Дами със свои страници в историята на Езиковата

Бях срамно млад, когато за първи път прекрачих прага на Езиковата. Случи се преди десетилетия. Толкова дълго, на едно и също място, никой не би останал ако не се чувства у дома си. Но не въздуха или сградите правят уюта, а хората, с които делиш делника. Та ако ми беше готино, то е заради хората, които заварих, с които вървях, посрещнах или изпратих. Колегите, те бяха и са опората, надеждата, вдъхновението, отборът. Споделяхме върховете, когато летяхме и се подкрепяхме, когато се разклащахме. Бягахме заедно, в различни писти, но към една посока и улисани в амбиции и мечти не разбрахме кога сме надбягали толкова много време. Ето още четири дами, с които преживяхме десетилетия в професията си тръгват. Галя Иванова, Маринела Кънчева, Таня Колева и Снежа Димитрова. Общият брой на годините, които те отдадоха на Езиковата надхвърля 100! Всяка от тях е знаменита част от историята на училището през последните три десетилетия.

За Таня Колева бях слушал още в Казачево (моя прощъпулник в учителската професия) и когато пристигнах в Езиковата не беше трудно да я разпозная в русокосата хубавица, истинска любимка на  учениците. В онези години моя милост срещаше резервираното, дори високомерно отношение на колегията. Разбираема реакция срещу един младок, дръзнал да се появи на хълма след скандално тънкия едногодишен опит в селско училище и зареждащ с предразсъдъци всеки разбрал, че носи етикета „братовчед на директора“. Та Танчето с Марианка Генева бяха първите, които ми проговориха и подадоха ръка. Станахме приятели и останахме такива и до днес. С нея имаме толкова общи спомени, споделени радости и трудности. Заедно се явявахме на езикови изпити, валидирахме езикови компетенции, писахме помагала на английски. Случваше се толкова пъти да бъдем класни в един випуск и да си споделяме прелестите и перипетиите на порастването. Дори моята собствена дъщеря израсна под нейното класно менторство. Таня – деликатна, дипломатична, възпитана, принципна, грижовна. Разпалила толкова любов към биологията и медицината. Разкошна приятелка, чиято непринуденост ме умиляваше с класическия въпрос „Може ли да пийна глътка от твоята чаша с кафе?“. Като метафора на едно особено близко приятелство, което споделяше кафето, радостите и трудностите.

Галя Иванова, която живее срещу училището и в училището. Възпитаничка на гимназията, която животът не след дълго беше върнал като учител. Беше ме изпреварила с една-две години и макар да идваше от журналистическото поприще, плуваше в напълно свои води. Един от първите колеги, който ме впечатли с умението да води класове, а те да и отвръщат със всеотдайна любов. И понеже случайността често ни пращаше в един випуск не спирах да се уча от нейните самобитни умения да бъде класен. Волята на директорът често взаимно да преподаваме на класовете си ни подтикна активно да беседваме за постиженията и напредъка на питомците си. Така се зародиха общите ни разговори, които с годините се обогатяваха с все повече и повече теми и често продължаваха до портичката пред дома и. А в тях имаше всичко – от забавните истории на нейните ученически години до общата загриженост за съвременното образование. Съдбата ни събра в едно от най-запомнящите се преживявания. Съвместно водихме групи за поддържане и развитие на училищните традиции по програма „Успех“. С един страхотен випуск, който ни показа съвременна интерпретация на раждането на  езиковска общност и нейното духовно извисяване. Випуск, който освен че остави спомените за прекрасни коледен концерт и фестивал, постави началото на „Spirit of Ezikowata“. Великолепната импровизация с онези прелестни фенери от оцветени буркани, измислени точно от Галя. А тя винаги е впечатлявала със своето различно, иновативно и дори провокативно мислене. Оригиналната идея беше неизменна част от програмите за празника и текстовете от годишника, когато отговаряше за тях. Нейна забележителна хрумка са и думичките на легендарната клетва, монтирани на стъпалата в училището. Нейни са и крилете, които е подарила на десетки ученици, сред които един утвърден директор на водещия български театър и един прохождащ поет и белетрист. Олимпийските успехи, литературните награди и лауреатските звания.

