Защото всички споделят една и съща любов, наречена Езикова


eg1994 година. Пак е април. Езиковата гимназия в Ловеч празнува 45 години. По онова време летоброенето започваше от 1950 година. Все още телмановският ентусиазъм на социалистическите години е твърде силен. Всъщност тези подробности нямат значение. Това е първият празник на Езиковата за един непосветен в общността на тази гимназия. Твърде млад съм, само 27 годишен. Твърде чужд съм, моите тийнейджърски години са преминали далеч от дикисанския хълм. Затова впечатлението е смазващо. Претъпкана зала на драматичния театър, поколения различни с десетилетия. Близо двучасов спектакъл, после още толкова часове ученическа пиеса. На сцената застават легенди. Една от тях няма да забравя никога – Веселин Калчев. Напълни сцената с хористки от всякакви възрасти. Имах усещането, че всички все още са влюбени в този вече достолепен, но все тъй обаятелен мъж.

Първият празник беше толкова зашеметяващ, че го помня като вчера. Тогава пламна огънчето, което не гасне вече 24 години. Съдбата ме прати на хълма със закъснение. Като учител без да съм възпитаник. Затова от онзи април през 1994-та се опитвам само едно. Да бъда високо колкото хълма, да бъда част от духа и да следвам традицията. Дали съм успял ще съдят други. Тези, които съм учил. Времето ме покръсти в езиковец и ми позволи да видя смисъла от учителската професия. Да обичаш, вярваш, водиш, вдъхновяваш, но и да следваш, пазиш, откриваш, подкрепяш.

Днес е празникът на Езиковата. Подранил е, но пак е шарен. Като утрешната Цветница. Пак събира. Като спомена, носталгията, детството. Пак зарежда. Като приятелството, тийнейджърските тайни и люляковата младост. Пак влюбва. Като Ловеч, хълма, класната стая, последния чин, единствен свидетел на онази гореща първа целувка.

Един хълм, натежал от летописи. Повече от 120 години. Една сграда, записала легенди. От десетки випуски. Една история, в която истината и фантазията делят тънка граница. Една общност, която почита вчерашните истории и вечното приятелство, скрепено с клетвата между дявола и Бога.

Всяка година на този празник си идват стотици хора. Пораснали и успели. Намерили различно място в социалната йерархия, но споделящи една и съща парола. Езиковата. Времето, което не се забравя. Легендата, която не пожълтява.  Духът, който не отслабва. Общността,  която е доживотна.

Езиковата е повече от една младежка история. Хълмът е повече от един училищен спомен. Класът е повече от едно петгодишнно съжителство. Онова време е неповторимо преживяване, съшито от митове и напълнено с най-искрено приятелство.

Празникът на тази гимназия е щурав като историята и. Непокорно скача от дата на дата. Като младежкият дух, вплетен в богатата история. Винаги пълен, винаги млад и благодарен. Денят, в който на сцената е днешната Езикова, вдъхновена от десетки випуски, които щастливо аплодират от залата. Споделен дух, който се нарича простичко – общност. Езиковска.

Празникът на Езиковата не е официална ритуалика. Не е в речите, поздравителните адреси или в рутинното изреждане на успехите. Тя е в съпреживяването. Между бивши и настоящи, делили един и същи дух. В топлината на срещата, която след десетки години ще залее сетивата със спомени и чувства. В прегръдката и крепкото ръкостискане. В срещата с поостарелия учител и успелия ученик. В удоволствието да споделяш една и съща история, да се вдъхновяваш от една и съща традиция, да обичаш едно и също име.

Днес е празникът на любимото за хиляди настоящи и бивши ученици училище. Той не може просто да бъде посетен. Може единствено да бъде съпреживян. Като петте години на хълма. Като Феста, Пиесата, Бягството.

Нашият празник е. И няма значение колко е подранил. Защото празникът е в спомена, в срещата, в историята. В онова парещо чувство по пътя към хълма или класната стая. В усещането, че никой никога не си е тръгвал. Защото всички споделят една и съща любов наречена Езикова.

Чести празник на всички езиковци по биография и дух!

Posted in Езиковата | Вашият коментар

Ако има какво да вземем от едно училище, то е защото някой преди нас е оставил…


17218638_10208156322692654_8954526974339909096_oДнес бях помолен да не изпитвам в един клас. Отказах. Причини достатъчно. Часовете ми са преброени в този клас през настоящия срок. А и не толерирам извиненията след всяко контролно. Обясних, че един следобед време е достатъчно за да се подготвиш по няколко предмета. Още повече, когато става дума за първите дни след уикенда. Ама контролното било по много труден предмет, а вчера имало друго сериозно изпитване и домашни… Съвсем прозира нагласата да се учи по един –два предмета дневно, а другите да бъдат спестявани. Учи се там, където е страшно и се пропуска при учители, от които се очаква разбиращо снизхождение поради различни обстоятелства.

