Страстен уикенд в Манхатън


20141116_130339Събудих се в Манхатън. Беше тихо и някак натурално. Първият поглед се насити с идилия – група подрастващи юрдечки кротко пасяха на зелената морава. Всичката друга живина още спеше. Погледнах в пристройката,  следите от среднощната еуфория бяха заличени, а двамина кротко спяха край вратата, като същинска стража срещу всеки опит да бъдат освинени утринните санитарно-хигиенни усилия.

Тихо се измъкнах от имота, хвърлил дръзка ръкавица към нюйоркския остров. Седнах в единственото отворено ресторантче, което подобно на аквариум ме експонираше за  сгляда от всеки любопитен минувач. Оказах се безутешно сам, ако не броим заетата да люпи семки сервитьорка. Поръчах кафе и тъй като бе смущаващо тихо, потънах в размишления за скорошните  преживяния. Каква нощ само, обляна в тинейджърски адреналин, мощно инжектирана от нечовешки дози национална гордост. Тъчнах скрийна на телефона си и се зачетох в утринни постове. Нищо ново под слънцето, след нощната вакханалия в механата на Странджата, българите бяха изтрезнели и както след тежък махмурлук редяха ругатни и гнусни плюмки нихилизъм.  Научих, че трябва да успокоим топката, защото светът е пълен с талантливи деца и празнословни дърдорковци. Аз пък се радвам на успеха на Крисия и дързостта на Пулев. Те стигнаха там, където  7 милиона и няколкостотин хиляди българи никога няма да бъдат. Прекарах този манхатънски уикенд с 22 самородни таланта. Повечето се радваха за успеха на Крисия и страдаха за повалените мечти на Кубрат. Бяха  истински българи, каквито се надявам да останат и утре, когато животът ги пръсне зад граница или ги номинира за движеща гражданска сила в тази огрухана държава. Телефонът блещукаше умилително да престана да харча енергия. Написах поредния философски пост, отговорих на две-три заяждания и тръгнах обратно към Манхатън.

Толкова българска е мечтата за Манхатън. Блянът да се откъснеш от сивотата, да се изкачиш, да се отличиш. Като асъществената мечта на малката Крисия или на поваления гладиатор. Като хрумването да наречеш една селска къща за гости на лъскавия нюйоркски квартал. Защо постоянно бягаме от себе си и се търсим в чужди светове? Да, Крушуна няма манхатански блясък, но има в изобилие красота и зашеметяваща природа. Онзи неповторим водопад, който бе залят от „нашите“ тинейджърски усмивки и запечатан в толкова селфита през вчерашния следобед. Беше кално, но красиво. Точно като държавата ни. Моите млади сподвижници бяха безразсъдни и дръзки, катерейки скали и стълби. Като повечето българчета.  А дали лъскавият островен Манхатън може да позволи толкова шумна, щастлива, изцеждаща, спираща времето  парти нощ. Скромният крушунски Манхатън я понесе с достойнство.

Врърнах се в базовия лагер. Юрдечките са се оттеглили, прогонени от разбудената тийн команда. Очите са сънени, лицата уморени, но усмивките не са загубили нито карат от снощната радост. Гледам тези деца, пораснали пред погледа ми. Всеки от тях е наистина самороден талант. Подозирам, че всички имат своите манхатънски мечти. След година неколцина ще тръгнат да учат зад Ла Манша, други ще се целят у нас, но много високо. Снощи бяха в Манхатън край водопада, утре може да са в Манхатън край океана. Физически са тук, но духовно и интелектуално, може би, вече са минали границата, която разделя  американския оригинал от крушунската реплика.

Бусчето идва и го изпълваме с хора  до гънките на тапицерията. И това го няма в бляскавия манхатънски свят – да събереш на 23 кремвирша в кутия за 16. Бусът се тресе от смях и настроение. Един Манхатън е зад гърба ни. Друг, може би, пред очите. Никой не знае докъде ще го заведе пътя. Стига да има младост и мечти.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Езиковата. Запазване в отметки на връзката.