Четвърт милион послания, заченати от крясък в тъмното


клавиатураНяма и пет години, откакто отворих първата страница на този блог. Беше моментна експлозия, разпръснала  гняв от света, който ни заобикаля. Като крясък в тъмнината. Като неадресирано писмо, което се надява да срещне своя получател. Нито ред не беше его, нито тогава, нито днес. И макар онази първа статия да не е съзнавала, тя се е надявала да стане послание, колкото всяка следваща.

От онзи първичен порив ме разделят повече от 700 заглавия. Изплакани мисли, изповядани чувства, гняв и усмивки, надежди и съмнения, вяра и песимизъм… Който ме познава знае, че не живея за оценки, не плащам със смирение за чуждите мнения. Затова и до днес се усмихвам на всеки опит тоци  блог  да бъде поставен в клишета като егоцентризъм, поза, лична реклама, епистоларно разтройство. Нито ред написан тук не е зареден от неудовлетвореност или неистово желание за публична популярност. Наскоро близък човек предположи, че е мотивиран от вътрешна потребност. Може би, защото всеки, който пише иска да каже, да сподели. И се надява да бъде четен, чут и разбран.

Истината е някъде там. Пиша, защото някой трябва да говори. Публично, не на маса, не на ракия, не под юргана, не на ушенце. Има истини, които трябва да бъдат казани. Ако ме води някаква потребност, то несъмнено тя е потребността да взривя мълчанието, да разоблича лъжата, да отворя очи срещу манипулацията. Пиша заради страха, който е превърнал хората около мен в коленичили поданици, против комформизма, който съюзничи на тези, които злоупотребяват с живота ни, срещу безразличието, което съсипва бъдещето на децата ни. Пиша за да събудя достйнство, характер и съпротива. Защото, ако светът ни изглеждан кален, грозен, мрачен, несправедлив, корумпиран, потискащ, , може да потърсим вина в собственото си съгласие да го понасяме и живеем такъв. Безнадеждността е като клаустофобия, породена от рамки, в които сами сме се затворили. Не живея в сладникав оптимизъм, но ежедневието ме  научи, че всеки може да променя света. Блогът е моето скромно усилие да променям калъпите, в които сме поставили съзнанието си.

Винаги съм казвал, че този блог е социален експеримент. Той така и търси своите адресати, с любезното гостоприемство на социални мрежи и електронни сайтове. Няма експерименти без край. Този вече устремено върви към финала. Но до последната статия има още месеци, нови заглавия, хиляди редове и десетки послания. До края на дните си този блог ще говори само истини и ще мрази лъжата, ще сочи с пръст проблемите и няма да крие виновните, независими от тяхното място в йерархията. Ще бъде трибуна, достъпна за всеки, ще бъде място за човешката  болка, ще бъде „агора“ за всяка градивна дискусия. Този блог се роди за промяната. Започна с вик в потискащото мълчание и като се замисля не е преставал да крещи. Този блог ще се бори докрай за промяната и ще праща послания към всеки читател. Дори да не успее, ще бъде спокоен, че е опитал.

Апропо, защо изписах всички тези обяснения? Просто онзи ден достигнах четвър милион прочита. Поклон пред всички, които ме четат. Всеки от вас е адресат на посланията, които се пръкнаха от крясъка в тъмното. Всеки написан ред е заради вас, за да ви окуражава, ангажира и печели за промяната. Ако експеричентът още е жив, то е заради вашите 250 000 прочита. Ако истински вярвам, че можем да променим статуквото, то е заради хилядите, които покрай този блог ми дадоха приятелство или последваха думите ми. Всеки от вас ми дава кураж, че моите послания вече не са крясък в тъмното.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на me. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Четвърт милион послания, заченати от крясък в тъмното

  1. Vladimir Marinov каза:

    Може би именно във вътрешната потребност за писане и разчупване на тишината се крие истинноста на вашия блог, чийто статии винаги са ми интересни и чета винаги, когато имам някоя минута пред компа с чаша кафе. С пожелания за още повече заглавия, а защо не и 1 милион прочитания 🙂

Коментари са забранени.