Моите истории от хълма: Стачният 15-ти септември в Езиковата


New ImageДнешната ми история е не чак толкова прашасал, но вероятно доста избледнял спомен в паметта на много от преките участници.  История, с която се гордея най-малкото поради факта, че Езиковата показа способността си да бъде и лидер по гражданско поведение. Става дума за знаменитата учителска стачка, в която нашето училище участва от първия до последния ден и се превърна в неформален водач на цялата местна училищна общност. Всъщност ще разкажа само един епизод от четиридесетдневната борба. А тя започна на първия учебен ден.

През лятото на 2007-ма година вече миришеше на стачка. Гроздовете на гнева бяха заплашително надвиснали. В началото на септември двата основни учителски синдиката обявиха решението да пристъпят към стачка. Бяха формулирани и публично заявени искания за увеличение на заплатите. По онова време бях вече избран за председател на стачния комитет н Езиковата. От съвсем скоро бях получил пълномощно от Нели Стоянова да представлявам регионалната структура на Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“. На национален съвет на синдиката бе взето решение на 15-ти септември да бъдат предприети предупредителни стачни действия. Трябва да призная, че в онези месеци съм имал твърде страхлива представа за моите колеги. Сериозно се притеснявах, че идеята за ефективна едночасова предупредителна стачка няма да бъде приета и подкрепена. Затова с Жоро Пърликов (председател на секцията на „Подкрепа“) умувахме за форма на протест, която да замени ефективната стачка. Спомням си, че обсъждахме да прекъснем тържественото откриване на учебната година, да разпънем протестен транспарант и да прочетем декларация от името на учителите. Разбрахме се това да предложим на колегите по време на общото събрание на колектива. Но въпросното събрание взе съвсем неочакван развой. Когато опипвах почвата, съобщавайки националното решение и отварях вратичката за елегантни алтернативи, достолепно се изправи Краси Михов. С типичния за него спокоен, почти равен, но убедителен тон заяви, че ако ще правим стачка трябва да е ефективна, защото всички символични прояви са безсмислени. Думите му някак потънаха в мълчанието на залата, но не срещнаха протест. Разбира се поставих предложението на гласуване и за моя огромна изненада то получи подкрепата на повече от 55 души. Несъгласните бяха двама-трима, още толкова не заявиха позиция. Последва второ впечатляващо решение – в часа на откриването на учебната година, 9.00, всички учители да направим едночасова предупредителна стачка като останем в театралния салон. Като председател на стачния комитет отидох при директора, господин Хитов, и го уведомих за решението. Естествено той не го прие радушно и ме помоли да не проваляме откриването на учебната година. Тогава казах думи, които щях да повтарям многократно по време на стачката – аз не взимам решения, изпълнявам волята на стачниците. Малко по-късно господин Хитов ми съобщи, че ще открием годината в 10.00 и така нашата едночасова стачка няма да пречи на церемонията. Късно вечерта, обаче, бе получена заповед на министъра на образованието Даниел Вълчев, с която той задължаваше всички училища да открият годината в 9.00. Скриването на едночасовата предупредителна ефективна стачка от погледите на родители и ученици стана невъзможно.

Всички мои колеги проявиха изключителен характер и чест и на 15.09.2007 година в 9.00 часа целият учителски състав се събра в театралния салон на гимназията. На церемонията по откриването освен ръководството присъстваха само трима колеги. Те са и единствените, които не участваха в стачката до нейния край. По време на едночасовото стачно събрание обсъждахме как да обясним публично действията си и да заявим позиция и искания. Отново решението дойде от мъдрите думи на Краси Михов, който предложи след края на едночасовата стачка  да изведем училището на плаца, да строим класовете, да прочетем декларацията и отново да приберем учениците в класните стаи. Предложението бе гласувано единодушно. Както се казва речено-сторено. Този ден беше първият, в който се срещах с новия си клас. Добре помня, че влязох в класната стая, а двадесетина деца се втурнаха да ми подаряват букети. Успокоих ги и обясних, че ще трябва отново да излезем на двора. Децата станаха и ме последваха. Пред дирекцията се срещнах с господин Хитов и му обясних къде отиваме. Той реагира, че не можем да правим това, защото годината вече е открита. Повторих думите от предната вечер – аз изпълнявам решенията на колегите си. Тръгнахме заедно с директора към изхода и видяхме, че почти цялото училище вече е строено на плаца. Изведох децата и заехме мястото на нашия клас. Всички колеги вече бяха застанали заедно срещу учениците. Присъединих се към тях. Тогава Мария Данаила прочете със силно развълнуван глас кратката декларация, с която обяснявахме действията си, изброихме исканията и заявихме, че ако не бъдат изпълнени от началото на октомври ще започнем безсрочна ефективна стачка. После се върнахме при класовете, прибрахме децата и започнахме обичайната си учителска дейност.

