Да напълним душите повече от главите или защо възпитанието е толкова важно, колкото знанието


920546_10151537620859659_1682444747_oСутринта прочетох интересна статия за смисъла на училищното образование. Даже я постнах на своята ФБ стена. Размисли, които по един особен начин съвпадат с размишленията, които постоянно ме спохождат през последните години. Под заглавието „Не се раждаш човек, а ставаш такъв“ Димитър Драгнев,  преподавател по класически езици,  разсъждава за най-ценната връзка в образователния процес – тази между учителя и ученика. Няма никакво съмнение, че един учебен час създава връзка. Не рядко формална, лицемерна или просто конформистка. Спазвам определени стериотипи на поведение, защото така налагат правилата или изпълнявам всички указания, защото се вълнувам от крайната оценка. В други случаи връзката е по-пълноценна, защото е заредена от лична харизма на учителя или интереса към изучаваната материя. Каквато и да е същината на връзката, този неин аспект  е малка частица от отношенията между учителите и учениците. И точно този аспект се разписва, контролира и оценява в организацията на българското образование. Всеки работил на учителското поприще знае, че по цялата вертикала на организация са натрупани огромен обем от програми, методически указания, стандарти, с които се определят рамките на очакваните постижения от урочната връзка между учител и ученик. Ерго това се проверява и оценява от армията експерти, на които е вменено да следят за изпълнението на горепосочените документи.

Не можем да се сърдим на администрацията, че вижда връката между учителя и ученика само от този ракурс. Традиционно сме центрирали нашето образование върху усвояването на знания и умения, но не върху човешкото израстване на учениците. А това най-простичко се нарича възпитание. Другата, не по-малко важна част на връзката между учителя и ученика. Тя не просто преподава, тя възпитава доброто, не описва човешките ценности, а ги култивира, не се задоволява с разкази за любовта, а обича и увлича да обичаш. Да възпиташ хора е труден и непрекъснат процес. Не можеш да възпитаваш активно в четиридесетте учебни минути и да си почиваш в следващите десет. Учителят възпитава в междучасието, на двора, при случайната среща на улицата,  през уикенда…

Кой не знае помпозните постулати за гражданското образование, застъпено в няколко предмета и разтворено в редица теми. Само, че дали работи на практика? През миналата есен посъветвах всички от класа ми да отидат да гласуват на предстоящите в неделя избори. Думите ми бяха посрещнати със стресираща тишина, вероятно защото преминалите през толкова граждански уроци ученици не са свикнали в училище да ги подтикват към  активно гражданско поведение. Винаги изпитвам особена радост, когато на среща с бивши ученици ми припомнят мои думи, казани преди години, но възпитали човешка правила и принципи. Сигурен съм, че са забравили понятия като клиф, понор или тип възпроизводство, но помнят човешките съвети. Моментите, които наистина осмислят учителската работа. Защото смисълът на училището е да изпраща пълни души, дори в главите  да остава незапълнен капацитет.

Най-силната, увличаща и вероятно респектираща връзка не се постига в часовете, между стреса от изпитванията и досадата от пороя думи и факти в новата тема. Моята най-трайна и проникваща връзка с учениците ми оставала сред съвместните преживявания по хижи, общите усилия по организация на фестивали, в дейността на училищните клубове, задграничните еккурзии, в кампаниите по благотворително събиране на средства, залесяване на парка в гимназията.  В дните и часовете, когато не сме играли ролите на учители и ученици, а сме били обикновени хора, способни да се екзалтират по едни и същи каузи, да съпреживяват едни и същи емоции, да изживеят общи приключения. Дните, в които големият (учителят) преподава добри човешки практики, а малките (учениците) попиват примера.

В двадесетгодишната си учителска практика съм  имал късмета да бъда обичан и уважаван от стотици ученици. Сигурен съм, че не е заради географските знания, макар те да са били най-постоянната част от връзката.  Подозирам, че са заради човешкия контакт, който се е случвал извън часовете, заради инвестираната обич и споделения пример. Смисълът идва още по-убедително, когато бившите ученици са добили зрелост, а обичта и човешките ценности са поникнали в някогашните тинейджърски души.

Да, смисълът на училището е да създава хора. А хора могат да бъдат създавани само от хора. С близост, съпричастност, разбиране и обич. Знанията ли? А има ли по-ценно знание от това, което са придобили добрите хора?

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.