Нощ, щастлива от срещи с децата ми


DSC_1561editВчера Мишо Енчевски ми разказваше, че в Германия не можели да проумеят как така ще си вземе няколко дни отпуск за да лети за България само за да отбележи 10 години от завършването на училище. Когато става дума за това училище, ловешката езикова гимназия, много неща са трудни за разбиране. Навсякъде в България се срещат класове, тук се срещат випуски. Другаде нямат определено време, тук си чукат среща неизменно през април. Съдбата обичайно събира хора, завършили с 5,10 или повече години разлика, които бързо си стават близки. Сигурно защото са дишали един и същи въздух, седели са на едни и същи чинове, клели са се еднакво силно в дявола и Бога, носят доживотната зараза на една и съща любов.

Напоследък често повтарям, че в Ловеч и Езиковата се връщат само тези, които са оставили нещо от себе си. Онези, които едностранно са взимали няма какво да помнят. Ако тук не си оставил поне един приятел, поне един спомен, поне една сълза няма за какво да тъгуваш. Снощи залата на култовия за езиковските срещи ресторант „Ловеч“ се оказа отново тясна за да побере два випуска. И това не е за вярване – че толкова много хора са оставили частици от сърцата си и не спират да се връщат. Два випуска, разделени от едно хилядолетие – единият от края на романтичния ХХ век (1997), а другият от зората на високотехнологичното столетие (2007). Пораснали на един и същи хълм, обединени от една и съща любов и делящи толкова близки спомени. Затова снощи не се усещаше десетилетие дистанция във времето, а споделено приятелство и чувство за общност.

Среща на два випуска, сантиментално свързани с моята учителска история. Единият е първият пораснал пред учите ми – от 8-ми до 11-ти клас. Другият е випуск на един от моите класове, спечелили си място в спомените и сърцето ми доживотно. Последният „Е“ клас, на който бях класен. Спомените ми са пъстър калейдоскоп от хлапашки щуротии, тийнейджърски случки, момичешко кокетничене, момчешко перчене. Четири години пълни с емоции и спомени. Някога нервни, друг път усмихнати, но никога безцветни. Десет години по-късно всеки е избрал път. Всички имат собствена скорост , но видимо успяват. Някои са хванали мечтите си, други още ги гонят. Почти половината са докоснали щастието на родителството.  Техните истории и усмихнати погледи ме правят щастлив. Точно тези, които вече имат деца може и да ме разберат.  Защото за мен винаги ще бъдат „моите деца“, белязали и осмислили  четири години от живота и професионалната ми практика. Преди десет години, когато си тръгваха, Валентина ми каза, че се надява някога да се гордея с тях. Отговорих и, че несъмнено ще се случи. Е, снощи се гордях. С техните успехи и израстване, с техните амбиции и постижения. Знам, че тепърва ще се гордея още повече, защото най-високите им върхове предстоят. И с удоволствие ще чакам да ги споделят след пет и още пет и още пет години.

Защото със сигурност ги чака пътят на езиковците от по-големия випуск, които вече имат зад гърба си кариера, бизнес, собствени фирми, високи постове. С тях същи ми беше толкова приятно да се видя, да чуя за техните постижения и отново да се почувствам горд. Те също бяха петнадесетгодишни хлапета, когато ги срещнах за първи път… Вечери като тази дават смисъла да бъдеш учител и да полагаш усилия за интелектуалното и човешкото израстване  Доказват, че си струва да обичаш, защото обичта създава хора и се връща с лихви. Във вечери като тази винаги се убеждавам колко необикновено е това училище и колко благодарни са всички, успели да го преживеят за своите пет тийнейджърски години. В такива моменти обикновено се сещам да благодаря на късмета, който ме прати в Езиковата за да стана учител.

Със сигурност трябва да благодаря и на порасналите деца. Затова, че се връщат, че споделят миговете, радостите и приятелството. Затова, че не спират да обичат Езиковата.

 

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Езиковата. Запазване в отметки на връзката.