Моите истории от хълма: Езиковата, когато правилата и свободата се радваха на еднаква почит


egВремето, в което се присъединих към Езиковата беше бурно и мътно. 90-те години, началото на политически промени, бързо разместване на социалните пластове и бламиране на морала. Училищата вече не бяха в състояние да функционират по старите авторитарни правила, но свежите струйки на свободата лесно се израждаха в свободия. За радост социалната джунгла на бандитската доминация,  така типична за Ловеч, не се пренесе на хълма. Вероятно защото около 50% от постъпващите деца, идваха от други общини, в които процесите на социална деградация и мутризиране бяха значително по-слаби. От друга страна ловешките деца произлизаха от добри семейства, а всички имаха една мотивация – да учат. Току излязла от  света на социалистическото образование, гимназията се приспособяваше към бързите промени на либералното време. Първо едва оцеля в тежка битка с протестантски организации, които бяха предявили собственост върху всички терени на училището. Изживя за кратко няколко смени на директори. Наложи се да се приспособява в една пазарна среда на конкуренция между бързо растящия брой на езиковите училища. В училището навлезе нова, млада генерация учители. В онези времена поне ¼ от учителския състав бе под тридесет години. Промените бяха неизбежни. Затова на моменти спомагаше и налудничавата държавна политика в образованието. Особени проблеми създаваше либерализирането на отсъствията в училище. Имаше един кратък период, в който учениците можеха да направят до 60 неизвинени отсъствия и да натрупат стотици извинени без  каквато и да е санкция. Въпреки всичко, обаче, Езиковата никога не е имала сериозна проблеми с дисциплина. Децата знаеха и уважаваха правилата. Колегите бяха стриктни в своите изисквания. Педагогическият съвет справедлив и решителен към дръзките нарушители. В онези времена нямаше лигавите правила на приобщаващото образование за отстраняване от училище за срок или година. Тогава мярката се наричаше изключване и беше окончателна. В Езиковата тази крайна мярка съвсем не беше екзотика, а съветът изобщо не се церемонеше. Спомням си случай, когато по доклад на Георги Пърликов отстранихме единадесетокласничка два-три месеца преди абитуриентския бал, защото беше дошла не изтрезняла на училище Спомням си и решителността на Дочка Драганова да отстрани ученик, който демонстрираше недосегаемост и безобразничеше с отсъствията. Редките случаи на побой се наказваха с незабавно изключване. Съветът беше непримирим  към първите опити за разпространение на дрога, макар че тогава свенливо прикривахме тези факти. От времето, в което аз постъпих в това училище 5 неизвинени отсъствия са неприемлива граници и достатъчни за отнемане на стипендия и недопускане до участие в обмен. В онези години изпита в края на подготвителен клас не беше симулация на външно оценяване, а основание да продължиш нагоре. Двойките водеха до поправителни изпити, а неуспешните поправки до отпадане от гимназията. Почти всяка година имаше ученици, които се сбогуваха с училището още след подготво. По-късно министерството измисли вратичките на допълнителните изпити. Пак в онези години се допускаха само три поправителни изпита в края на учебна година. Всеки четвърти означаваше повтаряне, а в по масовия случай преместване в друго училище по желание на родителите. Разказвам всичко това за да поясня, че въпреки мътното време гимназията държеше на порядките, а учениците ги уважаваха и спазваха. Без това да пречи на свободата, която виждах почти ежедневно у моите ученици. Тя намираше израз в свободната комуникация с учителите, в изобретателността и творчеството, в инициативността, в отстояването на права и справедливост. Свободното общуване между учители и ученици ме впечатли още в първите седмици. Бързо свикнах с вечната любознателност и нескончаемите въпроси. Рядко учебни, по-често житейски и морални. Още тогава започнах с първите експерименти, в които един път в годината захвърлях настрана учебника и посвещавахме часа на откровени разговори за обществени неправди, човешките отношения или мечтите. Тези часове завършваха с усмивки и благодарности. Така е и до днес. През 90-те въображението и творчеството наистина изобилстваше в Езиковата. Най-силна изява намираха в богатата издателска дейност. Там някъде се е родила традицията на годишниците на завършващия випуск, които събират класови презентации, литературно творчество и ученически хумор. В онези години всеки фестивал и пиеса бяха предшествани от вестник, който макар да минаваше преглед от учител или ръководител, даваше пълна свобода на мнения и изказ на учениците. За съжаление днешните випуски изоставиха тази практика. Не знам дали творчеството беше по-силно, но определено не се страхуваше и срамуваше да се показва. Помня как клас на Маргарита Винчева издаде сборник с творби на момичетата и момчетата от класа. Спомням си, че Боряна Илиева от моя първи клас ми подари собствена стихосбирка. А въображението на Силвия Зарева и Ирена Бочева стигна до там да изготвят и отпечатат изключително оригинален вестник с авторски материали, между които и запомнящи се закачки с учителите. Свободата и творчеството на границата на протеста се манифестираха на всяка трета вечер на феста. Палитра от музика, песни и скечове, в които се разказваха истории от живота на училището или представяха добронамерени  шаржове на учители. Всъщност феста онези години беше най-ревностно бранената ученическа територия. Почти забранен за участие на учители. Арена за екзалтираните думи, дръзките прояви и бунтарското поведение. По време на фестивалните вечери през 90-те въздухът пареше и дори искрица ексцентризъм възпламеняваше атмосферата. Като например дръзката церемония, по време на която Петър Делчев раздаваше от името на организаторите тухли-четворки на учители, които ги бяха изнервили през годината или по време на феста. Тази церемония завърши на тъмно и бързо след  като Цанко Петков (лека му пръст) дръпна шалтера на шоуто. Силният фестивален характер се загуби по-късно заедно с банализирането на третата вечер. В спомените ми е останала само една проява на дързост, десетина години по-късно, когато учениците пародираха холивудска церемония и раздаваха номинации за секс-символи сред учителите. През 90-те времето беше бунтарско и макар и уважителни към правилата езиковци бяха твърде чувствителни към правата и правдата. Времена, в които ученическите стачки бяха модерна форма на протест. Избухваха внезапно, но често бяха безразсъдни. Например за отстояване на правото харесван учител да стане класен или защото ръководството е решило да ги премести в класна стая, която не харесват. Така в клас на Катя Гадевска избухна стачка, която ме впечатли с решителността си, въпреки че завърши безуспешно.  Във фолклора от онези години остават и две стачки организирани от мои класове. Двете по един и същи повод – децата решили, че им е студено и  подкокоросали класовете от целия първи етаж да напуснат преждевременно училище.  И двата случая ми дадоха повод за първи упражнения по гражданско възпитание, заявявайки, че свободата е право,  но има цена, която се измерва в отсъствия. Първият ми клас ме разбра великолепно, вторият продължи да се съпротивлява и чрез майките по време на една родителска среща, от която си спомням, че дори съгласието на спешно извикания директора не можа да ме склони да отстъпя от принципа.

Настина през последното десетилетие на ХХ век имаше много хаос, компрометирани обществени ценности, но пясъците на духовната пустиня не превзеха хълма. Той остана като оазис, където правилата имат стойност, а свободата намира позитивни превъплъщения в творчество и граждански позиции. Сега разбирам колко съм грешал в оценките си, които веднъж споделих публично. В някакъв разговор с Ирка (випуск 1997) казахИст нещо от рода на „Ех, имате свободата, която ние нямахме, а не знаете какво да правите с нея“. Май не съм бил прав, Ирка.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Езиковата. Запазване в отметки на връзката.