Кратка история как се пипва дългогодишна зараза


egСледващите редове ще бъдат скучни за всички, които не са имали шанса да бъдат част от Езиковата. Защото техните умовете, души и сърцата не са покосени от Virus Dikisanicus. Този текст ще бъде разбран само от болните. Болни от любов към нещо  наше. Имагенерно като духа, който не можеш да пипнеш, но понякога е по-силен от адреналина. Като традицията, която никой не е виждал, но те вдъхновява със същия младежки жар, изгорил душите на стотици, хиляди, много преди да се родиш.

Заразата е трайна, почти неизлечима. А се прихваща неусетно. Няма карантина и предупредителни симтоми. Избухва внезапно и запалва изпепеляващо – сърце и мисъл. Искам да ви разкажа историята на поредните заразени. Историята е кратка, защото вирусът ги покоси само за няколко месеца. Те са випуск 2016 на гимназията, понастоящем единадесетокласници. Бяха здрави и по своемо самовлюбени преди да ги събере една тривиална кауза – фестивалът. А фестът е като онези гадни животинки, които те хипнотизират с блясъка си, докато смъртоносно наливат в душата ти обсебия. И каузата бавно плъзна по вените към сърцето, по чувствата към душата. Една-две общи срещи и вече е пандемия. От есента куп момичета и момчета от този випуск са вирусоносители на дух и традиция. Симтомите са очевадни –трескава отдаденост и фанатична вяра, че можеш да направиш предизвикателно шоу без пукнат лев. Защото през октомври всичко започна с празни тефтери и празни джобове. И вместо да чупят ръце и да хленчат пред нечии врати в очакване на подхвърлена троха (за благозвучност наричана спонсорство) се хванаха да изкарват пари. За каузата, не за себе си. Спретнаха пет базара и една коледна кампания и събраха сума от 2000 лева! Но не се изкушиха да похарчат всичко за себе си, отделиха значителна сума за благотворителност. Първият фестивал, в който нищо няма да бъде подарено. Всеки лев е изстрадан, изработен, изтанцуван, изпят, сготвен…. Всъщност не съм съвсем прав, когато твърдя, че няма спонсори. Защото всяко семейство, сготвило храна е похарчило пари за своите продукти, всеки закупил билет за коледния концерт или томбола е похарчил левче за общата кауза. Никога не е имало фестивал, който да е финансиран от толкова много НАШИ хора. Сигурен съм, че поне 2/3 от сегашните езиковци са похарчили по някой лев в различните събития на набирателната кампания. Ето това вече е общност. Такава, която уважава и ревностно подкрепя своите традиции. Нещо повече, която ги прави, а с тях и историята. Кълновете на общността първо сближиха довчерашни непознати, а днес приятели от випуска на организаторите. После плъзнаха към по-малките випуски. Защото храната на базарите бе готвена от малки и големи, а нейното възмездно изяждане бе общоучилищно дело. И макар честичко да се продаваше с необосновано високи надценки, всичко се разграбваше набързо. Когато има кауза, сърцата на истинските езиковци са щедри! И още нещо – изумително солидарни. Като последния базар, организиран за невъзможното време на един уикенд. Започнал с внезапно избухнал ентусиазъм и без нито един участник и завършил с купища храна, сготвена от десетки семейства. Ето за тази зараза говоря, която поразява до безразсъдство и дава криле за невъзможни подвизи.

Така пред очите ми десетки момичета и момчета станаха фестивалци. А фестивалците не са обикновени езиковци, те са болни езиковци. Както вече казах болни от любов към традициите и белязани с духовни белези за цял живот.

Диагнозата е окончателна. Болестта неизлечима. Каузата беснее в душите, а общността сплотено се гови за още подвизи. Предвкусвате ли Фест’15?

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Езиковата. Запазване в отметки на връзката.