Омайни гледки от Белоградчишката кула


20140808_104153Дали си даваме сметка какво богатство е българската природа! Преди седмица писах за изключителното разнообразие от туристически маршрути в близост до Ловеч. Сега откривам колко красоти са сте стаили в околностите на Белоградчик. Някак срамно е, че правя тези открития след близо четвъртвековно сродяване с града под Ведерник. Ако събера дните на всичките си посещения,  може би се трупа година, преживяна в спокойствието на този град, застанал на пътя между Предбалкана и Стара планина. Решен да променя заседнали начин на живот от седмица обикалям ежедневно. Избирам различни маршрути и всички водят до красиви кътчета. Днес реших да се подложа на едно от големите изпитани – изкачване на Белоградчишката телевизионна кула.  Разбира се не самото съоръжение, а рида, на който е изградено. Всъщност Белоградчишката телевизионна кула е един от най-мощните ретранслатори в България и е втора по височина в страната. Кулата се извисява исполински със своите 138 метра и привлича всеки поглед към билото на рида Белоградчишки венец.  От многобройните антени се предават сигнали за редица телевизионни и радио програми. Високият и открит терен примамва всяко гладно за гледки и красота въображение.

20140808_104214И така в ранното петъчно утро тръгнах към телевизионната забележителност без никаква представа за разстояние и приблизителна идея за денивелация. До върха се стига по хубав асфалтов път, който се вие като змия по стръмния склон на рида. Между десетките завои са затворени сравнително полегати успоредни отсечки. Това прави изкачването относително леко и позволява по-висока скорост на придвижване. Пътят е всечен сред високи, все още непокътнати от човешката алчност гори. Спокойствие, летен аромат и тишина, нарушавана единствено от чуруликането на птички. Природата в нейния естествен вид. Изкачвайки серпентините се върнах 27 години назад. Към едно подобно изкачване от Берковица до връх Ком. Разбира се приликата е само в първото впечатление – подобен пълзящ по склона, упорито  раздиращ гората път. Иначе онова беше истинско приключение от 16 километров преход под студения декемврийски дъжд. Срамно е да си призная, но изкачванията не изобилстват в биографията ми. Май последното е от преди осем години – между Пампорово и друга една кула на връх Снежанка. Затова и поради градското ми усядане, гледам на подобни занимания като екстремно преживяване. За да не останете с грешните впечатления, че съм сътворил геройство, ще призная, че изкачването на Белоградчишката кула е постижимо дори за хора с най-малка физическа тренираност. Даже може да се гони темпо.

20140808_104231След 50-сет минути бързо ходене по наклонения терен достигнах подножието на кулата. Изглеждаше адекватно величествена за своите 138 метра. За мое съжаление кулата се оказа вписана в гориста територия, която не ми даваше никакъв наблюдателен периметър. Лесно бях подмамен от черен път, който се плъзгаше край оградата на телевизионното съоръжение. Тук се оказа малко по-трудно. Стръмен и каменист, но все пак добре очертан терен водеше към редица антенни конструкции, преди да се стигне до най-високата точка на една гола и отвесна скала. Внимателно приближих ръба на скалата и открих неописуема гледка. Долу, плашещо ниско, сред равното се бе стаил Белоградчик.  Скалните феномени изглеждаха като мозайка, набодена около града. Срещу взора ми високи планински хребети играеха със снишилите се облаци.  Ридовете бавно навеждаха снага на север, сякаш в поклон към безкрайната равнина. Влажният ефир бе спуснал тънка пелена, която пречеше на погледа ми да стигне отвъд безкрая, но и това, което виждах беше повече от прекрасно. На площ колкото един човешки поглед си даваха среща високи планини, хълмисти ридове и равни полета. Навсякъде зелено и толкова много гори. Спомних си скорошния воаяж в Холандия. Там посетихме красив парк, в който разбрах, че се намира най-обширната гора на страната. Боже, тя намаше и една десета от величието на заобикалящите ме гори. Има места, където виждаш и осъзнаваш, че красотата на България не е плоска туристическа реклама. Толкова щедър е бил Творецът, а ние сме толкова жалки в неумението да се възползваме. Нащраках десетки снимки и няколко селфита за фукня. Преди да тръгна надолу видях малък импровизиран параклис,  горе на скалите. Уместно решение, тук духът е във всяка глътка въздух, във всеки поглед или въздишка. Чудесно и чисто място за срещи между човек и Бог.

20140808_104243Набързо погледнах дисплея на телефона.Sport tracker ме осведоми, че съм изминал шест километра и се намирам на близо 1000 метра надморска височина, като над  500 от тях съм преодолял в изкачване на денивелацията между града и скалата над кулата. Надолу пътят бе по-лек и бърз. На много места краката ми тичаха, подтиквани от инерцията. След двадесетина минути достигнах  най-крайната градска улица. Извърнах поглед назад за да се насладя на утринното си постижение. По мачтата на кулата играеха слънчеви лъчи, които създаваха усещането, че кулата ми намигава приятелски.

20140808_104254Деветдесет страхотно прекарани минути. Не толкова заради физическото усилие, което макар и забележително за моята физическа обездвиженост, не бе кой знае колко интензивно и натоварващо. Заради гледката и усещането горе на високото. След толкова години пропуски имам много за наваксване. Несъмнено ще изкача кулата отново в следващите дни. Ей така за разнообразие между сутрешните крос експедиции по впечатляващите белоградчишки маршрути.

20140808_10453620140808_11191220140808_112515

 

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Природа. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Омайни гледки от Белоградчишката кула

  1. Много красиво, страхотни снимки!

Коментари са забранени.