Фейсбук статус: онлайн в гората съм


image

Трудна е битката със зависимостите. Ставаш някоя сутрин, повдигаш завивката и решително казваш: „Хайде мили мои зависимости, махайте се от леглото ми, деня ми, живота ми“. И те полуоблечени, сконфузени и подсмърчащи се затътрят към изхода. Да, ама не става така. Напротив, те упорито те следват и аха нариташ някоя, друга веднага се намърдва на нейното място.
Затова една неделна сутрин, преди две седмици, станах тихо и почти на пръсти, за да не ме усетят, хукнах да бягам. И къде най-сигурно можеш да се скриеш от зависимостите – естествено в гората. Оттогава всяка сутрин бягам в горите край Белоградчик Вече ми се събират над 30 часа и към 120 километра. При това с успех, защото излъгах  редица летни зависимости. Например да пия бира (забравих вкуса и), да ближа сладолед (вече не си спомням, от коя страна беше клечката), да хапвам сладки неща (станаха деликатес, като наградата, която дресьорите дават след добре изпълнена задача), да се тъпча с хляб (сега един самун би ми стигнал за цял месец), да спя до късно (всяка сутрин се обзалагам със слънцето, кой ще се покаже по-рано), да отбягвам физически натоварвания (научих краката си да се уморяват чак след 15-я километър). В гората, сам с мислите си, аха … и с един телефон. Взимам го за секундант, да ми записва километри и да ми показва времето. Но в тая гадинка се вселила неподозирана зависимост. Необяснимата нужда да си социално свързан, дори в най-дивата гора. А бе аз я включа да погледна някоя бегова контрола по маршрута, а тя започва да ми бълва нюзфийдове – Facebook, Lovech today, Dnevnik, Offnews… А, викам, няма да се поддам на изкушението и тъкмо да затворя гледам някое приятелче постнало снимка от мидено парти на брега или пък Радан и Бойко си мерят дължината на депутатските листи. Оглеждам се – гора, шишарки и тук-там някое уплашено гущерче. Хуквам отново по пътеката, спокойно ми е, сам съм и никой не ме вижда. Пускам тракера за да погледна контролките, а насреща ми се облещила Майчето Манолова и се напъва да ме разсмее с мъдростите си. Обръщам екрана и се сепвам – срещу мен ягуар. Току да смеся фикцията с реалния свят и виждам, че звярът лежи безпомощно, а до него гордо позира ловджията Денко.  А горе на екранчето настойчиво мига буквичката F и ме кани да видя какво апетитно чеверме са си организирали мои приятели на палатков излет. И така започнах при всяка проверка на часа или контролите да се социализирам. Стоя под достолепен бор и пиша лековати статуси, прескачам голяма локва и лайквам снимката на поредната позната русалка, потопена до кръста в морския безкрай, катеря стръмна пътечка и пиша поздравление за някой рожденик от приятелската листа на фейса…  Между другото държа под око и новинарския поток, за да не пропусна национална или ловешка новост. На това му се вика да водиш социален живот, скрит в гората. Усетих, че нова зависимост ме е хванала за гушата, ама викам си, че лечението е бавно и започва с използване на заместители. Като метадоновата програма за наркоманите. Напъдиш една зависимост, но оставиш друга, по слаба, да те налази, та да преодолееш по-лесно стреса.
Не разбрах кога минаха 16-десет дена в Белоградчик. Дори имам усещането, че въобще не съм напускал Ловеч. Моят социален свят беше неизменно с мен – на кулата, край Дъбравския язовир, под „Калето“, в нищото между величавите скали, в гората… Е,  пипнах нова зависимост (или може би съм я носил, но сега се развихри в самотата и тишината). Ще го преживея, стига да съм се избавил от другите. Сигурно още ме търсят из белоградчишките гори.
От утре съм в Ловеч. Имам твърдото намерение да продължавам да бягам всекидневно от своите зависимости. Като си помисля, че няма гори, може пък да избягам и от новата си зависимост. Нали социалната мрежа ще бъде пред очите ми, по улиците на града. Дали пък няма да ми липсва очарованието, хем да съм в гората, хем да съм онлайн?

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на me. Запазване в отметки на връзката.