Един храм като последна надежда


2013-12-22 17.06.26

Когато материята е безпомощна идва надеждата в духа. Сигурно го казвам, само защото ми се иска да е  така. Честно казано уморих се да вярвам, че светът се промяна единствено защото го искат тези, които щъкат по грешната Земя. Дълго време ми се искаше да вярвам, че всички лостове са земни, че ги държим ние тленните, временните , наемателите. После разбрах, че личната воля не стига, че група мечтатели по-скоро ще  бъдат удавени в лицемерие, конформизъм, подлизурство, раболепие, инерция или прост  човешки страх, отколкото да станат апостоли на готиното бъдеще.

Дори страхът е толкова разтегливо понятие. Аз се страхувам, че мога да изживея живота си без пълноценен смисъл. Други живеят със страха,  , че ще умрат преди да са заситили всички апетити.  Как да вярвам на света около мен, живеещ за да се храни, вместо да живее за да диша, съществуващ за да оцелява  вместо да създава.

Предаден от материята все по-често разчитам  на едно единствено упование – духа. Вярвам в въдещето, макар да нямам мотиви и аргументи, макар да съзнавам, че грешните хора не правят благодатното бъдеще. Определям се за  християнин, но никога дълбоко религиозен. И въпреки всичко вярвам, че там където се проваля материята успява духа. Не знам дали го чувствам  или  просто не искам да вярвам, че този свят е толкова отчайващо уплашен, та не може да мечтае и дръзко да иска.

Живея в центъра на Ловеч и всеки ден пресичам пешеходната зона. Винаги някак магетично откронявам  поглед към онази недостроена, но все по-вдъхновяваща сграда на новия църковен храм. Често мисля за символиката на този необясним порив, който мести  главата ми от досадния свят на безличните сенки  към тайнството на едно светилище, в което още няма живот, но вече пулсира  дух. Гози духовен  храм е смислената новина от години. Расте бавно, но облагородява по необясним и странен начин. В контраст с останалата ловешка действителност, която се руши, загрозява, отчайва и озлобява.

Сигурен съм, че само с  дух и вяра не се живее. Но ми помагат да съхраня мечтите и илюзиите. Пазят ме от похотливите пръсти на безличните сенки, потънали в апетити и примирение.

В този храм е цялата ми вяра и необясним оптимизъм.  Страхувам се, че съм престанал да вярвам в хората или поне в масата, с която сподебям ежедневието. Макар да знам, че светът се пренарежда от простосмъртни.  Но за да успеят е нуоно напътствие свише. . И вяра, която дарява смелост на уплашения, дързост на примирения, светлина на отчаяния, осенение на объркания.

Някак неистово вярвам, че общество, което строи храмове в години на духовен апокалипсис намира брод и смислено бъдеще. А може би се заблуждавам в отчаяното нежалание да приема, че спасението е някъде между терминалите на софийското летище.

 

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.