Албания вече не се побира в клишето на остарелите ни представи


Много исках да видя Албания. Считах я за еднократна дестинация. Виждаш я, слагаш я в колекцията и я забравяш. Страната, иронизирана в толкова много вицове. Всеки, който тръгва за Албания се сблъсква с информационна оскъдица. И разбира се натрупани предразсъдъци.

Така тръгнах и аз- с минимални познания за Албания. Дори леки не успях да купа. Оказа се, че малко чейндж бюра поддържат тази екзотична валута дори в София. Сякаш отивах в друг свят, чужд на нашите туристически интереси. Пътят до земята на орлите си беше истинско изпитание. Тринадесет часа автобусен преход по трудните, тесни планински пътища. Почивки колкото за кратък тоалет, някоя цигара или кафе в магазинчето на крайпътната бензиностанция. Разбира се времето щеше да ми се увиди значително повече ако не беше чудесната компанията на добри приятели. Особено забавни бяха разговорите между Митко и Светла, които не спряха да изобличават така наречената македонска история. Никому не убягна тъжния факт, че албанската диаспора сериозно превзема югоизточната част на Македония. Във всяко от крайпътните селца брояхме повече минарета на джамии отколкото камбанарии на християнски църкви, а албански флагове се вееха високо над десетки къщи във всяко от населените места.

В Албания влязохме недалеч от Охридското езеро, през планинската местност, оформена от южните части на Шебеник и Ябланица. Всеки е чувал за Албания като за страната на бункерите. Веднага след границата ни запосрещаха емблематичните скривалища, някъде деликатно сгушени по хълма, другаде заплашително застанали край пътя. Приличаха на дислоцирани съгледвачи, които току ще предадат информация до централата за нашето пристигане. Спряхме за почивка срещу хълм, на който са вкопани десетки бункери. Повечето бяха единички (с място за един човек), но имаше и групови. Всеки бункер с широк отвор, гледащ към пътя. Със сигурност в болната глава на Енвер Ходжа тук е трябвало да бъдат разположени десетки картечници, които да бранят страната от враговете. Счита се, че през режима му са били изградени над 700 000 подобни бомбоубежища, които да спасят албанците при ядрена война. Днес бункерите са атракция и декор за туристически снимки. За съжаление някои от оцелелите в по-големите градове бункери са превърнати в обществени тоалетни. Влязохме в страната откъм може би най-бедния и край. Непригодна за земеделие земя и лоша инфраструктура. Мостовете, които носеха единствената жп линия изглеждаха толкова уморени, пътищата тесни и бавни. Смрачаваше се, автобусът преминаваше край селца, където изкуственото осветление изглеждаше лукс. Започнаха разговори по прочетени материали, че тук и до днес имат големи проблеми с осигуряването на достатъчно електроенергия. Но на мен и моите събеседници правеше впечатление, че липсват електропроводи до много от къщите. Първите впечатления не винаги са най-точни. Особено когато са добити късно вечерта след изморително пътуване.

Следващите три дни разбиха много от предубежденията и предварителния скепсис към страната. Имах възможност да видя Тирана, Дуръс, Берат и Фиер. Квартирата ни бе в малък хотел на курортната зона на Дуръс. Представете си една ивици от около 100 метра ширина и 3-4 километра дължина, разположена успоредно на плажа. На тази тясна ивица са изградени три линии хотели, прозорците, на които буквално гледат в стаите та съседа. Разделени са от тесни улички, по които две коли се разминават „на ребро“. Алчното желание да се спечели от почти всеки метър много напомня на нашия „Слънчев бряг“. Мощните джипове, чиито предни колела почти настъпват плажа връщат спомените за мутринския период по нашето Черноморие и не оставят съмнение от къде идват преобладаващите инвестиции в албанския туризъм. Главният път за Дуръс е външна граница за туристическата зона. От другата страна на пътя също е презастроено с хотели и вили, които изглеждаха празни и тъмни през цялото време на моя престой. Синдромът на свръхпредлагането, от който боледуваме и ние. И все пак тази прохождаща в туризма държава показва предимства, непозната за нашия манталитет. Хотелчетата са ниски, спретнати, лишени от визуалните полюции на родния мутробарок. Вечерните заведения са ситуирани около брега, а в хотелската част е тихо и спокойно. Отворени са многобройни бистра, пицарии и малки ресторанти, които продават храна на повече от разумни цени. Всъщност за времето на моя престой не установих разлика в цените, на които се предлага в градовете и курортната част. Хранителни магазини има на всеки двадесетина метра. За любителите на бирата, като мен, това си е голямо удобство. Тук ще направя кратко отстъпление колкото да кажа, останах впечатлен от местните пивовари и особено от тъмната марка „Корча“. Оказа се, че магазинчетата в курорта работят перфектно и като обменни бюра. Във всеки от тях можеш да предложиш евро и да получиш равностойността в леки по актуалния за деня курс със съвсем символична печалба за продавача. При официален курс от 134 леки за едно евро младежите го разменяха за 132. В магазинчетата предлагат опцията да платиш с евро и да получиш рестото в местна или европейска валута. Всъщност заплащането с евро се оказа възможно и абсолютно безопасно в цяла Албания, но с една деликатна подробност. При заплащане с монети цената се увеличава. Случи ми се в пицария в Дуръс, където при албанска цена равностойна на 3-4 евро трябваше са платя 5 поради факта, че предлагам монети. Трудно разбрах обяснението, че го правят, защото банките не обменят монети. Но да не остане някой с грешно впечатление за почтеността на албанците. Потресаващо честни. Рестото се връща до лека. Имах усещането, че изпитват страх да не сбъркат в някоя сметка и да бъдат заподозрени в измама. Тук е мястото да отбележа, че продавачите, сервитьорите, дори гидовете са изключително мъже. Една от културните прояви на доминиращия ислям. По друг начин изглежда столицата, където срещнах приветливо момиче да продава валута в официално чейндж бюро и ослепително красива полицайка да бди за уличния трафик. Редно е да отбележа, че около 1/3 от населението на Албания са християни с малка доминация на източноправославните спрямо католиците, което не пречи настоящият министър председател Еди Рама да произхожда именно от католическата общност. Оказа се, че Еди Рама е твърде дейна фигура в модернизацията на Албания. За трите мандата като кмет на Тирана е нанесъл значителни промени в облика на столицата. Негова е и заслугата за освежаването на сградите по всички улуци в централната част на града. За съжаление финансовия недоимък не е позволил цялостно обновяване и на много места в албанската столица може да видите великолепно боядисани и подновени фасади на сградите и олющени задни стени. Подобен контраст между старите, трудно скриващи разрухата соцквартали и модерната архитектура на новото време срещнах и в южния град Фиер.

