишена от трева ставали все по-редки и по-редки. Мирослав просто пораствал. Година по-късно, когато се завърнали в Прага от анорексията на Мария не била останала и следа, а Вероника била напълно преодоляла наркотичната зависимост. Всъщност след пътешествието проблемите не се появили повече.

В края на разказа бяхме пресушили и второто питие. Влагата в очите на Влад вече беше пресъхнала, а по устните му дори се плъзгаше усмивка. Влад не се съмняваше, че Хелена ги беше спасила, дъщерите, него, цялото семейство. Излекувала ги е нейната любов, която усещали на десетките места от щастливите снимки. Старият приятел беше сигурен, че с частиците оставени на местата на отминалото щастие душата на Хелена е намирала покой и е връщала любов и закрила. Влад сподели, че и до днес, когато изпитват трудност или просто им е тъжно отиват на Карловия мост, там където са оставили последните частици от душата и, където винаги намират любов и успокоение.

Излязохме от кафето и благодарно си стиснахме ръцете. Аз заради великолепния разказ, Влад затова, че то изслушах. После всеки тръгна към своята посока, но съм сигурен, че и двамата си мислехме за любовта и нейното неподозирано въздействие.

Advertisements
Posted in разкази | Вашият коментар

Невинността не се крие под чадъри


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oПреди години имаше един български икономист и политик на име Александър Божков. Беше министър на промишлеността в служебния кабинет на Стефан Софиянски и правителството на Иван Костов до края на 1999 година. Първият български преговарящ за присъединяването към ЕС. Получи обществени критики за корупция. Никога не бяха доказани, но прозвището остана. През 2004 бе осъден условно за безстопанственост в цех в с. Цалапица. Върховният съд  отмени присъдата, а по-късно бе оправдан по всички, заведени срещу него дела. Самият той казваше , че делата са политическа поръчка на тогавашният главен прокурор Никола Филчев. Сашо Божков беше сред най-харесваните политици в СДС. На всяка конференция го предлагаха за член на националното ръководство. Той винаги отказваше с думите „Не мога да приема. Докато за мен има обществени съмнения и се водят дела нямам право да бъда член на ръководството за да не хвърлям сянка върху партията“.

Винаги се възхищавах от думите и от достойнството да пазиш от дискредитиране своята партия. Сетих се за тази силна и честна позиция последните дни. Да, всеки под подозрение и обвинение трябва да има достойнството да направи крачка настрана за да не пръска политическата сила. И да се върне триумфално, когато изчисти името и докаже невинността си. Обратното, скриването в сянката на партията, вкопчването в нейната защита е съзнателно търсене на чадър. А търсенето на политически чадър най-малкото издава страх. Не мисля, че невинният се страхува.

Posted in общество | Вашият коментар

Законът трябва да стигне до всеки, действал във вреда на ловешките граждани


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oВчера медиите тиражираха новината, че Окръжна прокуратура Ловеч е внесла обвинителен акт по приключил европейски проект. С него бивш кмет на Ловеч и ръководителят на проекта са обвинени в безстопанственост, а управителят на фирмата, спечелила обществената поръчка е обвинен в документална измама. Имената зад тези длъжности са публично известни – бившият градоначалник господин Минчо Казанджиев, ръководителят на проекта госпожа Тотка Симеонова и бизнесдамата госпожа Богдана Димитрова. В журналистическите публикации от последните два дни акцентът неизменно пада върху имената на обвиняемите н опит да ги превърне в медийната сензация. Както съм казвал в много други мои публикации само прокуратурата има правото да обвинява, единствено съдът е този, който признава виновните. По-важно от това кой е обвинен е за какво конкретно е обвинен и какви са обществените вреди от подсъдимите деяния. Истината е, че имаме за първи път в Ловеч обвинение за действия , довели за обществени вреди по европейски проект. Държа да припомня, че заради нарушенията по обществената поръчка за атракционното влакче Община Ловеч получи и заплати финансова санкция в размер на 307 000 лева. Тази санкция беше ЗАПЛАТЕНА ОТ ЛОВЕШКИТЕ ГРАЖДАНИ. В този смисъл повдигнатите обвинения идват като обществена справедливост за  щетите понесени от граждани като следствие.  Обвиненията се основават върху констатирани вече нарушения, които бяха публично обявени. В серия от статии през 2016 и началото на 2017 година показах с факти, че в процедурата по обществената поръчка за атракционното влакче и нейното последващо изпълнения има много съмнения и подозрения. Прегледах редица документи и публикувах тези от тях, които недвусмислено показваха съмненията. Запознах се и публикувах доклад на АДФИ, в които се изброяват единадесет законови нарушения и се цитират индикатори за измама.  В доклада на АДФИ са посочени много сериозни пропуски и нарушения: технически несъответствия между параметрите на поръчката и доставеното атракционно влакче, приемането му без пълния набор от документи, неизпълнената кметска заповед при приемането на влакчето да бъде извършен технически тест, подправянето на документи. Констатирани са нарушения още при отварянето на офертите и избора на изпълнител. Докладът е публичен, всеки би могъл да го изиска и прочете. Изготвен е през 2016 година и аргументирано цитира законови нарушения.

