Не си мислете, че учителската интуиция съхне с тонера на поредния чиновнически документ


Напоследък все по-често си мисля, че за един учител е много важно от време на време да се връща към своите ученически години за да провери какво е останало в спомените и паметта. Вярвам, че за мнозинството мои колеги томовете знания отдавна са избледнели, а човешките впечатления и емоциите са като от вчера. Когато за първи път извървях обратно пътя към тийнейджърското минало с изненада открих, че пазя добре запазени спомени от онези учители, които са били извън шаблона.  Помня учителя по физика, който ни учеше да търсим практическо приложение на всеки физичен закон. Помня учителката по история, която ни оставяше сами да достигнем до историческите изводи и ни поощряваше да четем критично и със съмнение историческите тези от учебника. Помня учителката по математика, която знаеше, че няколко приятели сме слаби математици, но никога не ни наказа за шмекериите, с които постигахме малко по-добри оценки. Помня учителя по химия, който правеше достъпна научната материя като намираше житейски примери за всеки изучаван процес.  Помня учителя по философския цикъл, който ни караше да осъзнаваме моралните категории с личните си постъпки и преживявания.  Помня учителката си по география, която ми казваше, че смисъла на географията е в постоянното търсене и в конструктивно прилагане на откритото. Помня учителката по немски (език, който така е не успях да науча), която имаше невероятната способност да намери нещо, с което да ни похвали, поощри и амбицира за да не спрем да упорстваме пред трудностите на езика. Тези хора са ме научили на много неща – на постоянство, любознателност, критичност, неспокоен дух, с достойнство да признавам грешките, да не се страхувам, когато се спъвам, да вярвам когато се изправям отново, да не надценявам препятствията, да не подценявам себе си, да не смятам, че върховете сами ще се снишат пред мен, но и да не оправдавам нерешителността си като преувеличавам височината им. Помня, че са били справедливи, но и добронамерени, когато са оценявали постиженията ми. Тежката им десница е наказвала грешките  и същата тази десница ме е теглила за да ги поправя. Колкото пъти се връщам назад, толкова пъти си повтарям, че тези хора  са ми създавали ценни житейски умения, с които и днес посрещам радостите и трудностите на живота. Много от знанията никога не са ми трябвали и логично са забравени, но възпитаните умения винаги ще ми бъдат полезни.

Днес модерната парадигма на родното образование е да прехвърлим акцента от знанията към компетентностите. Нещо, което моите учители са правили преди четиридесет години. Има неща, които са се случвали и преди, но ние си мислим, че ги откриваме и оценяваме първи. Най-голямото поражение , нанесено на образованието през последните десетилетия е излишното му академизиране, вместо традиционната и изпитана сила да учи и възпитава чрез човешкия пример и поколенческия опит.

Имам още един въпрос. Колко често, ние учителите, се оглеждаме в очите и спомените на нашите пораснали ученици? Тази, за които голяма част от томовете преподадени знания вече са избледнели. Предполагам, че повечето учители имат моя късмет периодично пораснали деца да се завръщат за кафе или с някое електронно писмо. И когато изниже някое изречение за благодарност, то изключително рядко е за знания по география. Най-често е за човешки учения като онези горните, които са останали след извървения общ път. Един е провидял светлината на хоризонта, друг е получил доза подкрепа и започнал да вярва. Трети взел за крила някога казани думички, че с полет се достига по-далече. Има и такива, които се научили да мечтаят, да не се огъват, да не си мълчат, да губят рундове, но да остават на крака до последния гонг, да се уповават на приятелите и да делят с тях сърцата си. Казват, че съм делял поравно вярата, но съм отсипвал справедливост по заслуги. Кимам в съгласие, но често не помня думите или постъпките. Странно, от моите спомени са се изпарили отдавна, но в техните души са се утаили за дълго, може би завинаги. Станали са ориентири на делника. Убеден съм, че много колеги чуват или четат подобни думи. Благодарност не толкова за знанията, а за възпитаните умения да се ориентират и справят в делника. Сега им казват компетентности и май и ние сме ти преподавали, макар все още никой да не се е сетил да ги опакова в парадигма.

Може би защото усетът на учителя клокочи в душата, а не съхне с тонера на поредния документ.

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s