Двадесет и пет години по-късно


18-11plakat0110.11.1989 година. Денят  е навъсен, а София мокра от упорит ръмеж. За мен е голям ден. Купувам си телевизор. Черно-бял, за толкова ми стигат парите (около  400 лева), цветните струват по пет заплати, а тях ги изкарват майка ми и баща ми. Смрачава се.  С Цеца, тогава гадже, днес съпруга, се суетим в един магазин за електроника, в някоя от пресечките на „Витошка“. Накрая избираме модел „Респром“, приличен на средно голям сандък и с мъка го понасяме към близката трамвайна спирка. Такситата са повече от скъпо удоволствие, а и наблизо няма стоянка. Досадно ръми, а ние влачим запъхтяни сандъка. Хващаме трамвая, после на Ректората сменяме с тролей и след десетина минути сме на четвърти километър. Там е моята тясна студентска квартира, малка стаичка у възрастен роднина. Така живеят студентите по онова време – на тясно и скромно. Нямам търпение  да монтирам придобивката. Припряно подготвям кабела, нагласям буксите и включвам в антената. Пускам първа програма. По онова време удоволствието се излъчва само от два национални телевизионни канала. Осем часа е и започва централната новинарска емисия „По света и у нас“. Още първите думи, преминали през говорителя на телевизора са сензационни: Другарят Живков се оттегля след три и половина десетилетия начело на БКП и държавата. На екрана другарят Живков изглежда не по-малко изненадан от мен, дори ужасен. Прилича на човек, комуто току-що са спретнали държавен преврат. По-късно ще стане ясно, че е точно така, и  че в този ден група уплашени комунистически функционери са прибегнали до незаконна смяна на престарелия дикатор  по волята на Съветския съюз и неговия перестройчик Михаил Горбачов.

10.11.2014 година. В студентска София живее дъщеря ми. Опитвам се да си я представя в същата история, оцветена в кадрите на днешния ден. Абсурдно е. Телевизорите вече са само цветни. Сандъците са изчезнали, а съвременните  приличат на стенни картини и дори най-модерните се събират в левчетата от една средна заплата.Ако щерката трябваше да играе моята роля, би извикала такси по мобилния или би се доверила на скоростта на бързите подземни влакове.  Естествено днес дъщеря ми няма да ходи за телевизор. Има вече два в квартирата, предостатъчни за две момичета, споделящи уютна гарсониера. Така живеят днешните студенти – по-широко и разточително. Преди два дни моето момиче е научило от многобройните телевизионни програми, че в България е съставено правителство, в което не участва наследницата на онова БКП. Сформирано законно, след свободни избори. Около ценностите на ЕС и НАТО, където България е вече близо десетилетие.

Така изглежда България след 25 години преход – цветна, свободна и  по-богата. Знам, че днес мнозина ще рисуват този четвърт век в сиви тонове. Ще съжаляват, ще хленчат и ще въздишат. Не казвам, че няма да са прави, когато изобразяват символите му като чалга, мутри, червени куфарчета, ограбено богатство, смачкани ценности. Но това е преходът, който ние  позволихме – страхливи, зависими, алчни, пасивни, завистливи. Случи ни се преход, какъвто вероятно най-добре отиваше на нашата робска душевност, интелектуална недостатъчност и национален нихилизъм.

Въпреки това светът на дъщеря ми е по-цветен. Телевизорът и изглежда като прозорец, от който можеш да поемеш навсякъде, не като съндък, в който затварят мечтите ти. Нейният път е към Европа, а нашите пътеки към задунайска Русия са обрасли в бурени.

Хайде не сме живяли съвсем напразно през последните 25 години. И макар, че имахме други планове за тази четвърт от живота си, сме преместили България. Въпреки себе си!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.