Девети септември е ден за камбани, не за фанфари


e364fa8418f92951a064fe9e3017e6f2_mediumЩе ви разкажа история. Преживяна, изстрадана. История родена от разлома между две епохи. За това разломно време е писано много и с различен почерк. Минали са много години, мокрите букви отдавна са засъхнали и прикриват кръвта и сълзите, с които са изписани. Слушали сте и прочели много разкази за онова време. В тези, останали от първите четири десетилетия плющят червени знамена, под които маршируват утопии за социална справедливост. В писаните през последните три десетилетия свистят куршуми, текат реки от кръв, а червени ботуши тъпчат покосените тела. Моята история е по-различна. Тъжна, но истинска. Тя не разказва за физическите убийства, а за духовните разстрели, за перверзното и взломно нахлуване на новото време в душите на българските селяни.

Мизансценът е в село Асеновци, Плевенско. Събитията се развиват в първите години след 9.09.1044. Съветските танкове вече са донесли т.н. революция. Законната власт е свалена и на нейно място се възкачва властта на „презрените парии“ и „робите на труда“. Узурпирана е от най-ниските социални прослойки, които вече развихрят низки страсти. На почит са необразованите и неуспели в живота хора. А врагове са заможните, за чиито имоти илитератите вече точат лиги. В Осма калугерово (все още непреименувано в Асеновци) живеят и двата рода, чиито пътища се кръстосват с раждането на майка ми. Девети септември ги заварва като едни от най-заможните хора. Дядо ми Недко (баща на баба ми) заедно с брат си, дядо Колю, обработва повече от 200 декара плодородни ниви. Нареждат се сред тримата най-едри земеделци в селото. В обработката на земята и прибирането на реколтата му помагат десетина ратаи, все бедни безимотни хора.  Дядо Недко работи наравно с тях, споделя хляба и гозбите  на една и съща маса, помага на семействата им. В двора и избите му е истинско изобилие от дарове на полето. Дядо Недко не е търговец. Ползва, колкото е нужно на семейството му, останалото раздава на ратаите. Дядо Митьо е баща на моя дядо Иван. Той е собственик на една от трите кръчми в селото. Пивницата му е обичана и винаги пълна, заради щедростта му да дава на версия. Същевременно е винар, отглежда десетки декари грозде, а виното продава в кръчмата. Двамата ми прадядовци са заможни хора, но цялото материално благосъстояние е натрупано с неуморен труд. Справедливи и честни хора, които помагат на бедните с работа или вересия.  Още в първите дни след 9.09 тези двама почтени и работливи селяни са обявени за експлоататори и подложени на унизителен тормоз. Дядо ми Митьо е арестуван и се разминава с разстрела, защото е бил толкова уважаван в селото, че за него се застъпва майката на убит ятак. Семейството на дядо ми Недко всяка вечер е посещавано от пратеник на новата комунистическа власт, за да им предаде че до сутринта ще бъдат интернирани и трябва да  събират багажа. Въпреки, че не се случва семейството търпи този среднощен тормоз дълго време. Майка ми, момиченце в отделенията, е включена в детска група, който обикаля къщите на заможните селяни и пее обидни песни пред портите им. Със сълзи на учи това малко момиче е принудено да пее пред вратата на дядо си „хей кулако хитра сврако“, „хей кулако върколако“. Този травматичен спомен е останал завинаги в съзнанието и заедно с още една потискаща реминисценция. Всеки ден в училище дават за закуска топли кифли. Майка ми не получава, на кулашките деца и внуци не се полага.

Народната власт национализира набързо кръчмата на дядо Митьо, който е принуден да се премести в Плевен, където работи черна и тежка работа в пътното строителство. Започва колективизация и първите на прицел са дядо Недко и брат му Николай. Подлагат братята на силен психически тормоз за да ги принудят да подпишат, че се включват в ТКЗС-то. Разнасят подписите им като агитация за значително по-малоимотните. В края на краищата братята остават без земя и дядо Недко си слага край на живота, а фамилията се изселва в Ловеч.  Един от синовете на Николай се противопоставя на комунистическата власт и е изпратен почти за десетилетие в затвора. Единственият син на дядо Недко (и брат на баба ми) e студент в София, където е арестуван и изпратен в Белене. В лагера и затвора двамата синове изтърпяват побоища и системен психически тормоз. През целия период на развитие на т.н. социализъм децата на Митьо, Недко, Николай са описвани с характеристиката на неблагонадеждни и са принудени да работят ниско квалифицирана и зле платена работа. Като наследник на тези фамилии бях „награден“ с гнусни характеристики преди влизането в казармата и кандидатстването в университета.

И ако днес не понасям комунистите и датата 9.09.1944, то е заради прекършените съдби и опорочени животи на цели две фамилии мои предшественици. Най-вече заради абсолютната наглост на днешните наследници на онези комунисти да оправдават времената и отказа да поднесат извинение и поискат прошка.  Заради наглостта все още да празнуват датата, която открадна свободата и бъдещето на толкова много българи. Та затова исках да разкажа точно днес тази история. Живяна история.  Истинска. За разлика от съчинените истории, на онези, които искат да забравим термидора, роден от деветосептемврийци.

Реклами

About ivo rainov

teacher
Публикувано на политика. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s