По залез искам да си мисля за слънцето


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_oБлагословени сме с един живот. Поправка не се предлага. Дарени сме с разум да решаваме и постъпваме по съвест. Да грешим също по съвест. В живота ни влизат хиляди хора. Повечето не остават в спомените. Малцина получават място в сърцата и облачно пространство в паметта  ни. Само няколко от тях избираме съзнателно – човекът, с който ще създадем децата си, приятелите, с които ще споделяме най-хубавите моменти. Всички останали са избор на случайността, късмета, провидението. Всъщност не съм съвсем искрен, защото аз не вярвам, че животът ни среща със случайни събития и хора. Който и да ги избира ни дава любопитството да ги срещнем, изпитанието да живеем заедно и тъгата от раздялата. Целият ни живот е поредица от срещи и раздели. Толкова приличат на изгревите, на които се радваме сутрин и залезите, които изпращаме вечер. За моите 50 години съм видял много изгреви и залези, усмихнал съм се на много среща, тъгувал с много раздели. Животът постоянно ме учи да оценявам разделите с деца, които съм заобичал, с приятели, които заминават далече, с колеги, които напускат или слагат край на професионалната кариера. Учи ме да бъда благодарен за съпреживяното време, признателен за жестовете, думите, чувствата, да пазя спомен за присъствието. Ето през последните години си тръгват много хора, с които съдбата ме събра на дикисанския хълм. С всеки от тях си тръгва частица от мен, защото с всеки имам спомени и емоции. Преди всяка раздяла ровя  паметта си, търся историите, случките вълненията. С удоволствие и благодарност откривам хубав спомен за всеки. Често бързам да го споделя. Хора, от които съм се учил или черпил кураж, на които съм се възхищавал или осланял. Животът е само един, а в моя всеки от тях е играл значима роля. Ако не главна, то поне поддържаща. От всеки от тях съм взел нещо – цвят за делника, стъпала за самочувствието, стомана за характера, решение за проблемите, тухлички за успеха в професията. На тръгване държа да си го спомня, настоявам да го призная, искам да им го кажа. Идва ми дори да го изкрещя, защото не искам тези хора да си тръгнат тихо, да се разделим безмълвно, да ги забравим утре. Не искам да затварят врата след себе си., подгонени от обида, огорчение, разсърдени. Държа да си тръгнат като апостоли, каквито бяха, не като запетаи в Библията, както искат да ги накарат да се чувстват.

Въпреки всичко те си тръгват тихо, ненатрапчиво, мълчаливо, едва ли не виновно. Само аз ли тъгувам? Само на мен ли ми липсват? Само аз ли си спомням? Само аз ли искам да благодаря на тръгване? Та аз помня добрините, споделени с мнозина. Не съм забравил подкрепата, раздавана щедро, закрилата за всеки проплакал… В спомените виждам усмивките, чувам похвалните думи и признателните ръкостискания. Не искам да мисля, че са били фалшиви. Защо не ги виждам, чувствам или усещам днес на раздяла?  Всички сме временни, всички сме се запътили към тази същата раздяла. Така ли си я представяме, тихо и виновно. На угасени светлини и изключена музика. С души, застлани от тъга. А животът е само един, без право на поправка за грешките.

Животът е поредица от преброени изгреви и залези. Затова искам да се насладя за залезите. Да си мисля за слънцето, което бавно се скрива, вместо за тъмнината, която го поглъща.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.