Най-четеното от Ератостен за 2016


Изпращам най-силната година за блога си. Уникалните посещения вече не се измерват с десетки, а със стотици хиляди! Ниско благодаря на всички мои читатели, онези, които се вдъхновяват от написаното и другите, които прочетените  редове подтикват към несъгласие и гняв.  В края на всяка година правя ревю на най-четените теми за да очертая кривата на страстите. И ако до преди година кривата пълзеше по хълма на Езиковата, през последните дванадесет месеца маркираше своите пикове по неравностите на образователната реформа. В годината, която прокламираше невиждана промяна в родното образование нета се нажежи до червено, а недоволството от образователните реформи генерираха изумителен трафик и порой от коментари за всяка статия, в която нагазвах в неуредиците на българското училище. 8 от 15-те най-четени статии през тази година чоплят точно „гнойните пъпки“ на училищното образование. Темите за образование са привлекли над 74 000 посещения. 

Топ интерес предизвика една по-отдавна писана статия за безсмъртието в дванадесети клас. Онова нахално очакване, че в последния клас имаш право на висока оценка без да полагаш усилие. Явно проблемът е повсеместен и драматично взривява работното ежедневие на  много колеги щом статията бе споделена стотици пъти и прочетена на над 20 000. Неочаквана популярност доби и друга статия, която разказваше за  празните листи и празните глави,  пълзящи към дванадесети клас. Провокирана от немотивираното участие в едно срочно контролно и фокусирана върху либералното отношение на училището към незнанието на ученика, който носи 1500 лева субсидия и бутафорните опити на новия закон да се справи с проблема. Още няколко десетки хиляди одобрения срещнах в серия статии, които разказват за унизителното отношение към учителя. За шамарите, с които го засипват недоволни родители, за тайното орязване на възнагражденията му, хрумнало на министър Горанов или за пренебрежението на новия закон, пропуснал между приоритетите си учителя („За учителя с надежда, за реформата без патос“). Именно реформата и новият закон за предучилищното и училищното образование се оказаха най-често мишени на моите стрели. На недомислиците, пропуските и откровените недоразумения посветих дузина статия, но сред най-четените се оказаха тези за обществените съвети, наредбата за оценяване и пречките, които реформата поставя пред желанието ми да бъда учител. През цялата година имах неуморен поддръжник в лицето на Мария Николова, която не спираше да споделя статиите ми във фейсбук групата на педагозите. Надявам се, че така съм стигнал до повече колеги, които споделят някой от моите идеи, защото реформата в образованието тепърва започва, а нашите съвмести усилия ще трябва да вадят прътовете, натикани в колелото на българското образование. Благодаря, Мария!

Макар и стъпка назад Езиковата си остава сред всичко най-четено. За съжаление този път статията, споделила най-много прочити бършеше тъжни сълзи. За Елмира- една чудесна жена и добър учител. Випуски помнят нейните уроци и благославят нейните отлични оценки. Елмира ни напусна в средата на лятото, а моето фейсбук сбогуване („В памет на един истински човек“) с нея  срещна вълни от тъга и съжаление. Още една емблема на Езиковата се превърна в герой на мое тъжно есе („Да си тръгне визионер е като да загубиш мотор по време на полет“). Радина Попова слезе от хълма след двадесет години просветителска дейност и възпитаване на човешки ценности. Стотици последователи, хиляди прочити и порой от съжалителни коментари. За Езиковата, не за Радина, която със сигурност ще успее и по новия път. Пак личност от Езиковата се оказа сред топ четивата, поместени на моя блог („Момичето, което разбуни забравената история“). Една бивша възпитаничка, която се опита да помири Ловеч с гузно премълчаваната история. Калина Йорданова събра куп учени, журналисти и общественици, които говориха без страх и табута за зловещата история на ловешкия комунистически лагер „Слънчев бряг“. 

Младите, активни и нахъсани „Ловчанци“ направиха невиждано преклонение през Апостола на свободата и ме вдъхновиха да напиша статията „Ловеч пак е столица на Левски“, а тяхната всеотдайност получи подобаваща окуражителна подкрепа. В най-четените ми статии от отминаващата година имаше гняв, недоволство, съпротива, скрит бунт, възхищение, но в една от тях сякаш се загнезди отвращението от съвременна България. Злободневка ме провокира да напиша „Докато изпразваме България“ , но тази горест се оказа споделена от всяка точка на страната. Макар, че насълзеното съгласие не дава никому надежда, че тъжната емиграция ще престане.

През годината написах повече от 140 статии. Със сигурност спечелих нови почитатели и последователи, подадоха ми ръка нови приятели. Подобрих куп месечни рекорди по посещаемост, преминах границата от 500 000 прочита, достигнах най-високата годишна аудитория. Надявам се, че съм подарил думи за всеки. Писах със сърце и честност както винаги съм правил. Но не бих успял с нищо от вече изложеното без вашия интерес и подкрепа. Благодаря и обещавам да не си мълча и през следващата година. Да бъда там, където боли най-много, да говоря за това, което ни плаши, да пиша за мръсните тайни и гадните мошеници, за чистите сърца и възхитителните жестове. Защото животът е такъв – черен  и бял, гаден и хубав. За нас остава изборът на цвят и емотикон.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.