Със Снежа Димитрова дойдохме в началото на една и съща година. От противоположни посоки и с различно име. Всъщност тогава само тя имаше име.  За моя гастрол в Казачево никой не знаеше, но за нейното присъствие в математическа се носеха легенди. Снежа винаги е била от тези колеги, които раздвижат въздуха още с появата си. Почти като мълния -първо виждаш шармантния и стил, после чуваш гръмотевичния и глас и през цялото време я усещаш като заредена с неизчерпаема енергия. Изискана, дръзка, борбена и влюбена в шапките. Спомням си, че още с появата си успя да извоюва място в училищния фолклор, заявявайки, че въвежда „димитровките“ за да  добави доза свеж съспенс към митичните „петровки“. Снежа зададе основите на английския език за стотици хлапета  от десетки паралелки. Безкомпромисно и с присъщия си жарък темперамент. Беше еднакво огнена в класната стая и извън нея. Кой може да забрави онзи спиращ дъха казачок на един от безбройните балове. Тук е мястото да отбележа, че скоро никой няма да надмине нейния рекорд по участия в абитуриентски балове. Обичана и неизменно канена да сподели празника на порасналите езиковци. Нейните делници и празници бяха препълнени от емоции и истории. А тя не спираше да ги разказва със завладяващо чувство за хумор. Сигурен съм, че със същата любов бившите и ученици разказват истории за нея. Защото Снежа се помни – заради знанията, защитените сертификати, строгия тон или директните думи, които съграждаха характери и палеха амбиции.

С Маринела Кънчева ме свързват на-малко общи години. Ако двадесет и две учебни години могат да бъдат наречени малко. Близостта с нея закъсня във времето, случи се едва, когато тръгнахме да бягаме рамо до рамо по синдикалната писта. Много са нещата, с които Маринела ме е впечатлявала през годините. Но ако трябва да я опиша с три думи ще започна с принципност. Твърде малко хора, толкова отдадени на принципите, съм срещал през моята не малка житейска практика. Истински гранит, когато става дума за правила и оценки. Отдаденост е втората дума, в полза на математиката, за която трудно приемаше компромиси. Настроение избирам за трето слово. Жена със заразително весел нрав. Винаги позитивна – и в дни на триумф, и в дни на разочарование. Ентусиазиран участник във всевъзможни щуротии. Кой би забравил нощния синхронен  спектакъл на русалките в Чифлика или неуморните и надигравания със всевъзможни хора. Едно е сигурно – банкетите няма да са същите без Маринела Кънчева. И вечната битка за правда, за синдикални права и за уважение към потиснатите. Великолепен екипен играч, с който се преборихме за не една придобивка в процесите на трудово договаряне. Силен глас, силен характер, силен човек! Математик. Далеч от сухата представа за отдадените на точните науки. За Маринела класната стая винаги беше кауза, а животът извън нея пъстър купон.

Със всяка от дамите училището ще загуби частица блясък. Всички са заменими и всички са неповторими. Особено, когато оставят след себе си дълбока диря. Хем начертана посока, хем предизвикателство за следовниците!

Уморих се да губя

Уморих се да губя! Вече 28 години. На всеки четири. В края на дълъг път, когато е извървян последния метър и повече няма посока.

Уморих се да губя причина. За гняв и разочарования. За радост и удовлетворение. За грижи и притеснение.

Уморих се да губя смисъл. За дълги среднощни постове. За изслушване на вечните оплаквания. За търпение към капризите на порастването.

Уморих се да губя инат. За да възпитавам принципи. За да бъда пример. За усилието да променям характери и светоглед.

Уморих се да губя вдъхновение. За да убеждавам в доброто. Да окуражавам непримиримостта. За да бъда защитник на правото и справедливостта.

Уморих се да бъда искрен. В думите си към често неразбиращи хлапета. В надеждите си, когато ги срещам чужди. В любовта си, когато ги изпращам като свои деца.

Уморих се да водя.  И да оставам сам в края на пътя. И с тяхното довиждане да срещам тъгата. А по обратния път да ме следва единствено тишината.

Уморих се да отглеждам надежда. Че съм помогнал да пораснат. Че съм счупил страха им да вярват. Че съм налял смелост в мечтите им.

Уморих се да свършва точно, когато успявам.  Да изтрия линията на недоверието. Да съборя стената на отчуждението. Да ги видя отблизо и истински.

Уморих се от тяхното тръгване. Тъкмо сме се научили да виждаме в душите си. Да разменяме сърцата си. Да чуваме мислите си.

Уморих се от цената на раздялата.  Любов в пристрастяващи дози и благодарност в трогателни превъплъщения.  

Уморих се от раздялата. Точно, когато се научих да чувам сърцата им, щом тръгнат след моите думи. Точно, когато се научиха как да палят радостта в очите ми.