Събитията от този ден се оказаха детонация. Само четири ловешки училище бяха се включили в едночасовата ефективна стачка – Гимназията за чужди езици, ПГМЕТ, СОУ „Тодор Кирков“ и ОУ „Професор Димитър Димов“. Бях наистина горд с поведението и демонстрацията на достойнство от моите колеги от Езиковата. Все още не знаех, че гимназията ще се превърне в двигател на най-голямата учителска стачка в Ловеч, а моите колеги ще играят ролята на истински апостоли. От този 15-ти септември започнаха дните на истинско приятелство и солидарност, на уроците по чест и достойнство, на великолепните примери за гражданска доблест и поведение. По различни причини това единение беше разбито впоследствие. Но в историята на гимназията този период ще остане като един от най-ярките.

Advertisements
Posted in Езиковата, образование | Вашият коментар

Да запалим светлините отново


uchilisten-zvanecВсичко започва с 15-ти септември. Защото без знания и грамотност думички като държава, успех, бъдеще, надежда са празни от съдържание. С датата на първия учебен ден винаги започва съграждането. За стотици хиляди деца, които ще изкачат още едно стъпало по стълбицата към порастването и поумняването. За хилядите учители, които ще вложат цялата си всеотдайност за да превърнат децата в достойни, знаещи и можещи българи. Децата и учителите, само те имат значение от утре нататък. Едните са смисълът, другите апостолите. Всичко останало е суета – наредбите, комисионните от учебниците, заплатите. Не те палят огъня в детските очи, нито разтуптяват учителските сърца.

Оцеляхме толкова години въпреки слабо престижното заплащане. Изтърпяхме и търпим административен терор. Ако се плашехме от  глупави наредби и бедно заплащане отдавна нямаше да сме тук. За мнозина от нас тази професия се е превърнала в призвание, съдба, мисия, орис. Трябва да си малко луд за да намираш винаги един грам обич в повече от преумората, стреса, неуравновесените чиновници, сервилните началници. Един грам, който обръща кантара между плюса и минуса, решителният аргумент за да останеш. Самият аз се заричах няколко пъти да си тръгна, но винаги оставах. Заради децата, заради блясъка в очите им, заради благодарните им усмивки и обичта, с която възнаграждават всяко учителско усилие. Сигурно е лудост да следваш любовта вместо изгодата. Учителят е особен вид, някакъв хомо романтикус. И слава Богу. Защото само романтичен индивид може да възпитава ценности в държава, която отдавна не ги зачита. Да преподава култура, която мнозинството счита за отживелица. Да мотивира за знания в общество, изобилстващо от примери за успяла посредственост.

Днес цял ден повтарят новината за ръста в учителските заплати. Като жест на нечувана щедрост. Повярвайте, не това ще ме развълнува утре. А срещата с моите деца. Тези, които ще бъдат моето ежедневие, надежда, грижа, радост, гняв, гордост, тъга, умиление през следващите десет месеца. Децата ми дават смисъла и удовлетворението. Техните усмивки ще запалят светлините на празника утре и ще стоплят учителската душа.

Утре наредбите и стандартите  ще отстъпят място на истинския смисъл от училището. Знам, че главите на колегите са натежали от нормативна теория, наливана методично след началото на септември. Хайде да изпуснем парата утре. Празник не се прави по нормативни правила, а с човешка емоция. Хайде да си позволим да обичаме и да се радваме. За наредби и стандарти ще мислим после. Въпреки, че всички прекрасно знаем, че хора не се създават с документи, а с човешки думи и отношения. Толкова дълго сме го правили напук на непостоянната чиновническа визия. Ще се справим и сега, важното е да не изгубим посоката и смисъла. Важното е стресът от ежедневието да не разболее любовта ни. Лавината от изисквания да не задуши призванието. Затова нека гледаме повече в детските очи и да се зареждаме. Вместо да се взираме гневно и демотивиращо в листите с принтирани кръпки по ланските наредби.

