Една фльорца и два февруарски етюда


мая-манолова2

Миналата година по това време кипеше от социално недоволство. Хиляди излизаха по улиците и размахваха сметки за ток. Тълпата се заканваше на монополите, които  пият кръвчицата на бедните хора. Монополите оцеляха, отиде си правителството за да дойде една стара коалиция, мръсна и нагла като кюстендилската фльорца, дето я представлява.

Сега отново е февруари. По настояване на фльорцата цената на тока падна два пъти.  Ама така падна, че като пресмятах януарската консумация по по-високата декемврийска цена получих с левче по-ниска  сметка. Иначе казано токът е все тъй скъпичък, монополите все тъй наглички, а фльорцата не спира да лъже. Миналата зима пенсионерите бяха бедни и заливаха улиците. Сега пак са бедни, но са заети да оцелеят до юли за да се порадват на щедростта на фльорцата, като  гушнат четири  лева повишение към пенсията. Колкото два карамфила за помен, ако не преживеят следващата зима.

Миналата година хората бяха безработни и безнадеждни  по протестните улици. Сега пак са безработни, но обладани от надеждата за обещаните от фльоарцата 250 000 работни места. Тогава хората обедняваха, защото кризата „изяде“ доходите, а властта не ги компенсира нито с лев. Е, кризата продължана да топи спестяванията, а компенсация все тъй няма. Миналогодишните бунтари, обаче, са много по-спокойни, защото фльорцата е обещала двойно по-високи заплати, ако я изтраем до края на мандата.

Година по-късно сме все тъй бедни, прецакани, ограбени, излъгани, пренебрегнати, безнадеждни, отчаяни.  Същите хора, същите сметки, същите доходи, същите политически наглеци, същата идиотска държава. Но улиците са тихи, празни и безнадеждни като душите на миналогодишните протестиращи.

Разликата е в режисьорите. Зад миналогодишните спектакли стояха режисьорите на фльорцата. Спомням си как един от тях, известен като Горския, клифуцаше доволно и разпределяше задачи в края на протестното шествие в Ловеч. Днес няма режисьори,а  уличните сцени пустеят.  Тъжно е да го призная, но в тази държава уличните протести са винаги инспирирани. Някой беше казал, че българският народ се събужда веднъж на 500 години. Последният път май беше през отминалото лято. Сега ни очаква дълга летаргия.

Този февруари никак не прилича на миналогодишния. Въпреки скъпия ток, своеволията на енергийните монополи, опразнения джоб, липсата на работа, още по-бедните пенсионери. Даже режисьорите имат нови задачи – сричат първите три букви от азбуката и пълнят бюреци с празни обещания и месиански послания.

Пак е февруари, но улиците са тихи и пусти. Фльорцата раздава нови поръчения на режисьорите.

 

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.