За учителската стачка, малките ползи и големите загуби


uchitelska_stachkaТези дни се навършват десет години от голямата учителска стачка. Четиридесет дни на романтика солидарност, неподозирана психическа и физическа устойчивост. Шест дръзки седмици, превърнали потиснатия учител в достоен будител. Какво ли не сътворихме в дните на стачката. Площадни протести, улични блокади, митинги, шоу. Като се върна назад си давам сметка, че сме протестирали като се забавляваме. Имам толкова спомени и нито един не е избледнял. Все така свежи, защото са скъпи и ценни. Бях в епицентъра на събитията. Председател на стачния комитет в моята гимназия и част от ръководството на общинския стачен комитет. Лентата на спомените пази много кадри, но два са ми особено свидни. С моите колеги от Езиковата в Ловеч успяхме да вдигнем на стачка всички училища в областния град. Преминахме през какво ли не. Директори, които участват в събранията на стачниците за да ги разколебават и такива, които подтикваха своите учители да стачкуват. Отчаяни учители на ръба на отказването и нечовешки дози подкрепа от колеги, които ги изправяха на крака. Няма да забравя и грандиозните митинги, които заливаха ларгото пред Министерски съвет, площадите Батенберг и Народно събрание. Нито пък унизителния страх на станишения кабинет, изпратил въоръжени с щитове и каски полицаи срещу десетки хиляди жени?

Най-голямата стачка в новата история на България. Изумително масова и нечовешки продължителна.  Никой няма да може да я повтори, така че всеки имал късмета да участва е щастлив, че пълни с гордост биографията. Казват, че стачката не е успяла. Отчасти не е вярно. Стачката ни даде самочувствие, себеуважение, солидарност, приятелство. Не успя да задоволи амбициозните ни искания, но даде началото на процес, който вече променя икономическия статус на учителя. През есента на 2007-ма средната брутна учителска заплата свенливо се надигаше до 350 лева. Десет години по-късно е почти тройно по-голяма. Всъщност стачката даде началното ускорение на ръста на доходите. Нали това искахме? Други претенции не бяхме формулирали. Затова получихме неочаквани резултати, опаковани като отмъщение на силно мразещия учителското съсловие министър Даниел Вълчев. Получихме делегираните бюджети, които вече десетилетие са обект на ожесточен спор за социалната и икономическата справедливост в образованието. Те създадоха огромни неравенства между учителите и направиха невъзможно съществуването на стотици училища. Пакетът „дарове“ на Вълчев ни донесе оптимизация на училищната мрежа и закриване на много училища в малки населени места. Донесе и торба с нови разширени правомощия за директорите и силно ограничаване свободата на учителите. Директорите бързо се възползваха от допълнителните правомощия и се превърнаха в училищни самодръжци. Уплашените по време на стачката директори бързо се възползваха от министерската подкрепа и започнаха усърдно да рушат мрежите на солидарността, изплетена в колективите по време на стачката. Смелостта отстъпи място на сервилността. Така твърде бързо загубихме най- ценните постижения на стачката. Единението беше опасно, затова побързаха да ни разединят и опитомят. Инерцията на увеличаване на учителските заплати се запази, но не принадихме нищо друго като добавена стойност от стачката. Не спечелихме обществено уважение в повече, бързо разпиляхме натрупаното от стачката достойнство. Нека да си кажем истината. Десет години след стачката сме сгънати и неспособни на съпротива. Смазани от бумащина, изнервени от всекидневно растящата лавина от изисквания. Гласът ни е почти като в пустиня. Засипахме образователното ведомство с предложения, несъгласия, протести. Игнорираха мненията ни и си написаха закон и поднормативна уредба каквито си и бяха наумили. Десет години след стачка учителят вероятно е малко по-богат, но е загубил голяма част от свободата и характера да се съпротивлява.

Поводи за нова стачка в изобилие. Но нито бумащината, нито психическото натоварване или ескалиращото насилие могат да обединят протестен дух. Днес всякаква стачка изглежда невъзможна, а от заряда на бунта, характера и честолюбивия инат не е останало нищо. Днес учителите се радват на малко по-добри доходи, но страдат от все тъй непрестижен социален статус и отнета свобода. Както вече казах даровете на стачката се оказаха като излезли от кутията на Пандора. Да, онези времена бяха знаменити, но никога няма да се повторят. Въпреки ежедневните поводи. Улисани в искания за пари, пропуснахме да капитализираме човешките отношения и качества, които ни свързваха победоносно в октомврийските седмици на 2007 година.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.