Неподредени бащини мисли и куп надежди под една академична шапка


20141127_184130Нахълтвам в метростанция „Сердика“. В бързината хващам лявото отклонение. Грешното, разбира се. Сякаш не знам, че лявото винаги е грешно.  Ескалаторът  ме спуска стръмно, като че ли от Еверест. В подножието ме срещат дестинациите Лозенец и Обеля. Другото ляво, приятелю. Хуквам стремглаво в страничния изход, лабиринт от тунели и попадам в моята тръба. Влакът ме понася скоростно и след кратко допълнение от автобус  по култовата линия 280 достигам УНСС. Часът е 18.02, вече пропускам началото. Портиерът разпознава притеснението ми и услужливо излиза от своя стъклен офис за да ме упъти  към зала „Тържествена“. Естествено вратата е затворена. Натискам бравата задъхано и се изправям очи в очи с голяма група младежи, облечени с тържествени тоги и академични шапки на главите. В левия край ме посреща усмивката на дъщеря ми, плътно прилепнала (сякаш за смелост) до къдрокоса колежка. Въпреки неудобството пресичам академичната редица и се подреждам в задните редове до моята съпруга. Вече съм спокоен, страхът, че ще изпусна абсолвентската церемония на дъщеря си бавно ме напуска. Говорят академични преподаватели. Редят слова на гордост, надежда, задоволство, сипят пожелания и оптимизъм. Заразителни са. Младите хора греят възторжено. Не знам дали чуват словата. Душите им са потопени в насладата от момента. Абсолвентските емоции са веднъж в живота. Гордостта да се опериш в тога е мимолетна. Навлизаме в кулминацията на вечерта. Започва тържественото връчване на дипломите на новоизпечените икономисти. Сред първите е Биляна. Пораснало момиче, което тогата прави още по-голямо, присътпва с лъчезарна усмивка към подиума. Загледан в прозорчето на видеокамерата неволно си спомням ранната пролет преди повече от четири години. Едно плахо момиче, което страхливо пристъпва към първия си истински осъзнат изпит в живота – кандидатстудентския. Днес изглежда госпожица, далеч по –уверена в стъпките към дипломата, зачената в онзи отшумял във времето изпит. Не чувам какво си казват с достолепната преподователка, която и връчва дипломата. Вероятно традиционни баналности, а може би топли думи. Чудя се какви точно мисли бъкат под академичната шапка. Дръзки, нетърпеливи, самонадеяни или пък объркани, прибързани, разколебани. Сигурно каквито са мислите и на всички останали. Вече съм научил , че няколко от абсолвентите планират бъдещето си извън България, други все още се надяват, че собствеността в България може да бъде интелектуална (каквато е специалността им). Съмнения отекват и в думите на абсолвентката, избрана да отправи послание от името на випуска. Кокетничи с катедрата, аудиторията, преподавателите, което пречи да се съсредоточа върху част от речта. Все пак чувам претенцията от името на своите колеги да бъдат утрешния елит на България и да поемат отговорност за икономиката на страната си. Думата елит предизвиква спазми по лицето ми. Сещам се за едни хора, записани в тефтерчета с инициали. Елит на политиката, медиите, културата. Гадно ми е да си помисля, че младостта под тържествените  тоги може да застане до семплата виталност на тези елити. Речта завършва с думи на благодарност към преподавателите, които са помогнали под тогите да пораснат хора. Чакай, не ги ли учехме за хора в училище? Тук трябваше да се преродят в творци, реформатори, водачи. Церемонията свършва и моят вътрешен монолог остава без отговор. Десетки шапки политат възторжено във възд,уха. Десетина минути за вечността и утрешното поколение. Снимки с приятелите, преподаватели,  роднини. Биляна отново грее със щастлива усмивка. Впечатлението от тази слънчева гримаса е толкова силно, че май ще остане доминиращо за вечерта. След миг тогите заемат своите места в гардероба, а шапката място на първия ред в спомените. Но възбудата и щастието са все тъй под ръка с порасналото ми момиче. За секунда си спомням, че когато тръгна за пръв път към студентска София написах статия с опасението, че децата ни заминават завинаги. Тази вечер е едно от тъжните потвърждения. След повече от четири месеца се наслаждаваме на първа семейна вечер заедно. Вече съм се примирил, че губя дъщеря си. Всеки има право да следва пътя, който води към мечтите. Ако аз я губя, кой я печели? Дано да е България, бъдещето и както казваше онази абсолвентка националния елит. Звънливият смях на Биляна ме вади от подранилите размисли. Остатъка от празника са няколко откраднати часа семейна идилия в сърцето на студентския град. Този град преди четвърт век ни събра с Цеца, тази вечер добави и дъщеря ни. Усещам, че се усмихвам. Не знам дали на житейската ирония или на разпалените обяснения на Билана. Вечерта ни прави щастливи, а в главите ни се надпреварват надежди, родени под академичните шапки.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на me. Запазване в отметки на връзката.