Да се замесиш в училищна общност


egНе знам рецептата, никога не съм „омесвал“ общност. Нито съм имал шанса да се омеся в такава с най-палещата емоция на тинейджърските години. За да бъда честен ще призная, че се приших към общност, в която не съм отраснал. Общност разказвана, но несъпреживяна, романтична, но не почувствана. Въпреки двадесетте години служба в нейната обител, можех да остана чуждо, неспоено тяло.  На 15-ти септември тази година общността направи своя флашмоб към страдащ приятел – едно сърце, изпълнено от  човешки тела на плаца пред училището.  Там, вътре бяха хора съпреживели общността – бивши или настоящи ученици. Дори за секунда не изпитах колебание,дали да бъда частица от сърцето на общността. И макар да стоях по линията на очертанието със сигурност бях вътре. Без съмнение твоята общност е тази, която усещах, зад която не изпитваш колебание да застанеш. Понякога тя не е генетично твоята, но е достатъчно, че е духовно твоята.

Всеки се досеща, че тези редове са за общността на Езиковата. През отминалите двадесет години съм чувал всякакви мнения. От романтичните истории за нейното могъщество, до отрицанието и обидата от нейната апатия. Гледните точки са много и вероятно повечето са точни. Моят поглед често се е плъзгал от тъгата, че се разпада до надеждата, че се възражда.  Но винаги мрачните епитафи за нейната гибел са ми изглеждали прибързани. Защото неизменно се завръща  в символите, празниците, моментите, когато погледите са взеяни в една и съща посока. Кампанията за Ангел, многолюдните срещи на випуските, театралните представления, фестивалите. Все събития, които създават усещане за общност, единство, чувството,  че споделяш една и съща енергия с десетки, стотици хора.

Може би всички са прави – и тези, които я виждат угасваща, и другите, които  съзират топлещите и пламъчета. Едните я търсят в униформата  на делника, в училището, в часовете, в уроците. Другите я намират в свободата, в креативността, в общото усилие, в стремежа да стигнеш до новото като запазиш традицията, във вярата, че продължаваш историята, но със свой абзац.

Така се случи, че съдбата отново ме набърка с организацията на една от най-езиковските традиции – Феста. За трети път пряко и още няколко пъти по допирателната. Отрежда ми малка, третостепенна роля на човек, който трябва да помага на главните герои. И най-могъщата река тръгва от десетки малки струйки. Може и въобще да не потекат в една посока, ако има непреодолими препятствия. Е, моята дребна роля е тази – да бутам препятствията. Първото вече падна и струйките се срещнаха – енергични, свистящи. Страхотно е, че мога да видя нашите пораснали деца извън класните стаи и сковаващите чинове. Ентусиазирани, превъзбудени, с пламтящи очи и трескави мисли. Море от идеи и нетърпеливо желание да се отпочне насъщната работа. Всъщност идеите бяха грабвани още неизсъхнали  и изнасяни за изпълнение. И всичко това в удивителния синхрон между хора от различни класове, различни населени места, с различни културни интереси. Не знам дали ще останат толкова симпатични и очароващи до края, надявам се, но в началото ми приличаха на кошер, шумно зает със своята обща продукция. Мисля си колко простички неща трасират пътя на споделеното усилие. Една кауза, доза свобода, щипка фантазия и усещане за важност по свой вкус. Всичко това обилно залято с любов и традиция. Не знам дали това е рецептата за общност, но тези пораснали деца ми изглеждат като идеално пасващи си части на едно емоционално цяло, които някой е  разбил на буквички, пратени да живеят различен живот под  един и същи покрив. Достатъчен  е само час и един механичен сбор от единадесетокласници може да заприлича на общност, крехка като всяка в началото. Не правя откритие, но пак си припомням, че духът на общността не може да бъде отгледан по паралелки, затворен между стените на класните стаи. Той винаги е бил възпитаван и ще продължава да увлича, чрез онова, което вади децата ни от клишираната представа за ученици  и им дава шанса да бъдат различни и да правят нещо свое по техния начин.

Хубаво е по-често да си спомняме, че Езиковата не е просто училище. Тя е вселена, в която всеки е оставя свое атомче. За да живее с другите. Вероятно така се прави общност и тя започва с шанса атомите да се срещнат.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Езиковата. Запазване в отметки на връзката.