Да, 15-ти септември е начало, среща, радост, празник. Затова нека си сложим най-истинските усмивки и се вгледаме с най-честните очи в децата. На училището му трябва толкова малко. Усмихнати деца, обичащи учители и една шепа осъзнато призвание.

Честит първи учебен ден, колеги и приятели! Нека бъдем себе си и преди всичко учители по съвест, сърце и призвание! Успявайте по интуиция и в полза на децата! Не забравяйте, че в паметта, душите и сърцата на децата следи ще оставят вашите думи, съвети и пример, а не принтираните текстове.

Вие сте апостолите, без които в храма на българското образование ще бъде тъмно и студено. Запалете светлините. Бъдете здрави и силни!

Posted in образование | Вашият коментар

Стига с декларациите! Накажете съсипниците вместо ловешките граждани!


d0b1d0bed0bbd0bdd0b8d186d0b0Ловешката болница е съсипана. Съсипана е поради лошо управление. Декларацията е официална и е на заместник-министъра на здравеопазването Мирослав Ненков. Само че на мен подобна декларация вече ми идва в повече. Анонимните или марсианци са управлявали болницата? Всички , които са ръководили болницата имат имена и са полагали подписи. Кога министерството ще се осмели да потърси персонална отговорност? Ей така заради обществената справедливост. Защото нещастните граждани плащат игрите на акулите. Със закъсняло или недостатъчно лечение, със здравни усложнения или смърт! Наслушахме се на празни приказки и лицемерни декларации. До момента само един човек се осмели да предложи търсене на отговорност. Казва се Иван Иванов, общински съветник. Смяха му се, защото предложението било нескопосано и няма да издържи. Е, така и стана, местната прокуратура го отхвърли без много церемонии. Ама това не е изненада, защото тя, местната прокуратура, не си е позволила да обвини, хеле да осъди политически или административен далавераджия. Иначе празни приказки за търсене на отговорност чух и от министър и от бивш кмет. Политически театър с твърде семпъл вкус. Единият е бивш съратник в оглозгването, другият разчиства бизнес пътя на най-големия съсипник на ловешката болница.

Това, че се краде в този град естествено е проблем. За съжаление се краде навсякъде в тази разкапана държава. В Ловеч, обаче, се краде нагло и с обиден смях в лицето на пре***ния гражданин. В болницата са потънали милиони. Разбира се в определени джобове. Точили са партийни другари с неизгодни договори. Блажили са и блажат приближени на политически „елит“ от различен цвят. Парите и далаверата нямат политическа окраска. Болницата е един от върховете в ограбването на ловешкото гражданство. А злоупотреби много и навсякъде. И всички се разбиват в закърнелия интерес на правораздавателната система. Естествено сметките за всички тях плаща нещастният ловешки гражданин. Като милионите санкции за нарушения по европейски проекти, като сделката с печално известното влакче, като злоупотребите на депото. Естествено като съсипаната болницата. За всички тях няма виновни, а интересът на прокуратурата се върти около точката на замръзване. Простичко казано „да го д**ат бедните“. Те пак ще платят обяда, докато крадците и съсипниците се оригват след преяждане. Далаверите са очевидни, схемите са като прочетени книги. Слугите са известни, но някои от тях продължават да заемат административни постове, въпреки че са работили срещу интересите на гражданите. Да, съсипията в Ловеч изобилства, но не се наказва. Една крадлива счетоводителка с пръстен от фирми-съучастници източва няколкостотин хиляди лева от най-голямото и авторитетно училище в Ловеч. Две години и половина следствие и прокуратура не намират основания да я подведат под отговорност. Парите ги няма, а сметката пак я плащат дребните риби, тези дето обичайно го д**ат. Бивш синдикален председател отмъква десетки хиляди от членския внос на хората, но някакъв обвинител странно пропуска срока да внесе документацията в съда.

Съсипия много и в болницата е най-страшна. Крадци навсякъде, но нито един наказан. Харчат осмуканите парици необезпокоявано и държат менторски тон на простосмъртните, дето им плащат охолството. И с накрадените парици си купуват спокойствие, имунитет и така удобната търпимост на следствие и обвинение. А за да имитира плах напън за обществена справедливост от време на време някой чиновник излиза и разказва каква съсипия се е случила. За да залъже лековерието на онези дето вечно плащат сметките, докато пробутат супата, която покорно за издухат.

