Една пропусната учителска стачка


edinstvoОктовмри преди седем години. Училищата са затворени, духът на нацията е по улиците, България кипи. Най-великата стачка в историята на България. Няма как да ме оборят – десетки хиляди стачници, хиляди, потънали в тишина училища, четиридесет дни дръзки протести. Една от най-големите емоции в живота ми, която не се забравя и още дава кураж. Най-голямото предателство в живота ми. Честта и вярата на хиляди учители бяха  похарчени  в  евтини политически и икономически сделки. Похарчени от свои, от хора които приемахме за водачи.

Преживях учителската стачка като председател на стачния комитет в най-голямото ловешко училище „Екзарх Йосиф I“. Имах щастието да бъда част от общинския стачен комитет и с моите приятели Георги Пърликов и Пламен Христов буквално дишахме със стачката. Всеки спомен от онова време пълни душата ми с гордост. Гордея се, че моето училище бе истински водач на бунта. Благодарен съм на моите колеги, които подкрепиха стачката  в 99% от списъчния състав и участваха във всяка улична лудост, от началото до края. Горд съм, че 10 ловешки училища застанаха зад каузата. Не ни подкрепи само едно, на което общинската власт се отплаща и до днес за предателството.

Знаменито време на небивала солидарност и избуяли приятелства.  За жалост не остана почти нищо от онази страст. Често си мисля, че от стачката спечелихме дълготрайно само спомени, които да топлят. Страхувам се, че пропуснахме и загубихме много от инерцията на бурните есенни дни на 2007-ма година. Делникът, държавата, времето, началниците разпиляха много от трупаното тогава. В онези дни бяхме сила – сплотени, целеуспремени, твърди, горди. Днес сме разбити, потънали в конформизъм и подлизурство. Най-страшното е , че учителството е обладано от страх. Много пъти съм казвал, че стачката завърши с жестокото отмъщение на Даниел Вълчев. Унизеният министър делегира небивали правомощия на директорите, превърна ги в някакви съвременни училищни деспоти. Хиляди учители ще свидетелстват, че днес училищата се управляват със закани, заплахи и системно насаждан страх. За хляба, разбира се, който и без това остава все тъй оскъден. След стачката загубихме демокрацията в училищата, правото учителят да участва във взимането на важни решения, да определя хода на настоящото и визията на бъдещото развитие. След стачката бяха разписани  десетки административни задължения, които смазват ежедневието на педагозите и ги правят уязвими във всеки момент по отношение на тяхното навременно изпълнение. Онази армия, която бе на път да помете властта, днес е разбита на самооцеляващи единици, затворени в собственото спасение и жалката битка  да бъдат сред привилегированите при раздаването на мизерните диференцирани левове или шансовете за препечелване на нещичко по програма УСПЕХ. Угаснаха онези дръзки погледи, които в дните на стачката пареха по лицата на директори, началници на инспекторати, министри. Днес очите са смирени, а погледите взрени в нозете на началствата. След подобна стачка всеки синдикат би станал могъща сила. Само, че отмъстителните реформи на Вълчев разклатиха везните на балансираната власт в училищата и натрупаха облагите в блюдото на ръководствата. Синдикатите в училищата са слаби, често оглавявани от удобни или зависими хора.  Органи за легитимация на управленски решения, вместо за адекватна защита на учителския интерес.

Дали някой може да ми каже поне нещичко истинско спечелено в мощната стачна вълна на 2007-ма? Бяхме ужасно наивни да искаме само пари, но и тях не получихме. Учителство продължава да бъде в графата на нископлатените и непрестижни професии. Дали спелихме развиващи реформи? Не, дори не се сетихме да ги искаме. Седем години тънем в застой и безпомощно гледаме упадъка на родното образование. Дали спечелихме внимание? Учителят е все тъй наудачник за медии и политици, обикновен наемен работник за началници и директори. Дали спечелихме достойноство? Едва ли, щом гледаме с уплашени очи и купуват смирението ни за жълти стотинки. Дали спечелихме партньорство? Имате ли усещането, че сме равноправна част от процесите в образованието? Обзалагам се, че и днес учителската дума е по-малко  тежка,от колкото на експерта от региона или последната писарушка в министерския екип. Мислите ли, че спечелихме уважение? Ако  е да,  дайте ми поне един светъл пример.

Спечелихме само спомени, които да споделяме с носталгия. Загубихме много, страшно много.Пропуснахме да спрем упадъка в образованието. Отнеха ни спечеленото място на водеща социална общност. Проиграхме шанса да сложим образованието във фокуса на държавното развитие. Не си поискахме заслуженото уважение. Загубихме сплотеността, която ни правеше сила. Разгромиха духа ни и то с нашето съучастие. Сами заключихме свободата и скрихме на тъмно достойнството.

Ех, каква грандиозна стачка беше. Хиляди хора, способни да смачкат всеки. Днес треперщи поединично. Четиридесетдневното пиянство на едно съсловие. И седемгодишен махмурлук, белязан от необяснима вина, страх и срам.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.