Безсмъртие в дванадесети клас


uchenik-spi_450Днес написах тройка и четворка на дванадесетокласници. И ми беше гадно. Не заради оценките, бих ги написал пак, и пак, и пак за тези знания. Беше ми гадно заради децата (макар, че те вече са пораснали младеж и девойка). Познавам ги отдавна и знам, че интелектуално са много над тези равнища. Просто „ синдромът на безсмъртието“ така типичен за дванадесетия клас, особено в неговите последни месеци. Високите оценки са право, а училището е длъжно независимо от усилията, знанието, отношението, отговорността и прочие смешни морални понятия.

Час по-късно гневен младеж заяви, че само в това училище правят  така, че да развалят успеха на хората. Чак тогава осъзнах каква велика мерзост съм извършил, оценявайки по достойнство и справедливост гореспоменатите ученици. Разбира се младежът не визираше други. Говореше с думите на едно проплакало от слаба оценка его. А случаят е толкова банален, че не си струва да го разказвам, но все пак е бекграунд на историята, та ще трябва известно осветяване. Всъщност слабата оценка е повече от заслужена за нехайно поведение в един предходен час. С големи и умни хора предпочитам да работя в дискусия. Затова практикувам задаване на групови задачи и след кратка подготовка слушам коментарите на хора от различните групи. Естествено част от „безсмъртните“ дванадесетокласници нехаят за задачата, а скришом прелистват я някоя книжка, я чатовете на смартфона. А задачата изисква простички умения – да се събере конкретна информация за географско положение, природна среда, отраслови специализации и центрове по картите в атласа и диаграмите от учебника. Семпли умения за осемнадесетгодишни младежи… Но дори и най-семплите умения изискват поне минутка отговорно отношение към поставената задача. Резултатът е печален, но закономерен – мълчаливо незнание. А то се бележи открай време по един и същи начин – със слаба оценка. Която както разбирам от нахалното поведение на младежа се схваща като покушение срещу неговото безгрижие и розов оптимизъм, че високият успех е вменена грижа на учителя.

Честно казано първо се ядосах и заявих, че отменям  либералните правила, с които така или иначе дундуркам дванадесетокласниците от началото на годината. С човешкото разбиране, че всеки има специални интереси и харчи много усилия и време да ги гони. Само че безсмъртните не се вълнуват от моите смъртни разбирания.На 18 и в 12-ти имаш да получаваш, не дължиш никому нищо.

Сега и да почна да дробя едни разсъждения, че училището първом възпитава в отговорност самооценка, уважение към правилата и пиетет към знанието, няма да бъда разбран. Мухлясали разсъждения в една държава, която вече е задушила морала. Тези младежи живеят със свежарското разбиране, че са тук за да си получат полагаемото. В същия този клас, пълен с хора, убедени, че училището им губи драгоценното време имат твърде първичен отговор на въпроса, защо все пак идват в училище, пропито от досада. „За да си получим дипломите“. Сякаш те са обещани.

После ми стана тъжно. Не заради оценките и казаните думи. Не съм човек, който мърда от позициите си. Стана ми тъжно за усилията всуе през всичките тези години. Съвсем напразни, щом младежите си тръгват с усещането, че в това гадно училище едни заядливи хора мечтаят да ги унижат, само защото са неподготвени. Пък аз живеех с илюзията, че училището трябва да е справедлива институция, която възнаграждава усилията  с високи резултати и наказва с ниски оценки безразличието, безотговорността и глупостта във всичките и форми.

Въпреки, че някой ще подскочат като ужилени, това пак са протуберансите на чалга поколението. Чалгата не е само музика, тя е житейска философия. Чалгата почита удоволствието, то ти се полага. Също като очакването, че в дванадесети клас ти се полага петзвезднно обслужване, с всичките му екстри – топлина, спокойствие, безгрижие и щедър учителски слугинаж, който ощастливява всеки каприз и не тормози с претенция да покажеш заслуги.

Иначе съм съгласен, че само в това училище правят така – искат да учиш и да знаеш срещу високите резултати. И не е от този випуск. Но тогава чалгата не бе тъй  модерна.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.

