Опиянен от преживяно и жаден за още


11209606_10153269060328537_8781518644178847116_nПоследният час на класа. Не е като първия, защото трудно се започва. Няма звънец, аз определям правилата и времето. Въпреки всичко няма да ми стигне. Имам толкова много за казване.

Аз съм от щастливците, тези които винаги улучват на клас. Затова накрая преливам от готини спомени. Нямам време за да припомня всичките. Ще си оставя няколко, които до споделям след години, когато се видим отново.

Мислите препускат назад във времето, случките порастват заедно с децата ми. Вярно е не преборихме висините на науката, поне не всички, но пък разпечатахме сърцата си за човечност и смислени ценности.  Пред мен седят двадесет пораснали хлапета. Гледам в очите им и виждам хора. Пътят май имаше смисъл. Да, не всички станаха отличници, но всички пораснаха като човеци. Ей с това се гордея истински.

Виждам очите им, пълни с доверие. Не търся доказателства, та толкова мои съвети превърнаха  в действия.Май отдавна сме надмогнали досадните ангажименти просто да уреждаме отсъствия. Винаги съм мислел, че е лесно да си класен, трудно е да си станем доверени и близки. Благодаря им , че никога не ме караха  да се чувствам простосмъртен класен. Изкушиха  ме да се усещам специален и обгрижван, следван и уважаван. Човек надмогнал административното ниво на класния ръководител за да се възкачи до позициата на съветник, съучастник и приятел.

Страхотно е да обичаш, още по-невероятно е да ти отвръщат със същото. Май с тези пораснали деца се научихме да обичаме еднакви неща, макар и по различен начин. Значи тези години наистина си струваха и не сме ги живяли напразно. Четири години, които взаимно си подарихме.Не знам за тях, но аз ги изживях на един дъх, сякаш на екс .И сега на финала се чувствам като пред изпразнена чаша – опиянен от преживяното и жаден за още.

Времето цъка, а имам още толкова много за казване. За съжаление думите и минутите са под брой. За разлика от ударите на сърцето. Усещам моите пулсации в ритъма на техните сърца. Съгурен съм, че сърцата ще споделят недоизказаното. Решил съм на финала да им кажа няколко послания през мъдрите думи на Джон Карлин. Докато ги раздавам пред очите ми минава едно от най-силните изречения. „Животът не се мери с вдишванията, които правим, а с моменти, които спират дъха ни“

Дали остана минутка за да им благодаря за миговете, в които спираха дъха ми?

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Езиковата. Запазване в отметки на връзката.