Побелели мускетари с младежки души


15e971ea74f063b179a41c60340ba0bf_big

Слънчев юнски следобед. Движа се бавно в река от хора задръстила централните софийски улици. Трябваше ми повече от час  за да стигна до Орлов мост. Вляхме се в невиждано човешко море, заляло всяко празно пространство около моста. Краят не се виждаше. Някой казваха, че е чак до хотел „Плиска“. Няма никакво значение броят на хората, за който и до днес се спори – 300 000, 500 000, 1 000 000. Никога няма да забравя тази синя вечер. Бях само на 23-ти. Вярвах, че променям Бэлгария. Та кой, Бога ми, може да спре това синьо, дръзко и усмихнато човешко море? Тази вечер ми даде толкова много. Даде ми свободата, вяра, мечти и смисъл, за който да се боря. България никога не преживя по-грандиозен митинг от онзи на 7-ми юни 1990 година. Това не беше просто митинг на СДС, а демонстрация на свободна България. Стряскаща, плашеща статуквото, очароваща, вдъхновяваща младите и непокорните. Затова направиха всичко възмогно да ни забавят. Няма как да ни спрат. Фалшифицираха избори, създадоха мутрите, манипулираха медиите, създадоха месиански партии, напълниха главите на хорат с чалга, предрешиха комедианти като национални спасители, лъгаха и грабиха. Вече 2 и половина десетилетия.

Прогониха в чужбина много от хората под  сините знамена  от онзи юнски следобед край Орлов мост. Други вече не са между живите. Да се помолим за душите им на Черешова задушница. Но нямат сили да се саморазправят с всички. Доста останахме тук и бавно остаряваме като мечтатели и бунтари. Мускетари, които винаги ще носят в сърцата си дързостта на 7-ми юни 1990 година. Бяхме по улиците през зимата на 1997-ма година, в редовете на  незапомнената учителска стачк, сред площадните тълпи от горещите вечери на миналото лято. Въоръжени с мъдрост се научихме да чакаме“ труповете на раговете“, понесени по течението на реката. Докато нас ни има ще има битка с политическата мафия и силите на ретроградното минало.  Докато нас ни има ще има мечти, вяра и пример за млада България. И спомен за 7-ми юни 1990-та.

Сдеми юни ни даде всичко, за което да живвем – свободата, мечтите, вярата. Днес главите ни са побелели, но сърцата все тъй сини, а душите младежки пламтящи. Опазихме свободата. Възпитахме я у децата и учениците си. Не сме достигнали мечтите си, но продължаваме да ги пазим и следваме. Точно заради децата и учениците си.

Няма да забравя 7-ми юни. Той ми дари всичко, което искам да оставя на децата си!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.