Работя в езиково училище, но ако си мислите, че най-много се учи по езици грешите. Най-страшни са предметите, които са най-отдалечени от езика и хуманитарното мислене. Момиче ми обяснява, че е учила за контролното по страшния предмет от 15 часа на единия ден до 2 часа през нощта. Допълва, че не разбира материята и просто трябва да назубри съдържанието. Питам защо е нужно човек да похарчи десет часа с изтормозваща битка с отблъскващо съдържание само за да постигне максимална оценка по предмет, който въобще не влиза в бъдещите планове? Представям си как тези деца учат по същия начин по куп други предмети, без да разбират, като наизустяват. Пак в непосилно препускане за високо оценяване. За какво са тези оценки, за какво е тази мания за бележки? Стипендии? Вярно е, че между парите за отличник и пълен отличник има двадесетина лева разлика. Това ли е цената на тези неистови усилия и психическо изтезание?

Има амбициозни деца, има и такива, чийто галоп към високи оценки е поощряван вкъщи.  Не разбирам смисъла, когато успехът от дипломата от много време не е ключ към по-нататъшна реализация.

Едва ли някой ще ми повярва, ако тръгна да обяснявам, че когато дойдох в тази гимназия преди две десетилетия учениците учеха много повече. При далеч по-високи изисквания и бяха масово отличници. Тогава дипломата имаше колосално значение, но мнозинство не учеха непременно за нея. Всеки от тях бе постъпил в училището след тежки състезателни изпити със силна конкуренция. Избираха училището заради престижа и доброто образование и с ясното съзнание, че тук се учи много и се завършва трудно. Не хленчеха, не бягаха, извиняваха се рядко и винаги знаеха. Въпреки усилния труд намираха време да градят общности и училищен дух. И така се научаваха да обичат своето училище, толкова силно и трайно, че тази любов ги връща с умиление и след десетилетия. Бяха хора, способни да вземат много, но и да оставят достатъчно.

Как да разкажа това на деца, при които едно контролно изсмуква всичките силички. В душите остава гадното усещане за много труд, който често завършва с незадоволителен резултат. За които да се подготвиш по всичко е толкова непосилно, че трупа отвращение. Заветната цел е контролното, оценката. Време за общност и душа за любов почти не остава. Затова все по-трудно обичат училището си и искат да се припознаят в неговите ритуали, традиции, символи , дух, празници. Деца, които искат да вземат колкото могат, но не намират смисъл и нужда да дават, да оставят, да вградят минутки от преживяното време в дебелата училищна история.

Споменах за празник и трудното собствено припознаване в него. Празникът на гимназията е предстоящия петък. В края на часа в същия клас ме попитаха ще бъдат ли намалени часовете в четвъртък. Отговорих изненадан, че няма причина, нали на другия ден е училищния празник. А отсреща ми отговориха с убедеността, че това е първия ден на пролетната ваканция и сърдитото недоволство, че трябва да остават. Типично за хора, дошли с идеята единствено да вземат и неспособни да дават. Дори малко време и уважение, към институция, която всъщност ще им отвори врати, които другаде остават затворени.

