Понякога доброто се заплаща скъпо


podavam-rakaОт години обещавах на Санди да отида на гости. Въпреки малките разстояния все не ми оставаше време да прехвърля Балкана. Накрая се случи едно служебно пътуване до Пловдив и реших, че ще кривна до село Труд.  Санди или Александър Темелски е мои състудент от геолого-географския факултет на Софийския университет. Бяхме приятели от обща компания, с която прекарвахме почти всички вечери на студентските години. После животът ни пръсна, а делникът почти занули контактите ни. За 25-26 години сколасахме да се видим само 2-3 пъти. Е, поддържахме в началото рядка телефонна комуникация, а във Фейсбук ерата контактите ни станаха малко по-чести. През последните няколко години Санди – Темела се оттегли в наследствана къща в село Труд и заряза суетата на шумния Пловдив. Труд се оказа големичко село и въпреки относително точните координати, които бях получил от стрия приятел не можах да намеря къщата от раз. Възрастна жена ме упъти като истински гид и след три чупки в тесните улички се оказах пред хубава двуетажна къща с широко асма. От едната страна на къщата имаше подредени като във войнишки строй плодни дръвчета , а пред тях дървена беседка.  Няколкометрова оплочена пътечка свързваше портата и входната врата на къщата. Позвъних на звънеца и след секунди чух забързани стъпки. Вратата се отвори с енергично дръпване и пред мен застана Санди, същият като на Фийсбук снимките, но видимо поостарял след последната ни среща преди 7-8 години. В косата белият цвят си проправяше решително път и издайнически откриваше темето. Санди си беше темелен т.е. едър  в студентските години, което някак точно съответстваше на фамилията му и логично се превърна в прякор. Сега Темелът се беше стопил и пред мен стоеше едно измършавяло тяло с отдавна небръснато лице и стари очила забодени върху носа.

-Айде бе Иво, реших , че си ме метнал и няма да дойдеш – зарадвано извика Санди, напомняйки ми, че в предварителната уговорка бяха обещал да пристигна около обед, а вече наближаваше 5.

-Извинявай, Санди, ама първи са деловите ангажименти, кефът винаги остава за десерт.

Прегърнахме се топло и Санди ме покани да вляза. Беше чисто , спретнато, въпреки че мебелите бяха доста овехтели. Посрещна ни по български заредена маса с ястия и изстудена ракия. Санди отбеляза, че е късно за обед, рано за вечеря, но гостенин гладен и жаден не се оставя. Даде ми минутка да си измия ръцете, колкото да напълни чашите за да звънне първата наздравица. За добрата среща предложи Темелът. Между стари приятели разговорът тръгва бързо и лесно. Нападнаха спомените за лудите студентски години, посмяхме се на младежки щуротии, обменихме новини за  приятелите и колегите.  Със сладките приказки ракията е блага, а наздравиците чести. Както си му е редът спомените отстъпиха място на днешния ден. Санди въздъхна тежко преди да сподели, че животът съвсем се е разминал с мечтите.

След университета Александър започна работа като учител. Първо в професионална гимназия, после в средно училище с преподаване на чужд език. В началото всичко беше отлично, но след десетина години случайно се срещнахме на географски форум в София и Санди се оплака, че има сериозни служебни проблеми. Малко по-късно сподели, че е бил уволнен и си търси друга работа.

-Приключих с образованието, Иво. След уволнението водих дела, спечелих, изплатиха ми пари, но сякаш затвориха всички училища за мен. Кандидатствах на повече от десет места , никъде не ме взеха. Директорите комуникират помежду си, търсят информация, а моята бивша началничка ме рисуваше като престъпник. Наложи се да напусна града, прибрах се тук, по-евтино ми е като безработен. Така съм вече шест години. От време навреме поработвам тук-там, но пусто нали нямам квалификация за друго освен за учител не мога да си намеря трайна работа.

-Ще ми разкажеш ли отново историята на твоето уволнение. Уж знам фактите, но май някои обстоятелства ми се губят?