14 отговора към Безсмъртие в дванадесети клас

  1. А. Асенов каза:

    Ако това би могло да Ви успокои или да Ви вдъхне допълнителен кураж, бих казал, че „безсмъртните“ при Вас, в ловешката Езикова гимназия, съвсем не са единствените! В цялата страна положението е едно и също! Като бивш преподавател, това, което сте описали в публикацията, ми е до болка познато. При мен дори, освен „неодобрително мърморене“, имаше и опит за физическа саморазправа, а един колега, преподавател по немски в едно друго училище, буквално си го „отнесе“. Бих казал още, че Вие до известна степен дори сте „късметлия“, тъй като, в поне половината от родните училища, самото наличие на учебен процес е под въпрос. Разбира се, никой нищо не може да направи, и нищо не е възможно да се направи.

  2. те за това сегашните ученици, не знаят елементарни неща, от обща култура имам предвид, да не говорим за нещо по- специфично

  3. Danila Ivanova каза:

    Спомням си как в гимназията ми писаха двойка по химия. На мен, почти отличничката. Явно и аз съм се мислела за „безсмъртна“ тогава. Очаквала съм да получавам високите оценки по подразбиране, защото видиш ли, по другите предмети имам 5-ци и 6-ци. Тогава сигурно съм била обидена, обаче си спомням амбицията, с която след заслужената двойка се захванах с химията и радостта, че успях да разбера всичките формули (а действително на мен този предмет ми беше доста сложен преди това). Доколко са ми били полезни в живота, това вече е друга тема, ама все пак съм сигурна, че тези знания не са ми навредили. Тъй или иначе, вече не помня нищо друго от химията, освен поуката, която си извадих 🙂

  4. Petq Stoqnova каза:

    Училището няма нищо общо с уроците в живота.Да-то е част от тези уроци.Но мисля,че много учители и учебен персонал живеят с илюзия и минали житейски истории.Времето е такова,че трябва да бъдеш готов за предизвикателствата на днешното време.С какво са по-различни учителите от учениците? Нима те успяват да са отличници в живота си? Нима всички са успешни,ценностни и изградени само с добродетели? Не са субективни,на моменти гневни и неспособни да се справят с професията? Важно е да вдъхновиш,да насърчиш и да дадеш силата ,куража и желанието за изграждане на всеки един младеж ! Не може да го мотивираш с наказание или слаба оценка. Учители,докато смятате ,че децата ни трябва да учат за оценки,да мълчат,за да не развалят дисциплината и да не изказват личното си мнение…децата ни ще са нещастни,неудачници и комплексирани.Училището в днешно време не се различава от чалга заведение по нищо-атмосферата е същата.Жалко е,но го мисля. Съсипано е всичко-ценностни,морал,духовност ,желание за знания,успех и достоен жизнен път.Какво ли предстои?

  5. Ivana Ikonomova каза:

    Работата ми с деца, но вече студенти в първи курс, ми казва много за училището, което са завършили. Изводите не могат и не трябва да се генерализират, винаги е имало добри и не толкова добри училища и учители. Тревожното е, че учителите, които си гледат работата, не са от най-любимите на учениците и тук семейството и неговите ценности играят голямата роля. Доста студенти предпочитат преподаватели, които не са взискателни, не работят пълноценно в час, продават тестове, подсказват по време на изпит (необходимо ли е да уточня, че несвършената работа по време на семестъра резултира в слабо представяне на изпита?). На Petq Stoqnova искам да кажа, че никак не е трудно да вдъхновиш и насърчиш младия човек, но умереното поведение в час само помага на този процес. Децата трудно намират мярката, доброто отношение на учителя е за тях повод да прекрачват границите, които защитават ефективното учене.

  6. dianastefanova каза:

    Не мисля, че статията визира гледната точка да се учи за оценки. Напротив, умението да се води дискусия в 12 клас е необходимо, изказване и аргументацията на собствено мнение по адекватен, възпитан, образован начин е част от заданието на автора на блога. Но изисква усилие, определена нагласа. В никакъв случай не е опит да комплексираш някого, като му даваш възможност за знания и развиване на умения, които го създават като личност, защото ако конкретните факти по предмета не са му/й необходими, умението да се борави с информация, да се селектира най-същественото, да се изказва собствено становище и да се защити, да се води образована дискусия, не е маловажно и в никакъв случай не е опит да се комплексира някой.
    Опитите за комплексиране идват понякога от самите ученици спрямо съученици и дори спрямо учители. Подтиквани от некомпетентно и недобронамерено отношение на други хора.
    А оценката дали учителите са отличници в живота, е много субективна, ако критерият за това е да имат нов смартфон, който не прави някого по-смарт, или друга „интелигентна “ проява на финансовия статус, интересен критерий.
    А когато е сниман текст от учебник / защото голяма част не го носят, защото са успешни и учителите са длъжни да се съобразяват с техните изисквания за моден имидж, Ако въпреки това безхаберие все пак учителят иска да работи и снима текста, има ученици, които желаят да се занимават с нещо смислено, но някой скъса листа, иска да скъса и останалите, изяжда част от него и в час се разхожда, използвайки целия „смарт – антураж“, който има, и въпреки това някои се опитват да работят.
    Дали е нормално или ненормално да се разгневи интелигентния човек. Или поне да се натъжи!

