Хората в крайния квартал: жилищен комплекс „Младост“, Ловеч

Квартал „Младост е последната „перла” на социалистическото строителство в Ловеч. Построен е през 80-те години на миналия век, за да поеме вълната от индустриални заселници. До днес е най-големият, най-младият и най-живият квартал на Ловеч.  Казват, че е „спалня” за над 7000 души. Тове е около една пета от населението на Ловеч след преброяването. Двадесет и пет години са достатъчно време, за да може един квартал да се сдобие с типичните черти на съвеременния урбанистичен комфорт.

 Посетих част от времето през посладните два дни на разходки из квартала. Исках да се запозная с реалните проблеми на квартала и актуалния му облик.Всичко, което ще прочетете в тази статия е  написано с чувство за съпричастност. Не е обвинение към хората в квартала, защото открих техните усилия да цивилизоват своя периметър на обитание.  Снощи публикувах, във Фейсбук, албум със снимки от квартала.  Под него, позната постна връзка към друг албум, показващи красив парк в същата жилищна обител. По-важен ми изглежда коментара към този пост – „И това е ЖК“Младост“ – 2011. Процесът е двустранен – гражданите и общината.”. Усилията на гражданите за повече уют са видими – личат в този парк, многобройните детски кътове, красивия параклис. Твърде бутафорни са усилията на общината. Тук, от „Младост”, започва най-често, походът преди поредните избори. Само за последните десетина години си спомням няколко показни афалтирания на улици, вдъхновени от подобни събития. Показност, показност и корист. В никакъв случай искрена грижа. Апропо, задачата на една градска управа не е ли грижана за удобството и проблемите на гражданите?

С пресичането на улиците „Съйко Съев” и „Стара планина” сякаш навлизаш в друг град – с различно ниво на благоустроеност и цивилизазционно удобство. Сякаш споменатите улици „изолират” занемарения краен квартал от поизлъсканата централна територия на града. По време на разходката из квартала изпитвах  гузната вина, че живея в район, отрупан с благинки на цивилизацията, недостъпни за тези хора. „Хайде, бе”, ще възкликне някой, „какво път толкова липсва на хората в квартала”. Ще дам прост, но твърде делничен пример. Никога не ми се налага да ходя на работа, магазина или до дома по кални пътеки. На тези хора им се налага често, защото голяма част от преките пътища са черни пътечки. Всъщност проблемите са много и чакат разрешение от десетилетия.

Да започнем със състоянието на улиците. Ако изключим двете основни входни за квартала улици (срещу ПМГ и край търговски комплекс „Слави мес”), всички останали са в различни степени по скалата на разрухата – от малко надупчени до почти рабити.

С напредване към периферията на квартала (в посока околовръстния път) състоянието на пътните настилки става критично, а присъствието на черни пътища е част от пасторалния пейзаж. 

 В тази част на квартала прави впечатление още един тъжен факт. Пред голяма част от гаражните клетки са застлани макадамови (чакълени) настилки. Достъпът до тези полузавършени пакингови площадки е трасиран с подобни настилки. Спомням си, че общината проведе кампания за узаконяване на гаражите. Тогава всички притежатели на гаражни клетки трябваше да платят съответната такса, за да ги запазят. Питам се не е ли логично, когато признаваш законносто съществуване на гаражи (надявам се отразено в устройствените планове) и събираш такси за това право, да създадеш съответните условия за цивилизован достъп до тях? Ясно е, че подобна строителна реконструкция не е по финансовите сили и сред законовите права на обикновените граждани. Сигурно на дневен ред ще излезе познатото  оправдание, че  строителството на нови улици е скъпо удоволствие, особено по време на криза.

Какво, обаче, е оправданието за липсата на тротоари по вече изградените улици. Сигурно по една четвърт от улиците липсват задължителните ленти за пешеходци. На други места са очертани с бордюри, но някой е пропуснал да постави каквото и да е покритие. В резултат хората са принудени да ходят по уличното платно, което най-малкото крие опасност. Притеснителни факти на фона на скъпата многомилионна инвестиция за реконструкция на една единствена улица – булевард „България”. Не, че имам нещо против чисто новата улица, аз живея там. Но тези хора, които живеят без тротоари, шофират по разбити улици и паркират върху каменни настилки, кога що дойде времето на грижата за тях?

