Отвикнахме ли от човещина


charity-organizations-for-webНа 24-ти май пешеходната зона в центъра на Ловеч е необичайно оживена. С колега се прибирахме след тържествената церемония и празничното кафе. Внезапно вниманието ми привлече човешко тяло съвсем близо до един от бордюрите, ограждащи тревните площи в градската градина. Главата и краката бяха присвити, така че в първия момент не можех да определя нито възрастта, нито пола. Тялото лежеше неподвижно и от разстояние не бе възможно да видя дори дали диша. Направи ми впечатление, че наоколо има десетки хора, но всички сякаш не забелязваха човешкото създание, проснато върху плочките. С колегата се приближихме, обсъждайки, че трябва да окажем помощ и чак тези думи  обърнаха внимание на една близка група от жени, една от които възкликна „ама това човек ли е“. Точно с тази госпожа се приближихме и ясно видяхме, че страдащото тяло е на дребна жена на средна възраст, бедничка, съдейки по евтината тениска и старичкия анцуг. Беше полегнала на една страна, с лице твърде близо до бордюра на цветарника. Долната част на лицето беше покрита с пяна, симптом характерен за епилептичните припадъци. Заприлича ми на една смътно позната ромка, която съм виждал по улиците. Тъкмо се канехме да се обадим на 112, когато едно младо момиче, изправено до близко дърво ни каза, че вече го е сторило. Момичета се оказа с двама приятели и чак сега забелязах, че също се вълнува от премеждието на клетата жена. Огледах се, наоколо все още имаше десетки хора, които се разхождаха в двете посоки на пешеходното пространство. Никой освен нас не се интересуваше от състоянието на припадналата жена. Разхождаха се безгрижно само на няколко метра от страдащо човешко същество, към което очевидно изпитваха пълно безразличие. Никой не приближаваше, не предлагаше помощ…

Сетих се за тази случка, когато вчера колежка ми разказа за среднощен инцидент с нейна съседка. Колежката била разбудена от виковете за помощ на жената. Обадила се на полиция и спешна помощ. Шокиращото е , че жилището на самотната жена, гледало към улицата, а съвсем близо компания млади хора купонясвала тази вечер. Съседката дълго време е молила за помощ преди да  се разбуди колежката, но никой от младежите не откликнал, макар със сигурност да са чували молещите викове.

До там ли оскотяхме, че вече сме безчувствени към болките и нуждите на страдащи хора. Хората би трябвало да са подобни на нас без значение от етноса и възрастта. Най-човешко е да им помогнем. Безразлични , безчувствени, затворени в собствени черупки. Винаги се намират оправдания – трудният живот, гадното време. А всъщност душите ни са изкорубени, а сърцата все по-студени. Гротескно е, че бедната епилептичка бе припадна само на двадесетина метра пред вратите на новия Христов храм. Само, че нашите души са напуснати от вярата, а с нея и от  милосърдието.

Разказвам тази история може би за да отговоря на разтревожените гласове, които чувам напоследък. „Гражданите не се вълнуват от загиващата болница“, „На хората не им пука за граждански каузи“. Много по-страшно е. Хората са безразлични дори към живота и страданието.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s