Иначе Тирана е една компактна, зелена и пълна с живот и млади хора столица. Градът полага видими усилия да изглежда европейски, което най-силно личи при стайлинга на младежите. Видях едно единствено момиче, което носеше забрадка, която да си призная изглеждаше гротескно в комбинация с дъвките, дънковото яке и тениската с угодното за всяка религия лого „Love is all“. Тирана е видимо мултикултурна. Градът не предлага изключителни туристически забележителности. Всички минават през типичния за социалистическата архитектура централен площад с паметника на Скендербек, пред който видях да се снимат по-малко хора, отколкото пред бункера на една близка улица. Красотата е в религиозните храмове. Старата джамия до площада, новопостроената източноправославна ротонда, католическата църква с каменна фигура на майка Тереза, която както е известно е с албански произход.

Историческите забележителности са по-скоро в южната част на Албания, където перлата е град Берат. Забележителен архитектурен ансамбъл от накацали по склона бели къщи (името идва от „белия град“) и крепост от средните векове, в която са запазени редица църкви. В една от тях, „Света Мария“, се пази богата колекция творби на най-известния албански зограф и иконописец Никола Онуфри. Градът е в списъка на световното културно наследство и пази много история от времената, когато е бил част от българската държава. Пак в южната част на страната са останките на древния гръцки град Аполония Илирийска, където археолозите са разкрили останки от храм, стадион и театър. Лично на мен далеч по-силно впечатление ми направи разположения в съседство източноправославен манастир от 13 век, в който също са изложени артефакти, открити при разкопките.

Древната история може да бъде видяна и в Дуръс. За римското време напомня големия амфитеатър, а венецианската кула тип ротонда за разцвета от средните векове. Крайбрежният булевард сякаш потапя в атмосферата на Латинска Америка. Ниски къщи с веранди, надничащи към строените в шпалир от двете страни на булеварда палми. Усещането не лъже, защото се оказва, че тези палми са подарък от Фидел Кастро за Енвер Ходжа. И за да оформя окончателно представата за града като място, където са си дали среща различни култури, попадам на крайбрежен рок бар, в който от стените гледат снимките на рок величия, от колоните пулсира ритъма на рокендрола, а чашите се оцеждат обърнати върху зъбите ва градински гребла.

Докато обикаляхме между градовете имах възможност да се убедя колко много са постигнали албанците по изграждане на инфраструктурата. Движихме се по нови, относително качествени пътища, в някои от случаите дори от магистрален тип. За страна почти лишена от пътна инфраструктура преди четвърт век постижението е забележително. Албания е постигнала видимо много и в модернизацията на градовете, консервацията на историческите забележителности, развитието на туризма. Всичко това придружено с приятелско отношение, стремеж за добро обслужване, благодарност към клиента и съвсем разумни цени. Хубав пример е посещението на крайпътен ресторант между Берат и Аполония, където не поръчахме скъп обяд, но поради факта, че нашата група избра точно това заведение получихме комплимент – безплатен десерт от свежи плодове.

Четири дни и толкова много впечатления, които промениха тотално представата ми за Албания. На раздяла със страната на орлите никой от нашата група не гледаше на довчерашния политически анклав с иронията от онези прословути вицове. Като се има предвид историята, изолацията и грандиозното изоставане Албания очевидно е направила огромни крачки към своето европеизиране. Факт, който може да бъде твърде поучителен и за нас, които дълги години гледахме с високомерие и насмешка на малката планинска държава, притисната от Адриатическо и Йонийско море.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на зад граница. Запазване в отметки на връзката.