Повдигнатите обвинения от ловешката прокуратура се основават съвсем точно на част от направените констатации от АДФИ. Само адмирации за факта, че прокуратурата е уважила заключенията на финансовата инспекция и е намерила извършените деяния за обществено значими за да повдигне обвинения. Справедливо е всяко укоримо от закона действие в ущърб на обществото и гражданите да бъде санкционирано. Задължително е всяко деяние, довело до неправомерно разходване на европейски средства да бъде санкционирано. Грешките или пропуските от некомпетентност или преднамереност не може вечно да се плащат от гражданите. Абсолютно задължително е за нанесените финансови щети да се носи отговорност. Няма никакво значение дали става дума за ГЕРБ, БСП или друга политическа сила. Законът и обществената справедливост трябва да бъдат еднакви за всички. Много ми се иска горещата пролет, в която бяха арестувани или повдигнати обвинения на шеф на здравната каза, общински съветник, бивш кмет, ръководител на европейски проект да е наистина началото на възстановяването на обществената справедливост в Ловеч. Надявам се прокуратурата да продължи да действа със същата безкомпромисност във всеки случай на нарушение на закона.

Posted in Ловеч | Вашият коментар

Време е за обществена справедливост в Ловеч!


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oДнес стана известно, че за първи път в политическата история на Ловеч е арестуван общински съветник, комуто са повдигнати обвинения за злоупотреби в размер на 117 000 лева. Фактът е срамен и дискредитиращ. Пръски от срама ще останат полепнали за дълго по цялата институция. Защото не можем да очакваме публично доверие към съветниците, ако те не спазват правилата и работят за собствено вместо за обществено добруване.

Единствено право на следствие, прокуратура и съд е да доказва вина. Всеки злоупотребил с публични средства и служебни позиции трябва да носи отговорност. Надявам се, че огласяването на фактите се основава на убедителен доказателствен материал и бележи промяна в политиката на местните правораздавателни органи по осветяване на подобен род закононарушения от публични лица. Надявам се, че занапред със същата конкретност ще бъдат огласявани обвинения към всяко лице, независимо от неговото място в политическата йерархия. За съжаление липсата на точно този тип гласност  от години поставя под съмнение обществената справедливост в Ловеч.

Няма да си позволя да коментирам декларацията на политическата партия, излъчила съветника. Обичайна практика в подобни случаи е да се вдигат информационни чадъри за да се потулва истината. Чест прави на политическото партия, че се разграничава от постъпката и осъжда поведението като обществено и политически неприемливо. Надявам се, че с подобна решителност ще реагира всяка друга политическа партия в Ловешка община, в случай, че неин активист, съветник или управленец бъде уличен в законови нарушения.

Само за месеци в Ловеч се случиха събития, които силно разтърсват обществената обстановка. Пребит бе заместник-кмет, задържан и обвинен шеф на здравната каса, арестуван е общински съветник. Изглежда е преминат обществен праг на търпимост. Ако е така със сигурност ни чакат още разтърсващи събития. Всяко от тях е сигнал, че обществото очаква повече почтеност и справедливост. Дано бъдат чути навреме!

