Моите лични изповеди и техните стотици хиляди вдъхновения


1157651_10152276189738537_1635469428_n

Толкова далечен ми се струва онзи 30-ти август 2010 година. Тогава написах една гневна статия за изгубените символи на ловешката гордост. Исках само да излея мъката си от икономическото, социалното и културното маргинализиране на моя роден град. Нищо повече от изразена лична позиция, далеч от суетната мисъл за публични аплодисменти.  Един споделен линк на моята фейсбук стена, тогава достъпна за по-малко от хиляда приятели. Сигурен съм, че тази статия щеше да си остане само емоционален протуберанс, ако  не беше изненадващата молба да бъде публикувана от набиращ популярност местен сайт.  Странно е как тази молба на днешния ми приятел Павлин Иванов запали искрата и зареди куража, след който започна влудяващ социален експеримент. Така се роди тази страничка, която и до днес приемам като изповедалня, макар да я наричат блог. От тогава всяка статия е откровена и лична изповед. В пороя от думи има всичко – признати грехове, споделени радости, крехки надежди, гневни критики, срамежлива любов, набъбващ гняв. Блогът е социален инструмент – той може да лъже, внушава, изкривява, манипулира. Изповедалнята  е разтворена душа, в която виждаш всичко – и мърсното,  и чистото,  и светлото,  и тъмното,  и срамното,  и гордото. Така започнах да пълня моето виртуално кътче с изповед след изповед, с мои позиции и мои мнения, без разглезената претенция да се харесват и споделят.

След близо четири години експериментът със социалната  изповедалня  ми прилича на лудост. Толкова съкровени мисли и чувства изнесох от душата си на показ и без смокинов лист. Често имам чувството, че вече няма нищо скрито  и през нейната прозрачност може да проникне всеки любопитен поглед. Искам да спра, но нямам сили, губя енергия, но странно как се зареждам отново, чувам предупредителни гласове, но не разбирам думите. За какво продължава тази лудост? За кого? Докога и къде е хоризонтът?  Не зная отговорите, но се уловям, че не ги и търся. Ръката ми вече пише по навик, а душата ми е пристрастена да се изповядва.

Толкова статии след онова объркано начало. Опитвам се да преброя колко пъти съм ударил клавишите за да изпиша буквите, с които са съшите думите във всяка от изповедите. Милиони! С всеки удар на клавиша  е претуптявало сърцето ми и умирала секунда от живота ми. Събирам ги в часове от безвъзвратно изживяното ми време, вгледан в клавиатурата и белия електронен лист на поредната изповед. Дали е всуе изживяно време?  Едва ли, ако вярвам на брояча на изповедалнята. Снощи  той отчете 200 000-ят прочит. Не е за вярване, че моите скромни изповеди са вече в двеста хиляден тираж!

Ако изповедалнята  е лудост, то двестахилядите прочита са вече епидемия. Не знам дали е заразна, макар че много ми се иска. Аз имам само словото, чистата съвест и човешкото право да говоря истината. Скромен талант и шепа дързост да изповядам това, което някой не смеят. И ако този социален проект  изпълнен с толкова изповеди все още лее емоции, мисли и нерви сте виновни вие, които ги четете, коментирате, споделяте. Вие ми дамате кураж и надежда, че словото може да стигне до всяко отворено сърце и непокварен разум.

Лудостта на тази изповедалня няма да престане, докато има хора готови да преживеят нейната епидемия. Благодаря ви за подкрепата! Покланям се за всеки лайк, споделен линк, похвала или критика. Обичам ви!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на me. Запазване в отметки на връзката.