  7. Аз съм 12 клас и да наистина има много ужасно много материал.които едва ли някога ще ми потрябва.Въпроса е съвсем различен в 12 клас нищо не правим,дали е необходим този клас? Дали ако за 11 години не сме научили ще научим сега в 12 клас ? Защо толкова много се държи на оценките като повече от половината са измислени и не показват реалните знания?Да сега ще кажете,че трябва висока диплома т.н..Окай съгласна съм,но тези оценки са толкова нереални.че се заблуждават околните.Много пъти и то в 99% от случаите хората със слаби оценки успяват много повече от „зубърите“ …Оценките в училище изобщо не те изграждат като човек,личност,характер и не те подготвят за реалния живот !!

  8. Фалшивите оценки не те изграждат като човек! Да, ние сме виновни много затова, че за да запазим собственото си здраве и спокойствие, не Ви оценяваме според положените усилия и реални резултати… Голяма измама е фалшивото самочувствие, натрупаната умствена леност, неразвитите челни дялове… Е, аз не искам повече да го правя! И ставам лоша… Много лоша… И имам намерение да отстоявам лошотията си…. Хората са различни – като природни дадености, трудолюбие, възможности на ума, към който често учениците се отнасят безотговорно, не развиват този най-важен специален мускул в човешкото тяло и после… винаги някой друг им е виновен…

  9. Petq Stoqnova каза:

    Едно време да си учител е било призвание! Сега учители по призвание има ли? Все си мисля,че учителя не само учи -т.е. преподава образователен урок по даден предмет.А единствения начин да си истински учител и да се справяш страхотно с работата си е да обичаш това,което правиш.Колко преподаватели( защото учителите са малко ) са открили любов и страст в професията?А в статията открих един обиден и разочарован човек,който търси подкрепа за неуспеха да се доближи до младото поколение,което е доста различно от спомена му за неговата младост.

  10. ivo rainov каза:

    Уважаема госпожо или госпожице Петя Стоянова, не прибързвайте с изводите за хората. Уверявам Ви авторът съвсем не е разочарован или обиден човек. Нямам причини. Зад гърба ми са 21 прекрасни години на работа с изключително умни и одухотворени деца в Езиковата гимназия от Ловеч. Повече от сто реализирани в живота ученици, избрали за свой вход в университетското образование моя предмет ( а той, ако не сте разбрала е география). В професия стоя не защото няма какво друго да правя (магистър съм по регионално развитие и управление), а заради любовта към децата и професията. Преди всичко се старая да помагам на децата да станат добри хора, пък после и да ги приобщя към науката. Опитвам се да бъда пример и много от тях го оценяват. Поддържам топли човешки отношения със своите ученици и много по-голямата част ми отвръщат с взаимност. Мисля, че е добре да препрочетете отново статията. Не бъркайте справедливото отвошение с някаква завист към младите хора. Много по-близо съм до тях, отколкото можете да допуснете. Всъщност всичко тези реалности можете да ги видите на моята ФБ стена. Ако Ви интересува, поискайте приятелство и ще Ви го дам веднага. Убеден съм ще ревизирате много от прибързаните си съждения.
    Повярвайте не търса никаква подкрепа. В логото на блога ми съм записал, че това е моята гледна точка към фактите и събитията. Не държа да бъдат споделяни. В края на краищата имам публикувани над 700 статии. Представяте ли си, ако с всяка от тях търсех подкрепа!

