Никой не е безсмъртен в дванадесети клас


obezlЕдна моя ланска статия (Безсмъртие в дванадесети клас) се завъртя бясно в социалната мрежа през последните дни. Очевидно, на поглед от края на учебната година, проблемът терзае много мои колеги. Поводът е повече от банален – „доизживяването“ на преброените учебни дни от зрелостниците. Поръчани само като слънчеви и безметежни. Ясно е, че текстът е актуален, защото приблизително по това време ежегодно се развихрят идентични страсти на нацупено ученическо очакване и сърдито учителско заканване. Нямам намерение да дискутирам смисъла от съществуването на дванадесети клас в сегашния му формат и развращаващия морал на академичната кампания за „изпити, докато те приемем“. Дванадесети клас е реален и се администрира по същите правила като предходните. А университетите са автономни в еквилибристиката по финансовото зареждане с нови студенти.
Всеки, който е имал участта (добра или лоша) бъде мой ученик в гимназията, ме познава като диалогичен човек. В един от коментарите под публикацията за безсмъртните, колега беше написала, че времето похарчено за публикацията може да бъде значително по-ефективно използвано за откровен разговор с въпросните дванадесетокласници. Никога не пиша и не наказвам преди да съм опитал човешко убеждаване. Пролетта на зрелостната година е като ново представление на стара пиеса – сюжетът е познат и омръзнал, само актьорите са нови. А и тези, дето режисираме спектаклите сме си същите, само че сме понатрупали рутина. Та през последните седмици се занимавам с дейност, която много колеги биха възприели са досадна и рушаща спокойствие. Занимавам се връщането на дванадесетокласници в училище. Очевидно е, че в този клас не може да научи никого на нищо. Кандидатстудентското и матуритетното обучение се осъществява в паралелната система на извънучилищната подготовка. Но защо, ако не можем да ги научим, трябва да се откажем и да ги възпитаваме? Всъщност към каква ценностна култура приобщаваме, когато сме безразлични към правилата? Системните отсъствия от училища са в конфликт с правилника и са регламентирани като основание за крайния успех на всеки ученик. Нима това е правило до единадесети клас и изключение в дванадесети? Струва ми се извратено точно училището да възпитава, че уважението към правилата има почивни години. Още по-извратено ми се струва училището да мери с еднаква строгост или доброта хитреците и съвестните. Защото така, за съжаление, отглежда тарикати и будали.
Ученическото усещане за неприкосновеност не е пакетирано в учебниците за последния клас. То е екстра, подарена от нас учителите в отказа да обучаваме и възпитаваме. В класната стая. Реакцията на учениците не е незряла, както я квалифицира друг коментар. Тя е придобита от учителското безразличие. Разбира се, че ако по 6 или 7 предмета в дванадесети клас не реагират на твоите системни отсъствия или пълна незаинтересованост по време на редките присъствия, ще гледаш враждебно на всеки, който реагира различно. Нормалното за ученика не е в изключенията, то е в обичайното отношение. Затова вчера младеж, който завърнах на училище посрещна с искрено неразбиране моето изискване да работи в час. Непонятно е когато си търпян по важните предмети, да те юркат по някаква си периферна география. Затова младежът каза чистосърдечно, че се предполага да имам по-важни нещо от това да се занимавам с него, както той има по-важни неща от това да се занимава с моята география. Нямам съмнение, че има по-важни ангажименти, но имам подозрение, че не съществува друг начин да приключиш този клас от този да проявиш поне минимален интерес към учебното съдържание и класова практика. Или може би се лъжа. Нима е скандално да получиш годишна двойка след пълно безхаберие в матуритетната година, но съвсем не е скандално да имаш оформена оценка с няколко присъствия в класовите занятия?
Тук съвсем не споря, дали има смисъл от дванадесетия клас. Той ще съществува в стария формат още няколко години, а в новия до следващата реформа. А моето призвание е да бъда учител, който ако не може да „налее“ достатъчно наука, поне да „съгради няколко тухлички“ възпитание. Тъй че, когато ги изпращаме тези наши възпитаници, да бъдат съвестни хора с уважително разбиране за правила, ред и справедливост.
Дали успявам в моите пролетни усилия да завръщам безсмъртни ученици? Странно, но нямам случай да не успея. Още по-странен е фактът, че рядко ми се сърдят за дързостта да им наруша слънчевото безгрижие. Сигурно, защото виждат, че справедливостта е разпределена по равно и тежи еднакво над главата на всеки.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование, Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Никой не е безсмъртен в дванадесети клас

  1. zvezdisite каза:

    „Пречката към моето интелектуално и духовно развитие е моето собствено образование“. – Айнщайн.

    В древността хората учили, за да се самоусъвършенстват. Днес – за да смаят другите.
    Ако всички преподаватели осъзнаят, че именно качеството на мисловния процес, а не фабрикуването на верни отговори е мярката за образователен растеж, то ще се случи нещо съвсем малко по-различно от революция в обучението.
    Сега Ви е виновна чалгата, която е на мода от последните 10-тина години. А кой беше виновен преди по бай Тошово време, когато златната максима беше:“Учи, мама, за да не работиш.“ Кой беше виновен за хъшлаците, потящи втасалите си меса зад бюра, седейки с вдигнати крака, неправйки нищо и печелеха солидни заплати. И днес ги има, със или без диплома. Българина продължава да „ходи на работа“ и да не прави нищо и му се плаща затова. Такава е нашата ценностна система – да печелим „големи кинти“ без да правим нищо и да ни е безгрижно и добре. Едва ли причината е в младежите, които по някаква неаргументирана причина според Вас смятат, че им дължите нещо. Да! Дължите им уважение, както вярвате под априори, че уважението Ви се полага. Също така им дължите истината, а не това, което им поднасяте – абсурдни псевдонаучни, лишени от всякаква логика учебни пасажи. Пределно Ви е ясно, че в учебниците пишат умопомрачаващи „факкти“. Но какво Ви интересува Вас какво дължите. Важното е какво Ви се дъжли. Превърнахте българските деца във вашите изкупителни жертви, на които си изкарвате яда и негодуванието от оскъдното заплащане за извънредния Ви „труд“.
    Нека не се лъжем. Договаряме се, че ще се образоваме, но всъщност любознателните и умни деца започнали училище, излизат от него неграмотни и оглупели, възпитани като кон с капаци. Та нали ако си позволим да ги образоваме, те ще поведът страната ни към прогрес или измитане на гняста трупала се години в Народно събрание. Нито бихме позволили някой да е нещо повече от нас, нито политиците ни ще допуснат едно прогресиращо общество, което няма да се поддава на котнрол и управление. Трябва да сме кротки и смирени като овце в обор, поканили вълците на вечеря. Така функционира и психиката на българина, който се бие в гърдите и колкото по силно тропа с крак, че е потомък на роби, толкова повече се повдига псевдонационалния му дух.
    На това съм свидетел вече 20 години. На това бях и жертва, но не се оплаквам, защото няма как да стигнеш до знанието, ако първо не си опознал – незнанието, а именно то ти се предлага през всички стъпала в „образователния процес“ от основното до края на висшето образование.
    Това са реалните факти!

    „Пречката към моето интелектуално и духовно развитие е моето собствено образование“. – Айнщайн.

Коментари са забранени.