В българското училище революцията е невъзможна


изтеглен файл

Гледах чудесен документален филм наречен „Забраненото образование“.  Препоръчвам го, би трогнал всеки със своята искреност и прозрения. Филмът носи десетки послания. Едно от тях, трайно запечатано в паметта ми атакува директно склонността ни да се оправдаваме за неуспехите в образованието с извода  „Мога да обвинявам режима, мога да обвинявам правителството, но в класната стая мога да направя велика революция“. Ако го погледнем от правилния ъгъл образованието наистина е революция. Може да взриви културни стереотипи и предразсъдъци, да отваря непознати хоризонти, да отприщва заключена креативност, да показва нови парадигми, да пише скрижали… Може много стига да получи свободата. Няма революция без усещане за свобода. Ако в класните стаи ще влизат апостоли, те трябва да пристъпят прага свободни. Трябва да получат свободата да образоват и възпитават. Четох чудесна статия, в която професорът от БАН Александър Паунов нарича българското училище „последната тоталитарна крепост“. Да, родното училище много прилича на Бастилията, далеч преди щурмът дал началото на първата в света революция. В училището има страх, конформизъм, подражателство, поклонничество пред остарели методи и знания, интелектуално насилие, нравствен упадък, прекомерна централизация, зависимост, потъпкана справедливост, сервилност към парвенющината, търпимост към чалга културата, репресии към индивидуализма, подозрителност към креативността, конфекция за мозъка и униформа за духа. Свободата не обитава българското училище и не седи зад чиновете в класните стаи. Дали заради социалния утилитализъм на учителя или заради административен инфантилизъм, свободата е отнета на деца и преподаватели.
Например децата продължават да учат по архаични програми с изобилие от смазващи задължителни знания без да се дава възможност да се следват индивидуалните интереси и таланти. Децата трябва да възпроизвеждат реки от факти и да възприемат знаието като завършен продукт, вместо да стигат до познание чрез опит, творчество и житейско осмисляне на наученото. Децата са принудени да учат по задължително зададени и по правило закостенели модели и са стриктно ограничава в опитите да следват алтернативни подходи, съответстващи на тяхната индивидуалност. Образователните постижения на децата се измерват с клиширани изисквания, лишени от каквато и да е гъвкавост, фокусирани върху знания (най-вече факти) и безразлични към модели на социално, културно или научно поведение. Свободата на децата е притисната от ниския капак на външните оценявания. Този капак потиска, той не развива, защото се постига с минимални усилия и елементарни знания. Като логичен резултат ущилището се превръща в скучно ежедневие изпълнено с безинтересни занимания и пестеливи усилия, колкото да се постигне желана оценка или нисичкото ниво на зрелостния изпит (или външното оценяване). Е, резултатът е малко очакван, но напълно логичен – вместо със свобода и стремеж към собствена революция класната стая се изпълна с демотивация и индефирентност. Апропо, колко от учебните дисциплини са посветили някоя и друга тема на формирането на човешки или граждански ценности? Къде в програмите се работи за поощряване на собственото мислене, изразяване и защитаване на лични позиции, изграждане на социална солидарност, обществено коопериране и интеграция, стратегии за личностно и обществено развитие? Все качества, с които утрешните абитуриенти ще посмеят да променят света. Нали в това е революцията! Вместо това родното училище бълва конформисти, чийто светоглед носи печата на фамилната обреченост, а по младежкия дух личат следите от бича, с който училището е наказвало всяка проява на автономност и съпротива срещу налаганите знания. Училището дори не учи на любов и справедливост. Осъдени да растат без свобода децата започват да мразят училището, учителите, а след време възпитават децата си в негативъзъм към тяхната социална роля. Май сме много далеч от революция!
Свободата е отнета привилегия и за учителят. От първия до последния учебен ден учителят е мачкан от всякакви административни валяци. Принуден е да мисли повече за изпълнение на десетки изисквания и срокове, да гони времето и темите от своето разпределение, да твори всевъзможни формати на писмени изпитвания, входящи и изходящи проверки. Учителят е принуден да бъде „проповедник“ на закостенели знания, вместо апостол напътстваст децата в откриването на истината. Учителят живее в страх, защото децата намаляват, а професията е все по- несигурна. Готов е да ореже критериите и достойнството си, но да има хляб и през следващата година. Тъпче принципите,правилата и морала за да успее и най-големят некадърник да постигне заветната тройка на външното оценяване. Учителят не е свободен дори когато избира учебници. Защото всички те съдържат „мъртни“ знания, затормозяващи факти, работят по остаряла методика и заговорничат срещу творчеството и свободата. Учебнизите не позволяват или силно ограничават учителя да избира теми и форми, чрез които да поднася учебния материал. На учителя е вменена ролята на „инквизитор“, който да измъчва децата със скучни часове и безинтересни факти, макар да го прави по волята и от името на министерство, експерти, автори.
Българската класна стая не е място на революционна образователна пропаганда, а ежедневно полесръжение между едно интернет-поколение със силно индивидуализирано мислене и остаряло учителство, въоръжено с догми и непригодни за съвремието образователни методи. Най-лошото е, че този сблъсък се случва по волята и пред безразличните очи на държавата. За последните двадесет години българската държава не можа да формира модерна образователна политика, не разпозна в образованието инвестицията за утрешния просперитет, не намери смелост да започне реформи. Сигурен съм, че българските политици и образователни чиновници не са гледали филма за забраненото образование. Дори не се интересуват от него. Държавата се плаши от всяка революция, даже и образователна!

 

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.