Хиляда страници от един (не)завършен роман


13996181_10154419402603537_5889355066636355530_o

Всичко започна в края на август преди шест години С изтървана емоция, която заскача по клавишите на лаптопа и се изля в първата статия. Беше плаха, беше тъжна, но и гневна. Просто изтървана емоция, без сериозна амбиция или конкретна цел, без намерение за постоянство и хоризонт напред във времето. Първата страница от жилав блог и точно толкова трудна, колкото първата страница от един дълъг роман. Така внезапно в августовската вечер разбрах, че искам да пиша. Един познат, но тих талант реши да се представи в кратки, но редовни белетристични изяви. Така възникна блогът, който нарекох семпло на името на автора – Иво Райнов. Поразителна наивност като се има предвид, че дори аз не познавах себе си като белетрист с гражданска позиция и първична смелост да споделя каквото мисли. Моето блогърско увлечение започна подобно на роман с истината. Роман страстен, влюбен, отдаден, понякога гневен, сърдит, обезкуражен, но упорит и всеотдаен. Ако всяка статия представлява параграф, редовете, които изписвам ще запълнят параграфа с номер 1000. Истина е, с този текст следите, оставени в блога закръглят хиляда. Не съм вярвал, че ще мога да напиша хиляда статии, че ще издържа шест години упорито ежеседмично творчество, че действителността ще ми поднесе толкова много теми за да не пресъхне перото ми. Очевидно човек се преоткрива цял живот.

Моят приятел Павлин Иванов казва, че хиляда авторски статии са повече от написаното от средностатистическия журналист за цяла кариера. Не знам дали е така и честно казано не ме интересува. Аз не съм журналист, а свободен човек, който има за редактор само собствената съвест. Хиляда статии се пишат трудно, не става само с дързост и инат. Нужна е и аудитория. Тя е тази, която винаги ме е вдъхновявала за да преодолея мързела, колебанието, дори отчаянието между всеки две статии. И така цели шест години и хиляда „ръкописа“. Имам навика да отбелязвам всяка годишнина на блога със статия. В първата се фукам със 36 000 прочита. Е, след още пет години броячът превъртя още половин милион. Всеки от последните месеци слага по 8-10 хиляди отгоре. С едва 14-17 написани статии. През последните двадесет месеци счупих 17 месечни рекорда за посещаемост. Ето тази аудитория ме зареждаше с постоянство, упоритост и страст за да изпиша хиляда страници.

Някой ще каже, че блогът е заприличал на медия. Нищо подобно. По-скоро е като личен дневник за споделяне на чувства и мисли. В дневника авторът винаги е без грим и перука. С разголена душа и открито сърце. Има странички, които са уязвимо лични. С редове за любов и тъга, с приятелско доверие и човешко разочарование, със сълзи от радост и слюнка от гняв. С този блог пораснаха децата ми в училище. Завърших един, извървях целия път с втори и започнах ново приключение с трети клас. Толкова разкази на радостни емоции, злободневни проблеми и незабравими среща са споделени между страниците му. Тук остават много писани следи за непреходни величини като Езиковата и временни увлечения като Литекс. Струпани са страници горещи от граждански гняв и осветени от обществена надежда. Шест години, в които се опитвам да бъда гражданин в местната политика и това личи в променливия тон на много тематични статии.

Няма как да не съм писал много щом съм изпълни хиляда страници. Надявам се да съм писал различно, защото и темите бяха толкова разнородни. Едно е сигурно – всеки ред е искрен. Няма лицемерие, преструвка, демагогия, евтин популизъм. Споделени мисли, които не очакват непременно да бъдат харесани, одобрени или повтаряни. Просто хиляда мнения в една дискусия за свободни граждани.

Много пъти съм припомнял, че този блог започна като социален експеримент. Вярвах, че краят трябва да бъде поставен със статията под номер 1000. Защото шест години са достатъчно за да се види резултата от един експеримент, без значение дали е успех или е провал. Отговорът се лута между гражданската апатия, политическите рецидиви и растящата аудитория. Познати ме убеждават да не спирам да пиша, защото съм имал какво да кажа. Не е важно какво имам да кажа, а това дали хората го чуват, разбират и споделят. Смисълът не е в гоненето на числа и рекорди. Вече знам, че мога да напиша 1000 статии. Преминах петстотин хиляди прочита, с упорство ще превъртя брояча до милион. Думите имат смисъл само ако се въплъщават в действия и резултати. Неизменно идва моментът, в който ораторът се уморява. Тази статия вероятно няма да бъде последната, но едва ли експериментът ще продължи още дълго. Животът е твърде кратък за да бъде прекаран само в писане.

 

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на me. Запазване в отметки на връзката.