Началото е трудно, краят лесен. Започнах на 31- ви (август 2010), изглежда логично да приключа пак на 31-ви. Нищо, че иде април, не всичко казано на на неговия първи ден е несериозно. Бях планирал да закръгля шест години преди да се самозакрия. След няколко дни спокойни задгранични размишления реших, че рекордът е самоцел, важен е смисълът. Затова блогът затваря от днес.
Смисълът не е въпрос единствено на порив и провокация, но повече на последствия и резултати. А тъкмо резултати не ми достигат. Натрупах повече от 900 публикации, зачекнах две дузини теми.Рових в проблемите, бичувах недъзите, давах неискани съвети, споделях досадни емоции. Изписах толкова много, че ако ползвах мастило щях да съм изпразнил цяла цистерна. Почти не срещнах одобрение, а критиките ме заливаха като водопад. Не промених мисленето дори на един, не спечелих съюзници нито за момент, не преместих събитията и за секунда в друга историческа посока. Не се харесах на читателите и най-редовно се препрочитах самотно. Почти шест години самота е повече от интелектуален мазохизъм. Изглежда като жалък плач на едно незадоволено его. По време на дългите пътувания между държави и градове имах достатъчно часове за размисъл. Инвентаризацията откри огромни дози мухлясъла горчилка и твърде малко удовлетворение. Усилия всуе.
Като преровя архивите намирам над сто статии за образование. Толкова думи край един нехаещ за тях керван. Новият закон е факт, прояден от недостатъци, дванадесети клас е все по-безмислен, а дванадесетокласниците истински безсмъртни. Матурите са все така циничен водевил, а университетите разрушителни към средното образование.
Още толкова намирам с тага „Ловеч“. От думите в тях не избуя и стрък промяна. Демографски изчезваме, икономически изнемощяваме, морално загниваме, културно западаме, граждански нехаем. Публикувах толкова критики срещу Казанджиев, а той триумфира три мандата и гордо изтъква мениджърските си заслуги при всеки повод. Необуздано ровех за да изнамера пороците на администрацията, а тя се оказа незаменима. Мислех, че изобличавм икономическите зависимости на властта, а скритите кукловоди все тъй получават шанс са обществена режисура. Привиждаше ми се някаква мафия, а тя май ще се окаже кристално честна и истински филантропска.
„Купчина“ дописки за Езиковата. Дълго време успехите скачаха сами по редовете, после започнах да се оглеждам за да ги видя и опиша. Статиите зазвучаха като неубедителен PR, училището бавно пое по стълбите от хълма надолу, а традициите започнаха да прашасват.
Присвоих си ролята на граждански говорител. Каква самонадеяност. Гражданите перманентно са безмълвни ерго няма какво да се каже от тяхно име. Затуй си останах единак в донкихотовската си наивност, че помагам за градежа на някакво гражданско общество. Един объркан драскач както често ме определят доскорошен властник. С пълно право и изобилие аргументи.
Само лудите нямат умора. Утопистите се изтощават от вяра и упоритост. Все някога идва прозрението за безсмислие. С него и решението за дълга почивка. Няма вечно открита сцена. Завесата пада. За този блог с тази статия. Аз спирам с края на март. Минути преди априлските начало.
