Есенни мисли в един ловешки понеделник


cropped-cropped-10562473_10152645837828537_6599313339459901583_o2.jpgОктомврийска утрин в понеделник. Навън е мрачно и влажно. Като есенно настроение. Бързам за поредната конференция на  регионалната учителска организация към КТ „Подкрепа“. Стачният ентусиазъм отдавна го няма, нито пълните зали с делегати. Три часа доклади, отчети, дискусия колкото за протокола. Усещам есента в залата, в погледите, чувам  да бушува в душите. Пак е време за избор. За пръв път се чувствам разколебан. През главата ми минава есенната мисъл да се откажа. Някакъв смешно наивен дълг пак надделява. Ръката ми пише с разкривени букви по листа заявление за поредната председателска кандидатура. Естествено е единствена. Следва единодушна подкрепа. Есен е. Изгубили сме пъстрите  летни цветове на човешките различия. Всичко е толкова сиво и безразлично. Единодушно одобряват моите  предложения за синдикални секретари. Защо ли не виждам слънце в очите на новоизбраните. А, да есен е. Мрачна и обезверена.

Навън е все тъй облачно, а тих дъждец полепва по косите. С отколешен приятел се отбиваме в местна кафетерия. Вътре е пусто, скучно и отегчено. Сякаш есента е влязла и насядала по масите. Говорим си за злободневни проблеми, но дори късата водка не води пролетта на надеждата в очите ни. Сменяме темата с избори. Другарят ми споделя, че са му безразлични. Есента го била налегнала и вече обрулила листата на вярата. На улицата продължава да ръми, а есенният следобед бавно снижава луксовете на осветлението.  Вглеждам се в хората. Боже колко приличат на доскорошния ми събеседник или на колегите от синдикалната сутрин. Есенни очи и все по-малко светлина в душите. Сигурен съм, че и на тях не им пука за избори. Все им е тази кой ще дойде. Считат всички за еднакво сиви и лепкаво досадни като есенния дъжд. Да, политиката е за есенни рейнмани, които от години носят дъждобрани и са свикнали да живеят под ниските облаци, почти затворили хоризонта на мечтите. Колко ли идиотски изглеждам, когато разказвам за пролетта, обграден от сивотата на есенна братовчедка.

Навън е тъмно и есенно хладно. Прибирам се вкъщи и сядам пред лаптопа. Екранът е като магичен прозорец, през който сякаш виждам други светове – слънчеви, цветни. Надеждата току присяда до мен и сякаш са се наговорили изгарят двете круши в полилея. Почти едновременно. Тъмнината вече е споделена. Промъквам се до терасата. Навън е тъмно и влажно. Нали е есен. В Ловеч тя не е сезон, а състояние на духа и рамка на мислите.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Ловеч. Запазване в отметки на връзката.