Както завършваше един рекламен спот не разбирам само къде сбъркахме…

Posted in Езиковата, образование | 2 коментара

Изненадваща покана от Министерството на образованието


1429201114_8В ранния петъчен следобед се прибирам от работа. По инерция хвърлям поглед към пощенската кутия. Нещо се белее. От тийнейджърските си години придобих умението да вадя пощата без ключ. Промъквам пръсти в отворите на капака и напипвам плик за писмо. Бъркам с другата ръка в процепа над капака и бавно захващам крайчеца на писмото. Внимателно го издърпвам. Отдавна не получавам хартиена кореспонденция, така че с любопитство поглеждам за подател. Първо виждам адресът – София 1000, бул „Княз Дондуков“ 2 А. Брей, столична поща. В следващия момент направо се ококорвам. Писмото е подадено от Министерство на образованието и науката. Веднага ми минава през главата, че е във връзка с олимпиадата по география и икономика. Наскоро обявиха допуснатите, а аз имам класирано момиче. Откъде ли ми знаят адреса? Прибирам се вкъщи и захвърлям плика. Съобщенията за олимпиадата ще почакат, до финалния кръг има почти месец. Съвсем не е належащо. В следващия час обядвам и разцъквам интернет на компютъра. Имам излизане, отмятам няколко ангажимента  и се прибирам почти по тъмно. И когато вечерта вече се сбогува за да отстъпи ред на нощта погледът ми отново попада на белия пощенски плик. Хайде нека да прочета официалното съобщение за олимпийското класиране. Късам плика и изваждам сгънатия лист. Писмото започва с общоприетото уважително обръщение към мен. След второто изречение, обаче, направо отскачам от дивана, на който удобно съм се изтегнал. „Приемете поздравления за активната позиция по въпроси, свързани с реформата в образованието“. Стига бе, мигар в министерството ме четат! Погледът ми ускорява темпото и подскача по буквите. Не може да бъде! Пише, че моите статии са добре познати, четени и, Исусе, обсъждани от експертите. Спирам за да осмисля прочетеното. Чета отново. Няма грешка. След няколко реда с банални похвали за статиите ми хлъцвам отново от изненада. „Нашите експерти изразяват одобрение за редица Ваши идеи относно държавните образователни стандарти“. Удивително, даже са вникнали в предложенията ми. Сякаш за повече убедителност посочват ДОС-овете за приобщаващо образование, за организация на дейностите в училищното образование, оценяване на резултатите от обучението на учениците и гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование. Вярно е, по за тези съм писал аналитични статии. Става ми особено приятно, изглежда наистина са ме чели. Приближавам края на писмото, а изненадите продължават да изскачат буквално през ред. Съобщават ми, че предстои ревизия на приетите държавни образователни стандарти  и ще се сформират работни групи. Макар да не мога да повярвам в писмото наистина пише, че отправят покана да се включа в експертен екип. Как звучи само „експертен екип“.  Представям си как седя важно между скучни експерти. Успокояващо е, че „работата по ревизията на стандартите ще започне след избора на нов министър на образованието, така че към момента бихме желали да получим Вашия отговор дали приемате участие в работна група“. Поставят ми срок до края на април за да ги уведомя писмено за моето решение. Най-големият шок е записан в последния абзац на писмото. „ С удоволствие Ви каним на предварителен разговор с и.д. главен секретар г-н Лъчезар Станоев“. Направо не е за вярване! Определят ми час за срещата – 11.00 на 6.04.2017 година. След като ми съобщават, че се надяват на моята отзивчивост, отправят обичайните поздрави за края на едно официално писмо. Да, най-отдолу стои подписа на господин Станоев. Плъзгам поглед към горната част на писмото. Изведено е със съответния номер и дата. Съвсем официално е.

Оставям писмото пълен със самодоволство. Не мога да се стърпя сядам и пиша тази статия. Трудно сдържам удовлетворението и бързам да го излея. Май образователните чиновници не са толкова самовлюбени, а за обикновения учител не е невъзможно да бъде чут. Стига да намери трибуна, от която да бъде чута позицията му.

Изведнъж ми хрумва да погледна датата. Толкова е красноречива, че обяснява всичко – първи април. Представяте ли си – първи април!

Posted in образование | Вашият коментар

Ще ги оставим ли да съсипят напълно многопрофилната болница в Ловеч?


болницаБолницата е все по-близо до  фалит. Тази тревога се оказа обединителна на последното заседание на  Ловешкия общински съвет. През уикенда беседвах с младо момиче, чийто баща е дългогодишен лекар в Ловеч. Каза ми, че бащата се страхува, че след три месеца може да е без работа. Единственият лекар в общински съвет, Лидия Несторова, сподели, че след няколко месеца също ще търси работа извън Ловеч. С вчерашна дата нейното отделение практически престава да съществува, защото другият лекар напуска. Поради липса на лекари от месеци не съществува урология. Сега същата съдба приема и съдовата хирургия. Кое ще е следващото отделение? Според д-р Несторова десетки медицински служители (лекари, сестри) са напуснали през последните 1-2 години. Аз мога да изброя без да се замислям поне десетина лекари, които поеха кой към Русе, кой към Плевен, Габрово, Севлиево… Тридесет лекарски места са незаети, почти седемдесет са вакантните места за медицински специалисти. Само за една година (2016 спрямо 2015) броят на лекарите намалява с 3%, а на медицинските специалисти с 8%.  Дефицитът от специалисти се покрива от пенсионери, но никой не е вечен. Млади лекари няма, никой не желае да работи в болница с неясно бъдеще. Спомената д-р Несторова е една от най-младите, но се готви да напусне…

Лекарската щерка спомена, че болницата все по-силно губи пациентите си. Числата в отчетите показват тенденция на бавно намаление, но всеки знае, че ловешките граждани все по-често предпочитат да се консултират с лекари в близките градове или столицата. Освен лекари липсва и техника, необходима за модерна диагностика и лечение. В техническо отношение болницата изостава все по-силно от съвременните изисквания. Съвсем нормално състояние за болница, потънала в дългове.

