Момчетата, които не отлетяха за чужбина


photo_verybig_821224На път за Белоградчик попаднах на радиорепортаж за български абитуриенти, избрали да учат в Холандия и Дания. Заслушах се в разговора с изключително интелигентни момичета и момчета. Обясняваха убедително избора си да учат висше образование в чужбина. Предпочитанията си към Холандия аргументираха с по-голямата практическа насоченост за разликата от подвластната на теорията родна академия. Повечето отговоряха уклончиво на въпроса, дали биха се върнали с натрупаните знания в България, но по-директните бяха категорични, не, защото тук няма необходимите възможности за реализация. Дотук не казвам нищо ново или сензационно.След либерализирането на приема в западноевропейските университети  хиляди български младежи търсят тяхното качество и житейския шанс да пробият в по-богатите общества. В думите на отпътуващите студенти имаше конкретни упреци към неприемливото статукво в българските университети. Някак натрапчиво се повтаряха забележките за остарелите  учебни програми,  прекалено теоритизиране, липса на достатъчна приложимост на наученото,  изостанали научно-технически бази. Естествено странно е, че на растящия отлив на студенти към чуждестранни университети  българскоте висши  училища отговарят с безразличтие, а образователното министерство с протакане на реформите. Да, позната и все по-уморително досадна ситуация. Слушайки радиорепортажа се сетих, че въпреки печалната реалност  има и бели лястовици. Кадърни български деца, които решават да останат в България и да правят наука.

Днешният ми разказ е за две ловешки момчета. Скромни, чудесно възпитани и здраво стъпили върху семейните ценности. Имах късмета да преподавам на единия от тях четири години. Буден ум, на който ми се е налагало да обяснявам, защо трябва да учи неща, за които не вижда практическо приложение. Дълбок в разсъжденията си и вглъбен в сериозните научни знания още от ученическите си години. С другия младеж нямах шанса да се срещна като учител, защото учеше в ловешкото ПМГ. Слушал съм за него от приятели, на които бях класен. Свързваше ги любовта към рок музиката и последната истинска училищна банда в Езиковата – „Feldown“. Забележителен математик с тънка чувствителност към духовните болести на съвременното българско общество.

След дванадесети клас двамата поеха по един и същ труден път из дебрите на висшата наука. Избраха да учат физика, наука, която ужасява със своята сериозност  съвременните български младежи. Захванаха се с едно от най-тежките, но и най-креативни направления на тази наука – квантовата физика (ако допускам неточност нека бъда извинен или коригиран). Преди месец бащата на единия младеж сподели, че синът му държи да придобие и педагогическа правоспособност. Преди ден ми се обади, че момчето е получило оферта да преподава физика в едно от водещите софийски училища. Избрали го по препоръка на преподавателите от катедрата му във физическия факултет в СУ „Свети Климент Охридски“. Надявам се да приеме, защото както споделих с бащата българските ученици имат нужда от среща с умни, млади и решени да успеят в България хора, а и всеки млад човек може само да бъде облагороден от контактите със способни български деца. Знам, че този избор е временен, защото мечтата на младежа е да се занимава с наука. Както каза таткото „ труден избор между преподаването и БАН“.

Какво се случи с другия млад герой на двешния разказ? Срещнах го неотдавна и поговорихме няколко минутки на улицата. Естествено попитах накъде след университета. Момъкът убедено и видимо отдавна премислено заяви, че иска да се занимава с наука. Навикнал съм тийнейджърите да мислят с клишетата на доброто материално бъдеще и затова тактично зададох въпроса „нали знаеш, че в науката няма добро заплащане, особено за младите учени“.  Момчето се усмихна и каза, че материалната страна не го вълнува. Дадох си сметка, че пред мен стои човек, отдаден на науката и вдъхновен от нейния творчески безкрай.

Двама младежи родени в провинцията и завършили своето образование далеч от елитните софийски гимназии. Те избраха българския университет с всичките му очевидни недостатъци – остарели програми, слаба научно-техническа база, недостатъчна практика. Сега гледат към българската наука – ниско платена, зле финансирана и слабо престижна в очите на родното общество. Въпреки всичко тези младежи решиха да правят кариерата си в България, където шансовете са по-малки, а реализацията трудна.

Мисля си, че изборът е въпрос на гледна точка. Всеки вижда живота си посветен на различни цели. Никой не може да бъде съден заради този избор. Въпреки всичко съм радостен, че има умни млади хора решени да работят тук. Не за себе си, за науката и за хората. Те са само двама, които познавам. Знам, че има много като тях. Достатъчно за да променят и местят България. Не се съмнявам, че ще успеят.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.