Един блог с вече дебела биография и догарящ фитил още вярва в любовта, свободата и мечтите


10562473_10152645837828537_6599313339459901583_o (1)На този ден преди пет години започнах да водя блог. Като дневник за непокорни мисли. Тръгна като социален експеримент с една, две, три статии, после месец, година… За да стигна до 832-та статия, тази която четете. Никога не съм гонил числата, те се случват. Нито съм търсил читателя, той идва. Тук е мястото да ви благодаря за прочитите, коментарите, харесванията или за окуражителните думи. Не бих преминал отвъд петата година и осемстотната статия без всички, които ме четат, споделят, харесват, обичат, мразят, критикуват, одумват. Всяка ваша емоция е като мастило, в което да топна перота и да започна поредното публично разсъждение. Не наченах  да пиша от его, не крещя за да бъда непременно чут, не държа да поучавам, не мечтая да бъда харесвам. Моят блог е моята картотека с мисли, моята палитра емоции. Обичам да разказвам истински истории, да споделям ежедневни случки, да описвам реални герои. А къде е експериментът? В стремежа да направя себе си, приятелите си, учениците си, читателите си по-добри, животът по-смислен, мечтите по-дръзки. Затова пет години се опитвам да пиша за простички неща.

Любов. Към децата, с които ме среща ежедневието. Към града, който не искам да загива. Към училището, което ме научи на истинско приятелство. Към непознатия, който ще се разпознае в някой от моите образи, към познатия, който крия анонимно между редовете на разказаните историии.  Раздадох много обич, получих достатъчно . Не търся везната. Стига ми да пръскам заразата на обичта.

Свобода. Не знам, дали думите са достатъчно тежки за да строшат оковите на страха. Изсипах стотици като гранати срещу смирението, зависимостта и покорството. Опитвах се да давам кураж на гражданските кълнове, скътани в душите. Стотици изречения като подадени ръце към независимите умове и силните характери. Кодирах пароли за смелите, застанали високо върху собствените си позиции.

Бунт. Срещу статукното и безразличието, простотията и еснафското самодоволство, конформизма и дренобнодушието. Срещу брутални мутри и цинични политици, крадци на мечти и узурпатори на балага, екзекутори на души и фалшификатори на истината. Изстрелях откоси от обвинителни думи срещу потисниците на делника. За да ги видят и разпознаят всички и да им поискат сметката за десетилетия злодеяния.

Вяра. Никой не е обречен, заедно сме сила. Всеки има право на глас и ничия позиция не може да бъде осмивана. Няма невъзможни битки и вечни победители. Доброто не е мираж, а справедливостта не е бита кауза. Вярата, че животът е наш и времето също, ние позволяваме настоящето и конструираме бъдещето. Всяка честна кауза си струва и светлината не е чак в края на тунела.

Мечти. В купища сатии бях наивник, идеалист, мечтател, фантаст. Мечтите са вечния хоризонт, който дори да не бъде достигнат си струва се преследва. Не искам децата ни да мечтаят другаде, а ние трехните родители да мечтаем за рядкото им завръщане. Мечтите са възможни и тук, важно е да има мечтатели и дързост да споделят сънищата си.

Пет години истории, чувства, гняв и огън. Ето го смисълът на експеримента – да пали души и сърца, да осветява мечти и вадежди. Надявам се да съм вдъхновил някого по пътя. Благодаря на тези, които ме следват. Поклон пред тези, които ме споделят. Честна десница към тези, които ме харесват. Признателност към всички, които поне веднъж са разлистили страниците ми. Без вас експериментът нямаше да просъществува пет години.

Този блог вече има дебела биография и догарящ фитил. Догодина по това време ще затворя последната страница  и ще приключа експеримента. Дотогава остават още статии и срещи. Има още много за раздаване – любов, свобода, вяра и мечти.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на me. Запазване в отметки на връзката.