Да болницата е съсипана. И не е само тя. Фабриките са съсипани, хората са прогонени, европейски пари са присвоени, с държавни пари са плащани лични гъдели. Виновни няма. Има нещастни граждани, обречени да плащат чужда алчност. Няма как, така ще продължава да бъде, докато не бъдат изпразнени гражданските джобове. Само, че тогава ще дойде времето на сопите.

Posted in Ловеч, Регионално развитие | Вашият коментар

В Ловеч лесно се руши, трудно се съгражда


imagesТъкмо си мислех, че темата вече не е актуална и попаднах на доста хейтърска дискусия относно Love Change music festival. Нямам намерение, още по-малко желание, да дискутирам с хората, които си търсят и очевидно намират всевъзможни поводи да изразяват цялата гама от негативни чувства – от тихо недоволство до кресливата злоба. Когато мрънкането е човешка природа поводи се намират в изобилие – мястото, мотото, стила музика, групите, поройният дъжд…  Отдавна знам, че в този град не можем да се радваме на свежото, различното, новото. Затова рушим нови детски площадки, пейки, спортни съоръжение. Гот ни е в сивото, мръсното, калното. А понечи ли някой местен да озонирана миризмата на мухъл, в която прекарваме ежедневието си, скачаме разпалено за да го хулим и обиждаме. Трябва да призная, че няма по-ефективен и гаден начин за отблъскване на хората, които искат да помагат на родния си град.

Не ми пука дали зад хейтърските излияние се крие завист, ревност от нечий успех или просто ловешка проклетия. Но се паля, когато хора, неопитали и с мъничко да помогнат на града си хулят оногова, дето го прави вече няколко години. Ще започна точно с Цецо Матев. Няма да припомням колко направи за да промени културния облик на Ловеч напоследък. Ще се концентрирам само върху неговата роля за музикалния фестивал през тази година. Съмнявам се, че някои от недоволстващите е организирал фестивал и има и минимална представа колко време, усилия и нерви са нужни за  едно подобно занимание. От него няма и да чуете колко пъти е изправян на нокти по всевъзможни поводи. Цецо направи фестивала не за да спечели, а за града си. Със същата безкористност зад него са застанали десетки приятели, много от които отдавна живеещи извън Ловеч.

На някои не им харесва стила музика. Модерните фестивали отдавна са излезли от стереотипите и предлагат стилово разнообразие. Естествено и аз бих се изкефил на хеви метъла или хард рока, но младите хора слушат и друга музика. Миналата година, когато Цонко Цонев доведе рок динозаври средната възраст на аудиторията беше 40-50 години. Тази година горната граница беше малко над 35. Който е бил на концерта се е радвал на стълпотворението от младежи, незапомнено в Ловеч от десетилетия. Аз видях десетки пораснали момичета и момчета, които познавам от времето, когато изживяваха ученическото безгрижие тук. Днес са хора с успешни кариери далеч от родния град. Не само, че се бяха завърнали за повода, но бяха довели половинки, гаджета, приятели, някои бяха с малките си деца. Апропо, толкова снимки на дечица и детски колички направих пред сцената… Тази млада аудитория със сигурност превъзхождаше по численост застаряващите рок фенове от миналото издание.

Слаби били групите. По-вероятно непознати. Защото  Котарашки има парчета в топ 10 на европейски класации, Morcheeba са утвърдено име, Dzajkovski участва на Woodstock, а S.A.R.S. са една от най-обичаните групи на Балканите. За мен голямата изненада и откритие се оказаха The sweet life society. Пръскаха настроение и енергия и накараха всички да танцуват. Някъде четох, че трябвало да бъдат поканени големи имена, които да доведат много хора. Да, ама големите имена искат големи бюджети, а спонсори по принцип се намират трудно, да не говорим за прекомерно щедри.

Организацията била слаба. Напротив, с класа по-добра от предната година. Значително по-добър пропусквателен режим, добре организиран и многолюден палатков лагер, зона за сувенири, арт артикули, ръчно изработени произведения. Организация близка до модела на добрите фестивали. Разбира се, че има какво да се подобрява, но напредъкът беше очевиден.