  11. dianastefanova каза:

    Убедена съм, че всички в училище обичаме работата си, затова сме там. Вероятно е трудно да се разбере от по-големите отличници в живота. Всеки учител оставя частица от сърцето си в училище, в клас и си взема голяма доза проблематика като домашно, проблематика свързана с интелектуалното развитие на учениците, адекватния подход към него и проблемите на децата.
    Всеки ден съм свидетел на случаи, в които думи и действия на някои хора са изтълкувани погрешно, преиначени или измислени от други. Почти винаги проблемът е в хората, които ги измислят или тълкуват погрешно.
    Образованието е и трябва да бъде в посока по-висока култура на общността и обществото. А културата по дефиниция е съвкупност от интелектуални и духовни постижения на една общност, които са израз на по-висок етап на развитие, на финес. За това е болката в статията, а не заради отдалечаване от поколението.
    Не националните герои трябва да бъдат принизени, за да бъдат разбрани от обществото, а обществото трябва да се образова, за да ги разбере. Чалга културата няма да помогне, за да разберем и оценим личности като Ботев и Левски. Само образованието. А то изисква усилие.

  12. А. Асенов каза:

    След първоначалната ми, признавам си доста повърхностна реакция, на проблема, изложен в горната публикация, дойде и логичното „отрезвяване“ и изпадане в един по-задълбочен анализ. Като резултат достигнах до следния нерадостен извод – не сте прав, г-н Райнов! И аз не бях прав! Както не е прав и всеки, който продължава да е в плен на една съвършено погрешна представа за това, какви са и какви трябва да бъдат целите, задачите и функциите на т. нар. „образователна система“. Всички ние, всъщност, сме изпаднали в дълбока заблуда, въобразявайки си, че те имат нещо общо с разните му там математики, химии, физики и пр., и пр. „глупости“. Впрочем, това е съвсем нормално предвид на огромната планина от предразсъдъци относно утвърдилата се почти вековна традиция целите, задачите и функциите на т. нар. образователната система да бъдат формулирани в писмен вид с помощта на твърде отдалечени от „живия живот“ наукообразни термини, формулировки и предписания под формата на цели научни дисциплини, наречени „Методика на обучението по … „.

    Според изискванията и замисъла на тези методики перфектният „учебен процес“ в съвременното българско училище би трябвало да изглежда по, горе – долу, следния начин: преподавателят влиза в класната стая, обучаващите се по най-бързия начин изоставят всякакви странични занимания и заемат местата си зад учебните чинове. В стаята, като по някакво чудо настъпва тишина, учениците стоят мирно и тихо. Преподавателят казва: „Здравейте!“ и часът започва. Някои дори са си донесли тетрадки и учебници, отворили са ги и наистина правят това, което учителят им казва. Отговарят колкото могат, пишат, четат. На други, по някаква причина, независимо каква, им е абсолютно безинтересно, но въпреки това, те също си седят мирно и тихо, не се въртят като шугави овце, не дъвчат, не се оригват, не ръгат с химикалка в бедрото съученика до тях, който е имал неблагоразумието да слуша урока и просто да се държи прилично, колкото и „тъпо“ да изглежда това в очите на „обикновения“ средношколец, и въобще на лице се появява една трудно постижима за повечето училища идилична картинка на хармония и красота между обучаващи и обучаеми.

    Тази обобщена картина на желания „перфектен“ учебен процес, обаче, по никакъв начин не отчита някои основни нужди и необходимости на подрастващите като: викане, крещене, пищене, бутане, блъскане, дърпане, скубане, тръшкане, приятелско боричкане, не толкова приятелско боричкане, ритане, гонене, скачане, „биене на комбали“, „набиване на канчето“, „оправяне зад трансформатора“ и други важни ритуали и обреди на инициализация, включени в основополагащия за целите, задачите и функциите на т. нар. „образователна система, „процес на социализиране на индивида“.

    „Живият живот“, обаче си иска своето и определя малко по-различни правила на играта, така че в крайна сметка това е една доказано погрешен стил на работа и един такъв подход в повечето случаи е категорично контрапродуктивен.

    Една по-разумна и съвременна концепция за комуникацията с учениците, особено с тези след 9-ти клас, би следвало да бъде съобразена с горепосочените несъвършенства и да бъде коригирана по надлежния начин. Тя задължително трябва да вземе предвид някои особености на задвижвания от хормоналeн кипеж тинейджърски организъм и всички последици произтичащи от него. Като резултат всеки преподавател би следвало да съобрази съответно поведeнието си, и то да придобие приемлив за подрастващите вид. От него автоматично и задължително би трябвало да бъдат изключени положения, при които още влязал – не влязал преподавателят само след някакво кратко, въвеждащо в темата на урока, встъпление веднага да започне: “ … и така, моля запишете темата на днешния урок: „………….“

