Не отидох на учителския събор. Не се правя на герой, просто съм развил нюх към режисираните спектакли. Чета впечатления и разбирам, че там учителите са били като в клетка. Лъскава, в каквато обичайно показват опитомените канарчета. Мария Николова споделя, че не са допуснали плаката и, леко критичен. В гнездото на опитомените канари провокации не се допускат. Като казвам провокации имам предвид първо към нас самите. Във ФБ още стои профилната снимка на Мария с жълтия плакат, на който пише с ясен шрифт „Реформата зависи от учителите“. Простичка констатация, а страховита като внесена бомба в зала „Арена Армеец“. Плашеща, защото нашата реформа е зачената в кабинети и спусната за изпълнение на опитомения учител. Обратно на свободния вик на Мария. Четох словата от събора, опитах се да вникна в думите. Пак дъвка – рестарт на образованието, ново начало, национален приоритет. В един конформистки пост прочетох, че събора е проява на изискан вкус и уважение към учителя. Съмнявам се. Няма да подемам вече известните рефрени за скапаните от път учители, доведени с единствената цел да напълнят една голяма зала или свръх за взискателната селекция от само 8 изказвания измежду 12 000 присъствали.
Съборът е среща, която предполага дискусия, полярни мнения, сблъсък на позиции, които намират пресечни точки и полезни решения. Представяте ли си тези 12 000 учители какво колосално количество енергия „инжектират“ ежедневно в своите урочни занимания. И същият този енергиен тайфун, похарчен за да сложи старта на една чиновнически писана реформа. Да, Мария, реформата се прави от учители. Дори енергията на само тези 12 000, канализирана правилно е достатъчна във всяка посока. Учителят няма нужда от уважение под формата на този събор, с неговите платени зрелища. Уважението трябваше да започне в началото със зачитане на учителския глас при разработването на новия закон и всеки от елементите на реформата. Не уважение, а някак обидно е да събереш многохилядна интелигенция за да и кажеш, че и подаряваш закон и идеи за рестарт на системата. После осем безопасни изказвания и очакване за бурни аплодисменти. Спомням си едно политическо събрание в Ловешко. След края на кандидатските експозета залата зададе въпроси, малко но пиперливи. След един кратък и смутен отговор водещият се провикна „Бе стига сте питали, че онези зад завесата вече мажат цигулките“. И се започна веселие с музика и танци както си му е реда. Не знам защо времето посветено на Рачков, Мария и „Легендите“ ми напомня на тази селска случка.
За медиите, които вменяват на обществото мнения, съборът е произвел битови новини – увеличават учителските заплати с 10% и парите за класните със значимата петолевка. Ако съм обикновен гражданин ще изпадна в недоумение що се троши толкоз пара за незначителни новини. Прочетох и чух не малко мнения на присъствали в залата. Обобщеният изказ се подрежда в този словоред „Хапнахме, пийнахме студена вода, попяхме, повярвахме на обещания и се прибрахме с проблемите, с които дойдохме“.
Точно на тези проблеми и глождещи въпроси е мястото на един истински събор. Тази реформа дава ли ни ефективни инструменти да преодолеем критично спадналата мотивация на учениците? Съдържа ли новия закон и нови правила за дисциплиниране на учебния процес? Сълзливото уважение дали се съпровожда от решителни мерки за опазване на учителя от физически и нравствени посегателства? Прокламираните нови методи обезпечени ли са със съвременна квалификационна философия? Докога образованието ще бъде национален приоритет със скромно финансиране? Предвиждат ли се програми за модернизация на училищата и учебния процес в съответствие с галопиращите технологии? Ще влязат ли професионалните гимназии в заводските цехове и бизнес офиси? Защото съборът е място, където се говори за истинските проблеми и се предлагат алтернативи за тяхното решаване.
Преди девет години точно такава многохилядна учителска маса поиска и почувства свободата. Пълнеше площади, носеше разноцветни и дръзки плакати и даваше трибуна на всеки глас от тълпата. Властта се криееше. Учителите бяхме сила. След девет години властта отново се одързости да събере хиляди учители. Прибра плакатите и съгласува изказванията. Нарече го събор.
А свободата, Санчо, е на върха на копието…или на езика.
Блогът на Иво Райнов 
А аз бях на събора. И ръкоплясках – на децата, които ми напълниха душата с родопска песен в изпълнение на гайди! Ръкоплясках на децата от музикално училище „Любомир Пипков“, с които накрая малцината останали в залата на крака пяхме „Върви, народе възродени“! Ръкоплясках и на една млада учителка, чието изказване беше истинско! На това ръкоплясках. Това докосна сърцето ми. И толкоз! И ние се питахме с моята колега защо аплодират?! А този събор трябваше да проведат преди приемане на т. н. нов закон за предучилищно и училищно образование! Аз, наивната, с 37 години учителстване /преподавам математика в горен курс/ мислех, че ще разискваме въпросите, които бяхме предварително задали във връзка с „новите моменти“ в образованието. Не! И понеже вече щом се заговори за образование, е ясно, че ще стане дума за пари, бих искала да знам колко по 100 000 лв. струваше това упражнение? Според мен най-малко 5 пъти повече! Но иначе се почувствах като в залата на Народното събрание – всеки си излиза, когато поиска!!!
Аз бях Задължен да присъствам чрез решение на Педагогически съвет! Поисках отвод и ми беше отказан, извън протокола. Унизително е. Все повече ми се иска да бягам от системата. Изолирам се от кухите лейки и администратори, но те са повече от комарите и кърлежите.