Виждам границите на компромиса в очите на моите ученици


10562473_10152645837828537_6599313339459901583_o (1)В тинейджърските си мечти не се виждах учител. В студентските също. В училище влязох заради прословутата ловешка безизходица – или работиш или отиваш да мечтаеш другаде. Тогава гледах на учителството като временно решение, докато се появят шансовете, които заслужават моите мечти. В полза на истината трябва да призная, че тогава дори не бях учител, а възпитател, който с неистови усилия трябваше да ограмотява и дисциплинира израсли извън правилата циганчета. Въобще не ми хрумваше, че учителството е професия. Честно казано не го мисля и досега.

Не еза вярване, но останах в училище над две десетилетия. Не от безизходица, шансове да подгоня мечтите си ми намигваха не веднъж. С времето научих, че училището е място за прехрана, но и място за човешка „проповед“, място за оцеляване, но и място за мисия, място за остаряване, но и място за прераждане. Не станах професионалист, защото продължавам да не разбирам учителството като професия. Сдобих се с непознати сетива и започнах да усешам учителството като призвание.Милиони хора изживяват дните си в изобретения и открития, в създаване на продукти и конструиране на устройства, в рисуване на картини и писане на книги. Предполагам всеки може да бъде научен да създава неодушевени предмети. Учителят облагородява души и създава хора. Това не може да е занаят или професия. Това е светоусещане и дарба. С годините се учех да бъда учител. В университета ме формоваха да стана преподавател, но това е по силите на всеки, който усеща мисията си записана в 150 понятия, 74 теми, 160 учебни часа в порции от по четиридесет и пет минути. Мисията на учителя е между редовете на учебника в ненаписаните теми и далеч не само в разписаното за учебни занятия време.  Учител се става след признание, а не чрез служебно присвояване на длъжност. Учителят е любов, пример, послание, поведение, вяра, истина, последователност, достойнство. Житейски кръст за учителя е да бъде отговорен.

Животът поднася уроци, но и проверява наученото (макар, че един приятел би казал, че изпитанията са дадени от Бога). Едва последните дни си давам сметка за това. Изправен пред поредица от важни житейски решения. Неволно си спомням една телевизионна реклама, в която дяволът се опитваше за изкуси лекомислена героиня, а ангелът да я връща към разумното поведение. Припонхи си  фабулата притиснат между антагонизма на две приятелски тези. Единият ме убеждаваше, че в живота са нужни компромиси, понякога с честта и достойнството, в името на личната стъпка напред и нагоре. Другият ми казваше, че трябва да погледна в очите на моите ученици за да видя границата на компромиса. Всъщност каза ми го по прозаинчо, но достатъчно въздействащо. Наистина се замислих.

От години се стремя да уча децата на истина, достойнство, съвест и морал. Чертая ясни граници между добро и лошо, уместно и неприемливо, почтено и недостойно. Премислям всяко послание, всеки написан ред във фейсбук, редактирам постъпките си, оглеждам позициите си.  Не си поставям за цел да вдъхновявам, но го чета в окуражаващите послания на моите ученици. Снощи едно момиче ми написана повтаряно десетки пъти пожелание „Останете себе си, не се променяйте!“. Призванието на учителя надхвърля рамките на учебния час, учебната година, дванадесетия клас. Ако някой те приеме в ума и сърцето си, оставаш учител за цял живот. И нямаш право на компромиси с това, което си говорил преди време, със съвестта, достойнството и морала. Нямаш право на опрвдания, защото понякога си последната крепост на вярата.Светлинката, без която мечтите биха угаснали в тъмното.

Е, добре в очите на учениците си виждам границите на компромиса.Те са твърдо отсам съвестта и достойнството. Заровете са хвърлени и изборът е направен.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на me. Запазване в отметки на връзката.