Болницата е в тежко състояние вече повече от две години. За това време се смениха няколко управленски екипа. На хартия бяха написани няколко оздравителни плана, решителни действия така и не бяха предприети. Сякаш някой умишлено води лечебното заведение към фалит. Или поддържа агонията му докато бъде изградена и пусната в експлоатация конкурентна болница. Е, въпрос на дни е вече. После за старата държавна болница ще бъде още по-трудно да запази персонал, да привлича пациенти, да погасява дългове.

В тази ситуация на очевидно съсипване на МБАЛ „ Проф. д-р Парашкев Стоянов“ главният акционер , държавата, свиква общо събрание  в началото на април.  За да приеме програма за финансовото стабилизиране на болницата и да извърши поредната смяна в борда на директорите. А тя е прозаична и очевадно неефективна-сменя се д-р Пламен Върбанов, лекар със сериозен управленски опит с Добринка Гайдева, фармацевт без какъвто и да е опит в управление на болници. Пореден щрих към безотговорното поведение на държавата, която методично съсипва болницата.

Състоянието на болницата и безцеремонното отношение на главния акционер обединиха Ловешкия общински съвет, който зае ясна отрицателна позиция по всички предложения от дневния ред на предстоящото общо събрание и въпреки малкия акционерен дял на Ловешка община реши този път да изрази шумна и тежка позиция. Съветът упълномощи лично кмета на общината да представи отрицателната позиция на предстоящото общо събрание и се ангажира с физическото присъствие на всички съветници, свободни от ангажименти на 10.04. Призивът за участие на всички общински съветници бе отправен от господин Минчо Казанджиев и бе приет със солидарност от почти всички.  Надяваме се присъствието на съветниците и кмета да вдъхне кураж на лекарите и медицинския персонал. Лично мое мнение е, че е дошло време и ловешкото гражданство да застане в защита на своята болница. Защото нашата индиферентност позволи болницата да бъде доведена до тук. Затова всеки гражданин ще бъде ценен съюзник  в навлизащата в решителна фаза кампания спасяването и.

Датата е 10.04, часът е 11.00, мястото – Многопрофилната болница за активно лечение. Само с граждански гняв и решителност можем да спрем задкулисните игри на Министерството на здравеопазването.

Posted in Ловеч, Регионално развитие

Общинският съвет почете Найден Ангелов с едно от най-високите отличия на Ловеч


Acata_777Уважаема госпожо Маринова,

Уважаеми колеги,

Адмирирам предложенията за удостояването на професор Владов  със званието „почетен гражданин“ и на господин Найден Ангелов със „заслужил гражданин“. Моите  думи, обаче, ще бъдат в подкрепа на учителя  Ангелов.

Нашият град е в дълг към големите личности и хора, превърнали се в пътеводна звезда за развитието на града и общината.

В нашата община има непреходни стойности, създадени с усилията на визионери и останали като  темели, върху които ние само можем да надграждаме.

По-рано днес господин Петков посочи, че една от силните страни на нашата община е образованието и най-вече Езиковата гимназия.

Училищата не са просто сгради, те са най-вече дух. Така както една църква не може да спечели за вярата без свещеници, така едно училище не може да привлече  за знания без истински учители.

Точно такъв учител е предложен за едно от почетните звания на Ловеч. Човек, чийто дух продължава да вдъхновява почти три десетилетия след като се е оттеглил.

Найден Ангелов  е от онези легенди, които създадоха модерното образование в Ловеч. Неговите преподавателски качества и човешко влияние намират продължение в творческия път на многобройните възпитаници, всички с блестяща каиера в различни сфери на обществения живот.

Неговото интелектуално и гражданско присъствие продължава да бъде обществен ориентир въпреки преклонната възраст.

Няма да изброявам неговите изключителни качества като учител, театрал, публицист, писател и културен деец. Те са обществено известни.