Posted in Ловеч | Вашият коментар

Култът към оценките


stock-photo-black-pen-draws-a-checkmark-in-the-list-d-image-isolated-white-background-82751092Матурите приключиха и резултатите вече са разсекретени. Чета горди постове във Фейсбук, срещам доволни зрелостници, които охотно споделят новините. Има защо да тържествуват. В моето училище отличните оценки отново са смазващ брой. Допълват ги много добрите. Всичко надолу е по-скоро изключение. По всичко личи, че пак ще бъдат сред най-добрите в страната. Разбира се е логично, та те са били сред най-добрите и след 7-ми клас, когато са кандидатствали за гимназия. Радвам се и ги аплодирам, но същевременно си задавам философски въпроси. Например дали не е шокиращ този огромен брой отлични оценки. Всяка година между 70 и 75% от младежите и девойките, които изпращаме постигат на матурите по две отлични оценки. Познавам повечето от тях – умни и способни са. Но въпреки това водопадът от отлични оценки не ги ли девалвира? Децата се радват с пълно основание, но някой може би ще попита нивото на заданията не е ли твърде ниско. Да ,така е, но с това съдържание са препитвани всички зрелостници и десетки хиляди от тях са се затруднили сериозно.  Много пъти съм споделял съжалението, че ниската летва облагодетелства слабите ученици, които често я прескачат без мотивация и подготовка. Такива оценки най-често се добиват без знания, с приятелска помощ, с хитрост, че дори и измама. Така се раждат и ежегодните сензации, някой слаб ученик избухнал с много добър, че понякога и отличен резултат. Несправедливо, че и обидно спрямо съвестните зрелостници, които са се готвили усърдно цяла година, но остават на 10,12,15 стотни от пълната шестица. Всичко това са детайли, които не могат да помрачат радостта на децата. След дванадесет години училище те са научени да се радват на оценки. Колкото по-високо, толкова по-силна радост.

Тези оценки ще разкрасят дипломата, която след време ще прашасва в някое чекмедже за да се показва с гордост на наследниците. Дори няма да послужи за изкачването към университетското стъпало, защото там отдавна не се интересуват от гимназиални дипломи. Вероятно заради семплите знания, които стигат за матура или диплома. Може би ако зрелостният изпит действително отсяваше знаещите от незнаещите на дипломата щеше да се гледа с повече уважение. Да, но в нашата практика оценката е издигната в култ, не знанията. А това очевидно се стимулира като образователна политика, щом се изготвят толко елементарни зрелостни изпити. Ето в това е най-големият порок. Култивира се не пиетет към знания, а любов към оценката. А пораженията са най-видими в клас. Обичайните въпроси са „Колко оценки трябва да имам?“, „На този доклад ще се пише ли оценка?“, „Оценките от практическите задания равностойни ли са на тези от устните изпитвания“, „Само точка не ми достига, защо не ми напишете по-високата оценка?“, „На колко въпроса трябва да отговора за да имам максимална оценка?“, „При тези оценки може ли да се боря за шестица?“. Въпросите се въртят все около оценки, не за знания, пропуски, грешки. Изглежда логично като се има предвид, че колкото по-големи стават учениците, толкова по-ясно осъзнават, че оценките могат да бъдат високи и без да са защитени със задълбочени знания. Знанията престават да бъдат мотивиращи и се превръщат в досадни. Донякъде основателно заради излишъка от информация, с каквато изобилства всеки учебник. Но в много по-голяма степен заради придобиването на лош, меркантилен навик успехът да се мери с оценки вместо с натрупаните знания.

Страхотно е, че на матурите отново има толкова много високи оценки. Чудесно е, че радват зрелостниците. А щеше да бъде безценно, ако съответстваха и на достатъчно задълбочени знания. Защото две оценки се забравят, но наученото се прилага цял живот.