Хората се опитват, доколкото им позволяват възможностите, да благоустрояват своята среда на обитание.  Стана дума за красивото мини-паркче, изградено пред един от блоковете. Узнах, че е направено с усилията на местната общност и финансовата помощ на общината. Ето това е пътят – общината да насърчава идеите на хората в квартала, но не спорадично, един път в годината, а системно. Със значително повече заделени средства за проекти на кварталните общности. На много места за уредени детски кътове. Сигурен съм, че повечето отново са плод от усилията на местните хора. Но някой трябва да помогне за благоустрояване на подстъпите към тях (в много случаи са на голи поляни, без изградени пътеки и места за отдих) или за залесяване, което ще предпази децата от палещите лъчи на слънцето. В квартала липсва каквато и да е политика на целенасочено залесяване. Парковата растителност губи „състезанието” с плодните дръвчета, саморазвили се на много места, най-вероятно в резултат на изхвърлени костилки или семки. Голите поляни са най-типчната картина в междублоковите пространства – няма цветни петна, няма алеи, няма паркови площи. Всичко това отново на фона на една многомилионна инвестиция – реновирането на алея „Башбунар”.  Трябва ли майките от „Младост” да слизат чак до детския кът на „Башбунар”. Те си имат много и съвсем равностойни детски кътове, но нямат същите удобства – прохлада, пейки, паркове. Просто не се радват на същата административна грижа, като майките от централната част.

Условията за спорт са друг от видимите проблеми. Това е най-младият квартал, с най-много подрастващи, които по презумция обичат да спортуват. Спортните площадки в комплекса малко на брой. Повечето са футболни. Баскетболни играща има само в двора на Математическа гимназия, тенис-кортове – никъде. Състоянието на наякой от площадките е направо ужасяващо. Като тази, изградена преди няколко години по програма на УЕФА. Унищожена настилка, разкъсани заграждения, почти разглобени врати. Когото печелим проекти трябва да се ангажираме с устойчивост на резултата т.е. със задължението да поддържаме направеното. Може би тази площадка щеше да бъде в по-добро състояние, ако не бе извадена от двора на училище „Професор Димитър димов”,. Просто щеше да има отговорен собственик. Видно е, че общината няма желание, а кварталният съвет – сили, за да опазят направеното. Ще се върна на горния пример за общинските средства, насочени към квартален проект. Сигурен съм, че хората имат идеи и могат да направят микроигрища, микробаскет площадки, микро фитнес зони. Нужно е само едно – общинският бюджет да предвиди повече средства за финансиране на местни идеи.

Оставих накрая най-шокиращият проблем – достъпът до квартала. Знаем, че една от най-преките връзки между „Младост” и централната част е през гарата. За удобство е изграден подлез. Неподдържан отгодини, отскоро – заключен! Заради липсата на друга възможност хората преминават през железопътните линии. Да, влаковете са малко и рискът да те сгази композиция е минимален. Само, че преминаването на през релсите е истинско изпитание. Онзи ден гледах няколко възрастни жени, които с мъка, като истински хърделистки, се бореха с препятствията. На другия ден видях млада майка, която заедно с приятелка, буквално пренасяше количката през линиите. Трудно ми а е да си представя как преминават инвалиди или болни хора. Досещам се за трилъра, който представлява нощното преминаване през този подход към квартала. Другият подлез свързва „Младост” с Гозница. Сигурен съм, че огромна част от ловчалии не знаят, че съществува. Подлезът е буренясал и нефункционален от много години. Хората преминават през околовръстния път с постоянен риск за живота си. Няма маркировка за пешеходна пътека, липсват предупредителни знаци, осветеността е недостатъчна. Казват, че често ставали инциденти, имало и жертви! Ще се върна пак на многомилионния проект. С него бяха поправени три подлеза. Единият с маргинално значение (в квартал „Здравец”). Знам, знам ше ми кажат за собствеността. Този на гарата е собственост на БДЖ. Питам се, обаче, кое е по-важното – притеснението, че влагаш в чужда собственост или грижата за твоите граждани? Защото след разговор с управата на гарата и жп компанията може да се намери компромик и подлезът да бъде реновиран. А това, че трябва да се инвестира в чужда собственост е направо смешно. Струва ми се, че Европейския съюз вложи средства в подлези на Ловешка община , а не изпитва страх!

Комплекс „Младост” има и много други проблеми. За дребните, житейските ще кажат жителите на квартала. Скоро те ще имат думата в този блог. Исках да се спра само на най-видимите, най-грозните, най-дразнещите. Проблемите, които ме потискат, когато се разхождам из квартала. Споделих състоянието си с приятелка, живуща в комплекса. Тя се усмихна и каза „О, ние толкова сме свикнали с тях, че не ни правят впечатление и въобще не ни депресират”.

Лошо е, че хората в „Младост” са свикнали с неуредиците и благоустройствения недоимък. Тъжно е, че не протестират срещу двойните стандарти и очевидната липса на грижа от кмет и администрация.

В горните редове дадох няколко предложения за разрешаване на проблемите. Съзнавам, че те не са достатъчни за бързо и кардинално разрешаване на проблемите. Кварталът се нуждае от цялостна политика и модернизация. Затова, сред всичко видяно, смятам, че жилищен комплекс „Младост” е кварталът, който трябва да бъде включен в интегрирния план за градско развитие. Вече получихме финансиране за предварително проучване и обществени обсъждания. Знам, че егоистично всеки ще дърпа чергата към своя квартал. Сигурен съм, че всички сме получили повече от „Младост”. Време е да даден на най-младия квартал грижата, която му отнемаме от години!