 

Ще завърша пак с Цецо Матев. Говорих с него в ранния неделен следобед. Беше почти рухнал от умора и силно притеснен от перспективата да завали и да провали вечерта. За съжаление се получи точно така, но Цецо отново намери решения и с подкрепата на местната община осигуриха нова визита и  концерт на  S.A.R.S. Та по време на неделната ни среща Цецо Матев имаше вид на човек, който не би се захванал отново с подобно събитие. А хулите и злобата изсипани върху феста и косвено върху него са още по-силен аргумент за демотивация. Искрено се надявам това да не се случи и бих го окуражил всячески, защото това е пътят. Въпреки че след прочетените коментари си задавам въпроса дали Ловеч заслужава подобни прояви. На мен ми костваше няколко години да убедя управата да възстановим музикалните фестивали в Ловеч.  А както вече казах в Ловеч лесно се руши, трудно се съгражда.

Posted in Ловеч | Вашият коментар

Седем споделени години от живота ми. С вас, приятели!


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oПонякога ми се струва, че всичко започна много, много отдавна. А са минали само 7 години. За толкова години едно дете става първокласник, един първокласник гимназист, а един гимназист вече поглежда към абсолвентската вечер в университета. А аз за това време родих и почти отгледах блог. Седем години, през които с методичен мазохизъм крада от времето, почивката, не рядко и от съня за да пиша. Изумителен стоицизъм. За тези години открих неподозирани собствени качества. Например упоритостта да пиша поне три пъти в седмицата без това да ми носи каквато и да е лична изгода. Разбирам всеки, на който му изглежда като наивност.

За седем години хората сменят работа, местоживеене, а по-решителните и държавата. Започват бизнес, трупат пачки, минават през няколко политически партии. А аз закотвен зад клавишите. Поне три пъти в седмицата. Концентриран върху поредната злободневна тема, забързан да споделя преживяна емоция, да разкажа новото разочарование. Решен да излея гнева от поредната несправедливост, да изоблича някоя скрита подлост, да посоча с пръст незабелязано злосторство.

Един път от буквите капеше кръвта от нахапаните в ярост устни, друг път овлажняваха от трогваща радост. Някого скачаха ядовито и решително, после се сгушваха в гальовната нега на някой топлещ спомен. Имаше случаи, когато зовяха на бой, а имаше и дни ,в които галеха успокоително.

Като се заровя във библиографията на блога виждам един разказан живот през тези седем години. Всичко е там. Раздялата на един баща с порасналото момиче и гордостта му от абсолвентската церемония на млада госпожица, щастието от семейството и тъгата от безвъзвратната загуба на близки и приятели, съпреживяната радост с децата в училище и прошката към техните лудории, осъзнатото признание на учителя и протеста срещу безумното оковаване на духа му, мръсната физиономия на политиката и чистото лице на честния човек. Има бунт, помирение, дързост, отчаяние, надежда, предателство, сила и слабост, смелост и притеснение, усмивка и ругатня. Но никога безразличие. Има любов в изобилие. Тя личи като печат от две червени устни върху всяка страница с изписани мисли. Любовта към Ловеч, Езиковата, децата, приятелите, свободата, истината, спомените…Ето с това се гордея най-много, че за седем години се научих да пиша най-често с перото на алената обич и никога не посегнах към черната мастилница на омразата. Повече от 1100 изповеди. Всяка разтуптяваше  сърцето ми. Превръщаше го в съзаклятник

Истинското раждане на блога е 1.09.2010 година. Препрочитам първите статии. Пълни са с болка за изгубените символи на ловешката гордост, за дефицита от граждани и изобилието от поданици, за тъгата, останала след децата, които заминават… Седем години по-късно мога да кажа същото. Боже, не сме ли направили поне стъпка?  Напразни ли бяха толкова изписани думи? Страхувам се да си отговоря. Въпреки всичко не съжалявам и пак бих написал всяка статия и мисъл. С този блог се научих да обичам, да споделям, да не се страхувам, да бъда различен, да не се примирявам. Спечелих приятели, до които никога нямаше да стигна без статиите от блога. Прочитите се измерва в стотици хиляди умножени по броя на годините след 2010-та. Попадам в сайтове с национална представителност, пишат ми непознати хора от всички краища на България, запознах се с езиковци, които отдавна не живеят в Родината.