Губя вече 28 години. Но умората е прясна в края на последните четири. Навън, в края на поредния път, има светлина и фанфари. А в празната стая присяда тъгата. За да ми припомня, че отново губя приятели

Една образователна епоха в училище

10.04.1993 година. Село Казачево, Община Ловеч. Моят първи работен ден. От седмица имах назначение за възпитател с малко преподавателски часове по география. Още с първите впечатления разбрах, че възпитател е по-скоро евфемизъм, а преподаването е кауза пердута. Прибрах се вкъщи вечерта с увесен нос и буца разочарование в душата. Аз, отличникът от Софийски университет, очаквах съдбата да бъде по-справедлива. Около година и половина с ромските питомци се изпитвахме кои е по-инат и гласовит. Учехме се на елементарни норми на поведени, защото географията с нейната терминология се оказа висш пилотаж за тези деца. Училището в село Казачево ме свали на Земята. Показа ми трудните, почти невъзможни за обучение деца. Две лета участвах в събирането им като някои ги вадехме буквално от катуна. Днес разбирам колко много ми е дал този период. Само когато си работил с трудните деца,  разбираш благословията да работиш с умните. Тогава, обаче, проклинах гадната съдба и често се заканвах, че няма да остана в тази система.

Скоро късметът ми проработи и се преместих в ловешката езикова гимназия. Друга планета, друг материал. Въпреки това още дълго време, след някое и друго разочарование повтарях клетвата, че се откажа от учителската професия.

И така до днес, 10.04.2023 година. Точно тридесет години по-късно! Все в образованието, където толкова не исках да влизам, а после да оставам. Хващам се, че днес вече не мисля за трансфер на друго професионално поприще. То и служба не остана, дето се вика, По-малко от една трета от досегашния ми учителски живот.  

За тридесет години българското образование изживя цяла епоха. От тебеширената ера  през маркера до  дигиталната писалка, от черната дъска до интерактивната дъска и мултимедийния екран, от подсказването чрез шушукане и преписването през рамо до мобилния телефон. Wi-fi слушалките и всезнаещия чатбот. От контролното на празен лист през теста до електронното изпитване. Вече няма хартиени дневници и лични дела, ученически книжки и материални книги. Няма разпределения и куп други бумаги. Вече учим от лаптопи, електронни учебници и специализирани сайтове, изпращаме виртуални домашни. Всъщност единствената много сериозна реформа, извършена в образованието е дигитализацията.

За тридесет години участвах в какво ли не. Незапомнена учителска стачка, нов просветен закон и учителски събор, въвеждане на задължителни матури, близо двугодишно училище от къщи, инспектиране на училищата и атестиране на учителите. И безброй опити за какви ли не реформи и оптимизации на учебното съдържание. Единственият видим резултат е въвеждането на етапи в гимназиалното образование, макар че ефективността от промяната така и не е обсъждана.

Същевременно загубихме мотивацията на учениците, изпуснахме дисциплината в училище, легитимирахме измамата като приемлив начин за постигане на резултати. Нито обществото е прегърнало идеята за качествено образование, нито чиновниците, които го управляват знаят посоката. Иначе нямаше да допуснем четивната и функционална неграмотност да взимат все повече жертви и да маскираме този факт с несериозно лесни зрелостни изпити и външни оценявания. Нямаше да допуснем в стотици български училища да не се провежда образователен процес. Нямаше да се стигне дотам неприкосновеността на учителите да бъде все по-често легитимна мишена на родителски претенции.

Но това са теми за дълъг и със съвсем различен повод разговор. По-важното е, че днес се затварят 30 години, откакто съм в образованието. Дето се вика късно е вече да спра, рано е да се прощавам. И ако днес вече не се заричам да се махна, не е заради парите. Нито заради рутината. Заради бъдещето е. Това, което го учим и това, в което искаме да въведем образованието.

Иначе днес, 10.04.2023 година бе емоционален ден. Още един уникален ден по пътя на моя 12 клас към сбогуването.

Ние изписваме Езикова с парченца от сърцата си!

Днес няма да разказвам кого и на какво съм научил в Езиковата. Днес ще разкажа на какво ме научи Езиковата. Като човек пропуснал да порасне в тази гимназия, не познавах опияняващата емоция на общността и преди съдбата някак заговорнически да ме прати на хълма като неопитен учител, скоро изпълнил крехките двадесет и седем години. В началото имах чувството, че съм попаднал на грешно място. Почти никой от колегията не говореше с мен. Струваха ми се толкова високомерни преди да науча, че са преценявали дали имам качества за това училище. И въпреки, че с годините с повечето се сприятелихме научих първия урок- да се старая да подавам ръка на младите колеги още с пристигането им. Поглъщах на порции традицията – феста, празникът, бягството. Започнах да разпознавам общността в тяхната емоция. Училище, което живееше със своя динамика. И онези незабравим първи деца, с които се срещнах. Погледът им беше пълен с жажда. Научих се да чета в очите им. Очакване, интерес, после съгласие, доверие любов. Част от магията на тази гимназия бе в непонятното за мен единение между учители и ученици. Чудех се какви ли качества трябва да притежаваш за да спечелиш тези деца. Тогава все още не знаех, че Езиковата не признава безразличие. Или се предаваш пред духа, или оставаш като „мъгъл“ в нейната общност. Духовен сирак в една пълна с любов къща. Аз се предадох и по вените ми тръгна заразата. По пряк път до сърцето няма. Докато духът нахлуваше във вените , започнах да разбирам непонятните неща. Че фестът не е просто емоция, а еманация на свободата. Че празникът не е носталгия, а преклонение пред щастливо преживните мигове  на хълма. Пиесата не е забавление, а единение на випуска.  Духът на Езиковата е сложна рецепта. И колкото и да крият съставките, духът започва с любов.

