Тръгна си като човек, опаковал крясъка в мълчание


imagesУбеден съм, че оставилите сърцата си заслужават думи за довиждане. Няколко реда, драснати с обещанието, че няма да бъдат забравени. Хората, делата, годините. Моят начин на сбогуване с всеки, който слезе от хълма. Без значение дали поводът е пенсия или сменена житейска посока. Училището диша с децата, но сърцето му тупти с учителите. Затова те винаги са заслужили думи за довиждане.

Тръгна си тихо. Изпрати я празното училище. Тръгна си без букети и аплодисменти. През годините букетите бяха респектиращо много. Аплодисментите никога не бяха достатъчни. За дванадесетте олимпийски шампиони. За вечната амбиция. За непримиримия порив да води. За идеите, които променяха делника. За високите летви и дръзките скокове. За обичта към професията. За всеотдайността към децата. За половината живот, посветен на нейното училище.

Тръгна без шумни обяснения. Остави всекиму шанса да си намисли удобни хипотези. Тръгна тихо за да няма сърдити и гузни. Избра най-празното време за да не обяснява какво е раздяла с тридесетгодишна любов.

Преди година скри сълзите си зад научен проект. Пое в непозната посока, но не затвори вратата. Не каза довиждане, остави очакване. Тогава написах, че след нейното решение едно училище прилича на самолет загубил двигател по време на полет. Не съм забравил, че двигателите се подменят, но са от различни марки и не идват с еднаква гаранция.

Този път каза довиждане. Окончателно.  Без думи. Там беше юлско, празно. Страхувам се, че немите класни стаи бяха утеха. Очите на децата питат и чакат обяснения. Очите на децата провокират и разобличават престореното безразличие. Децата бяха смисълът. Знаете ли колко от моите бяха и нейни? Вен, Дани, Ваня, Николета,  Искра, Христо, Валя, Ина, Нели, Вели, Марта. Само моите. Умножете ги по 20, умножете  по 50. Нейните деца, които оглавяваха олимпиади или кандидатстудентски класирания, печелеха литературни конкурси или написаха книги, станаха бързо проспериращи юристи, отлични учители, но преди всичко добри хора. Казваха, че след нея училището няма да е същото. Напротив същото ще е, но по различен начин. Няма незаменими хора, има неповторими биографии.

Тръгна си тихо, почти на пръсти, за да не събуди миналото. В тази статия няма да го ровя. То вече е история, а тя е разкъсана на стотиците късове, останали в сърцата на нейните деца. Всеки има поне едно късче, на което е залепил нейното име. Като частици от пъзел са. Събрани сглобяват училищна история за тридесет лета. По-тъжно е, че пропуснатото бъдеще онемя след тихото сбогуване. Всичко, което можеше да се случи. Върховете, проектите, успехите. Не вярвам да секнат. Ще се случват по други хълмове. Не казвам, че няма да ги има на нашия. Други ще казват върховете, но в полета двигателите ще са с един по-малко.

Този път наистина си тръгна. От хълма, на който порасна. Не се и опита да вземе половината от живота си. Остави я в любимото училище. Взе само мечтите, пообрулената вяра и оределите надежди. Единствено тях отнесе нанякъде. И житейската четвъртинка, останала за раздаване. На други деца, които тепърва ще се мъчи да припознава за нейни. Няма да е същото като на хълма, където е подарила и своето детство. Често казвам, че от този хълм никой не си тръгва завинаги. Но това е само символика. Защото наистина има едно довиждане, без варианти за завръщане.

Тръгна си тихо и сдържано. Като човек, опаковал крясъка в мълчание.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Езиковата, Ловеч. Запазване в отметки на връзката.