В памет на татко


IMG_20190929_131027Има загуби, за които никога не си готов. Всяка отминаваща седмица оставя белег като предупреждение.  Всеки следващ ден изчопля малко от надеждата. Но тя е жилава, съпротивлява се. Събужда се с очакването да види изгрева в топлите очи. И макар очите да блестят по малко всяко ново утро, чака следващото и се надява на по-следващото. Затова деня, в който очите угасват те връхлита неочаквано, някак вероломно.

Има загуби, които се осъзнават бавно. Началото е само физическа липса. Един празен стол, едно завинаги оправено легло, едно незаето място край масата за вечеря. Осъзнаваш загубата ден след ден, разравяйки складираните от десетилетия спомени. Търся първият останал от баща ми. Онзи с двата шамара след капризното ми прибиране от детска градина. Единствените шамари от него. Никога повече не ме удари. Рядко, но все пак го ядосвах, а той дори не повишаваше тон. Поучаваше ме с глас на свещеник. Предпочиташе убеждението и винаги успяваше. Отраснал в семейство с оскъдни средства и семпла житейска философия. Наложило се да прекъсне училище и да започне работа рано. Иронията на живота направи така, че завърши вечерна гимназия в първите мои съзнателни години. И въпреки че не беше от високо образован държеше на възпитания изказ. Чух един единствен път тихо да ругае някакъв винт, който не си намираше гнездото в ремонтираната вече готварска печка. В неговия речник нямаше вулгарни думи. Не си позволяваше подобни фриволности, дори когато бяхме на стадиона. Не си спомням да ми е казвал, че подобни думи и изрази са грозни. Той не ги използваше и за мен това беше възпитателно. Не обичаше словесните катехизиси. Възпитаваше с пример. Не помня да ми е кавал, че не трябва да използвам обидни думи. Той не ги употребяваше и за мен това беше достатъчно. Не помня да ми е казвал, че не бива да  се краде, но ми е давал много примери. Най-осъзнатият беше, когато връщайки се от Смочан към Ловеч удари внезапно излязла на пътя овца. Каза ми, че трябва да оставим животното, защото не е наше, а на другия ден отиде в милицията за да разкаже за инцидента и получи подигравките на милиционерите, че не е взел овцата. Не помня да ми е казвал, че омразата е грозно чувство. Тай не я познаваше. Умееше само да обича и да прощава. Макар и рядко го ядосвах, а той дори не повишаваше тон. Прощаваше всичко, дори и най-неочакваните изненади. Като онази, когато му казах, че едва 23 годишен трябва да се оженя за едно непознато за него момиче. В очите му нямаше дори и укор. Само разбиране и прошка. Посрещна Цеца с любов, която запази до последния си ден. Не беше от тези, които натрапваха любовта, но никога не я криеше. Тя топлеше от очите му, успокояваше от думите му, окуражаваше с жестовете му. Поведението му беше школа по любов, а аз имах щастието като негов син да бъда първи ученик. Опитвам се да си спомня дали съм чул от него думата трудолюбие. Той не беше по думите. Казваше всичко с действията си. А плодовете на труда ги виждах в изобилната зеленчукова градина и пълните зайчарници на село и в закъсненията от работа, където вечно взимаше допълнителни часове. Така първоначално допълваше бюджета за да не ни липсва нищо вкъщи, а после осигуряваше средства за да ми даде шанса да следвам в София. Във всеки важен момент в живота ми ме оставяше сам да направя избора. Когато реших какво да уча, когато избрах момиче, с което да изградя семейство… Никога не коментираше избора, просто заставаше зад мен и ме подкрепяше. Ако беше седнал да ме убеждава, че човек трябва да живее достойно и честно, сигурно нямаше да запомня. Той просто живя така и неговия път ме възпитаваше. Научи ме, че с труд и почтеност можеш да постигнеш всичко необходимо.

Усещането за загуба ще се подрежда късче по късче, ден след ден. Със спомените, складирани в паметта от десетилетия. Спомените от моите детски години, когато ми даваше първите уроци по хигиена в градската баня, където всички се тълпяха в късния неделен следобед. От онзи далечен ден, когато разбрах, че вече не ме държи за седалката, защото  ме е научил да карам колело. От морското утро, когато ми помогна да направя първите загребвания и да се науча да плувам. От момента, когато застана зад мен пред огледалото в банята, хвана ръката ми и бавно плъзна бръсначката по едва наболия мъх по лицето ми. От момента, когато ми показа скоростите върху лоста и предназначението на педалите в москвича. От деня, когато щастието го обсебваше всецяло, притискайки до гърдите си наскоро родената внучка. Или от коледната вечер след около година и девет месеца, когато скрит в костюма на Дядо Коледа носеше първите подаръци и попиваше от щастието на малкото момиченце. От безбройните недели, когато ме водеше на стадиона и ми предаде любовта към футбола. От топлите вечери, когато под асмата пред къщата на село ни налягаше безвремието, а чаша споделена ракия или халба бира ни караше да се чувстваме толкова удобно. От празниците, които чаках с огромно нетърпение, защото знаех, че ще седнем всички край масата и ще изживеем поредната незабравима вечер.

Има загуби, които остават завинаги. Защото се осъзнават бавно и постепенно. Един истински живян живот оставя много спомени. А те ни напомнят за всичко, което сме имали, но вече ще ни липсва. Мисля, че така трябва да бъде. В живота ни да остават празнини и рани. За да не забравяме и да бъдем благодарни.

Казват, че добрите души винаги отиват в рая. Вярвам, че господ те е помилвал, тате, и сега седиш някъде близо до него.

Реклами

About ivo rainov

teacher
Публикувано на me. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s