Някой иска да лиши децата от избор и щастие 


Неотдавна прекалено младо момиче, почти девойче, ме попита дали съм русофил или съм русофоб. За да бъда честен ще кажа, че не сложи точно тези етикети, прекалено е малка за да е наясно с идеологемите. Все пак смисълът на въпроса беше такъв, но дойде неочаквано, близо три часа след полунощ в тишината под един старопланински проход. Всеки, който ме познава знае, че имам винаги заредени отговори. Този път замълчах, не бях сигурен какво иска да чуе. Мама му стара, защо трябва да търся мястото си по скала, затворена между възхищението и фобията към Русия? Защо не ме питат дали съм германофоб или хърватофил, почитател на Италия или противник на Гърция, фен на Скандинавия или отрицател на Балканите? Защо трябва да се строяваме от двете страни на емоцията към Русия? Ами аз харесвам руската култура, но не понасям надменната руска политика, уважавам научните достижения на руснаците, но изпитвам раздразнение към имперската история на тази държава. Та какъв съм -фил или -фоб? 
Нямаше да обърна внимание на запитването, ако не идваше във времена на информационна война. Десетки сайтове и ФБ профили, тъпкани с лъжи и манипулации, помпащи любов към Путин и бълващи помия срещу ЕС.  Най-глупавият избор, който някой може да ми предложи е този между Русия и ЕС. Човешката свобода дойде от Европа и започна, когато я припознахме като цивилизационен избор. Свободата да мисля и вярвам по съвест, да говоря това, което мисля без да се оглеждам за доносници и тайни ченгета, да се обличам както пожелая, да слушам музиката, която искам, да чета книги без цензура, да ползвам достиженията на европейската наука и технология, да пътувам където и когато искам. Свободата да бъда господар на емоциите, убежденията, намеренията, живота си. Всичко това получих, когато се разделихме с Русия в края на двадесетото столетие. След десет години членство в ЕС е изумително да поставяме житейските си ценности на една тясна скала, мереща българската емоция към Русия. Мислех, че сме направили избор и той е в полза на проспериращата Европа.  Кому се иска да предефинираме пътя си?

Да, знам, че има шайка исторически престъпници, които леят тъга за времената под съветското знаме. Има псевдопатриоти, които са опаковали рубладжийска алчност под национални идеали. Има корумпирана политическа класа, която чака тлъсти комисионни от руските интереси, за които лобира. Има обикновени подлеци, които упражняват политиката като шарлатанство и дрънкат популистки лъжи, защото само така ще ги запомни някакъв електорат. Тези са ми ясни като прочетен вестник. Обладани са от амбулантен морал и от десетилетия продават национални интереси за лична изгода.

Не разбирам, обаче, обикновените хора, преживели комунизма в неговия руски сценарий. Хората изживели не малка част от живота си в страх да мислят различно от демагогията на малобройните и контролирани от проруската власт медии. Хората, на които беше забранено да вярват и да се черкуват. Хората, които бяха преследвани и затваряни, когато изговарят на глас своите мисли. Които живееха между телените заграждения, край които разстрелваха всеки опит да бъдат преминати. Хората, които дишаха тесния въздух на панелките, виждаха само до хоризонта на някой български морски курорт, търсеха самочувствие в руската ладичка. Днес много от тези хора живеят в нови къщи, летуват на Ариатика, Егейското или Средиземноморското крайбрежие, хапкирали са по няколко западни автомобила пред къщи и блокове. Слушат музиката или четат книгите, които им забраняваха, могат да бъдат граждани и вярващи, да живеят където поискат, да напуснат задушаващия ги град или страна, когато им хрумне. 

Тъжно е, че точно такива хора цинично формоват светогледа на децата си, внушавайки безсмисления избор между русофилство и русофобство. Хилядолетия човечеството се движи на запад, в едно непрестанно преследване на просперитет и добър живот. Истинско престъпление е да възпитаваме децата си с поглед на изток. Децата трябва сами да избират, но информирано, без укрити изтини. Трябва да знаят, че в Европа си гражданин, в обятията на Русия – поданик. Да научат, че в Европа има просперитет, свобода и демокрация, отвъд Черно море – авторитарна влас и икономическо изоставане. Да им бъде обяснено, че ЕС има дава шанса да учат в реномирани университет, да работят в силни икономики, да живеят в богати общества. Дори т.н. русофили не желаят да пратят децата си да учат, работят или живеят в Русия. Тогава каква точно ценностна граница маркира малко повече любов или безразличие към Русия?

Членството в ЕС е най-доброто, което се случи на България през последното десетилетие. Това е цивилизационният избор, на който трябва да учим децата си. Рубладжиите и псевдопатриотите ще продължават да ни натрапват русофилския избор. Но всички, които обичаме децата си ще трябва да показваме единствено верния път – към Европа и нейния съюз. Крайно време е да се осъзнае, че в заиграването с русофилството залагаме щастието на децата.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.