– Докато беше старата директорка всичко беше чудесно, проблемите започнаха след като тя се премести.  Дойде амбициозна началничка и незнайно защо реши, че трябва да разчиства стария състав. В продължение на няколко години принуди поне петнадесет мои колеги да напуснат. Дойде и моят ред. Започна да ми търси кусури, да ме наказва за всяка дреболии, не се свенеше да търси доносници сред учениците. Критикуваше ме за свободното отношение към учениците, обвиняваше ме, че съм занижил критериите и постигам слаби резултати, пускаше нарочни директорски контролни, които не доказаха нищо от обвиненията. Използва конфликта с една неподготвена ученичка, наложи ми административно наказание и ми отне  допълнително материално стимулиране. Заведох дело и го спечелих. Разярих я още повече. Започна да вика проверки от РИО, но нито една не намери сериозни пропуски в работата ми.  Въпреки това ме тормозеше по всеки възможен повод.

-Добре, но дотук не намирам основание за обвинение.

-Чакай, все още не си чул развръзката. Даде ми класно ръководство в труден клас с очакването, че няма да се справя и ще добие още поводи за саморазправа. Двете крайности – разглезени деца от заможни семейства и деца без сериозен родителски надзор, с лошо възпитание и притеснителни обществени прояви. Беше ми трудно, но някак започнахме да се погаждаме. Най-трудно ми беше с Рони. Дете на разведени родители, бащата живее с друга жена, майката в чужбина. Рони формално живееше при бащата, но не усещаше любов. Бяха я превърнали в слугиня, на която се караха за щяло и нещяло. Отначало Рони не бягаше от къщи, бягаше в света на наркотиците. Уязвима и беззащитна бързо попадна в компанията на готвачи и пласьори. Започна да не се прибира нощем, бащи я смазваше от бой. Естествено момичето избяга окончателно от дома и заживя с по-голям от нея дилър. Той я превърна в истински парцал. Често отсъстваше от училище, а когато идваше беше почти неадекватна. Един следобед ме извикаха в дирекцията. При началничката имаше няколко цивилни полицаи. Съобщиха, че Рони и нейното гадже са заловени да готвят дрога. Арестувани са и ще нощуват в предварителния арест. Директорката каза, че на другия ден свиква педагогически съвет, на който аз трябва да заявя, че откривам процедура по отстраняване на Вероника от гимназията. Така щели да се успокоят духовете. Иво, дори закоравелите престъпници имат право на дума и защита. На съвета заявих, че няма да предприема никакви мерки преди да изслушам  момичето, а това няма как да се случи докато е в предварителния арест. Директорката ме нарече саботьор, който иска да урони престижа на гимназията. Някои клакьори я подкрепиха. За моя изненада по-голямата част от класа също застана срещу мен. Не харесваха Рони и връзките на солидарност отдавна бяха прекъснати. На другия ден директорката извика бащата и заяви, че не желае Вероника да стъпва в гимназията. Същия ден освободиха момичето от полицейското управление, но задържаха в ареста нейното гадже. Отидох в дома и за да разговаря ме. Посрещна ме разярения и баща, който с крясъци ми даде да разбера, че я изгонил от къщи, защото „такъв парцал мърси къщата и масата му“. Намерих я пред жилищния блок, в който бяха живели с гаджето. Полицията беше запечатала апартамента, а Вероника седеше уплашена с подпухнали от плач сълзи на пейка пред входа. Ти би ли оставил беззащитно момиче да нощува бездомно навън?

-Вероятно не – промълвих погълнат от историята.

-Е, и аз не мога. Прибрах я, в моето ергенско жилище място много. Остана да нощува при мен още две три вечери.

-Нали не си я… – засрамих се и не продължих с въпроса.

-И ти ли – разочаровано въздъхна Санди – дадох и малката таванска стаичка. Дори не споделяхме един етаж. Самарянското ми поведение се превърна в най-голямото обвинение към мен. Щом научи директорката алармира социалните служби. Те дойдоха и прибраха Вероника. Няколко дни по-късно директорката ме извика и ми връчи заповед за уволнение. Каза, че системно уронвам престижа на училището и че поведението ми е опасно за децата в гимназията. Социалните служби ме викаха няколко пъти и изписах кофи с мастило, дори бях разпитван в полицията. Естествено не можеш да докажеш нещо, което не се е случило. Разбира се не бях обвинен, но вече бях уволнен. Заведох дело, спечелих го. Получих обезщетение, но пътят към гимназията вече беше невъзможен. Започнах да търся работа в други училища, но както вече ти казах думите на началничката ме следваха навсякъде като тъмна сянка.