Ще припомня само, че за значението на една личност по-силно от името могат да свидетелстват единствено уважението и преклонението на поколения пораснали деца. За тях Найден Ангелов е просто и с любов – Ацата.

Ще запазя моето права да стана на крака пред Учителя при официалното връчване на отличието.

Благодаря ви за вниманието.

*Думите, с които днес подкрепих прпедложението за удостояване на Найден Ангелов със „заслужил гражданин% на Ловеч. Предложението бе гласувано с пълно единодушие от Ловешкия общински съйвет.

Posted in Езиковата, Ловеч, образование | Вашият коментар

Четири сватби и едно погребение в отминалата неделя


zx860y484_2942319С много веселие и малко скръб завършиха последните избори. Също като в известния американски филм за четирите сватби и едно погребение. Най-весели по заслуга изглеждат в ГЕРБ. Те отново ще си търсят булка. Сгледата не е много богата, но невести да пристанат ще се намерят. Е, малко ще се поцупят, но сигурно ще склонят, щото едната невеста взе да престарява, а за другата втора възможност няма да има. Извън шегата ГЕРБ спечели поредната победа и показа, че БСП все още не разполага с качества за да се пребори. Уникален факт е, че Борисов спечели за втори път след като бе подал оставка и ще стане първия и вероятно за дълго време единствен министър-председател оглавявал три различни правителства. Показателено е , че ГЕРБ спечели над 1 100 000 гласа, което е по-добър резултат от последните два парламентарни вота през 2013 и 2014.

Веселие цари и при БСП. Макар, че и този мандат ще заемат местата на гостите и ще се задоволяват с удоволствието да одумват участниците във властта. На БСП остана да се радва, че е удвоила резултата си от предходните избори, макар че всъщност почти повтарят сбора от костинбродската афера. Тогава БСП се докопа до орешарското правителство, снощи чух Нинова тайничко да се надява на нов подарък от съдбата. Само тази утеха остава на социалистите, които за последно спечелиха парламентарни избори през 2005 година.

Сватбарски са емоциите и при патриотите, които са обречени да минат под правителственото венчило за да се избегнат нови избори. Засега погледите са и на ляво и на дясно, но „бракът“ с ГЕРБ изглежда по-доходен и вероятен. Друг въпрос е , че зестрата на патриотите са няколко ката популизъм и торба с изцепки, от които могат да произлязат външнополитически гафове. Неоспоримо е, че обединени патриотичните партии се превърнаха в ключова политическа сила за управлението на страната, макар че в еуфорията едва ли ще остане скрит факта, че най-обединените патриоти постигат най-слабия резултат – с цели 140 000 гласа по-малко от 2013-та година, когато разделените „Атака“,  „ФНСБ“ и ВМРО събират 460 000 вота.

Истинска емоция на подпийнал сватбар струи от Веселин Марешки. Още с първата си политическа изява фамозния бизнесмен ще бъде най-малко кум на новия управленски съюз, защото без неговите гласове стабилна коалиция няма как да бъде съставена.  Марешки удобно влезе в обувките на Бареков и практически взе неговия вот от предишните парламентарни избори. Тъй като съдбата намига на популистите по за един мандат вярвам, че Марешки ще наложи цялата си воля за по-дълъг мандат на правителството и ще бъде максимално удобен съюзник на управляващите.

Доста сдържани са усмивките в ДПС. Движението отстъпи гласове на ДОСТ, загуби доста мандати, но остана единствен контрольор на етническия вот в България. ДПС е единствената формация, която няма никакви шансове за участие в правителство, но със сигурност ще търгува скрита подкрепа по време на някой парламентарни и управленски кризи. Изборите изглеждат като победа от гледна точка на осуетения опит за разцепление на турските гласове, но за партия, загубила благоволение в Турция и отбита от финансовите потоци на властта този резултат може би е поражение.