Posted in образование | Вашият коментар

Възпитателната легитимност на училището е поставена под съмнение


uchilisten-zvanecЧесто си спомням моите ученически години. Училището беше неприятна смесица от идеологически лъжи и казармени порядки. Възпитаваше с твърда ръка и наложен авторитет. Индивидуалните особености почти нямаха значение. Важно беше форматирането и общността. Постигаха ги с изумително разнообразие от методи. Масова гимнастика преди сутрешните занимания, няколкоседмично маршируване под палещото обедно слънце заради прегледа на строя и маршовата песен, бригади, на които постови пазеха знамето, военно обучение, траурни караули пред снимката на поредния починал генерален секретар на КПСС… Училището беше силно ангажирано да възпитава социалистически граждани, но хора… Надявам се да съм станал добър човек, но ако се е случило изобщо не е заслуга на училището. Дължа го на моите родители. Те ме поучаваха да обичам и уважавам, да подкрепям и помагам. Училището изискваше сервилност и подчинение. Свободата я получавах извън него. В часовете, прекарани на другия край на града в игри или разходки край реката. Без страховете и обсебващата грижа на родителите ми, които знаеха, че вечерта ще се върна. Уморен, но щастлив.

Преди години, когато реших, че да остана учител първо си направих мислен списък на всичко, което не харесвах в училището през моите ученически години. Реших, че ще давам на моите ученици онова, което ми бяха отнели на тяхната възраст. Установих, че трите дефицита, които най-много са ми липсвали през годините на училищно порастване са били любов, свобода и доверие. Поставих си за задача да възпитавам децата така, че да си тръгват добри хора. Тъй като  учителят също е човек и следователно податлив към грях и изкушения, вероятно съм се отклонявал от принципите си, но винаги се опитвах да отстоявам справедливост, еднакво отношение към всички, свобода за личната изява и позиция. От години се стремя да градя общности чрез взаимно опознаване и зачитане, които рано или късно се капитализират в доверие и любов. И разбира се личният пример на човек, който спазва правилата, държи на думата и изпълнява обещанията. Всичко това избродирано върху канавата на вярата, че училището трябва да произвежда човеци –добри и обичащи, отговорни и способни да впишат различията си в единството на цели и мечти. Времето разглези самочувствието ми на човек, който се справя с тази амбиция. Оценката за знанията и учебния труд се променяше, но представата ми за възпитателното влияние на училището оставаше константа.

За съжаление напоследък тази концепция взе сериозно да се напуква. Градивният индивидуализъм започна да избуява във враждебен егоизъм, солидарността да среща все повече предатели, доверието търпи ерозия от лицемерие, дадената дума се претегля еднакво с лъжата. А както находчиво е забелязал още Достоевски там, където безчестието е норма, всички са склонни да го последват. Днес общностите все повече приличат на градени от кибритени клечки, а добрият човек започва да изглежда демоде. Училището отдавна загуби своя монопол върху знанието, но обществените бури го запазиха непокътнато в качеството му на авторитет във възпитанието. Сега и този втори темел ми изглежда разклатен. Усещам го по все по-трудните успехи в осъществяването на моята лична възпитателна концепция. Това, което вчера постигах с няколко думи, днес е почти непосилно със системни и изморителни усилия. Ние учителите в ситуации на объркване имаме няколко клиширани обясненията. Едно от най-популярните казва, че децата са други. Няма съмнение, и за мен основният проблем е поколенчески, но не толкова в децата. В началото казах, че ако съм израснал  като свестен човек го дължа на родителите си. Бунтът срещу авторитетите, недоволството от правилата си имат домашни съюзници. Често споделям с моите ученици, че се презентират като хора, които искат непременно да вземат всичко, което им се полага в училище. Но не желаят нищо да оставят. Навици изградени у дома, където всичко е позволено, а капризите се къпят в удовлетворение. Родители, убедени, че не бива да отказват и деца, научени да получават всичко. И едно училище, което иска да създава хора, но не намира съмишленици. Дошло е време да реформираме отношението към училището и децата. Ще бъде дълго и трудно. Дано да успеем.

