Децата ни заминават с еднопосочни билети!


images (2)Слънчев следобед и готина среща. Две лъчезарни момичета, от онези, които стоплят с усмивките си и пръскат надежда с умните си главици. Чаровници от многото,  ощастливи ли ме със шанса да им бъда класен. Дълъг, топъл и разнежващ разговор, споделено удоволствие от срещата и тъжната костатация, че се виждаме все по-рядко. Усмивките помръкват и едната умница замислено проронва „Ех, господине, все по-трудно намираме причини да си идваме в Ловеч“. Техният свят е изместил невъзвратимо своите географски координати, а бъдещето им вече живее на различен адрес. Тези деца категорично са отказали резервацията на билета за връщане. Те са само две скромни капки в морето на емигрираща младост.

Импулсивно си спомних статия, писана в късния септември преди четири години. „Децата ни заминават“, тъжна изповед на един баща, който изпраща дъщеря си в студентска София, но влажните очи издават страх, че я губи завинаги. Оправдано предчувствие, защото към днешна дата в мечтите на  дъщеря ми няма място за билет за обратно връщане. Пак е късен септември и стотици родители, като мен, са на софийската спирка, с навлажнени очи и свити сърца, че губят децата си завинаги. Децата ни пак заминават и купуват все еднопосочни билети. Автобусите са пълни с умници като онези, с които започнах разказа. С всеки от тях ще угасне по още една усмивка, ще отпътува още една надежда. След всеки автобус е все по-тъмно, след всяка година е все по-сиво.

Децата ни заминават с еднопосочни билети. Докато  душите ни се покриват с мазоли от примирение, а гузната съвест се оправдава с лъжата, че сме ги тласнали към верния избор. Стига глупости. Не ме убеждавайте, че има родителско сърце, решено да загуби децата си. ТЕ направиха избора, защото НИЕ сме безпомощни да им гарантираме СМИСЛЕНО БЪДЕЩЕ тук.

Четири години едно и също – септември, автобуси, деца, които заминават завинаги.

Нима сме идиоти, щом четири години живеем в безвремие.

Нима сме бездушни, щом четири години без капка гняв смирено наблюдаваме изчезваща надежда и помръкващо бъдеще.

Нима сме страхливци, щом четири години не можем да разтърсим виновните за откраднатото ловешко бъдеще на децата ни.

Нма сме подли, щом четири години мълчим, когато ги гонят и, когато си тръгват.

Нима сме мазохисти, щом отново избираме десетилетни разсипници и се кланяме на празноглавите им сподвижници.

Нима сме алчни, щом четири години продаваме билетите за обратно връщане за шепа дребни монети или спокойно живуркане. Нима нашият кратък хоризонт струва повече от живота на децата ни.

Нима сме обречени, щом четири години подсмърчаме след автобусите, които ни отнемат децата и правим революции само на чаша вечерна ракия.

Нима сме предатели, щом четири години откзваме да се борим за усмивките на собствените деца и за слънчевите дни на техния Ловеч.

Боже, въобще не става дума за четири години! Толкова са минали от онази статия, но душите ни са заспали далеч по-рано.  Дълбоко, летаргичено, примирено, безразлично. И докато живеем в подобна летаргия децата ни ще продължават да заминават. Все с еднопосочени билети. И ще ги срещаме за кратко, като моите следобни събеседнички. Колкото да ни напомнят за вината, че не направихме достатъчно за да не заминават.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Ловеч. Запазване в отметки на връзката.