Студен(тски) празник или моят първи 8-ми декември


1854916_b_1429200751Декември 1987-ма. Първият ми студентски празник. В онези години празникът беше просто купон за бедната младеж. Тогава Банско не беше курорт, а студентът не търсеше хотелски комфорт. И така с моята група планирахме осмодекемврийско приключение на хижа Ком. По онова време студентите нямаха собствени коли и ползваха обществен транспорт. Та в ранната утрин трябваше да вземем автобуса за Берковица, най-близката дестинация до старопланинската хижа. За зла участ се събудих късно и с бавния по онова врече столичен градски транспорт стигнах пет минути по-късно на автогарата. Изпуснах автобуса, с който бяха заминали всички мои колеги. Следващата възможност се оказа чак преди обед. Естествено за нищо на света не исках да пропусна първия си студентски празник. Затова си купих билет и някъде около 10.30 вече седях в раздрънканата и студена „Сетра“. Автобусът събираше и оставяше пътници в куп градчета и селца по пътя, та някъде около 14.30 бодро стъпих на берковския асфалт. Температурата упорито се беше устремила към нулата, в компанията на ситен и гаден дъжд. Започвах да разпитвам как се стига до хижа „Ком“. „ С такси“ – ми отговаряха всички. „А, не може ли пеша?“. Веднага ме поглеждаха със странна смесица от учудване и съжаление. Казваха, че в това време и при тези температури е като игра на руска ролетка. Може и да имаш късмета да оцелееш. Притеснен, че си изпускам дебюта  като празнуващ студент продължих да упорствам докато един човек не се съгласи да ми покаже пътя. Почти се затичах в оказаната посока, но човекът ме спря, извади лист и химикал и набързо надраска няколко реда. „Адресът ми, в случай , че се откажеш и се върнеш“ – никога няма да забравя тази затрогваща грижа от патриархалния свят на малкия град. Благодарих и хукнах по пътя към хижата. Оказа се най-дългото изкачване в живота ми. Четири и половина часа, които ми се сториха цяла вечност. По стръмния и еднообразен от редуващи се леви и десни завои път преминах през всички състояния от ентусиазма на един неподготвен човек, през отчаянието, че ще остана заклещен в тъмнината между хижата и града, до халюцинациите на измръзването. Близо двеста минути сам под дъжда в надпревара с настъпващата вечер, изтощителната денивелация и плашещата тишина. Не срещнах човек, не ме настигна превозно средство, дори горско животинче не се мярна. Всичко се беше изпокрило. Подгизналите от дъжда дрехи тежаха все по силно и заедно с растящата умора правеха стъпките бавни, крачките все по-малки. Очите се затваряха, а почивките се налагаха буквално след всеки завой. Дъждът се обърна в сняг. От ниските температури мокрите дрехи започнаха да скрежасват и студът започна да гъделичка  кожата. След четири часа неспирно катерене вече треперех неудържимо, а пред очите ми изникваше въображаемия силует на хижата, ту от дясната, ту от лявата страна. Дадох си сметка, че халюцинирам и мобилизирах докрай и малкото останали сили. Видях един малък планински заслон и се строполих на сухо. Съзнанието сякаш ме напусна. Нямам представа колко време и къде се е реело преди да се върне в главата ми, но когато дойдох на себе си  сякаш невидима сила ми посочи светлинки в далечината между дърветата. Няколко пъти потърках очи, но светлинките останаха, забити между боровете. Не бяха халюцинация. Мокрите дрехи и раница тежаха двойно повече и с мъка изправих скованите от умора крака. Олюлях се на ляво, после на дясно, сякаш следвах извивката на завоите. По-късно си дадох сметка , че последните сто метра до светлинките съм изминал за повече от половин час. Непрогледен мрак с блещукащи светлинки, които ставаха все по-големи с всяка следваща крачка. Когато видях сградата на хижата имах сили само да се свлека до едно дърво. С гръб опрян в ствола гледах целта на безразсъдното си приключение и сигурно съм се усмихвал, доволен от упоритостта си и благодарен на Господ. Някой ме беше видял и скоро цялата група от над двадесет души ме наобиколи. По лицата им се четеше потрес. Зачервен до неузнаваемост, побелял от сняг и почернял от кал, успокоен до унес и изтощен до безсилие дълго време не можех да обясня адекватно състоянието си. После ми намериха сухи дрехи, дадоха ми бутилка вино за сгряване и след като я пресуших почти на три пъти, се строполих в леглото. Двадесет годишното тяло има неподозирана издръжливост. Само след два часа, напълно изсъхнал и със заредени поне наполовина батерии, делях настроението от купона наравно с всички останали. След още час и няколко сгряващи питиета батериите стигнаха 75% от капацитета си, достатъчни за да танцувам актуалния хит на Sabrina “Boys” и да припявам сгряващия рефрен “Sunshine down, so come to town, set your body free”.

Следващите дни изминах, заедно с моите колеги, десетки километри до връх Ком, прохода Петрохан и по обратния път до Берковица. Оцелях, не се разболях и запазих спомени за цял живот. Така изкарах моя първи студентски празник в съспенс и изпитания, но и под закрилата Господна. Както се полага на един безразсъден двадесетгодишен младеж, без опит в планината, но зареден с куража да и се противопостави дръзко.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на me. Запазване в отметки на връзката.