Posted in образование | Вашият коментар

Когато липсва „Spirit“ в Езиковата


11411856_727908660651723_5537700023433459999_oСпомням си как възникна „Спирита“. Внезапно и неочаквано. Едно хрумване на няколко души, влюбени в музиката бе въодушевено възприето от група момичета и момчета, наскоро усетили смисъла на приятелството и размили границите между класовете. Бяха изживели истинска стихия от емоции в дългите месеци на подготовка и организация на своя фестивал. Казваха, че изживяването било толкова хубаво, че решили да направят още един концерт. Заедно и на открито. После дойде идеята да бъде на тъмно и свещи. Спомням си с какво старание бяха рисували буркани, които превърнаха във фенери във вечерта на първия „Спирит“. Един бял тюл се превърна в нежен декор някак случайно. После Йокси разказваше, че за толкова са и стигнали силите, останала сама и с много задачи. Така съвсем случайна първият „Спирит“ се оказа нещо непланувано романтично. Една недоизгоряла фестивална емоция си търсеше и намери сцена. На стената на Езиковата, пред грандиозния декор на Ловешката крепост  и Вароша с нейната зареждаща история. По време на концерта гледката бе величествена. Сякаш два легендарни хълма си разменяха дух. Нямам представа каква точно е била идеята Боби, Бонзи, Преслав, Христи… Едва ли и те са имали точна концепция. Хора, които могат да свирят и пеят и искат да подарят таланта си на общността едва ли имат нужда от ясна концепция. Важно е мястото, хората и общото преживяване. Нали това гъдел, който толкова често разпознаваме като духа на Езиковата. Вярно е, че Боби покани гости-музиканти, но си мисля, че това беше хрумка, импровизация. Импровизация бяха и репликите на водещите, защото сценарий нямаше. Купонът, настроението, удоволствието. Това беше най-важното. Случи се така, че на първият „Спирит“ присъства и Нели Стойнова, един от любимите гласове на няколко випуска езиковци. Тогава си казах, че може би това е смисълът на този Spirit of Ezikovata, духът, който събира момичета и момчета от различни випуски, а защо не и епохи на гимназията за да пеят и свирят заедно и да си припомнят едно от най-любимите неща, които са правили в своите ученически години на хълма.

„Спиритът“ бе създаден от випуск 2016. Те са и негови кръстници. Решиха да го правят всяка година, като нова традиция. Факлата бе поета от следващия випуск, въпреки че Боби и компания помогнаха много и за следващия концерт. „Спирит“ на стената имаше и през миналата година, независимо от факта, че в душите на тогавашните организатори се беше натрупала неутаена горчилка от наскоро завършилия фестивал. Но традициите са традиции за да се следват въпреки обстоятелствата. Защото романтичната вечер под звездното юнско небе на Ловеч си струва да се изживее. С песните на любимите приятели, с радостните срещи със завърнали се езиковци, концерт – последен подарък на общността към отиващия си випуск.

Наскоро научих от Стоян Георгиев, че театърът в Езиковата има почти седемдесетгодишна традиция. Поне четири десетилетия история стоят и зад фестивалните вечери. Мисля си колко много хора са предавали огънчето от випуск на випуск. Пламвало е в очите на подгответе още на първата среща с тези стари традиции и е светело до момента, в който порасналия зрелостник е поемал към нови приключения. Десетилетия без прекъсване. Сигурен съм, че е имало трудни години и десетки причини театърът и фестът да не се случат. Но все някой, вероятно в отделни случаи и самотник, е намирал кураж и сили, най-вече смисъл да поведе общността към поредното издание. Така се творят легендите, които отличават истинските общности. Тухла по тухла с автографа на поредния випуск.

Много се радвах, когато възникна „Спирита“. Заради романтиката, всеотдайността и желанието да се усетиш частица от едно голямо цяло. Страхотно беше да видя едни други поколения да творят нови традиции, но все така заредени с дух и романтична любов.

Тази година „спиритът“ ще ми липсва. Заедно с всичко, което успя да остави през последните години – нощната музикална емоция, артистичната импровизация, споделеното приятелство, щедрият подарък към общността, топлата обич на тази общност към музикантите. Ще ми липсва една тухлична в съграждането на традицията и увереността, че без нея историята на „Спирита“ ще продължи да расте нагоре.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар