Защо се страхуваме да кажем на децата си, че Ловеч е прекрасен?


Lovech

Попаднах на тъжно писмо, писано с отчаяните сълзи на една относително млада жена. Заредено със съжаление, че e избрала да живее в Ловеч и напътствия към младите да стоят далеч от него.  Със съгласие приемам истината в нейните констатации за безпътицата и тъмнината обзела хоризонта пред Ловеч. Самият аз съм писал много статии за застоя, атмосферата, нравите, тесните гърди, ниските чела в този град. Писал съм с апломб и гняв, но никога с отчаяние и примирение. Писал съм с надеждата да стряскам, да събуждам, да вдъхвам кураж и вяра, че животът е наш до поискване. Ако животът горчи, ние сме позволили да сипят горчица. Ако очите сълзят, ние сме позволили да ги обидят. Ако краката коленичат, е позволило сърцето ни. Ако не крещим, значи примирено сме замълчали. Ако не се усмихваме, значи сме позволили на радостта да избяга. Ако нямаме бъдеще, сме разрешили някой да ни го вземе.

Да, писал съм за тесните гърди и ниските чела. Те тровят атмосферата, развращават нравите. Те са алхимиците на застоя. Те въобще не са Ловеч. Те са незначителна част от ловешките граждани. Просто са горе и запушват всеки процес, всеки хоризонт, отчайват всяка надежда.

Ловеч е чудесен град. Сега е малък, защото позволихме да го направят такъв. Дори им съдействаме напъждайки децата си. Доскоро Ловеч беше среден, достоен и горд български град. Ловеч има всичко. Забележителна история, невероятна природа, възхитителна стара архитектура, горди културни традиции. Колко градове в България имат разкошния Стратеш, величавия спомен за Левски, ухаещата на Възраждане „Вароша“, шедьовър на Колю Фичето, автомобилостроителна индустрия, уникални училища, самочувствието да пее „Върви народе възродени“, основателната заслуга за мира, дал началото на Втората българска държава… Да си спомним, че този град някога е процъфтявал, въпреки турското владичество.  Будел възхищение и спечелил  прозвището „алтън“. Ловеч има отлично географско положение в центъра на страната. Помислете си колко минутки ни делят до главния път, свързващ всички важни точки в страната.

Няма обективни причини Ловеч да линее и беднее. Пътят за успеха на всеки град е само един и той се нарича управление. Пътищата към неуспеха може и да са повече, но най-главният пак се нарича управление. Управлението е такова, каквото го избираме или оставяме да го изберат. Търпим го,  не му поставяме изисквания, не търсим отчет, премълчаваме грешките му, таим раздразнението или го споделяме в тясна компаниял Чувстваме се поданици и не смеем да бъдем граждани. Бягаме отвратени и оставяме отвратителните. Гоним децата си вместо да гоним управниците.

Съчувствам на майката, на слабата жена написала писмото, но не приемам нейната обида. Защото животът ни тук не зависи от кмет и трима заместници, от двеста общински и педесет областни чиновници, от шепа началници и няколко партийни лаборатории. В Ловеч живеят десетки хиляди. Всеки има частица собствен живот, но заедно сме орисани на общ живот. Всеки от нас има поне грам вина. Не харесваме, но не искаме да мечтаем. Губим вяра, защото не искаме да се борим. Обзема ни отчаяние, защото ни липсва дързостта да тръгнем към промяна. Няма смисъл да се сърдим, има смисъл да направим своето гражданско усилие и да пренаредим града и живота, така че да си ги харесаме. Тогава със сигурност няма да съжаляваме, че сме избрали да живеем в Ловеч.

Не приемам да пъдим децата си. Та това е кощунствено съучастие в сриването и обезлюдяването на Ловеч. Защо го правим? Защото не искаме да се преборим за шанса да живеят тук! На какво ги учим? На най-лесното решение за тежките проблеми – бягството! Много пъти съм задавал на моите родители укорителни въпрос „Защо не се борихте срещу комунизма?“. Не искам след време дъщеря ми да ме пита, защо не съм се борил за Ловеч. Кой иска да чуе същия укор от децата си? Съдбата на прокудените не може да бъде успокоение за плахите ни души. Децата ни не го заслужават. Ловеч не го заслужава. България не го заслужава.

Разбирам и съчувствам на младата майка. Знам, че има десетки, може би стотици, които биха се подписали под нейното писмо. Но не приемам поражението и бягството. Можех да избягам, но останах тук. Мога да мълча, но предпочитам да пиша. Мога да ропусна писмото на майката, но искам да знае, че съм го прочел. Ние споделяме общи изводи за безпътицата, но вървим по различни пътища към решението. Знам, че по тези пътища не сме сами. Ловеч е прекрасен и само от нас зависи да го покажем такъв и на децата си. Затова нека не бързаме да ги гоним. Може би утре ще ни потрябват.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Ловеч. Запазване в отметки на връзката.