Два часа размисли в една църква за вълци


14633589_1771528033087408_3710995850305928367_oОт много години знам, че ловешкият драматичен театър разполага с класна трупа. Отскоро, че оцелява трудно. Само преди едно лято вихрушката на необмислените реформи почти докосна ловешката театрална сцена. С прозаичен мотив – театърът не е печеливш. Сякаш става дума за квартална бакалия. Изглежда хората в бедната провинция трябва да получават култура на същата цена като богатата столица. Тези разсъждения ме натиснаха отново след снощното представление на ловешка сцена. Пропуснах премиерата на „Църква за вълци“. Чух доста окуражителни отзиви. Затова се възползвах от първата възможност да видя представлението. Определено заслужава възторжените похвали. Първо ми се струва, че трябва да поднеса моите адмирации към трупата и нейния директор, който в конкретния случай е и режисьор, за смелостта да се захванат с българска пиеса на сериозна тематика. Честа практика от последните години е да се поставят комедии. Лесно смилаеми и неангажиращи. Вероятно с очакването да се привлече повече местна публика.  Няма съмнение, че в трудния живот на Ловеч е по-здравословно да се разтушиш и посмееш вместо натовариш вечерта с драма. А новата пиеса е точно такава, драматична  и замислена, заредена с тъга и философски разсъждения. Пиеса за нашия съвременен свят на разхлабени семейни връзки, напукани отношения и разядени ценности. Една пиеса в ритъма на която не е достатъчно да гледаш, налага се и да мислиш. Върху посланията за лицемерието и егоизма, любовта и омразата, продажната съвест и страдащото достойнство, за мрачните тайни, които крие всяка къща и призраците, с които излизат наяве. В късните часове след пиесата прочетох статус на уважавана ловешка лекарка. Споделяше, че пиесата е успяла да я разплаче. Театралната илюзия бръкна и в моята душа. Загнезди се в ума ми и периодично ме връщаше към ярките образи и техните думи. Само истинските продукции успяват да ме задържат толкова продължително и обсебващо.

Успехът на един спектакъл е поделен между силата на текста и превъплъщенията на актьорите. На сцената игра почти цялата трупа на ловешкия театър в нейния скромен състав.  Всички бяха въздействащи. Актьорската игра и сюжетът извикаха спомена за един друг спектакъл на ловешкия театър – „Железният светилник“. Беше истински фурор преди много години, ако не се лъжа имаше номинация за награда. Сигурен съм, че и други почитатели на театъра са открили подобни паралели, които доказват само едно – този театър може и да губи численост, но остава високо качество. Едно от сериозните обяснения защо е сред малкото все още оцеляващи провинциални театри. Изгледах спектакъла на един от първите редове, там откъдето се вижда всяка актьорска гримаса. Финалният поклон. Загледах се в Слава. Същата Слава, която усмихната и тържествуваща поздравява публиката след постановките в Езиковата. Сега на лицето и стоеше загриженото изражение на нейната героиня Велика. Сякаш не може да излезе от образа. Класа. С каквато всъщност играха и Ленко Гурков, Петър Стойчев, Цвятко Стоилов, Златина Никифорова, Софрони Рацов, Явор Костов, Богомила Николова и Силвия Чобанова.

Ако имаше лъжичка катран в удоволствието от представлението, то това несъмнено бяха частично празните места в залата. Не забравям нито демографския проблем, нито фалиращите предприятия. Но не сме намалели или обеднели дотам, че да не можем да напълним една зала.  Особено когато става дума за толкова силна игра и въздействаща пиеса. Защото както често ни напомня реформата, дето периодично се точи на нашия театър, не са достатъчни продадените билетчета. А те билетите са равни на броя на зрителите, влезли в театралния салон. И от тях зависи, дали ще го има ловешкия театър.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Ловеч, култура. Запазване в отметки на връзката.