-И така без работа вече шест години – прочувствено прекъснах Санди.

-О, получих още екстри. Сдобих се с диабет. На инсулин съм. Слабея както можеш да забележиш.

-И през цялото това време никой ли не ти повярва, никой ли не те подкрепи

-Няколко колеги, но дори и те не смееха да покажат солидарността си явно. Всъщност подкрепата дойде доста по-късно. Миналата година класът ми се събра за да отпразнува пет години от завършването. Поканиха ме. Посрещнаха ме с огромен букет цветя и извинителна картичка. Две от най-хапливите момичета лично поднесоха извиненията си. Пораснали са. Осъзнали са, че не са били прави.

-А Рони? Какво се случи с нея? Виждал ли си я оттогава?

-Не, но преди известно време получих писмо от нея – Санди стана и от едно чекмедже на малката секция извади пощенски плик. Приближи се към и ми го подаде.

Отворих го. Страничка и половина, изписана с равен женски почерк. Започваше с огромни извинения, които е създала на господин Темелков.  След скандала била много объркана. Прибрали я в някакво защитено жилище. След като била изгонена от училище не могла да завърши учебната година. Заради това, че е непълнолетна в следствието снели обвиненията. Заминала при майка си в Италия. Започнала работа като шивачка. Понапреднала с езика, но все още не можела да се престраши да запише и завърши някое местно училище. Но обещаваше да го направи заради господин Темелков. Междувременно си намерила добро местно момче. Живеела с него на семейни начала. Родило им се момиченце. Писмото завършваше особено прочувствено.

„ Сигурно няма да ми повярвате господин Темелков, но наркотици не см докосвала от онзи момент, в който ме намерихте и прибрахте на пейката пред блока на Савича. Когато баща ми ме изгони бях решила да се надрусам както никога досега. Исках да сложа край на живота си. Вашата постъпка сякаш ми отвори небето и просветна. За пръв път видях човек, на когото му пука за мен. По-късно, когато разбрах, че за да ме защити сте жертвали работата си се заклех, че никога повече няма да посегна към наркотиците. Това беше единственото, с което можех да Ви се отблагодаря. Знаех, че ще Ви зарадва. Обещавам Ви, че когато си стъпя на краката, ако все още не Ви оценяват в България, ще Ви помогна да си намерите работа тук. Дължа Ви го. Защото Вие сте моят ангел-хранител. Вие спасихте живота ми!

Още един път приемете моите най-искрени извинения за всички проблеми, които Ви причиних. Никога няма да Ви забравя!

Ваша дъщеря, Вероника“

Санди беше усетил влагата в очите ми.

-Винаги се просълзявам когато го чета. Иска ми се да вярвам, че е истина. Че съм спасил една заблудена душа.

-А къде е правдата, ако плащаме толкова висока цена за всяка спасена душа

-Правдата е в това да постъпиш правилно. Другото е суета и човешка злоба.

Бяхме преполовили бутилката, а времето беше литнало. Сменихме темата с нещата около мен, развеселихме със студентските спомени. Малко след полунощ Анди гостоприемно ми предостави легло.

Бях планирал да тръгна рано на другата сутрин. Закусихме пресни яйца и домашно сирене. Санди уточни, че са екологично чисти, от комшийките. Разговорихме се за политика и обществени процеси. Упорито отбягвах темата за житейските изпитания, стоварили се върху стария ми приятел. Алексндър ме изпрати до портата. Аз благодарих за щедрото гостоприемство и го поканих да гостува в Ловеч. Щеше ми се да му кажа нещо ободрително, но не намирах красноречие. Прегърнах го и успях да промълвя „ Бог ще те възнагради приятелю“. Отключих колата и миг преди да се кача погледнах Санди за да  махна за довиждане.  Да, съдбата беше съсухарила онзи могъщ младеж. Но беше все тъй темелен, защото не бе успяла да прекърши човешките му темели.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на разкази. Запазване в отметки на връзката.