Точно на любов се научих в Езиковата. Някога скрита, друг път явна. Научих се, че любовта и духът не са даденост. Те се създават. Разбрах, че духът не е хълм, стара сграда, изтъркани стълби или пансион, пълен с тайни. Той е лица, останали завинаги в спомените ни. Лица на приятели, с които сме разменили сърцата си. Лица на учители, които са открили, окуражили, вдъхнали вяра и смелост. Тези, които толкова пъти са били майки и бащи, далеч от къщи. Лицето на прекрасната жена, която всяка сутрин ни поздравява на нашия език. Лицето на усмихнатия добряк, който всеки ден срещаме на входа. Тогава разбрах, че за да остане любов и дух трябва да „доливаш“. Духът не е във въздуха. Той е в сърцата, думите и очите на тези, които обитават хълма. И ако искам да го има утре, трябва днешните да го видят в моите очи, да го чуят в моите думи, да усетят сърцето ми. Така онова, което бавно течеше във вените ми, ме научи  на любов. Отначало плахо, после по-смело. С тази любов се докоснах до всяка стара традиция и  видях раждането на нови.  Научих се да създавам традиции в моите класове. И да ги съшивам с любов.

Дълго време обяснявах на неверници за духа на Езиковата. Обяснявах за магия, която сякаш е омаяла дикисанскя хълм. Докато разбрах, че духът сме всички ние. Докоснали се до магическата общност на Езикова. Научих се, че тази общност се движи от любов.  Движи се от тези, които създават любов. Които са оставили парченца от сърцето си. Натрупали са цяла грамада от сърдечни късчета. Достатъчни за да изпишем една любима дума – Езикова!

Честит празник на всички, докоснали се до хълма. Честит празник на всички, оставили парченце от сърцето си!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Броените крачки по пътя към гара „Сбогуване“

Сбогуването е тегава работа. Винаги бележи края на нещо. Ще кажете, че краят може да е начало или по-високо ниво в тази игра, наречена живот.  Не се наемам да ви опонирам. Но новият път започва в края на стария. А там , по стария път, остават камъните, в които сме се спъвали, кръвта от колената , когато сме падали, следи от стъпките, когато сме се изправяли. И хората, които са ни подавали ръка за да станем след поредното падане, шептели са ни куражлийски слова за да не се отказваме. Хората, които са споделяли нашата болка след всяко препъване или шумно аплодирали всяка наша крачка към кръстопътя на новото начало. Как да си тръгнеш преди да се сбогуваш с тях. А то, сбогуването, е тегава работа.

Много пъти през живота си се връщаме на гара „Сбогуване“. Един път сме изпращачи, друг път пътници в дилижанса към новите хоризонти. Страшно е ако сме сами на гарата и вълнуващо, ако припряно и някак сълзливо си бъбрим с някого, докато локомотивът набира скорост.

Всъщност сбогуването не е в последното ръкостискане, нито в силната прегръдка, докато си мислим, че може да не се видим повече. Не в последната минута. То е по пътя към гара „Сбогуване“, когато странно защо си спомняме забравени преживявания, споделяме признания, които дълго сме премълчавали и констатираме, че сме пропуснали да си кажем толкова много неща. Чудесно е, когато има кой да те изпрати по пътя до гарата.

Сбогуването е тегава работа, но  само, когато е със скъпи хора. А моите от много години са все такива. От утре отново тръгваме към гарата с двадесет и седем пораснали хлапета. Като че ли е рано и гарата е още далече, но с всеки имам нещо да споделям. Нещо, което е докоснало и ще остане завинаги. Защото е важно по пътя към гара „Сбогуване“ никой да не бъде сам – нито заминаващите мечтатели, нито оставащите изпращачи.

Винаги, когато изпращам клас правя финално броене. По един специален ден, подарък за всеки и дребна закачка за спомен. Споделям го, защото във форуми съм срещал въпроси за идеи как класните могат да изпратят учениците си.