Скръбта и сълзите останаха за градската десница. Никой не вярваше, че само четири години след последния изборен провал ще повтори идиотския експеримент да се пробва поотделно. Вчерашният избор е същинско погребение за няколко стари партии и за стотици хиляди надежди на дясномислещи хора. Лидерското его и високомерие, което от години мъчи българската десница този път я запрати в истинска кома. Сега валят оставки, звучат извинителни слова. Когато колата се обърне пътища много. Трите приемани за десни формации постигнаха резултата от предните избори и дори добавиха няколко хиляди гласа. 300 000 души пак са непреставени, но този път никой няма да излезе по площадите. Изборът вероятно погреба Новата република и Реформаторския блок и ако дясното не се преформатира своевременно тези стотици хиляди ще потърсят друго политическо представителство или ще престанат да гласуват. Ако вчера има победител в десния сектор това е „Да, България“, при цялата условност на политическото дефиниране на тази формация като дясна.  Не толкова за стоте хиляди гласа спечелени за по-малко от 3 месеца съществуване, колкото заради поколенческия вот, който събра.  За „Да, България“ гласуваха много млади, интелигентни и успели хора. Формацията спечели дясното съревнование в трите най-големи градове и буквално помете ДСБ на собствения им софийски терен. В чужбина постигна с ¼ повече гласове от десните си опоненти взети заедно. Христо Иванов се оказа единственият лидер в дясно-либералния сектор, който запази обществено доверие. Сега на неговите плещи ще легнат много надежди за възстановяване на фрагментираната десница. Тепърва ще узнаем дали ще му стигнат сили и мускули като се има предвид, че  формацията ще съществува без държавна субсидия. Едно е ясно – битки с мафията, съдебна реформа и хигиенизиране на политиката не могат да успеят от маргиналната позиция на извънпарламентарна партия.

Всеки има политически пристрастия и вероятно приема с различно настроение изборните резултати. Все пак ако има новини в полза на българската кауза те дойдоха с фактите, че проруската БСП загуби изборите, проевропейския вот на партиите от ЕНП надмина 1 400 000 гласа, проеродаганистката ДОСТ се провали в опита да се настани като резидент на турските интереси в България. В седмицата преди изборите се въртеше един политически виц, който се смееше, че се шокираме от факта, че Турция се меси в избори, които Русия провежда у нас. Е, новината е, че резултатите са български.

Posted in политика | Вашият коментар

Моят избор е Европа, не Евразия, дясното единение, не разделението. Моят избор е Реформаторски блоk.


17035917_1635252969834988_1675467951_oНикога не съм виждал по-разпилени моите приятели. Застанали уж зад една кауза, но избрали различен път към нея. Лошото е, че не всички пътища водят до европейска България. Някой са изморително дълги, а други буквално без изход.

Нашето ужасно его и нарцисизъм са най-големите ни демони. Не спират да ни разпиляват на жалки дребни групи. Взрени в пъпа си, вслушани в гласа си. Впрегнати да мерят морала и идеализма си. Уж България е над всичко, а се оказва че над нея е личната ни надменност и лидеромания.

От 27 години имам само една кауза, която мислех. Да видя България нормална, демократична държава с благоденстващи хора. Уви,  България може би стана демократична, но е далеч от нормална и благоденстваща държава. НАТО и ЕС се превърнаха само във фасада на европеизацията, но вътре останахме полуразрушени от мафия, корупция и слугинаж на чужди държави и интереси.

Оставам верен на клетвата от 90-те години да бъда просто човек. Да не съм комунист и никога да не бъда. Да не съм популист и никога да не бъда. Да не съм националист и никога да не бъда. Просто човек, който все още гони своята кауза да живее в нормална държава.

Отдавна отмина наивната младост, която счита, че пред нея е цял живот и може да прахосва време, гласувайки за предварително обречени партии. Помъдрях и знам, че самоизолацията на обидената интелигенция не може да придвижи държавата напред. Късно ми е за революции. Вече вярвам само на еволюцията – бавна, постепенна, но предвидима.

Затова и на тези избори заставам зад своята кауза още от 90-те години. Заставам отново  зад СДС, което е част от Реформаторски блок – Глас народен.

Защото искам проевропейски мислещите хора да имат представителство в превзетия от популисти, псевдопатриоти и мимикрирали комунисти парламент.

Защото искам моят глас да бъде чуван вътре в националния парламент, вместо да крещи нечут по площади и улици.

Защото дори едно нехаресвано правителство на партии от ЕНП е по-добро от алтернативата да осъмнем с националсоциалистическа коалиция.

Защото искам русофилската обсебия на социалисти, патриоти и депесари да среща контрааргументите на проевропейския Реформаторски блок.

Защото искам гаранции, че България остава зад евроатлантическите ценности, а не поглежда към евразийската примамка.

Защото не искам съдбата на България да се определя от видиотени гласоподаватели, готови да тръгнат сред нов сладкодумен популист и поредния кресльо увит в националното знаме.

Защото и аз искам да пречупим мафията и да преборим корупцията, но за това е нужно парламентарно представителство и еволюционна промяна на съюзниците, а не площаден гняв и политическа консервация в някакви си 2-3 % обществено влияние.

Posted in политика | Вашият коментар