Отиде си и тази година. Ама много кратка беше, още си спомням онази заблудена пиратка, която приветсква 2012 с дружески фоерверк върху ризата ми на простира. Пак така свежо си спомням и церемонията по разрязването на новогодишната баница. Е толкова много късмет не беше ме полазвал никога – то бяха едни пари, едни коли, къщи, любов… Като се замисля за парите излезе вярно. Два пъти Мтел ме „сурвака“ със столевови сметки, а КАТ от северозападния край ме сгащи в едно от редките ми национални рандевута и ме ошкури с актове за сто и петдесет лева. Нова къща имаше, ама в родата – получи я един от братовчедите ми . А любовта беше променлива величина и зависеше предимно от настроението на жена ми. По колата нови са само накладките, дето ги смених по необходимост в края на лятото. Абе хем къса, хем суха година. Като се замисля единствения късмет е, че маите се оказаха куцузлии. Все едно вчера си спомням как в първия час на новата 2012 ,затворил блаженно очи, редях планове и желания. Ама кой да знае, че годината ще е толкова къса. Не минути, цели месеци не ми достигната и затова не изпълних нито едно от плануваните желания. Сега в тефтера на живота ще трябва да запиша само минуси и добри намерения за 2012 година. Някой ще възкликне: „За какво пък толкова не ти достигна време?“. Бедна ви е фантазията за какви героични дела се бях наточил. Само слушайте.
Като начало бе планирано да се мре през 2012 година, та бях планирал да приключа света в сговор и всеобща любов. Наумих си да затворя езика зад зъбите и да не го пускам да хули, лае и пръска добрите хора в местната управа. Ама днес да го вържа, утре да го вържа и годината взе , че свърши. А развързаният език наплю едни пасквили, та помириението остана толкова далеч, колкото дъха на Баумгартен, докосвайки ръба на стратосферата. Добре, че светът оцеля, та да мога да се поправя, някоя друга година.
Колко решен бях да подам топла приятелска ръка на кмета. Да бъдем като дупе и гащи. Ха мръдне той, аз шушна доволно. Щом издаде звук, аз да озонирам мощно. Пусто време не ми даде шанс. Абе пак играхме комбина, ама като задник и трън.
Поставих си за цел да откажа битката за чужди каузи. Викам си: „Какво си се хванал на копаш на чужда нива, а стопаните да лежат мързеливо? Я го дай по-тарикатски, ше играеш на тази сватба, дето ти плащат. Или поне те изпращат с две дамаджанки вино и задна свинска плешка“. Ама туй сърце състрадателно и тая глава непокорна, дето се я мъчи главобол бунтарски! Аха да се преборя с тези двете и годината свърши.
Амбицирах се да сменя политическата писта. Помня, че когато дойде време у нас да кацат американските боинги им построиха нова писта. Старата била много къса, та не можели да излитат. Та, викам си аз, и в политиката е така, като ти окъсее пистата хващай нова, от онези, дето галят окото на хората и водят високо. Не че не сторих мукает, поогледах се по другите писти, ама открих едни малки самолетчета със старички соцдвигателчета. Е имаше и по-големи, ама бяха пробвали толкова писти, че птиците ги бяха осрали жестоко. Така си останах на мойта писта. Вярно, че е къса, вече и виждам края. Ама поне ще съм изминал целия път с едно зареждане на гориво.
Твърдо планувах да спра блогърската досада. В края на краищата не може вечно да обливаш с псевдоинтелектуални бълвочи интернет аудиторията. Пък и притрябвало му е някому моето мнение. Тури края на суетата, приятелю! Съвсем често, бях решил да спра. Ама търсех подходящ повод. Наумих си да сложа точка щом властта, местна или държавна, направи едно добро дело. Ясно е , че няма нужда от моето изкривено блогърско огледало, щом властта прави добрини. Да, ама не, защото такова дело не беше сътворено. Може и да се е случила, ама моята озлобена душица да не го е познала. Явно трябва да се откажа от пресладването на подобни нечовешки поводи.
Целепоставих си и да се откажа от параноичната вяра, че изпъ лнявам някаква гражданска мисия. Абе баща ми е от село, мака ми е от село, жена ми е родана в село по пътя към окръжния родилен дом. Като отида на мач, само да ме зърне агитката на противника и почва мощно да скандира „селяни, селяни“. Срамна работа, какъв гражданин, каква общност! Бях готов да се оттегля, ама като се огледах и други граждани не видях. Може и да има, но сигурно са заети с по-смислени дела.
Колко още неща не можах да изпълня. Аха да се науча да пуша и забраниха ритуала на закрити места. Със тарата година трябваше да си отидат и двадесетина от моите килограми, но вкусните кулинарни умения на домашните се оказаха неопредоломи обструкции за мераците по тънкия ханш.
А, и още нещо, не ми остана време да се изруся. Бях го планирал, защото напоследък всички успехи в живота са потопени в перхидрол. Както казва един известен блондин „Русо гладно няма“. А аз съм все тъй ненаситно гладен за успехи, признание, фенове… Накъде с тази сиво-черна коса?
Абе много къса беше тази година. Остави сиротни толкова мои мераци. Ама нейсе свърши. Сега чакам с надежда следващата. Дали да не започна с изрусяването? С една руса глава много по-бързо ще намеря смелост, за да приключа с всичките си терзания.
Блогът на Иво Райнов 
Трябва да влезете, за да коментирате.