Животът се променя твърде бавно, особено на тази осквернена от мерзостта на своите управници територия между Дунав и Родопа. Но всяка казана истина е милиметърче по пътя към промяната. Затова няма да спра да говоря истината, да обвинявам несправедливостта, да изобличавам злото и да се боря за своите любови. Да се боря за Ловеч, за Езиковата, за децата, за приятелите, за правото всеки да бъде свободен, уважаван и зачитам. Започнах блога като социален експеримент и нямам намерението да го приключвам след само седем години. Ще продължавам да пиша докато чувствам, че обичам. Докато има  приятели, които ме четат и вярват в думите ми. Колко още? Не знам. Аз съм учител за цял живот, а този блог е другата страна на моето призвание. Да уча на чест, морал, свобода и любов!

Заради вас приятели перото ми скоро няма да пресъхне. Благодаря ви за подкрепата!

Posted in me | Вашият коментар

Атлантида – един потънал порив на нашата езикова гимназия


logoТочно преди 10 години реших да направя неформален сайт на общността на Езиковата. Всъщност не съм съвсем обективен. Имах една гола идея и елементарни познания как се изработва сайт. Първият вид на сайта беше повече от аматьорски, но това не се забеляза, защото  малко след неговото възникване се разрази голямата учителска стачка и сайта пое функцията на медия за протеста. Още по време на стачката се появи Герги Чулев, едно прекрасно момче, което предложи услугите си за създаване на далеч по –професионална визия на сайта. Съгласих се и Георги доста бързо се справи с проектирането и „настаняването“ на сайта на сървъра free.bg. Така още от ранната есен на 2007 година Атлантида започна да придобива популярност сред общността.

Първата статия написах в един от последните дни на август. С нея обявих раждането на сайта и опитах да обясня защо Атлантида. Спомням си, че лансирах аналогията за две културни легенди, обвеяни в митове. За кратко време Атлантида напипа пулса на Езиковата и започна да съществува с неговия ритъм. Създадохме добър новинарски блок, който съобщаваше всички актуални новости и събития от гимназията. Специална секция запознаваше с  историята и миналото на училището. Секцията „Арт“ разказваше за музикалните групи, театралните постановки, литературните постижения. В „Блясък“ се представяха най-големите имена, работили или завършили училището. По-късно направихме секцията „Образование“, в която имаше ресурси в помощ на образователния процес.

Още със създаването исках Атлантида да се превърне в свободна зона на общността. Постигнахме го с форума и анкетата „Личност на Езиковата“. Всеки месец общността избираше със свободна гласуване личността на гимназията, обикновено човек с учебни или морални изяви. Форумът бе истинска свободна зона, където всеки ученик можеше да изрази мнение без страх, че ще бъде цензуриран. Позволявахме си коментари по актуални събития и въпроси. Нашият опит да възпитаваме в училищния дух, традиции, но и човешки ценности.

Именно свободата се оказа най-големият проблем за Атлантида. Заради нея сайтът никога не бе признат от ръководството на училището, беше недолюбван, а някои от хората, които сътрудничеха дори мъмрени. Същевременно езиковци отвръщаха с нескрити симпатии. Сайтът се превърна в харесван и следен не само от настоящата ученическа общност, но и от много бивши възпитаници. Спомням си подкрепата, която получих от Емил Стефанов, създателят на сайта ezikovata.net и неговото тъжно писмо по повод закриването на Атлантида. Благодарение на проекта „Делникът ни в празници“ от началото на 2009-та година сайтът се премести на платена платформа, а Георги Чулев направи нова, още по-добра визуална и функционална концепция. Тогава се появи и секцията „ЕГ медии“, с която възстановихме вестник „ЕГ прес“ и дадохме началото на ЕГ телевизия. Долу-горе по това време в екипа се включи и Иван Евтимов, който има изключителна заслуга за организирането на т.н. телевизия. Сайтът бързо достигна няколко хилядна месечна аудитория  и се превърна в основен източник на информация за живота и предстоящите събития в гимназията.