    Вий най-напред се поинтересувайте от личния им живот! Бих Ви препоръчал най-горещо да започнете с въпроса: „Как сте пичове?“, произнесен с любезна усмивка и необходимите дози респект и възхищение. Нима не сте разбрали, че за да накарате тези изтормозени от тежкия живот млади хора да отворят учебник и да четат за не’къф „тъп“ Аристотел, например, трябва първо да ги „признаеш“ един вид, или да ги „зачетеш“ – както правилно и мъдро го обясни на времето героят на Ст. Данаилов „Панчо“, в не случайно превърналият се в култов филм „От нищо нещо“! Сигурен съм, че сте го гледали тоя филм, но както се вижда – нито аз, нито Вие, пък и още стотици други преподаватели, така и не сме осъзнали докрай посланието на автора! ( … щото Анета Сотирова знаеше много добре защо подсмърча и какво я чака “ … кат са прибире Панчу … „. Та, на такъф „Панчу“ сте попаднали и Вие, но в залисията си по географията сте пропуснали да го забележите. Но това е често срещано. Науката е „изяла“ главата на много хора – Вие няма да сте нито първият, нито последният. )

    Но да се върнем на въпроса. След като уважително сте ги „зачели“ с поздрава „Как сте пичове?“, или нещо в същия дух, следва да се осведомите и как са, добре ли са, къде са поркали снощи, минал ли им е махмурлука, кой е бил на купона, кой не е бил, какво е казал, дали всички са успели да си изповръщат червата след 7-мата водка, дали новата кифла от 11-ти г също е била там, дали Коко най-накрая е успял да вдигне 150 от лежанка и защо „тъпите катаджии“ пак са звели книжката на чичо му след като е бил „само“ на три бири, и т. н., и т. н., все неща твърде по-важни от разните му там географии-меографии, геометрии-меометрии, истории-мистории, химии-мимии, физики-мизики и пр. и пр. „глупости“.

    Да изисквате по най-непочтителен начин от тях да се унижават с някакви упражнения, задачи, тестове и т. н. и т. н. е кръвна обида за голяма част от „учениците“ след 9-ти клас. Но това е сигурно защото сте забравили, че мнозина от тях получават знания за науката, ‘кономиката, пул’тиката и за живота въобще не от някакво „тъпо даскало“, а ей така свише, или в най-лошия случай докато спят или си пафкат цигарка, ‘биш ли!

    Вместо всичко това, какво предлагате Вие на дванадесетокласниците? Да четат учебници? На дванадесетокласници?! Ами че след има-няма само 2 – 3 месеца, те ще се изправят пред едно от двете най-важни събития в живота им – АБИТУРИЕНТСКИЯ БАЛ!!! На тях сега огън им гори на главата – какво точно ще носят, откъде да си намерят хем готски, ама и не прекалено скъпи дрехи, и къде и как ще го отпразнуват, Вие ги мъчите с разни там … айде да не се повтарям! Осъзнайте най-после къде се намирате, и спрете да си въобразявате неща, които няма как да се случат, колкото и да Ви се иска!

  13. mayamarkov каза:

    Според мен 12-ти клас наистина е загуба на време. Разбира се, за това най-малко сте виновен Вие, г-н Райнов. Но повечето дванадесетокласници са 19-годишни, а човек на тази възраст вече няма какво да прави в училище и го знае. Трябва да работи, да учи професия или да е студент в университет. Но нашите просветни бюрократи вече толкова години не могат да уредят гимназия да се завършва на 18 години, защото това значи училище да се почва на 6 години. Т.е. трябва учебниците да се пренапишат така, че първи клас да е съобразен със способностите на 6-годишните, освен това да има истинска занималня и достатъчно дами, които да мият тоалетните. От своя страна родителите също често не виждат по-далеч от носа си. Гледат само да отложат страховития миг, в който малкото им слънчице тръгва на училище, и изобщо не мислят как слънчицето им ще стане биологично зрял човек, все още прикован на училищния чин, и от немай-къде ще мисли само как да си бъцка телефончето и къде да си сложи още един пиърсинг.
    Същото е и с висшето образование. По мое време стандартното следване (без медицината) беше 5 години. Сега е 4 години за бакалавър и още 2 за магистър. Кой печели от забавения старт на младите хора в живота? Не и те самите във всеки случай!

Коментари са забранени.