Как да живеем добре, щом сме кофти хора


RussianRoulette1Сутринта прочетох поста на една млада ловешка майка със злощастната съдба да страда за своето болно дете.  Детенцете има увреждания, но това не буди състрадание, а сякаш отприщва първична злоба у нейни съседи. В кокретния случай разказваше за циничното безразличие на комшия, който не само че не се трогва от майка, носеща на ръце детото, но и за миг не спира да реже с електрожен и да  бълва прах срещу болното дете. Преди време същата майка сподели с какво неодобрение гледат съседите на саморъчно направената от нея рампа пред блока. За тях улеснението, кето облекчава ежедневните трудности на една майка е „шибана работа“. Работата никога не е шибана, шибани са хората, мислите им, дребните им страсти, нащърбането им възпитание и най-вече недъгавата им човещина.

Живеем в сегментирани общности, фокусирани в егоизма си, озлобени от страха, че не получаваме достатъчно (уважение, признание, благодарност), обидени  в убеждението, че други ползват  това, което ние заслужаваме (постове, пари, късмет, удоволствия). Живеем за себе си, не страдаме от скрупули да тъпчем върху другите. Искаме и  взимаме, на кой му пука, дали го заслужаваме с компетенция и поведение.

Миналата седмица писах за младо, умно и слънчево момиче, което си тръгна от нашия задушен провинциален свят (град) с два пласта отвращение в душата. От егоизма и дребнодушието. Мой приятел, не лош лекар, напусна преди време града ни за да избяга от задушаващата посредственост, която потискаше израстването му в едно от отделенията на ловешката болница. Направи кариера в Ботевград. Спомням си и усилията на страхливата посредственост, която преди години прогони широко скроена общественичка  за да я превърне в един от най-успешните кметове на съседен Троян.

Живея в блок, зад който ползваме тесен паркинг. Нищо и никакви девет места. При толеранс и разбирателство биха устроили девет  съседи, само че трима са заели седем места. Убедени са, че им се полага – мястото, паркинга. Животът е гаден, всеки да се оправя както може. Мърльото, на който кинтите стигат само за една кола все някъде ще я смести. До неотдавна един назначен местен бизнесмен с прозвище на седалищна част бе разположил колчета по обществения паркинг зад комплекс „Космос“ за да си отцепи места за собствените автомобили. Няма закон, нама наредби, има правоимащи барота.

Мой познат, служител по местните паркинги  се оплаква, че ежедневно на платените места спират хора с издадени от общината пропуски и млади, наглед здрави, собственици на лъскави автомобили с инвалидни документи. Тези хора имат документи с разписани блага. Без значение, дали ги заслужават.

Не за блага, за разбиране моли младата майка, с която започнах. За човечност, за толератност. Който  живее за себе си не познава човечност. Който разравя път с лакти за да граби благинки не изпитва толерантност. Животът е симетрия, малките повтарят големите. Онзи ден разказвах за циничното безразличие на кмет и неговите заместници към децата с увреждания в едно от ловешките ЦНСТ-та. Днес научавам, че малкият граждани повтаря арогантността на големия кмет. В общество без уважение към правилата и смирено равенство пред тях няма човечност и толерантност. А там, където човечността отсътва властва законът на силния, не на достойния, заслужилия или добрия.

Не разбирам хората, които живеят със самочувствието за вечност. Животът е“ руска рулетка“, често пропуска, но случи ли се да гръмне става страшно. Ние, които имам здрави деца не сме недосегаеми от съдбата. Тези, които отглеждат болни деца заслужават подкрепа, а не наказание. Мангизлиите не са по-правоимащи от бедните. Никой няма да изживее живота си с тиарата на властта, както и никой не може вечно да стои на колене, защото не имал шанса да нахлупи тази тиара.

Животът е като руска рулетка. Виждал съм смазани животи, които рулетката  неочаквано е простреляла. Преди изстрела бяха недосегаеми, надменни и убедени, че са избрани. След него смирени и разкаяни. Съдбата гръмва неочаквано и съдбовно. Дотогава най-често сме кофти хора.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.