През цялото време списването, поддържането и тоталната грижа да съществуването и състоянието на Атлантида лежеше на плещите на няколко души. Моя милост, Радина Попова, Георги Чулев и неуморните „пчелички“ във форума Маги Хинова, Елена Йочева, Павел Петков. След старта на рубриката „ЕГ медии“ към екипа се включи Галя Иванова. С времето дойде и умората в скромния по численост екип. Общността бе силен потребител, но не бе ентусиазирана да помага. Архитектът на сайта Георги Чулев бе притиснат от растящите ангажименти на един приближаващ последния клас ученик. А съратници не се появиха.  Въпреки растящата си популярност Атлантида продължаваше да се възприема враждебно от ръководството на училището. Конфронтацията тлееше и демотивираше. Проектът „Делникът ни в празници“ бе към своя край, а нямаше средства за да продължим хостинга и поддържането на уникалното име. През юни 2010 година обявих, че след два месеца се оттеглям от проекта и съм готов да го подаря на общността при едно условие – че се ангажира да го поддържа. Срещнах апатия и Атлантида официално приключи през август 2010 година. След само три години живот и на върха на своята популярност – сайтът вече правеше 6000-8000 посещения месечно. Парадоксално е, че години след като преустановихме работа по проекта Атлантида е продължила да събира няколко хиляди посещения на година. Впечатляваща инерция!

В уводната статия, с която анонсирах раждането на Атлантида бях написал, че се надявам сайтът да не последва съдбата на континента, чието име носи. Дори изразих убеденост, че това е невъзможно за общност с толкова силни традиции и вътрешни връзки. Уви, времето скоро ме обори. От потъването на Атлантида останаха няколко отломки. Фейсбук страницата Атлантида, която също отдавна не се поддържа и ЕГ телевизията, която оцеля до дипломирането на Иван Ефтимов.

Оттеглянето от Атлантида ме прати по съвсем нова писта – блога, който поддържам и до днес. Въпреки това си спомням с тъга, носталгия и топли чувства за този прозорец за духа на училището.

Posted in Езиковата | Вашият коментар

Нужна ни е малко вяра


forfСенки залутани в заблудата за собствената ценност. Хора без лице, но със задни помисли на склад. Нарциси, повярвали, че са началото и светлината. Те са безскрупулния  и катерят амбициите върху стъпала от смазани души. Те са подли и стрелят в гръб. Отмъстителни и давят жертвите в катранени лъжи. Егото им бълва изпепеляваща лава. Те са хора без Бог. Без срам. Без милост. Не почитат закона и отхвърлят морала. Плюят в храма и се кланят на порочни олтари. Присвоили са си небесното право да съдят, да определят човешки съдби, да жертвопринасят животи. Те нямат Бог, но заплашват от негово име. Не изповядват религия, но манипулират чрез нея. Те са като секта, проникнала навсякъде, където може да се властва, краде и богатее. Ограбват живота и пречупват съдбите ни. Властват над деня и кошмарят съня ни. Те са началници, политици, мутри, икономически мошеници, съдии, прокурори, полицейски номисари, медийни магнати и прислугващи им журналисти. Те имат много и могат да купят почти всичко. Но нямат вяра. И ако има оръжие, с което да ги победим е точно нашата вяра.

Вярата в Бог. Или в свободата. В морала. В доброто, заради което сме дошли на тази земя. Вярата, че животът има смисъл отвъд плътското задоволяване. Вярата, че душите ни трябва да останат бели за да осветяват утре от небето пътя на децата ни. Вярата, че сме дарени със сърца за да обичаме, не да мразим, да прощаваме, не да отмъщаваме.

Вярата е нашата сила и оръжие. Вярата е чест, но и съпротива срещу безчестните. Вярата е истина, но и разобличител на лъжата. Вярата е справедливост, но и обвинител на несправедливите. Вярата е честност, но и нетърпимост към крадците. Вярата е толерантност, но и протест срещу потисниците. Вярата е протегната ръка, но и юмрук срещу злото. Вярата е обич за доброто, но и заплаха за лошото. Вярата се моли, но и воюва. Вярата е смирена, но не страхлива. Вярата е благородна, но никога раболепна. Вярата зарежда и устоява.

Да, в живота ни има много сенки, които разчитат на страха и отчаянието ни. Плаши ги само нашата вяра. В Бог. В морала. В свободата. В доброто. В хората. В нашата сила. Щом не си харесваме живота , трябва да спрем да се оплакваме. Достатъчно е да вярваме.  И да се осмелим да следваме вярата.

Posted in общество | Вашият коментар