Мечтите се преследват лично


14_XII_1989_1NДвадесет и девет години вероятно е 1/3 живот. В най-щастливия случай. А когато е втора третина е просто най-смислената част от живота. Та точно тази дълга и съзидателна третина ме разделя от онзи пълнен с надежди декември на 1989 година.  Много пъти съм писал за 14-ти декември. Човешкият обръч около Народното събрание. Гневът на тълпата. Студеният въздух, с който вдишвах първите глътки истинска свобода. Най-силният антидот за отровата на страховете. Бях в първите редове и виждах страха в очите на властта. Вярвах, че помагам да превъртим живота към по-слънчевата му страна. Бях само на 22 години и преживявах своята революция.

В онази вечер ни призоваха да се разотидем мирно. Послушахме ги. Помолиха ни да се доверим. Повярвахме. От тогава минаха 29 години. Случиха се толкова много неща. Ожених се за момичето, което споделяше с мен гнева на площадите. Отгледахме и изучихме дъщеря. Хвърлих се във водите на учителската професия и вече четвърт век плувам в непостоянните и течения. Изкачих различни социални и професионални стълбици. Опитах от вкуса на много обществени, политически и синдикални позиции. Влязох в много битки. Някои спечелих, повечето загубих. Но от вярата, с която беше зареден въздуха на онази  декемврийска вечер на 1989 година не остана почти нищо.

В студената вечер наивно мечтаехме как ще изградим справедливо общество. Получихме близо три десетилетия мутри, насилие, безогледни кражби. Смятахме, че като бутнем член първи и окопаната зад него партия ще станем заможни и щастливи. Подготвиха ни сценарий, в който хората от същата партия и нейната държавна сигурност съсипаха всички икономически и обществени сектори и сложиха ръка върху печелившия  остатък от икономиката. Въобразявахме си, че способните ще получат шанс и ще разгърнат потенциала си. Спретнаха ни реалност, в която почти всички ключови позиции се заемат от посредствени, но послушни, конюнктурни и удобни хора, а огромна част от можещите бяха напъдени в емиграция. Представяхме си България свободна и достойна европейска държава. Дадоха ни перспективата на бедняк в Европейския съюз и фасадната демокрация, която умело прикрива тенденциите за управление с уклон към авторитаризма. Очаквахме закон, който да защитава правдата, а получихме съд, който обслужва престъпниците.

Нищо не се случи по начина, по който си го представяхме. А 29 години са ужасно много време. Достатъчно са сбъдването на всяка от мечтите, заради които излязохме по улиците. Често слушам хипотези, колко различни щяла да бъде ситуацията, ако тогава не бяхме си тръгнали. Не вярвам. Та ние имахме толкова време за да поправим грешката. Почти една трета от живота си. В декемврийската вечер на 1989 година не просто се доверихме, а възложихме очакванията си на политици. И така вече 29 години. От спасител на спасител. А мечтите се преследват лично.

Реклами

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.